Карл Май
Аллах ил Аллах! (5)

Четвърта глава
Повелителката на пустинята

Преди да продължим пътя си Хилал трябваше да се нахрани. Не беше ял нищо повече от двайсет и четири часа. Разпоредих се това да стане отчасти и по една друга причина — за да не може да види, че ще се отдалеча. Най-напред втълпих както на Халеф, тъй и на двете жени изобщо да не споменават нито пред Хилал, нито пред когото и да било другиго, че погребаният под пясъците керван е пренасял пушки и патрони.

После на звездната светлина се добрах до мястото, където бяхме изровили оръжията и кобурите на седлото. Исках пак да скрия тези предмети под пясъка.

Докато с две ръце загребвах пясък и го хвърлях върху стърчащите цеви на пушките, аз размислях, какви ли неясни и не безопасни събития ни предстояха. Макар да очаквахме, че при бени салахите ще сме на сигурно място, и нямаше от какво да се опасяваме, то все пак нямаше да ни навреди, ако и заради личните си цели, успеехме да ги накараме да ни уважават малко повече. Една скромна, но ефектна демонстрация с ракети и фишеци, които бедуините сигурно не познаваха, можеше да ни бъде само от полза.

И така, зарових кобура на седлото в пясъка едва след като извадих от него пакета с ракетите. После напуснах съдбоносното за кервана място, което в нощната тишина и на звездната светлина изглеждаше двойно по-зловещо, и се върнах при моите спътници.

По време на отсъствието ми и докато Хилал се хранеше, Халеф и двете жени не бяха стояли бездейни. Товарната камила беше приготвена за езда, защото бе необходима за Хилал. С течение на времето хранителните ни провизии бяха чувствително намалели, а останалите неща лесно можеха да се разпределят между другите пет животни.

Скоро малкият керван потегли с Хилал начело. Под измислен претекст останах малко назад. Щом спътниците ми изчезнаха зад най-близката дюна, аз се изкачих на гребена на дюната, която отделяше нашия бивак от злополучното място на затрупаните хора и животни, и забих по-здраво в пясъка един бамбуков прът, който бях измъкнал от скелета на един от тахтируаните. Той трябваше да послужи като ориентировъчен знак в случай, че се наложи да потърсим въпросното място. Нямаше защо да се опасявам, че можеше да го издаде и на незвани хора, защото първо, нямах намерение да оставя пушките в пясъка кой знае колко дълго, и второ, едва ли бе вероятно в близките дни да минат някакви ездачи точно оттук.

След това необходимо забавяне и аз се качих на моята джамала и последвах останалите.

Този ден се очертаваше да бъде най-тежкият и изморителният от цялото ни пътуване. Поне така започна. Дълги часове камилите ни трябваше да газят в дълбокия пясък — това беше районът на самума. Едва към обяд положението се подобри. Пясъкът не беше вече толкова дълбок, а и видът му се промени. Стана по-едър, докато преди беше фин като брашно и ни причиняваше големи затруднения, тъй като влизаше в очите и ни пречеше да дишаме.

През първите часове напредвахме толкова бавно, че според Хилал едва ли щяхме да стигнем дуара преди смрачаване. Това бе неприятно, но нищо не можеше да се направи. Ето защо нямах право да се сърдя на Хилал, че стана неспокоен и непрекъснато ни подканяше да яздим по-бързо. Доставяше ми тайно удоволствие да наблюдавам, че Хилуя почти не се отделяше от нашия водач. Тя бе дъщеря на пустинята и нямаше нужда да е чак толкова сдържана, както това налагат тамошните нрави на нейните посестрими в градовете.

Струваше ми се, че и Хилал харесва своята красива спътничка, което не убягна от вниманието на Халеф, а това пък явно разваляше неговото настроение, понеже предпочиташе да види мен на мястото на Хилал.

Хилал и Хилуя представляваха великолепна двойка. Той бе истински прототип на преливащия от сила син на пустинята, а тя бе надарена с всички онези прелести, които узряват в жаркия юг. Погледът ми ги следеше с истинско удоволствие.

Известно време яздих до водача. Исках да се запозная подробно с разположението и околността на дуара преди да стигнем там, и затова го накарах да ми опише всичко най-точно.

Насред оазиса на бени салахите, встрани от дуара, на голяма площ се издигали мощни зидове, изградени от големи правоъгълни дялани камъни. Несъмнено това били останки от древна постройка от онези времена, когато римляните завладели Египет и с неуморимия си стремеж към всякакво строителство дръзнали да навлязат и в пустинята. Подобни останки, както и останки от великански водопроводи и могъщи крепости, се намират далеч навътре в Сахара, и макар че в наше време са полузасипани от летящите пясъци, все пак си остават свидетели за предприемчивия дух на един народ, който с чутовни усилия и с труд е успявал да влее живот в безжизнената пустиня.

Между тези зидове, разположени върху стръмно издигащо се от равнината възвишение, се намирало жилището на ханумата. Към него водели широки каменни стълби, градени сякаш за някакъв исполински род, които денонощно се пазели от телохранителите на Повелителката на пустинята. Бадия разполагала с тази лична охрана, чийто началник бил братът на нашия Хилал, Тарик, също като някоя коронована европейска владетелка.

Хилал ми описа съвсем точно живота и порядките при бени салахите. Изглежда той напълно се беше съвзел. Вярно че все още главата му бе превързана, но иначе бе заел царствена стойка на поставеното на гърба на товарната камила седло, което Халеф му беше „скърпил“ от какви ли не всевъзможни и невъзможни неща. За щастие умът му толкова бе зает с най-различни мисли, че изобщо не се сети да заговори за затрупания керван. Така ми бе спестено неудобството да измислям някакво оправдание или дори да си послужа с лъжа.

