Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allah il Allah!, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ИЗБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ. ТОМ 22. АЛЛАХ ИЛ АЛЛАХ. Изд. Жарава, София. 2002. Превод: от нем. Веселин РАДКОВ [Allah il Allah / Karl MAY]. Формат: 22 см. Страници: 338.

 

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Allah il Allah! (Bd. 60)

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

Девета глава
Прокуден

Под всеобщите ликуващи възгласи на бедуините муадинът обяви резултата от състезанието по стрелба. В това време отидох до онова място, където бях оставил Халеф да пази победения Фалахд. Хилал, който естествено нямаше защо да излиза на двубой срещу своя брат, се присъедини към мен заедно с шейха на бени аббасите. Халеф ни докладва, че никой не се е приближавал до тях, а великанът изобщо не се бе помръднал.

— Дойде ли в съзнание? — попитах аз.

— Не.

— Вижда ми се странно.

На земята забелязах стръкче от изсъхнала пустинна трева. Наведох се, взех го и пъхнах единия му край в ухото на Фалахд. Той веднага разтърси глава и дясното му око се отвори. Значи наистина симулираше, че е в безсъзнание.

— Още ли си жив? — попитах го, като се престорих на учуден. — Мислех те за мъртъв. Но тогава още сега трябва да умреш.

Извадих ножа и си дадох вид, че се каня да го забия в него. В очите на великана се появиха гневни искри.

— Но аз съм вързан! — измърмори той.

— Може да ти е безразлично. Направи си твоето уасийат намах[1]!

Вече се бяха приближили и неколцина други бени салахи, които образуваха около нас тесен кръг. Външният вид на ранения не представляваше чак толкова грозна гледка, колкото би могъл да си представи човек. Той беше изплюл избитите от мен зъби. Държеше лявото си око затворено, и тъй като междувременно Халеф го беше почистил от кръвта, подутите му устни и посинелият му нос оставаха единствените видими последици от двубоя.

— Искаш да ме убиеш ли? — скръцна със зъби той.

— Да те убия? Та нима не знаеш, че животът ти ми принадлежи? Само ако ме помолиш за милост, може да ти го подаря. Така гласят условията на двубоя.

— Да моля за милост? Теб? Никога!

— Аз и не очаквах друго от теб. Тогава нека дойде муадинът, за да каже над главата ти молитвата на смъртта.

— Проклет да е муадинът заедно с брътвежите си! Не искам да го виждам!

— Тогава ще се наложи да умреш без молитва. Дано Аллах се смили над душата ти!

Вдигнах ръка, сякаш се канех да го пронижа с ножа, но дори и да имах подобно намерение, нямаше да успея да го изпълня. Навярно до този миг Фалахд си беше мислил, че ще му подаря живота и без да се моли за милост. Може би се беше надявал и на помощта на своите съплеменници. Обаче ето че увереността му се разклати и го обзе такъв страх, който можеше да се мери със самочувствието му допреди малко. Ужасен той успя да отхвърли тялото си настрани.

— Чакай! В името на Аллаха, почакай!

Задържах ножа готов за удар.

— Какво искаш още? Казвай по-бързо!

Вързаният великан се огледа наоколо със здравото си око, но ако се надяваше да намери съчувствие, то той се видя излъган. Ако и преди бе имал твърде малко приятели, то злощастният изход от двубоя намали техния брой още повече. Онова, което прочете по лицата на застаналите наоколо хора, бе всичко, само не и съчувствие или състрадание. От тях не можеше да очаква помощ.

— И така, побързай! Какво искаш? Молиш ли за милост?

— Да — с мъка процеди той.

— Тогава направи го! Изговори думата, иначе молбата ти няма да бъде уважена.

— Аман, аман — милост, милост!

— Добре! Нека животът ти бъде подарен! Сега ще те развържа.

Вече се навеждах над него, за да свърша тази работа, когато неочаквано зад мен се разнесе силен вик:

— Уакиф — Стой! Още не! Не бива тъй бързо да се подарява живота на един победен воин. Още по-малко пък на този!

Това възражение дойде от стария Азра.

— Но нали той помоли за милост! — рекох аз.

— Да, така е, но все пак още не е ясно дали е съгласен да понесе и последиците от тази молба. Той е брат на мъртвия шейх и се смяташе за най-властния, най-могъщия и за непобедимия измежду нас, на когото всички са длъжни да се подчиняват. Може би си мисли, че само от страх и през ум няма да ни мине да го накараме да почувства последиците от молбата му за милост. Ето защо искам първо да разменя няколко думи с него, преди да му подариш живота.

Силно загорялото от слънчевите лъчи лице на великана придоби пепеляв цвят. Това бе най-сигурното доказателство, че предпазливият старец беше отгатнал истината, Фалахд действително си вярваше, че той, най-видният човек на племето, от когото всички се страхуваха, може да бъде помилван, без да му се наложи да понесе и съответния позор. Ала вече сам разбра, че не може да очаква снизхождение.

