Карл Май
Дервишът (1)

Първа глава
Сър Дейвид Линдсей

Един хубав, топъл летен ден бе изпънал снага върху стройните минарета на Константинопол. Хиляди следовници на всякакви вероизповедания и представители на всички раси се наслаждаваха при движението си по двата моста на чародейната гледка, която градът предлагаше отвън. Край кейовите стени лежаха параходите и ветроходите на всички морски народи, а по искрящите вълни се полюшваха причудливите корпуси на турски гондоли и каици, между които от време на време се стрелваха над водата лекокрили морски чайки, когато им се приискаше в игриво немирство да изпитат и удостоверят своята летателна ловкост.

Откъм Черно море се зададе с елегантен ход малка, изящна парна яхта, полегнала леко и грациозно настрани като някоя танцьорка, отдала се на омайните звуци на Щраусов валс.

Стройният, бърз плавателен съд зави край върха на Галата, мина под мостовете и легна в Златния рог под Пера на котва. Пера е градска част на Константинопол, обитавана предимно от европейци и техните пълномощни министри и консули.

Парната яхта имаше една особеност, която дори в европейски пристанища би трябвало да привлича погледите, а тук, сред ориенталците, толкова по-фрапантно биеше на очи — на форщевена, където обикновено се изписва името на кораба, бе монтирана около два метра висока рамка от дърворезба, която включваше една забележителна картина.

На нея бе изобразен мъж в естествен ръст. Всичко, което той носеше — панталон, жилетка, сако, обуща, също високият цилиндър — бе на сиви карета, даже огромният чадър в ръката. Лицето беше неимоверно дълго и слабо. Над широката, очертана от тънки устни уста бе надвиснал остър нос, хранещ изглежда намерението да се проточи долу до брадичката. Това придаваше на лицето един необикновено комичен израз.

Над паното се виждаха големите, златни печатни букви на името на яхтата: „Линдсей“.

Когато малкият параход се насочи към пристанището хората по брега зяпнаха удивено картината. Близо до пътечката на пристана стоеше един дервиш^[1], чиито тъмни, фанатично гледащи очи бяха също така отправени с удивление към нея. По лицето му премина тръпка, когато разчете надписа.

— Линдсей! — промърмори. — Та такова бе моминското име на жената на оня проклет немец! Нима тази фамилия все още не е изкоренена? Ще остана да наблюдавам. Жената навремето ме опозори. Трябваше да си отмъстя и смятах това отмъщение за отдавна завършено. Дали нещата стоят другояче, дали не са живи наистина и други членове на тази фамилия? Ще проуча!

Машината на яхтата бе спряна и капитанът слезе от мостика. Вратата на каютата се отвори и пропусна същата фигура, която се виждаше отпред на картината. Много дълга и суха, тя бе облечена в сив плат на карета. Високият извън всяка мяра цилиндър и исполинският чадър бяха също така карирани в сиво. През рамото минаваше ремък с провесен на него дълъг далекоглед.

И лицето приличаше досущ на това от картината, само дето на носа се виждаше и един дълъг белег, произхождащ очевидно от някой злостен алепов оток.

Капитанът се поклони.

— На сушата ли възнамерявате да идете, сър?

— Yes. Че къде иначе? На сушата естествено? Или пък трябва да взема да хукна по водата, а?

— Това наистина едва ли ще е възможно — засмя се капитанът. — Но защо така припирате за сушата? Константинопол трябва да се разглежда оттук. Оттук той прави грандиозно впечатление, ала във вътрешността е тесен, мръсен, с криви сокаци. Турчинът нарича столицата си „Сияйните страни на всемирния лик“ и има право… но само оттук, където ние се намираме.

— Сияйни страни? Всемирен лик? Nonsense!^[2] Тези турци са превъртели. Единственото разумно нещо при тях са техните жени и девойки. Well!

По лицето на капитана плъзна ухилване, което той побърза да прикрие с поклон.