По време на най-голямата жега спряхме да починем за два часа. След като слънцето измина три четвърти от небесния си път, отново поехме през пустинята. Но се изнизаха много дълги часове преди най-после да се промени видът на околната местност. Животните първи усетиха близостта на оазиса и сами ускориха крачките си. Лека-полека пясъкът отстъпи и направи място на обширни площи, покрити с трева, която ставаше все по-гъста и по-гъста. И после… не можехме вече нищо да различим, понеже след краткия здрач бързо се спусна тъмна нощ. Единствено по контурите на сенките успяхме да забележим, че минавахме покрай палми и пасящи стада.

Внезапно пред нас се извиси някаква висока и тъмна маса — навярно онези руини, където се намираше жилището на ханумата. В същото време нейде наблизо се разнесоха три удара върху дъска.

— Какво ли е това? — попита Халеф.

— Сигурно е муадинът — обадих се аз. — Само че не ми е ясно защо тъкмо сега дава този знак. Времето за молитвата при залез-слънце отмина. Я да попитаме Хилал!

— Това не е обичайният знак за молитва, а така се свиква джама — обясни младият бен салах. — Хвала на Аллаха, значи все пак пристигнах навреме! Сега ще се реши дали бени салахите ще останат приятели на египетския паша или не.

— Аха! — изплъзна ми се от устата.

— А ще се решава също и участта на ханумата. Тя ще бъде присъдена на Фалахд. После муадинът публично ще го обяви и ще попита дали някой ще пожелае да се бие с Фалахд за нея.

— Но сигурно никой няма да се обади.

— Лъжеш се! — възрази ми той с тон, който не можеше да не ми направи впечатление. — Все ще се обади някой.

— Но нали самият ти ми каза, че брат ти нямал никакви шансове да извоюва ханумата за себе си, дори и ако излезе победител.

— Нямах предвид моя брат, когато споменах, че все някой ще се обади, а…

Той млъкна.

— Ами кого?

— … самия себе си.

— Тъй ли? — попитах учудено.

В същото време от тахтируаната на Хилуя долетя тихо възклицание, изразяващо уплаха. — Ти все още не си се възстановил и е невъзможно да влезеш в ръкопашна схватка с онзи великан.

— С Фалахд няма да разговарям с юмруци, а с куршуми. А там съм непобедим. Хората ме наричат Ибн са’йка^[1]. Когато дулото на пушката ми избълва пламъче, онзи, в когото съм се прицелил, е загубен.

— Но нали самият ти каза, че Фалахд щял да определи с какви оръжия ще се биете.

— Ще се опитам да направя така, че великанът да ме обиди. Тогава аз ще бъда предизвиканият и ще имам право да избера оръжието.

— Не е лошо! Обаче няма да си единственият, който ще пожелае да излезе да се бие срещу онзи исполин.

— Така ли? Не познавам никой друг, който би се осмелил да се изправи срещу него.

— Аз знам един такъв човек.

— И кой е той, сихди?

— Самият аз.

— Ти? Навярно се шегуваш, а?

— Не се шегувам. Любопитен съм да разбера, дали Фалахд е чак такъв голям герой.

— Не се подигравай! Той ще те убие само с един-единствен удар на юмрука си.

— Я по-добре остави това да е моя грижа! Не съм толкова неопитен, колкото си мислиш. Но какво стърчи тъй нависоко срещу нас? Навярно са руините, за които ми разказа, а?

— Да.

— А кой идва насам?

— Сигурно е някой от пазачите на лагера. Ще му дам нашия сигнал.

Хилал свирна полувисоко с уста. Пазачът веднага разбра, че е свой човек и се приближи.

— Мин антум?

— Аз съм, Хилал. Какво е положението в лагера?

— Всичко е наред, но брат ти е много разтревожен, защото много се забави. Гости ли ни водиш?

— Да. Ханумата ще изпадне във възторг. Но аз чух знака на муадина. Съветът събра ли се вече?

— Тъкмо сега мъжете се събират.

— Това е добре — обърна се Хилал към нас, — понеже ханумата ще отиде на съвещанието и няма да е в жилището си. Ще заведем там Хилуя. Когато ханумата се върне, ще завари сестра си. Ще бъде чудесна изненада.

— Но ще може ли Хилуя да влезе в жилището на Бадия незабелязана от никого?

— Ще може. Слезте само от седлата си и аз ще ви водя! Нека нашите животни налягат тук и чакат, докато дойдем да ги вземем. Ей този пазач ще остане при тях.

Последвахме подканата му и слязохме от седлата. Хилал даде израз на удовлетворението си, че бе успял да пристигне навреме.

— Колко се радвам, че ще имам възможност да отговоря на предизвикателството за двубой! Никой не подозира, че съм се върнал, и ще има да се чудят, когато най-неочаквано отговоря горе от руините.

— Как ще го направиш? И изобщо как става това предизвикване на двубой?

Хилал ми описа най-подробно какъв е обичаят в такива случаи. Не е необходимо да предавам думите му, защото читателите и без друго ще научат всичко. Когато свърши, аз му казах с усмивка:

— А още повече ще се учудят, когато най-неочаквано се появят двама желаещи да участват в двубоя.

— Значи ти наистина си решил да се биеш с Фалахд? Сихди, предупреждавам те! Не се отнасяй толкова безгрижно към тази работа! За мен е ужасно да видя как загива под юмруците на Фалахд човекът, на когото дължа живота си.

— Не се тревожи за мен! Живял съм сред хора с червен цвят на кожата, и при тях съм излизал победител от такива схватки, каквито тук не сте и сънували. По-добре се погрижи да стигнем незабелязано до руините!

Хилал нямаше повече какво да ми отговори и мълчаливо закрачи пред нас. Той не видя как отвързах пакета от гърба на моята камила и как го предадох на Халеф, на когото предстоеше да изиграе една малка роля в предстоящата драма.

Нашият водач описа широка дъга около дуара и така стигнахме до едно място, където нямаше вече шатри. Оттам без някой да ни забележи се добрахме до подножието на възвишението с подобната на крепост постройка.