Старейшините чуха думите на Азра и се приближиха със сериозни лица. За пръв път се случваше някой от племето да моли за милост. И то тъкмо онзи, когото бяха смятали за най-добрия и най-достойния от всички!

— А знаеш ли, какво вършиш? — строго попита Азра.

— Знам — мрачно отвърна великанът.

— Онзи, който моли за милост, получава живота си, ала не и имуществото си.

— Изплюскайте моите камили и се задавете!

— Той завинаги губи честта си и племето го прогонва.

— И сам ще си отида.

— А ако се мерне в земите на племето си, всеки има право да го убие, без да се страхува от кръвно отмъщение.

— Ако някой посмее, нека ме убие!

— Значи си съгласен при тези условия да получиш милост?

Фалахд замълча. Не му беше лесно да отговори на такъв въпрос.

— Питам те за последен път. Не ми ли отговориш, после всяка твоя молба ще е напразна. Искаш ли милост?

— Да.

— Тогава самият аз ще ти махна ремъците.

Азра развърза възлите и тогава великанът бързо скочи на крака, протегна ръце и се разтърси като някое диво животно, което е било вързано на верига.

— Свободен, свободен! Сега ще разберете, кой съм аз!

— Знаем те вече — отвърна достопочтеният Азра с отвращение в гласа. — Ти остана без чест за вечни времена, а когато някой спомене името ти, ще плюе на земята. И баща ти, и майка ти ще потънат в забрава! А в знак на това, че вече нямаш чест, аз пръв ще ти отдам полагаемото се. Извисете гласовете си, о, мъже, и извикайте заедно с мен: Йа мусихба, йа гхум, йа алахм, йа разалт — о, нещастие, о, скръб, о, болка, о, позор!

— Йа мусихба, йа гхум, йа алахм, йа разалт — о, нещастие, о, скръб, о, болка, о, позор! — завикаха след него всички насъбрали се хора. Те протегнаха ръце с обърнати нагоре длани, за да дадат израз на своята неприязън.

— Ето вземи, каквото ти се полага! Тфу алак — пфуй!

С тези думи той се изплю пред краката на Фалахд.

— Тфу алак — пфуй! — последваха примера му всички. Фалахд стоеше неподвижно с безизразно лице. Беше затворил и здравото си око. Ала когато го отвори, в него горяха зловещи пламъчета.

— Свършихте ли? — подигравателно попита той.

— Да — отвърна Азра. — А сега се прибери в своята шатра! Скоро ще узнаеш, какво още ще реши съветът на старейшините за теб.

— Че какво още има да решава? Нали всичко е решено!

— Ей този храбър Баща на светкавицата ти подари живота. Може би съветът ще е настроен по-милостиво и поне няма да те остави да си тръгнеш като просяк. Чакай присъдата му!

— Решавайте каквото си искате! Но от моя страна едно ви е сигурно — отмъщение, отмъщение и пак отмъщение!

Фалахд му обърна гръб и се отдалечи с гордо вдигната глава, сякаш той бе победителят, а не победеният и опозореният.

Последвах го заедно с Хилал и Халеф, за да се уверя, че действително ще отиде в шатрата си. Видяхме го как влезе в нея и останахме наблизо, за да изчакаме решението на старейшините и същевременно да му попречим да ни скрои някой подъл номер.

Не ни се наложи да чакаме дълго. С бавни и достолепни крачки Азра и старейшините се приближиха до шатрата на Фалахд и спряха пред нея. Следваха ги много други бедуини. Азра извика името на великана, Фалахд излезе от шатрата.

— Заповядайте, влезте! — каза той с подканящ жест, но същевременно и подигравателно ухилен.

— В шатрата на един опозорен няма да влезе никой син на бени салахите — махна с ръка старият Азра. — Ние дойдохме, за да ти известим нашето решение.

— Сигурно от него просто се стича мъдрост, както се стича водата от муцуната на камила, след като се е напила от някоя локва.

— Подиграваш ни се, въпреки че ти мислим доброто. Но затова пък Аллах толкоз повече ще оцени милосърдието, което проявяваме към теб. Ще трябва да напуснеш лагера ни един час преди залез-слънце.

— С голямо удоволствие ще си отида и по-рано.

— Всъщност би трябвало да си тръгнеш ей тъй, както си застанал пред нас, защото всичко, каквото притежава един отритнат от племето си бедуин, се пада на неговите роднини.

— И кои са тези роднини?

— Ханумата. Ти беше неин зет.

— Значи Тарик ще се радва и наслаждава на моята собственост, така ли?

— Той е наследникът на умрелия шейх.

— Тогава нека се тъпче със стадата ми, докато се пръсне от лой!

— Съставът на старейшините ти позволява да вземеш твоята най-хубава ездитна камила — невъзмутимо продължи Азра, — както и двете товарни камили с мехове, пълни с вода, за да охлаждаш окото си.

— О-о, имам да охлаждам и други неща освен окото си, а за тази цел се нуждая не само от вода!

— Ще получиш и други две камили, които да носят брашно, сол и фурми, а също и твоята шатра, за да не гладуваш и да имаш подслон в пустинята. Всичко това ти го подаряваме.