— Виждал ли сте вече някоя турска жена или девойка, сър?

— Of course!^[3] На тълпи — както тук, така и в Берлин, фамозна опера: „Отвличане от сарая“ от Моцарт — моето любимо парче. Ще ми се някой път и аз самият да преживея нещо такова, капитане. Indeed.^[4] Просто няма да си тръгна, преди да съм изживял и аз някое подобно приключение. Well. Погледнете тук!

Той измъкна от дълбините на джоба на сакото си една книжка, чиято обложка носеше немското заглавие: „Либрето. Отвличане от сарая. Голяма опера от Волфганг Амадеус Моцарт“.

— Кога мога да ви очаквам обратно? — Капитанът хвърли мимолетен поглед на книжката. По лицето му заигра вежлива усмивка, от която бе видно, че познава приумиците на англичанина и отдавна се е отказал да им се удивлява.

— Изобщо не ме чакайте — изръмжа Линдсей. — Ще дойда, когато ми е угодно. Well!

Той премина с дълги крачки тясната пътека на пристана, служейки си с големия затворен чадър, както въжеиграчът с пръта за равновесие.

Когато мина край дервиша и видя пронизващите очи, отправени към него, се изплю презрително.

— Неприятна физиономия! Подозрителна мутра! Да можех да му тегля един ритник на тоя тип! Yes!

Капитанът се бе загледал след него. Кормчията приближи и повдигна многозначително широките си плещи.

— Откачен тип! — каза и изплю тютюневата си дъвка през релинга. — Ще си изгори пръстите при някоя от тия авантюри. Нека си го прави, стига само и нас да не завлича в кухнята на Дявола!

— Боже опази! Това горещо влечение за отвличане ще трае само докато си намери нещо друго. Едва до неотдавна бяха fowlingbulls — крилатите бикове, сега пък са туркините.

Така ще си я кара, все трябва да има някоя авантюристична приумица!

— Много правилно, кормчия! — заяви капитанът с натъртване, от което пролича, че желае да сложи край на тоя диалог. — И тъй като сър Дейвид Линдсей същевременно е добродушен господар, то на драго сърце съм готов десет пъти да обиколя с него земното кълбо. За такъв един мастър човек вече рискува нещо, без да говори глупости по негов адрес!

Онзи, за когото ставаше дума, междувременно се разхождаше с бавни крачки из Пера, изцяло погълнат от околната среда. Ето защо се случваше от време на време да се оглежда и съзираше при това и дервиша, чиято зелена чалма изпъкваше отдалеч.

— Какво иска човекът от мен? — запита се той. — Ей сега ще се оправя с него! Yes!

Пристъпи зад една криволица на улицата в един ъгъл и се спря. Дервишът довтаса — беше очаквал, че англичанинът е далеч пред него, и не съумя да прикрие изненадата си.

— Защо се мъкнеш подире ми, глупако! — нахока го сър Дейвид на английски.

Дервишът не знаеше значението на тези думи или пък се престори, че не го знае.

— Анламъйорум! (Не разбирам!) — отговори той.

— Хайде, разкарай се, иначе ще те подпомогна! Well!

Дервишът разбра от жестовете на англичанина, че трябва да тръгне пред него. Но пък нали искаше да го следва. Ето защо спря. Без много-много да се церемони, Линдсей насочи огромния чадър към него и го разтвори с такава сила и бързина, че здравите спици цапардосаха дервиша в лицето. Това бе оскърбление, толкова повече, че бе нанесено от един неверник и европеец. Но на дервиша бе известно могъществото и влиянието на английския пълномощен министър, така че той се обърна да си върви.

— Ха, ешек керата, интикалем аладжам бен! (Ей, проклетник, аз ще си отмъстя!) — подвикна през рамо.

— Какво бръщолеви оня? — промърмори си доволен сър Дейвид. — Ама че загубен език е тоя турски. Трябва първом да го научиш и едвам тогава да го разбираш. А английския си разбрах аз веднага, още като дете.