— Ето го камъкът, който прикрива тайния вход, известен само на Тарик, на ханумата и на мен — каза бедуинът. Той отстъпи назад и се оказа, че не е масивен дялан камък, а само сравнително тънка плоча, която се движеше върху някакви невидими валяци или колелца.

Пред нас се отвори тясна галерия, която бе достатъчно висока, за да може по нея да мине изправен възрастен мъж. Плочата бе изтикана обратно в предишното си положение и ние петимата навлязохме бавно в галерията. Не след дълго пред нас забелязахме водещи нагоре стъпала. Щом стигнахме горе, на светлината на кибритена клечка, видяхме коридор, който водеше право напред, и друг, който продължаваше наляво и завършваше с други стъпала, изкачващи се пак нагоре.

— Ще ви заведа до любимото място на ханумата, където в момента навярно няма никой, защото тя е отишла на съвещанието… Там ще сте сами и ще имате възможност да наблюдавате всичко, каквото става в лагера.

Той ни придружи нагоре по стъпалата и съвсем скоро се озовахме на открито, където пръснатите наоколо дялани камъни се търкаляха в пълен безпорядък.

— Така, тук никой няма да ви безпокои. Ти наистина ли ще се обадиш, когато муадинът попита, кой желае да излезе на двубой срещу великана?

— Разбира се!

— Тогава го направи след мен! Ти си чужденец и ще ми дадеш предимство. Сега отивам да придружа Хилуя и прислужницата й до жилището на ханумата.

Той се отдалечи с двете жени. Халеф и аз се отправихме към задната част на руините. Не бяхме направили кой знае колко крачки, когато дочухме гласове. Кой ли можеше да е? Нали според Хилал ханумата беше вече отишла на съвещанието, а иначе навярно никой друг нямаше достъп до нейното любимо място! Трябваше да разбера кой се намира там. Наредих на Халеф да ме чака. После започнах предпазливо да се промъквам напред и скоро можех не само да разбирам думите, но и да виждам хората, които разговаряха. Те седяха на два съседни камъка и силуетите им се очертаваха ясно на фона на звездното небе.

Бяха един мъж и една жена, загърната в дълго бяло женско наметало, върху което се спускаха нейните дълги черни коси. Мъжът беше облечен само с панталон и сетре. До него на камъка бе облегната дълга пушка. Изглежда двамата бяха дошли току-що, защото чух жената да казва:

— Мислиш ли, че тук никой не може да ни подслуша?

— Не може — отвърна мъжът. — Никой друг не знае пътя дотук освен теб, мен и брат ми Хилал. А тук отдясно жива душа не може да се приближи, без да използва стълбите. Моите хора ще ме извикат.

— Дано Хилал се върне час по-скоро! Не мислиш ли, че вече би могъл да е тук?

— Всъщност би трябвало отдавна да е пристигнал, защото добре знае, че днес се събира съветът. Дано не му се е случило някакво нещастие!

— Че какво може да му се е случило? Нали язди много добре камила.

— Наистина има чудесна хаджина, ханум. Именно заради това го очаквах да се върне още вчера.

Жената въздъхна дълбоко.

— Не ме наричай ханум! В скоро време ще бъда може би по-клета и по-бедна и от най-окаяната робиня.

— Опазил те Аллах! А какво постигна в джама?

— Имах малък успех, макар и за кратко време, понеже се наложих над Фалахд — отговори тя малко по-оживено. — Той и двамата чужденци говориха против пашата на Маср. Те настояваха за по-бързо разрешаване на въпроса. Все пак успях да прокарам мнението, че ще е по-добре да почакаме, докато се разбере, кой ще стане шейх на племето. След това напуснах джама, понеже започнаха да се съвещават за моето бъдеще, и сега сигурно ще последва най-лошото — племето ще пожелае предводител, чиято жена трябва да стана аз. А той няма да е никой друг освен Фалахд.

Бадия млъкна за известно време. Мъжът, който можеше да е единствено Тарик, също не продумваше, а гледаше замислено пред себе си. Изглежда дълбоко униние бе обзело двамата влюбени.

— Не знаеш ли някакъв начин за спасение? — поде тя най-сетне отново разговора.

— Знам само един — да се бия — отвърна той.

— Ох, схватката с Фалахд няма да ми донесе избавление! Никой не е в състояние да го победи.

Думите й бяха последвани от сподавен стон, който обаче не беше израз на страх, а по-скоро на горещото желание най-после да се стигне до някакво разрешение на този сложен проблем.

— И аз ли не съм в състояние да го победя?

— И ти също! — потиснато отговори Бадия.

— Ханум, нима искаш да ме обидиш?

— Не, ти си ми най-верният човек. Ти би рискувал и живота си за мен, но аз знам също, че той ще излезе победител, а после съм длъжна да му се подчиня.

— Но аз го превъзхождам в стрелбата и в боя с ножове — избухна Тарик.

— Всички го знаят, знае го и той. Ето защо ще избере юмручния бой. Убедена съм в това. А тогава ти си загубен. Не, има още една възможност за спасение…

— Кажи ми я! Каквато и да е тя, можеш да разчиташ на мен.

— Бягство.

Тарик се поколеба.

— Нима е невъзможно според теб? — настоятелно попита Бадия.

— Не е невъзможно, но е опасно за теб.

След кратко мълчание Бадия бавно каза:

— Разчитах на твоята закрила.

— Вече ти я обещах. Обаче, който и път да избереш, ще се изложиш на голяма опасност, така че остани тук и ми разреши да се бия с Фалахд!

— Не, това не бива да става в никакъв случай! Забранявам ти!

Нищо повече не чух. Безшумно се оттеглих. Подслушването на двамата влюбени ми се струваше кажи-речи като някакво престъпление. Отведох Халеф още малко наляво, за да не ни чуят и самите нас.