— Благодаря ви! Много сте милосърдни. Подарявате ми костилката на една фурма, а за себе си задържате цялата отрупана с плодове палма. Дано бъдете възнаградени като ви пратят в геената!

— Вече знаеш, какво искаме. Изтече ли въпросният срок, а ти си все още в лагера, тогава ще бъдеш изгонен, без да имаш право да вземеш със себе си каквото и да било. Дано Аллах направлява стъпките ти така, че да не се срещнеш с никой бен салах!

— Бих го убил.

— Няма да ти разрешим да вземеш други оръжия освен ножа си. Ако човек реши да остави жива някоя отровна змия, трябва да й извади зъбите.

— Нима ще ме пуснете да си тръгна сам?

— Ами попитай дали някой има желание да те придружи!

— Ще получа една ездитна камила, както и четири товарни. Един-единствен човек трудно се справя с пет животни.

— Ти си опозорен. Онзи, който тръгне с теб, също ще се опозори. Никой няма да поиска да те придружи.

— Моят роб Маруф ще ме последва.

— Ти не можеш повече да му заповядваш. Той не е твоя собственост. Но ако доброволно пожелае да тръгне с теб, ние няма да му попречим.

— В такъв случай сега-засега и аз нямам какво друго да ви казвам. Ще ме видите отново едва когато дойда, за да ви съдя.

— Твоите закани само ни разсмиват. Ти приличаш на крокодил, на който и главата и опашката са отсечени. Той не може нито да живее, нито някому да прости.

Азра му обърна гръб и си тръгна, последван от старейшините. Сега те си имаха друга, далеч по-належаща работа, отколкото да си губят времето с този зъл човек. Избирането на нов шейх е толкова важно събитие за съдбата на едно племе, че такъв ден винаги се отпразнува с изключителна тържественост.

Знаех, от този момент нататък в продължение на един час великанът щеше да се намира под най-строга охрана. Пазачите му щяха да бдят над спазването на всички решения, взети от старейшините. Хилал, Халеф и аз също нямахме повече никаква работа на това място, и ето защо се отправихме обратно към руината.

Бях забелязал, че Хилал се измъчваше от нещо, за което много му се искаше да поговори с мен. За да го окуража, аз отпратих Халеф с поръчението да отиде да провери дали са се погрижили добре за нашите животни, които не бяхме виждали от снощи. Оказа се, че наистина не съм се лъгал. Веднага щом Халеф се поотдалечи, Хилал поде:

— Ефенди, знаеш ли, че ти дойде при нас като ангел, изпратен от Аллах?

— Защо?

— Твоето появяване бе като благословия за цялото ни племе. Ти ни освободи от Фалахд.

— Наистина ли го смяташ за благословия? Струва ми се, че сред бени салахите има и такива, които биха предпочели Фалахд за шейх.

— Да, но те са далеч по-малобройни от другите. А освен това ти изпълни съкровеното желание на моя брат. Помогна му да спечели за себе си най-красивото цвете на пустинята.

— Заблуждаваш се. Тарик придоби правото на собственост над това цвете в честен двубой.

— Ефенди, няма да ни заблуждаваш. Знам, че стреля два пъти по онези асафир не току-така, а нарочно, за да загубиш съревнованието с Тарик.

— Машаллах! Как ти хрумна? Че кой разумен човек ще стреля нарочно не по определената цел, само и само за да загуби, когато става въпрос за такава голяма награда?

— И въпреки всичко ти постъпи точно така! Поначало искаше да дадеш възможност на Тарик да спечели наградата. Следователно само на теб трябва да благодари, че стана шейх и получи правото да окичи гърдите си с най-благоуханната измежду всички рози.

Хвърлих му скрит поглед и рекох:

— Хмм! Мисля, че в момента не говориш чистата истина.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли Бадия е най-благоуханната измежду всички рози или може би тайно в сърцето си присъждаш това прозвище на някоя друга, а?

Хилал се смути.

— Не те разбирам.

— Добре ме разбираш. Съвсем ясно забелязах, че Хилуя, сестрата на ханумата, не е безразлична към теб, и че ти с голяма радост би влязъл с нея и в други отношения, доста по-различни от роднинските.

Хилал нерешително заби поглед пред себе си. След малко вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Прав си. Ще бъда откровен и ще ти призная, че обичам Хилуя. Помислих си… исках да…

— Е, какво?

— Помислих си, че тъй както помогна на Тарик, ти би могъл да…

— Никога не го повтаряй, чуваш ли? Тарик спечели Бадия в честен двубой. Или може би искаш бени салахите да започнат да говорят помежду си, че Тарик не е извоювал цветето на своя харем в почтена борба, а е допуснал да му го подари някакъв чуждоземец?

— Рамаллах — опазил Бог! Ще извикам на борба на живот и смърт всеки, който се осмели да твърди подобно нещо! Но помежду си можем да сме откровени и затова помислих, че ако не ти се вижда нескромно, ти можеш да направиш нещо и за Хилуя и мен, за да станем щастлива брачна двойка.