Той продължи да върви — на значително разстояние зад дервиша. После зави зад ъгъл, след това зад друг и сега вече бе почти сигурен, че няма да се срещне пак с турчина.

В стремежа си да се отърве от досадния надзорник, Линдсей се бе отдалечил от района на оживените улици и бе попаднал в една плетеница от сокаци и кьорсокаци, където нямаше как вече да се оправи. Това бе голямо неблагоразумие от негова страна и той много скоро щеше да го осъзнае. Вярно, жадният за приключения англичанин като истински космополит бе свикнал навсякъде да си пробива път. В действителност той бе дори хитър и находчив, при това неустрашим до безогледна дързост, само дето от време на време обичаше да се представя за малко глуповат. Тук обаче неговото чувство за ориентация из един път категорично отказа и тъй като не владееше турски, за него не съществуваше никакъв шанс да почерпи информация.

Огледа уличната обстановка и хората, край които минаваше. Там магаретар приближаваше, кретайки зад своя сивоушко, като го подтикваше с високи викове и размахваше усърдно пръчката. Тук с нецензурни думи, че и с порядъчни удари в ребрата, си проправяха път в тясната уличка запъхтени, облени в пот хамали. Един чистач на лули ходеше от къща на къща по своя полезен занаят. Продавач на карпузи възхваляваше с все глас плодовете си. Един носач на вода се стараеше да го надвика — ако бе възможно изобщо — по крясъци. Търговци от всякакъв сой седяха пред отворените врати на своите сводести магазини, разстлали околовръст стоката си, и се стараеха да примамят купувачи. А навсякъде наоколо се шляеха безстопанствени кучета, ровеха се из отпадъците в канавката за храна, джавкаха по минувачите и побягваха със силен вой, когато тук и там биваха отпращани с някой груб ритник.

Сър Дейвид се почувства повече от тягостно в това обкръжение. От време на време проклинаше полугласно под носа си. Няколко опита да поддържа твърдо една определена посока, за да се измъкне от тоя мизерен квартал, завършиха напълно безуспешно. Той все повече се задълбаваше в заблудата си.

— Damned!^[5] — започна да ругае. — Поне малко от малко да знаех в каква посока на света да търся оттук пристана на моята яхта! Тогава бих могъл да се ръководя от положението на слънцето. Това го научих от моя приятел Кара Бен Немзи.

Беше спрял, отправил поглед нагоре, вторачен в няколко перести облачета, които се носеха бързо по своя път. После продължи полугласния разговор със себе си, без да го е грижа за минувачите, които — къде подозрително, къде развеселено — се блещеха в оригинала, само облеклото на когото вече правеше достатъчно впечатление.

— Въобще си е подъл тип тоя Кара Бен Немзи! Много долно ме заряза този път. Иначе наистина изникваше винаги съвсем навреме, за да ме измъкне, когато някъде хубавичко съм я загазил и не мога да намеря изход. Кой го знае къде хайманосва сега — при апачите ли край Рио Пекос, при хадедихните в Джезирех, или при кюрдите? Е, все някъде си, само не и в тоя проклет сокак, където всъщност му е мястото, та да ме отведе отново сред хора, с които да може човек да си каже една разумна приказка.

Той може би още дълго щеше да стои така, ако един крепък удар не го бе изтръгнал от неговото песимистично съзерцание. Един хамалин не се бе побоял да отстрани от пътя си живото улично препятствие по този не особено нежен способ. Кресна на слисания сър Дейвид няколко ядовити думи, които тоя естествено не разбра, и запъшка нататък.

— Магаре! Овча глава! Дръвник! — заруга Линдсей след него. После продължи пътя си, мърморейки вкиснато.

Той се скита още известно време по този начин безполезно наоколо, додето търпението му се изчерпи. Заговори първия срещнат на английски и го попита за пътя.

Но чу само онова, което беше чул вече веднъж, и то от устата на натрапчивия дервиш:

— Анламъйорум! (Не разбирам!)