И така, бях подслушал Бадия и Тарик.

Значи нашето съвещание пред дуара и после в галерията, водеща към руините, ни бе отнело все пак толкова време, че ханумата бе имала възможност да се върне от джама в своето жилище.

Ако исках да приключа с моите приготовления, докато съветът вземеше решение по най-важния въпрос, трябваше да побързам. Огледах се. По време на очакваната съвсем скоро сцена ми се щеше да съм осветен по възможно най-изгодния за мен начин, фойерверките не биваше да се пръскат прекалено високо. Следователно не можех да остана на това място, а трябваше да се изкатеря по-високо на руината, за да постигна възможно по-голям ефект.

Точно над нас забелязах едно място, което ми изглеждаше подходящо за моята цел. С малко повече усилия спокойно можех да се добера до него. После се обърнах към Халеф:

— Носиш ли още пакета, който ти дадох пред дуара?

— Да, сихди!

— Я ми го подай!

Развързах връвта и без големи усилия подредих доста ефектен фойерверк така, че лесно да се запали само с една клечка кибрит. Халеф ме наблюдаваше безмълвно, макар да не схващаше намеренията ми.

— Халеф, от Хилал ти чу за какво става въпрос — обърнах се към него веднага, щом свърших. — Муадинът ще зададе три пъти въпроса, дали има някой, който ще излезе на двубой с Фалахд. Сега ще се изкача горе и ти оставям ей тази кутийка кибритат^[2]. Извикам ли ти отгоре „хайде!“, ще трябва да запалиш този шнур. Това е всичко.

— Сихди, значи наистина си решил да се биеш с великана, а? — угрижено ме попита той. — Я по-добре се откажи!

След всичко, което чухме за Фалахд, няма съмнение, че е ужасен човек.

— Тъкмо заради това страшно ми се иска да си премеря силите с него.

— Уакиф — стига, сихди, и престани да предизвикваш Аллах! Ти неминуемо ще бъдеш победен и изобщо няма да преживееш утрешния ден.

— Е, ами тогава ще си спестиш труда да ме спечелиш за учението на Пророка — пошегувах се аз. — И така, гледай добре да си свършиш работата! Кажа ли „Хайде!“, палиш шнура!

— Сихди, на душата ми й иде да се стопи от тъга и мъка, защото виждам, как си тръгнал към сигурната си гибел. Но аз ще отмъстя по страшен начин за теб, ако ще да ми е писано самият аз да загина. Можеш да разчиташ на това, тъй като името ми е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абдул Абас Ибн…

Останалото не стигна до слуха ми, понеже бях вече твърде далеч. Без никакви инциденти се озовах горе и седнах, за да изчакам най-спокойно развоя на събитията.

Под мен се намираха шатрите на дуара, които обаче поради голямата тъмнина не можех да различа. На едно място, навярно там, където беше „площадът“ насред дуара, гореше огромен огън. Вероятно там заседаваше съветът. От време на време играещите пламъци осветяваха един или друг от мъжете, насядали около огъня.

От лявата ми страна долу под мен бе мястото, където Бадия и Тарик очакваха решението на джама, а още по-нататък пак вляво се намираха стъпалата, които извеждаха във вътрешността на руината.

Наложи ми се да чакам доста дълго, докато най-после долу край огъня настъпи оживление. След няколко минути от посоката, в която предполагах, че се намират стъпалата, забелязах да се изкачва неясен силует. Както изглеждаше, той носеше в ръка някакъв продълговат предмет, в който, ако беше светло, вероятно щях да разпозная молитвената дъска. Беше муадинът, човекът, който призоваваше правоверните на молитва, а също имаше грижата да оповестява и всякакви други решения и съобщения. Контурите на фигурата му се очертаха неясно на фона на нощното небе и успях да видя как той взе да се изкачва все по-нависоко по камъните от старата зидария. Най-сетне се спря недалеч от мен, но на едно все пак по-ниско място. После забелязах, че вдигна дясната си ръка.

Проехтяха три удара върху дъската. Тя издаде много особен меланхоличен звук, който обаче се разнесе надалеч. Веднага заглъхнаха гласовете на множеството, неясно долитащи до слуха ни откъм лагера, а после настъпи пълна тишина. Знаех, че в момента всички погледи са отправени нагоре към руината.

Тогава проехтя гласът на муадина:

— Чуйте моя глас и възхвалете Аллаха, който просветлява света и дарява на старостта разум и мъдрост! Съветът на старейшините реши да даде осиротелите бени салахи на нов шейх. Кой да бъде той, о, правоверни? Фалахд ще бъде шейх, братът на починалия, Фалахд или пък онзи, който го победи в двубой на живот и смърт. Ето защо гласът на питащия ще се разнесе три пъти, за да се разбере дали ще се намери някой смелчак, който ще пожелае да се бие с Фалахд. Остане ли и трети път въпросът без отговор, тогава нашата ханума Бадия ще принадлежи на брата на предишния шейх.

Муадинът направи кратка риторична пауза за по-голям ефект, а после продължи:

— Тогава нека се разнесе за пръв път въпросът: има ли някой, който иска да се бие с Фалахд, за да притежава ханумата на пустинята?

— Ана — аз — ясно се чу отговор нейде отпред по посоката, където се намираха стъпалата.

Това бе толкова неочаквано, че измина доста време преди слисаният муадин да си припомни своите задължения.

— Ман анта? Исмак ах — кой си ти? Как ти е името?

— Исми Хилал, Ибн ас са’йка — аз съм Хилал, Синът на светкавицата.

Тези думи сигурно учудиха всички, защото хората знаеха, че Хилал е предприел далечно пътуване. А ето че сега гласът му проехтя толкова неочаквано горе от руината. Възбудата на бедуините намери израз в оживено неясно мърморене, което достигна и до нас. Но затова пък под мен и малко встрани ясно чух силен глас, който извика следното:

— Хилал е тук! Той иска да се бие с Фалахд! Това не бива да става! Пусни ме, пусни ме, трябва да отида при него!