Ето че най-сетне камъчето бе изплюто и Хилал си отдъхна с облекчение. Аз обаче трябваше да положа усилия да не се разсмея. Истина си беше, че Тарик трябваше да благодари на мен за своята бъдеща „прародителка“, но в крайна сметка не бях дошъл при бени салахите, за да играя само ролята на посредник за женитби. Вярно, Хилал ми допадаше, но истинският мъж сам си върши работата.

— Как ти хрумна да се обърнеш към мен? Най-простото нещо би било да поискаш от шейха на бени аббасите ръката на дъщеря му.

— Ефенди, слънцето на неговото благоволение не свети над главата ми, защото съм беден. Добре го забелязах.

— Така е. Ще ти призная, че вече се опитах да кажа пред шейха някоя добра дума за теб, защото знаех за увлечението ти към дъщеря му, ала напразно. Но оттогава нещата съществено се промениха. Ти не си вече онзи незначителен бедуин, какъвто беше по-рано въпреки името си, а си брат на богат шейх. Та нали току-що сам чу, че имуществото на Фалахд ще премине в ръцете на Тарик!

— Значи ти мислиш, че имам изгледи да извоювам съгласието на бащата, така ли?

— Да. Днес повече от вчера. Ти употреби истинската дума:

„да извоюваш“. Тарик сам извоюва своето цвете и аз предчувствам, че и ти също можеш да постигнеш щастието си единствено чрез борба. Много важно в цялата работа е Тарик да съумее да спечели уважението на хората като шейх.

— Ще успее да го направи. Можеш да бъдеш сигурен. Днес за първи път ще поеме новия си висок пост.

— Какво имаш предвид?

— Вечерта се събира съветът, който трябва да реши, дали бени салахите, а заедно с тях и другите племена на пустинята, ще се държат приятелски или враждебно към хедифа. Ти знаеш, че още вчера той трябваше да се произнесе по този въпрос, но благодарение на усилията на ханумата съветът бе отложен, докато се изясни кой ще стане шейх.

— Било е много умно от страна на ханумата, понеже не се знаеше, какво решение щеше да се вземе вчера.

— Прав си. Днес изгледите за решение в наша полза са далеч по-благоприятни от вчера, когато трябваше да се съобразяваме с влиянието на Фалахд.

— Тогава вземете мерки и направете така, че вашето влияние да натежи решително. На първо място това е най-важното. Другото не е чак толкова спешно. Струва ми се, че шейхът на бени аббасите няма да има нищо против един разговор.

Междувременно стигнахме до руината. Пред портата й ни очакваше Тарик.

— Ефенди, имаш посещение. Двамата чуждоземни суфара искат да разговарят с теб.

— С мен ли? Че каква работа си имам с тях?

— Мушариф — не знам. Заведох ги в жилището ти, като предположих, че няма да имаш нищо против.

Всичко това бе повече от странно! Какво ли искаха турчинът и руснакът от мен? За пръв път ги видях долу край мястото на двубоя и не можех да се сетя за нито една състоятелна причина за тяхното посещение.

Когато влязох в нашата шатра, моите двама гости станаха от килима, където се бяха настанили. Можех да ги разгледам много добре на светлината, която падаше през две тесни прозорчета, подобни на амбразури. По външния си вид турчинът се различаваше твърде малко от представителите на своя народ, с които се бях запознал до този ден. Руснакът пък имаше слабо кокалесто лице с остри черти и умни очи с пронизващ поглед. Веднага създаваше впечатлението, че е човек, който знае какво иска. Последвалият разговор бе воден главно от него, докато турчинът само от време на време подхвърляше по някоя дума.

— Салям алейкум! — поздравиха ме двамата веднага, щом ме видяха.

— Салям! — отвърнах кратко. — На какво дължа честта да ме посетите?

— Позволи ни най-напред да се представим! Ей този мой приятел е Садък Ефенди, а аз се казвам Аксаков.

— Кара Бен Немзи — представих се и аз. Руснакът ме изгледа изпитателно.

— Чухме, че си немец. Не можем ли да узнаем истинското ти име?

— Мисля, че същинското ми име няма нищо общо с работата, която ви води при мен — недружелюбно отвърнах аз. — Или може би сте дошли единствено, за да ме попитате как се казвам?

Руснакът не се смути от резкия ми тон.

— Както искаш, но след като ти назовахме имената си, сметнахме, че ще можем да узнаем и твоето име.

— Ти вече го чу. Тук нямам друго име. Но няма ли да седнете, щом сте дошли да изложите пред мен някакъв ваш проблем?

Те се възползваха от поканата ми и седнаха на килима по турски. И аз се настаних срещу тях по същия начин.

— Ако мислиш, че сме дошли при теб с молба, много се лъжеш. Ще ти представим едно искане. Не е ли така, Садък Ефенди?

— На’ам, якаса — да, така е.

Изгледах ги слисано.

— Искане ли? Вие на мен? Мога ли да попитам, какво е то?