Очевидно това беше Тарик. Можех живо да си представя, каква сцена щеше да последва долу, когато двамата отново се видеха. Но ето че в този момент аз се изправих на крака, защото изглежда идваше и моят ред.

Лека-полека бедуините се съвзеха от голямата си изненада, предизвикана от появяването на Хилал. Муадинът поде за втори път:

— Чуйте, муаминин^[3]! Намери се един желаещ да се бие, един доблестен бахлууан^[4]…

— … когото ще изям, тъй както и слънцето изяжда водата! — прекъсна го мощен глас, който стигна съвсем ясно даже до мен.

Кой ли бе този човек? Сигурно Фалахд, братът на предишния шейх. Този път не чух никакво мърморене от бедуините. Дали езиците им се сковаха от смайване или пък от страх? Най-после муадинът продължи:

— И така, въпросът ми ще прозвучи за втори път: има ли още някой, който иска да се бие с Фалахд?

Наканих се със силен глас да извикам „аз!“, обаче бях изпреварен.

— Да — дойде отговор нейде под мен.

— Кой сити?

— Тарик, другият Син на светкавицата.

Някъде наблизо се разнесе сподавен женски вик — навярно беше ханумата. Ала викът й бе заглушен от гласа на Фалахд.

— И той ще последва брат си в геената, където двамата ще останат да вият и хленчат за вечни времена. Продължавай да питаш, о, муадин, дали ще се намери и някой трети, който да е толкова умопобъркан да желае да се бие с мен!

Едва ли племето на бени салахите бе преживявало някога подобен скандален инцидент. Прекъснаха самия муадин — една изключително безбожна и греховна постъпка в очите на тези самобитни хора.

Но той разбра подканящите думи на Фалахд и отново извика:

— За трети път произнасям въпроса: има ли още някой, който да иска да се бие с него?

Навярно хората бяха убедени, че никой повече няма да се обади. Затова сигурно толкова по-голяма е била изненадата им, когато със силен ехтящ глас отговорих:

— На’ам — да!

Последва безмълвно мълчание. За няколко кратки мига и муадинът забрави задълженията си. Може би всичко това му се стори твърде зловещо, защото се намирах над него и изглеждаше, сякаш гласът ми идва от небето.

— Кой си ти? Как се казваш? — извика най-сетне муадинът с глас, който явно трепереше.

— Аз съм Кара Бен Немзи, когото все още никой не е победил.

Отново мълчание. Изглежда най-напред трябваше добре да премислят моя отговор. Използвах тази кратка пауза, за да подвикна на Халеф с приглушен глас:

— Дилуакт — хайде!

Изглежда най-сетне муадинът се окопити.

— Ние не те познаваме, а и не те виждаме. Къде си?

— Тук!

Моментът бе изчислен много добре и всичко стана чудесно. Едва-що бях извикал „Тук!“, когато със силно съскане към небето се издигна огнен лъч и високо горе над руините образува многоцветен искрящ венец, от който във всички посоки започнаха да се изстрелват малки огнени кълба. Така целият дуар бе ярко осветен. Можех съвсем ясно да различавам всяка отделна шатра, виждах леко поклащаните от нощния вятър корони на палмите, както и лицата на хората, които стояха долу, втренчили в мен смаяните си погледи, изпълнени с боязън.

Сигурно колкото ясно забелязвах предметите около мен, толкова ясно видим бях и аз за бедуините, изправен високо горе на руините. Съвсем скоро огнените езици, кълба и искрите изчезнаха и отново се възцари мрак, мрак, който привидно стана още по-непрогледен.

Магията, която бе държала зрителите в плен, започна да изчезва.

— О, Аллах! О, Мохамед! О, Пророче! О, всички вие халифи!

Тези, а и други възклицания, изразяващи безкрайно смайване, долетяха от дуара до слуха ми.

— Аллах ил Аллах, уа Мохамед расул Аллах! — чух под мен гласа на Халеф. А муадинът хвърли дъската си и с такава бързина се втурна да скача от камък на камък, спускайки се надолу, сякаш бе решил на всяка цена да си счупи главата. Същевременно крещеше с все сила:

— Мадад, мадад — на помощ, на помощ! Злият джин! Това е злият дух на руините! Тичайте, правоверни! Бягайте, о герои! Скрийте се на безопасно място, вие бащи, скрийте вашите жени и дъщери, синове и…

Останалото се загуби във всеобщата олелия. Изключително доволен от ефекта на моето „представяне“, аз бавно започнах да слизам надолу, където ме очакваше Халеф.

— Аллах ил Аллах? Какво беше това, сихди? — извика ми той съвсем слисан.

— Това беше просто европейски фойерверк, нищо друго.

— Аллах акбар — Бог е велик, но смайването ми е още по-велико. Това дето го разправяш за фойерверка, не го разбирам, но те уверявам, че в тези на пръв поглед толкова невинни фишеци се бяха скрили всичките сто хиляди шейтани на геената, които изведнъж до един с гръм и трясък се освободиха от оковите си, за да погубят чадата на Аллаха.

— Халеф, не говори глупости! Такива „ужасни шейтани“ се произвеждат при нас с милиони и не представляват нищо друго освен барут и боя.

— Аллах карим — Бог е милостив! Знам, че го казваш само за да ме успокоиш. Ти чу ли какво завикаха бени салахите, когато те видяха?

— Да, помислиха ме за злия джин на пустинята, но това може да е само от полза за нашия престиж — никой няма да посмее да ни обиди. Но виж, Хилал идва, за да ни вземе!

Младият бедуин се появи иззад един от големите правоъгълни камъни. Приближи се до мен и с най-сериозен вид ме погледна право в очите.