— Ефенди, говориш ли френски? — отвърна той на въпроса ми с въпрос.

— Да, защо?

Руснакът хвърли на своя спътник победоносен поглед, който горе-долу можеше да означава следното: „не ти ли казах?“, а после ми отговори:

— Не говоря добре арабски, както ще разбереш по начина ми на изразяване. Немски език също не владея. Ще оценя твоята любезна отзивчивост, ако пожелаеш да си служиш с френски. И моят приятел знае този език.

— С удоволствие ще ви направя тази услуга — казах аз вече на френски. — Но ще ми обясните ли най-накрая, как сте стигнали до странното решение да отправите към мен някакво искане, тоест да ми заповядате нещо?

— Господине, с какво право се намесвате в неща, които не ви засягат? — попита той, избягвайки да отговори на въпроса ми.

— Какви неща имате предвид? — попитах го, обзет от известно любопитство да видя на какъв разпит предстоеше да ме подложат.

— Имам предвид вътрешните работи на бени салахите.

— А на какво се основава вашето твърдение?

— Ами нали се явихте на двубой с Фалахд и го победихте!

— Това бе мое законно право. Поканата бе отправена публично към всички мъже, които се намираха в дуара, а на мен не ми е известно някой да ми е забранявал да приема това предизвикателство.

— Хайде да не спорим голословно! Сигурно и самият вие сте убеден като нас двамата, че Фалахд щеше да излезе победител, ако не се бяхте изправили срещу него.

— Признавам, че е така.

— Е bien[2]! Точно там е работата. А какво ви накара да изявите желание да участвате в двубоя и да рискувате живота си?

— Приятелството ми с двамата Синове на светкавицата, както и съчувствието, което изпитвам към тяхното племе.

— Приятелство ли? Ами! Знам, че познавате Тарик едва от един ден, а Хилал не от кой знае колко по-дълго време. Ето защо това приятелство не може да е чак толкова голямо.

Станах от мястото си.

— Мосю, спокойно изтърпях редица ваши въпроси към мен, чиято основателност изобщо не признавам, но щом се съмнявате в истинността на думите ми, тогава смятам разговора ни за приключен. Не позволявам да ме обиждат!

Руснакът побърза да ме хване за ръкава на моя хаик и ме дръпна отново да седна на земята. След привидно колебание отстъпих, защото все пак вече твърде ми се искаше да разбера, каква е целта на този странен разговор.

— Пардон, мосю, не исках да ви обидя като се усъмних в искреността на приятелските ви отношения с Тарик и Хилал. Ние, дипломатите, имаме изобщо по-особено наше си мнение за понятията искреност и истинност. Нали?

Той каза: „ние, дипломатите“. Дали в крайна сметка не причисляваше и мен към това съсловие? Искаше ми се час по-скоро да се уверя дали е така.

— Съжалявам, че не споделям тези ваши възгледи, понеже не се числя към дипломатите.

Руснакът се усмихна с чувство на превъзходство.

— Вие до такава степен сте се намесили в тукашните работи, че ни е невъзможно да повярваме в някаква си безкористност от Ваша страна. Много добре ни е известно, че в Египет Германия няма да защитава кой знае колко големи интереси. Англия е на наша страна и следователно единствено Франция може да ни нападне в гръб по един толкова неприятен начин.

— Значи ме смятате за емисар, изпратен от французите, така ли?

— Смятаме Ви за немец, който е на френска служба, да, точно така!

Малко остана да избухна в смях. Аз — френски пратеник!

— Лъжете се! Страшно се лъжете! Аз съм немец с цялата си душа и сърце и никога няма да се унижа да стана „маша“ на френските служби.

Усмихнат Аксаков хвърли поглед към своя спътник, сякаш искаше да каже: „Няма да се оставим да ни пратят за зелен хайвер“. После се обърна към мен:

— Добре, добре! Не можете да ни убедите в правотата на думите си, ала ние сме дошли да Ви кажем, че непременно трябва да се оттеглите.

— Няма ли да ми обясните малко по-подробно, от какво би трябвало да се оттегля?

— Моля ви да не забравяте, че ние двамата първи дойдохме тук и положихме всички възможни усилия, за да спечелим бени салахите за нашите планове. Ето защо имаме предимство пред вас и нямаме никакво намерение да Ви позволим да ни го отнемете. И така, отстъпете!

— Вече ви казах, че страшно се лъжете. Не съм такъв, за какъвто ме смятате. По принцип никога не се намесвам в отношенията между различните страни, така че по този въпрос не бива да се опасявате от мен ни най-малко. Естествено не може да ми забраните да имам лично мнение и да го изказвам, когато си пожелая.

По изражението на моя събеседник разбрах, че не вярваше на нито една моя дума. Турчинът също се усмихваше така, че съмненията му бяха съвсем явни.

— И сега очевидно желаете да изкажете личното си мнение по някои въпроси на бени салахите, така ли? — повтори думите ми руснакът с нескрита язвителност.

— Не съм длъжен да ви отговоря на този въпрос.

— Значи не искате? Добре! Вие какво мислите, Садък Ефенди?

С дясната си ръка турчинът имитира жеста, означаващ броене на пари.

— Мосю, — отново поде руснакът, — с вашата победа над Фалахд страшно много объркахте сметките ни. Фалахд щеше да е най-подходящият човек за нас. А сега се налага да се откажем от неговата подкрепа. Но въпреки всичко за нас е изключително важно да не пропадат плановете ни, които смятахме да осъществим с негова помощ. Господине, царят, а също така и падишахът, биха пожертвали значителни суми, ако нашият договор с бени салахите бъде сключен. И ето защо Ви питам, мосю, каква сума би Ви накарала да се откажете от Вашето предимство, което Ви дава победата над Фалахд?

Това бе повече от ясно. „Какво трябва да ти дам, за да изпълниш волята ми?“ Не можех да си представя по-очевиден опит за подкуп. Отначало сам не знаех дали да отговоря на това дръзко предложение с юмрук или пък с подигравка, но в крайна сметка реших да погледна на цялата случка откъм веселата й страна.

— Действително не знам, защо толкова упорито ме смятате за пратеник на Франция.

— Предлагам Ви десет хиляди франка, ако се откажете от враждебното си отношение към нашите намерения — продължи Аксаков, сякаш не беше чул думите ми.

— Господине, Вие ме обиждате! — махнах с ръка в знак на отказ. Вътрешно ме напуши смях на тази невероятна упоритост.

— Значи не, така ли? Тогава си позволявам да Ви предложа двайсет хиляди.

— Престанете! Хвърляте хубавите си пари буквално на вятъра.

— Не се шегувайте! — предупредително каза руснакът. — Говоря Ви съвсем сериозно. Ще Ви направя едно последно предложение. Петдесет хиляди франка ще Ви разубедят ли тази вечер да не се явявате пред джама и да не говорите срещу нас?

— Но на мен изобщо и през ум не ми минава да отивам на този съвет!

— Така ли?

Изглежда увереността на руснака за пръв път му се поразклати.

— Разбира се! Нали вече няколко пъти ви уверих, че ни най-малко не се интересувам от политическите проблеми на страните, през които пътувам. Повярвайте ми най-сетне.

— Но сам казахте, че няма да позволите да Ви попречат свободно да изразите личното си мнение.

— Та вие това ли искате да ми забраните? Но то съвсем не означава, че всеки мислещ човек трябва да натрапва убежденията си на другите или пък да се изявява в някаква политическа дейност!

— Значи нямате намерение да участвате в днешния съвет?

— И през ум не ми е минавало! И без мен бени салахите ще вземат правилното решение.

Изглежда от сърцето на руснака падна тежък камък.

— А мога ли да попитам, кое решение смятате за правилно?

— Можете. Смятам за съвсем естествено бени салахите да запазят приятелството си с хедифа. Обратното би било твърде странно, първо, защото хедифът се намира по-близо до тях от падишаха, и следователно приятелството им с него ще им донесе повече полза, отколкото войната с него.

— И второ?

— Един такъв съюз като вашия сигурно ще им се види неестествен, а оттам и подозрителен. С обединени усилия турци и руснаци се мъчат да спечелят приятелството на бедуините. Възможно ли е това да е сериозно? Цялата досегашна история на двете страни ни учи, че между руснаците и турците никога не са съществували дълготрайни приятелски отношения. Те са естествени противници и несъмнено ще си останат такива. И ако някой път руснаците и турците тръгнат ръка за ръка, то това няма как да не направи впечатление, нали?

— Спокойно оставете тази грижа на падишаха и на царя!

— Няма да се намесвам и в техните работи, но не можете да ми забраните да мисля, не можете да го забраните и на другите хора. Тук трябва да ви кажа, че изгледите ви за успех при бени салахите са твърде нищожни. Руснакът стана и турчинът го последва.

— Виждам, че мисията ни тук приключи — каза Аксаков. — Значи имам думата Ви, че тази вечер няма да говорите на съвета и изобщо няма да се появите там, нали?

— Да, имате я. Както вече казах, бени салахите са достатъчно разумни, за да вземат правилното решение.

— Въпреки всичко ние не губим надежда да Ви спечелим за нашата кауза. А що се отнася до Вас самия, трябва да Ви заявя, че за мен си оставате загадка. В началото бях готов да се закълна с всички възможни клетви, че сте изпратен от някое правителство, за да ни нападнете в гръб. Ала нашият разговор разклати това мое убеждение. Вие като нищо можехте да приемете ония петдесет хиляди франка срещу обещанието да не отивате на съвета. Беше необходимо само да ни кажете, че изобщо няма да се явите там. Излязохте почтен човек и това ни кара да Ви уважаваме. Съжалявам, че различията в нашите възгледи ни пречат да станем приятели. Може би някой път ще се намери някакъв повод, който ще ни изправи един срещу друг по по-приятен начин. Au revoir — довиждане!

Двамата се поклониха и аз отново останах сам. Известно време не знаех, дали да се ядосвам или да се смея на целия разговор.