— Ефенди, не знам дали да се страхувам от теб или да падна пред теб на колене.

— Нито едното, нито другото — засмях се аз. — Защо?

— И още питаш? Ти не видя ли какъв ужас предизвика? Наистина, предполагам, че всички тези неща не са свръхестествени, но въпреки това имам чувството, че пред теб съм като някое малко хлапе.

— Изобщо не е нужно да се чувстваш така. По-късно ще ти обясня всичко. Но нима дойде само за да ми кажеш това?

— Не, трябва да ви заведа при ханумата.

— Тя знае ли всичко?

— Не, нещата се развиха толкова бързо, че не остана никакво време за обяснения.

Хилал ни поведе между големите камъни обратно към същите стъпала, по които се бяхме и изкачили. Щом стигнахме долу, той свърна право в галерията, която свърши с малка стая. Цялото обзавеждане на помещението се състоеше от горяща лампа с палмово масло и две, постлани на пода, одеяла от кокосово лико. На отсрещната стена една врата водеше към друго помещение.

Хилал се насочи право натам и понечи да отметне завесата, закриваща входа, обаче ръката му замръзна във въздуха. Отвътре се дочуха гласове — един решителен женски глас и друг заплашителен мъжки. Вече ги бях чувал. Единият — горе в руината, а другият — долу в лагера. Бяха Бадия и Фалахд, които очевидно спореха много ожесточено.

— Искам да знам, как тези хора са дошли при нас! Аз съм предводителят на това племе! — кънтеше мъжкият глас.

— Шейхът съм аз! Само аз! — прозвуча гордият отговор на Бадия. — Достатъчно е аз да знам, как гостите ни са дошли при мен.

— Машаллах! Говориш много надменно. Но ще станеш далеч по-учтива, когато започнем да съдим и теб и близките ти за онова, което си извършила. Станеш ли веднъж моя жена, после ще се научиш да се подчиняваш.

— Изчакай, докато това стане!

— Ще стане! А сега искам да узная, кой е този Кара Бен Немзи. Ти сигурно знаеш.

— Все още не знам.

— Той е тук при теб в руината. Сигурно е някакъв фокусник или измамник. Ще го принудя да ми отговори, как и кога е дошъл тук.

— Кога ли? Току-що. И как? Ей през тази врата.

Съвсем тихо бях влязъл вътре заедно с Халеф и Хилал и се видях изправен пред завладяваща гледка. Намирахме се в стая, обзаведена и подредена с ориенталско великолепие и разкош. Предметите в нея издаваха, че се обитава от жена. В средата на помещението, гордо изправена, стоеше ханумата Бадия. Беше облечена в ориенталски шалвари, дълга риза и елече от фин бял ленен плат. Босите й крака бяха обути в изящни пантофки.

Тя много приличаше на своята сестра Хилуя. Чертите й бяха също така меки и нежни, но някак по-сериозни и по-замислени. Ъгълчетата на пълните й червени устни бяха извити леко надолу, един сигурен признак, че в последно време тази красива жена навярно често е имала повод да се гневи и ядосва. Гарвановочерната й коса се спускаше свободно почти до земята. По нея нямаше никакви украшения, каквито иначе бедуинките обичат да носят. Но и защо ли й бяха нужни? Самата й коса бе най-прекрасното украшение на „Ханумата на пустинята“.

Зад нея стоеше Хилуя, облечена все още в бялата си дълга дреха, с която бе пътувала. Тя гледаше страхливо към един мъж, изправил се пред ханумата. Позата му беше самонадеяна и кажи-речи заплашителна.

Той наистина имаше херкулесовско телосложение. Човек се чувстваше изкушен да използва за него библейските думи: „Той е единственият останал от децата на великаните.“ От глава до пети беше загърнат в дълъг бял хаик, чиято качулка обаче бе отметната назад, тъй че се виждаше големият белег, който минаваше напреко през тъмното му лице от едната буза до другата, и несъмнено произхождаше от някаква ужасна рана. Грубо издяланите черти на исполина излъчваха жестокост. Ако починалият шейх имаше макар и бегла прилика със своя брат, вече не ми бе никак чудно, че Бадия не е била щастлива в съвместния си живот с него.

Щом чу думите ми, Фалахд се обърна и ни огледа с учуден и предизвикателен поглед, който накрая остана втренчен в мен.

— Кул шейатин — всички дяволи! Това той ли е?

— Да, аз съм! — кратко му отвърнах.

— Кого търсиш тук?

— Не и теб. Можеш да си вървиш!

Фалахд избълва люто проклятие, сви юмруци и направи крачка към мен.

— Ти дръзваш да кажеш на мен, на шейха на племето, да си вървя?

— Ето къде е шейхът, на когото трябва да се подчиняваш и ти.

При тези думи посочих ханумата. Бедуинът се изсмя презрително.

— Ти си чужденец и не знаеш какво решение бе взето днес за тази жена. Искаш да се биеш с мен заради нея, а ти е неизвестно, че от онзи миг, когато съветът вземе решение за този двубой, тя не е повече шейх на племето. Тя ще принадлежи на победителя, който после ще стане предводител на племето.

— Но нали все още няма победител! Значи сега-засега тя си е господарка сама на себе си. Повикан съм от нея да дойда тук, следователно имам пълно право да съм на това място, но не съм свикнал да говоря пред досадни свидетели. Затова още сега ти ще напуснеш това помещение, освен ако нямаш да казваш нещо спешно.

Фалахд направи такова движение, като че искаше да се нахвърли върху мен, ала все пак се овладя. Измери ме обаче с презрителен поглед от глава до пети, щракна с пръсти, засмя се и каза:

— Аллах е пожелал слънцето да изгори акъла ти. Жал ми е за теб, иначе щях да разговарям с теб тъй, както подобава на твоите думи.

— Скоро ще имаш такава възможност — казах аз нарочно с пренебрежителен тон.