Наистина последните думи на руснака бяха едно признание за мен, но нали самият той беше казал, че за понятията като искреност и истинност дипломатите си имали собствени схващания. Следователно не беше нужно да вземам за чиста монета последните изречения на руснака, казани със сърдечен тон. Гласно той ме наричаше почтен човек, ала може би тайно в себе си ме смяташе за някой глупав немски загубеняк, на когото дори не му стига акъла да прибере в джоба си предлаганите му пари.

После двамата си отидоха очебийно бързо. Естествено! След като им обещах да не се явявам пред джама, аз се бях превърнал за тях във второстепенна фигура и нямаше защо повече да се страхуват от мен! Защо тогава да си хабят думите с човек, станал им вече безразличен?

Писано ми било обаче съвсем скоро пак да се видя с тях. Малко по-късно се появи Халеф и ние легнахме на килима, отдавайки се на онова приятно състояние, наричано „кеф“, и се надигнахме едва когато слънцето надвисна високо над западния хоризонт. Излязохме на открито и се натъкнахме на Тарик, който изглежда ни очакваше.

— Ефенди, току-що Фалахд си тръгна! — подвикна той. — Ей там можеш да го видиш.

Действително на около половин английска миля от лагера в северна посока се отдалечаваше малък керван, състоящ се от двама ездачи на камили, както и от три товарни камили, чиито опашки бяха вързани за оглавника на следващото животно.

— Кои е вторият ездач? — попитах аз.

— Неговият доскорошен роб. Той заяви, че е съгласен да последва своя досегашен господар в неговото изгнание, и ние не му попречихме да го стори.

— Яздят право на север. Накъде ли е тръгнал?

— Не знам. Нека върви, където си иска!

— Но на мен не би ми било безразлично, накъде ще се отправи този човек, който се е заклел да си отмъсти на племето. Сега ти си шейх и си отговорен за сигурността на хората си.

— Значи си на мнение, че трябва да изпратя някого подир него, за да разбере накъде ще се отправи?

— Да, така мисля.

— Прав си. Ще последвам съвета ти и ще изпратя по следите му един доверен човек. Най-добре ще е да отида самият аз, обаче нали тази вечер ще се събира съветът и затова не мога да отсъствам.

— Имаш ли някакви съмнения за изхода от днешното съвещание?

— Не, нямам, тъй като вече няма защо да се боим от Фалахд. Впрочем, преди малко при теб бяха двамата чуждестранни пратеници, ефенди. Мога ли да узная, какво искаха от теб?

— Нямам причина да го крия. Но се лъжеш, ако мислиш, че искаха нещо от мен. Напротив, пожелаха да ми подарят петдесет хиляди франка, което пресметнато в египетски пари прави приблизително двеста хиляди пиастри.

— Уаллах! Биллах! Тиллах! Но защо, ефенди?

— О, от мен искаха само една малка услуга. Не биваше да говоря срещу тях на днешния съвет.

— И ти? Ти какво направи? Прие ли този куп пари? — попита той нетърпеливо.

— Не.

— Хамдулиллах — хвала на Аллаха! Значи ще вземеш участие, нали?

— Лъжеш се. Казах на руския пратеник, че не мога да приема парите, понеже изобщо нямам намерение да се явявам пред съвета.

— Рамаллах! — опазил Бог! Все пак няма да се отнесеш тъй лошо с нас, ти, най-добрият приятел на племето ни!

— Искам да стоя настрана именно, защото съм ваш приятел. Нима хората трябва да говорят за бени салахите, че са като деца, които се нуждаят от попечител, без когото няма да знаят, какво да правят? Не! Отстраних от пътя ви Фалахд, най-голямата пречка за вас. Повече не мога да направя. Останалото е ваша работа и то преди всичко твоя.

— Ще положа всички усилия да говоря в полза на мира.

— Едно не бива да забравяш. Въпреки че вече няма защо да се страхуваш от Фалахд, никак няма да ти е леко на съвета. Чуждоземните пратеници ми предложиха много пари. От това можеш да си направиш извода, че ще използват всички средства, за да постигнат целта си. Така например е напълно възможно да предложат пари и на други хора само и само, за да спечелят гласовете им, когато се стигне до вземане на някакво решение.

— Благодаря ти, че ми обърна внимание на това. Ще се съобразя с предупреждението ти. Хилал, ти какво искаш?

— Муадинът ме изпрати да те попитам, кога да бие дъската за събирането на джама — обясни Хилал, приближил се междувременно до нас.

— Също като вчера. Един час след залез-слънце.

В това време отправих поглед към отдалечаващия се малък керван на великана. И до този момент той бе запазил първоначалната си северна посока. Слънцето бе изминало вече по-голямата част от небесния си път и клонеше към залез. Косите му лъчи ме принуждаваха да засенча очи с ръка, за да мога все още да видя кервана.