— Да, и това ще е твоята гибел — избухна той, без повече да се опитва да сдържа своята ярост. — Ти си един червей и аз ще те смажа, тъй както ще стъпча с крака и другите два червея, които се наричат Синове на светкавицата! Утре по това време и тримата ще се пържите в най-ужасните дълбини на геената.

Той се обърна и изхвръкна навън.

Може би на моите читатели ще се стори, че поведението ми в тази чужда за мен страна спрямо най-влиятелния човек на племето е било дръзко и самонадеяно, та дори и безумно, но аз го смятах за единствено правилното. От цялото племе той бе единственият, на когото трябваше да гледаме като на опасен враг, може би само с изключение на двамата чуждестранни пратеници. От останалите хора на племето, дори и да бяха привърженици на Фалахд, нямаше защо да се страхуваме и спокойно можехме да предположим, че по време на предстоящия двубой щяха да се държат изчаквателно, разбира се при условие, че не се поддадяха на подстрекателствата на Фалахд. Главната ни задача беше да предотвратим именно това, както и да си спечелим уважението на бедуините, а за тази цел бе необходимо да им покажем, че всяващият сред тях такъв страх и респект великан ни най-малко не бе в състояние да ни сплаши.

След като Фалахд се отдалечи, Бадия ми отправи топъл дружелюбен поглед. С прости думи тя ми благодари, а Хилуя и Хилал започнаха да се надпреварват да й разказват какво бяха преживели. Човек лесно може да си представи, че така времето летеше, сякаш имаше крила. В паузите на разказа бе поднесено яденето, а тогава се запознах и с Тарик, братът на Хилал. Той се обличаше също като него и, който го погледнеше в лицето, не можеше да не се учуди на приликата между двамата.

Нямах намерение да затвърждавам заблудата на суеверните бедуини, че им се е появил джинът на руината. Ето защо помолих Тарик да успокои своите съплеменници, като същевременно му дадох обяснение за предишната сцена. Тарик обеща да изпълни молбата ми и се отдалечи, за да изпълни задълженията си като началник на личната охрана.

Наближаваше полунощ, когато любопитството на Бадия най-сетне бе задоволено. Тя стана и ме покани заедно с Халеф да я придружим до дуара. За тази цел не използвахме тайната галерия, а широките каменни стъпала. Тук всичко бе останало спокойно. Постовете мълчаливо се бяха облегнали горе от двете страни на входа на руината, както и долу в подножието на стълбите.

Но затова пък толкова по-оживено беше в дуара. Впечатленията от тази вечер бяха все още толкова живи в съзнанието на хората, че почти никой не беше легнал да спи. Бедуините стояха на отделни групи и обсъждаха невероятния факт, че трима мъже бяха дръзнали да изявят желание да излязат на двубой с великана.

Внимателно наблюдавах погледите, отправяни ни от мъжете, докато минавах покрай тях. В тях не забелязах нито следа от омраза, а само страхопочитание и известна доза боязън.

Разяснителната дейност на Тарик бе дала плодове, но въпреки това все още суеверният страх не беше изчезнал напълно. С изключение на Фалахд навярно досега никой от тези бедуини не беше посещавал Кайро, където хората не причисляват фойерверките към седемте чудеса на света. Следователно въпреки съвсем естественото обяснение почти за всички разигралата се сцена бе нещо нечувано и невиждано. Беше разбираемо, че все още проявяваха към мен известна сдържаност.

Докато минавахме покрай група мъже, които разгорещено разговаряха и размахваха ръце във въздуха, от устата на един от тях чух думите: „Абу ас са’йка“ — Баща на светкавицата. Те, както и многозначителният му поглед, отправен към мен, ми дадоха да разбера, че още през първата нощ от моето появяване тук имах всички изгледи да стана истинска бедуинска знаменитост.

„Баща на светкавицата!“ Не е лошо! В такъв случай с Тарик и Хилал, двамата „Синове на светкавицата“, се намирах вече в доста близки роднински отношения. Бях им станал джад^[5]. Но тогава имах и задължението, доколкото ми бе по силите, да премахна всички пречки по пътя на моите двама „внуци“, както и да им помогна да осъществят своите най-съкровени желания.

Още много пъти се чу от тълпата името Абу ас са’йка и видях много добре, че Халеф, който скромно вървеше малко зад мен и ханумата, се почувства немалко горд.

Накрая Повелителката направи знак с ръка на един беловлас старец с достопочтен вид да се приближи и ни повери на него, като му поръча да продължи да ни води нататък. Самата тя искаше вече да се оттегли.

Много добре разбирах защо ханумата бе пожелала лично да ни придружи през дуара. Тя подозираше, че Фалахд ще използва всички средства, за да насъска бени салахите срещу нас и искаше да му попречи по един умен начин. Придружавайки ни, тя даваше на своите хора сигурен знак, че гледа на мен като на свой гост, който се радва на нейното особено благоволение, както и че никому не бива и през ум да минава да ме обижда.

След като ханумата се отдалечи, старецът ни взе под свое покровителство. Съвсем скоро стигнахме до темата, която най-много ме интересуваше — бъдещото отношение на бени салахите към хедифа. За моя радост се оказа, че нашият придружител се числеше към по-разумните хора. Той ми каза:

— Аз съм от онези, които обичат хедифа. Моето становище се споделя от повечето воини. — Но не и от Фалахд, нали?

— Не. Ето защо се страхувам за бъдещето. Ако той стане шейх, ще ни поведе по лош път.

— В това отношение мога да те успокоя, Фалахд няма да стане ваш шейх.

— Искаш да кажеш, че ще загуби двубоя с теб? Извинявай, не искам да те обидя, но се съмнявам, Фалахд е майстор в юмручния бой и ще се съгласи единствено на него.

— Няма значение! Аз съм бил в една страна, където юмручният бой се практикува по съвсем различен начин от вашия!

Старият човек се спря, погледна ме учудено и поклати глава.

— Удивен съм на твоята самоувереност. Говориш така, сякаш е невъзможно да бъдеш победен в двубоя.

— Наистина е така. Ние в Европа се бием по съвсем различен начин от синовете на пустинята, по начин, на който не можете да се противопоставите.

— Аллах ил Аллах! Добре ли чух? Ти френец ли си?

— Да.

— Мога ли да те попитам от коя страна идваш?

— От Алемания.

— О, позната ми е. Знам, че алеманите са храбри воини. Чувал съм за вашия падишах Ви-хел, както и за Бис-ма^[6], неговият велик везир. Сега вече тревогата ми наистина намаля. Дано Аллах даде да победиш Фалахд.

— Ще ми кажеш ли името си? От твоите приятелски думи мога да предположа, че ти си Азра. Така ли е?

— Действително това ми е името. Откъде го знаеш?

— Хилал спомена името ти с възхвала. Ти си бил довереният съветник на ханумата и приятел на хедифа.

— Хилал е казал истината. Аз съм този човек.

— Това ме радва. Остани верен на това поведение и направи каквото е по силите ти, за да може и съветът да вземе решение в същия смисъл! Няма нищо да загубите и няма да съжалявате.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами точно това, което чу. Племето на бени салахите ще има голяма полза, ако не позволи да го насъскат срещу хедифа.

— Голяма полза ли? Как така?

— Най-напред ми кажи, дали пратениците на московците и на османлиите, за които ми спомена Хилал, ви донесоха някакви подаръци!

— Абсолютно никакви! Обсипаха ни само с обещания. Те искат Фалахд да стане шейх. После племената на пустинята ще трябва да нахлуят в Маср под негово ръководство. По-късно ще ни платят със сребърни талери, а освен това ще можем да задържим за нас плячката, която ни падне в ръцете.

— И Фалахд е съгласен с тези условия?

— Да.

— Ши макрух — това е позорно! Значи ще ограбят бедните египетски фелахи, които сами едва свързват двата края! Това е повече от жестоко. Тогава аз ще ви направя друго предложение.

— Мога ли да го узная?

— Всъщност исках да го представя едва пред вашия съвет, но си мисля, че ти можеш да подготвиш почвата за по-сигурното осъществяване на моите намерения. И така, слушай! Ако племето на бени салахите запази приятелското си отношение към хедифа, аз му обещавам пушки.

— Хамдулиллах! Донесъл си пушки?

— Не казвам, че съм ги донесъл, а твърдя само, че ще получите пушки и патрони.

— Колко?

— Триста бойни пушки, а не такива стари кремъклийки, с каквито разполагате в момента, и които засичат на всеки втори изстрел. Заедно с триста хиляди патрона.

Въпреки своето достолепие и своята възраст Азра подскочи от радост.

— Аллах ил Аллах! Не мога да повярвам! Какво каза? Триста пушки ли?

— Да.

— И триста… не, триста хиляди патрона?

— Правилно си чул.

— Аллах карим — Бог е милостив! Твоите думи ухаят като цветя в рая. Хубавите пушки винаги са били за бени арабите най-необходимото нещо.

— Оръжията, които ще получите от мен, са със задно пълнене и с такава пушка можете да дадете десет изстрела в минута.

Старият се хвана за главата.

— Не мога да го проумея. Прекалено много е! Триста пушки! Десет изстрела в минута! Колко неприятели могат да се застрелят за една минута? Изобщо не ми е възможно да го пресметна. Акълът не ми достига. Може би ти знаеш, а?

Нямаше как поне вътрешно да не се развеселя от тези детински разсъждения на стареца.

— Ами три хиляди… при условие, че всеки куршум улучва целта.

— Три хиляди неприятели за една минута? О, Аллах! О, Мохамед! О, вие пророци! И кога ще получим тези пушки?

— Ако утре вашият съвет вземе решение да запазите добрите си отношения с хедифа, само два дена след това пушките ще са ваша собственост.

— Машаллах! Машаллах! След два дена! Ефенди, ще ми разрешиш ли да поговоря с ханумата за твоето предложение?

— Не, предпочитам засега тази работа да си остане само между нас. Иска ми се да изненадам и ханумата, и цялото племе. И така, не й казвай нито дума! Чуваш ли?

— Чувам.

— Убеден съм, че ще направиш каквото е по силите ти, за да вземе съветът такова решение, което отговаря на нашето желание.

Старецът сложи ръка на гърди, сякаш искаше да се закълне и каза:

— Ди алайя ма тифтикирш — разчитай на мен! За теб ще направя и онова, което не бих направил за никой друг.

— Катар харак — благодаря ти! Впрочем още един въпрос! Бени зуафите към вашите приятели ли се числят?

— Кой, бени зуафите ли? Аллах да ги прокълне тези песове! Те са най-върлите ни врагове. От много години живеем с тях в кръвна вражда.

— Тогава всичко е наред! Ще ни заведеш ли сега до жилището, което ни е определено за пренощуване? Изморени сме от продължителното пътуване, а утре трябва да сме отпочинали и бодри.

— За ма тарид — както желаеш! Последвайте ме!

Ето как се разпоредих с намереното в пустинята съкровище — за бедуините пушките наистина бяха цяло съкровище.

Дали имах това право? Сигурно.

Първо, имах известни претенции за оръжията, защото ги бях намерил, и второ, в случая ставаше въпрос за пушки, които щяха да се използват за действия, насочени срещу правителството. А всеки разумен човек ще разбере, че тези действия с нищо нямаше да допринесат за благото на страната и за нейния народ. Дори и да не бях отдавна вече убеден в това, каква безсъвестна политика на някои европейски държави стоеше зад всички тези задкулисни игри, намеците на Азра, че нахлуването на пустинните племена в Египет ще струва собствеността на фелахите, във всички случаи щяха да ми отворят очите.