Фалахд беше преминал в бърз галоп, тъй че отделните животни не можеха повече да се различават, а образуваха една-единствена тъмна точка с големина на грахово зърно. Но в този момент ми се стори, като че точката не се движеше повече в предишната си посока. Приклекнах и допрях глава до един висок каменен блок, чийто горен ръб представляваше за мен сигурна неподвижна линия, с която имах възможност да сравня бавното придвижване на споменатата тъмна точка с големината на грахово зърно. Другите около мен учудено наблюдаваха поведението ми.

Скоро бях вече сигурен в онова, което ставаше. Изправих се и се обърнах към Тарик:

— Подозренията, които имах, се потвърждават.

— Какви подозрения?

— Че северната посока, избрана от Фалахд, е само хитър номер. Изобщо няма намерение да язди на север.

— Че къде иначе ще иска да отиде?

— Нашата задача е да разберем точно това. Сега-засега сигурно е, че е свърнал на запад.

— На запад ли? Но в тази посока не живеят никакви хора, няма нищо друго освен пустиня.

— Значи невъзможно е да има намерение да язди натам. Това е ясно. Ами кое племе живее на юг?

— Бени зуафите.

— А-а, бедуините, с които живеете в кръвна вражда?

— Да. Имаме няколко кръвни отмъщения срещу тях.

— Тогава със сигурност може да се предположи, че Фалахд ще се насочи към тях.

— Възможно е. Но защо толкова заобикаля?

— За да ни заблуди.

— Би било ненужно. Ние нямаше да го задържим, дори и ако най-открито ни беше казал, че ще отиде при тях.

— Но в такъв случай щяхте да знаете, къде се намира и можехте да вземете съответните мерки. Ала понеже действа толкова потайно, със сигурност може да се направи извода, че крои планове за отмъщение. Бих се обзаложил, че има твърдото намерение да насъска бени зуафите срещу вас. На какво разстояние се намира лагерът на тяхното племе?

— На гърба на ездитна джамала можеш да стигнеш до тях за два дни. На товарната камила са й необходими цели три дни.

— Това е достатъчно близко! Ще трябва да внимаваме!

— Не се тревожи! При нас си в безопасност. Та нали се намираш в нашия лагер!

Думите му прозвучаха толкова самоуверено и странно, че се разсмях на глас.

— Ти да не мислиш, че се страхувам от когото и да било?

— Извинявай, ефенди! — отвърна Тарик и се изчерви. — Не исках да кажа нищо подобно.

— Да се върнем на Фалахд! Ако бях на твое място, нямаше да гледам толкова лекомислено на цялата работа и щях да наредя да го наблюдават. Вече ти дадох този съвет.

— Но нали не е вече необходимо. Сега разбрахме, че отива при бени зуафите.

— И все пак… хмм! От опит знам, че в подобни случаи предпазни мерки не са излишни. Много ми се иска да тръгна подир него, за да видя дали наистина по заобиколен път ще се отправи на юг.

— За днес е вече твърде късно, защото докато стигнеш до мястото, където се намира в момента Фалахд, ще настъпи нощта и няма да можеш да различиш никаква диря.

— О, бих подхванал нещата съвсем иначе. Изобщо няма да го следвам по петите, а ще го очаквам насред пустинята.

— Как си го представяш?

— Ще яздя право на запад и ще го издебна на едно място, откъдето предполагам, че ще мине.

— Но това е невъзможно. Как можеш да отгатнеш къде ще е въпросното място?

— Не е толкова трудно. Вярно, че ще ми е нужен и някой придружител. Халеф ще дойде с мен, понеже вие двамата ще трябва да присъствате на съвета.

— Значи наистина искаш да се нагърбиш с тази работа?

— Да. Усилията ни сигурно ще си заслужават. Натъкнем ли се на Фалахд, той непременно ще разбере, че няма да се оставим да ни заблуди. Веднага ще си помисли, че сме нащрек и че сме готови да посрещнем всичко, каквото ни очаква.

— В такъв случай ти дори ще разговаряш с него, така ли?

— Да. Искам да му покажа на този тип, че не е достатъчно умен, за да ни измами. И така, Тарик, разпореди да ни приготвят конете! Искам малко да се поразходим.

— Оседлай двете най-бързи животни, същите, които този ефенди и неговият слуга вече яздиха! — обърна се Тарик към своя брат.

Хилал се отдалечи, а на нас ни се наложи да почакаме известно време, докато го чухме да вика отдолу, че конете са готови.

Халеф ми донесе револверите и после слязохме при Хилал, който държеше поводите на двете благородни кобили. Метнахме се на седлата и великолепните животни се понесоха навътре в пустинята със скоростта на бърз влак и то не в северна посока, където великанът бе изчезнал вече на хоризонта, а право на запад.

Междувременно там слънцето беше слязло съвсем ниско. Тъкмо когато напуснахме оазиса, проехтяха ударите върху дъската на муадина, а после чухме и думите му:

— Хайде, правоверни! Пригответе се за молитва, защото слънцето се потапя в пясъчното море!

Бележки

[1] Завещание, последна воля. — Бел.нем.изд.

[2] Е, добре! (фр.) Бел.прев.