Към него се прибави едно съжалително свиване на рамене. После заговореният изостави чудноватия чужденец.

Същото се повтори още на няколко пъти. Към когото и да се обърнеше Линдсей — бил той стар или млад, бедно или добре облечен, — винаги получаваше все същия отговор:

— Анламъйорум! И накрая на почтения англичанин му прекипя.

— Дявол да го отнесе целия тоя Константинопол и всичките му там околни селища! — изръмжа той вбесен. — Сега вече няма да питам никого и ще тичам все подир носа си, додето… додето…

Внезапно прекъсна и зина толкова широко уста, като че някой печен гълъб се бе засилил да влети право в нея. После доловимо ясно я захлопна пак. По лицето му се разля радостно ухилване, като лятна слънчева светлина по земята.

— Великолепно! Отлично! Indeed! — възкликна все тъй ухилен, докато погледът му буквално милваше написаната на френски фирмена табела на едно кафене. — Тук живеят хора, с които сигурно ще можеш и да си поговориш по човешки. Там вътре отивам! Там ще ми дадат информация.

Той се упъти с дълги крачки към целта. Прекрачи прага с увереността на мъж, свикнал да заповядва, и се огледа изучаващо в неголемия общ салон. Пред очите му се разкри обичайната картина на едно източно кафене-кръчма. Нечистият под бе застлан тук и там с малки килимчета. Миндерлъци обхождаха стените. Навсякъде се търкаляха разхвърлени възглавници за сядане. Малкото маси бяха ниски — колкото столчетата за крака в жилищата от западните страни. Стените бяха голи, с изключение на няколко омазнени чибука, подредени в редица един до друг на нещо като полица за лули.

Посетители в цялото помещение имаше само трима. Бяха местни хора от ниско съсловие, както издаваше облеклото им. Клечеха мълчаливо един до друг с микроскопични филджани пред себе си, пушеха и като че не обърнаха внимание на чужденеца. Че единият от тях хвърли пронизващ поглед изпод сведените си клепачи към необикновената, сиво карирана фигура, убягна на англичанина в сумрака на голата стая.

От вратата на задната стена сега се появи един мъж, когото всеки познавач на средиземноморските страни би трябвало веднага да прецени като грък. Беше съдържателят на това „приветливо“ място за отбивка. Той имаше хитрата, лукава физиономия на лисица. Не чертите, а очите обрисуваха характера на този мъж.

Един поглед към англичанина му бе достатъчен да знае кого има пред себе си. С три теманета, които определено биха удовлетворили всяко величие, той приближи до своя гост.

— Bienvenu, monsieur! (Добре дошъл, мосю!) — поздрави гладко и плавно на френски. — Смея ли да запитам с какво мога да услужа на Ваша милост?

С френския англичанинът естествено бе много добре запознат. И той си послужи следователно със същия език като съдържателя, само че от неговата уста не звучеше така завършено и изискано, както от устните на гръка.

— Преди всичко с някое друго обръщение! — каза по своя лаконичен, властен маниер. — Не съм „ваша милост“. Ако се наложи мога и много немилостив даже да бъда.

— Пардон! Не можех да имам представа…

— Достатъчно! Наричайте ме просто мосю! Това стига.

— Както заповядате!

— И после бих желал — хм! — нещо за пиене бих желал.

На сър Дейвид в никой случай не допадаше тая пето или шесторазрядна гостилница. Вярно, беше ожаднял от лутанията си нагоре-надолу в слънчевия пек по душните улици, ала мисълта да пие нещо тук въпреки всичко с нищо не го примамваше, фактът, че независимо от това поиска нещо за пиене, дължеше своята причина единствено на особения манталитет на Линдсей.

Той никъде не забравяше, че е англичанин, син на гордия островен народ, господстващ над Световния океан. Ето защо бе на мнение, че никога не бива да се проявява стиснат, дори и в най-затънтеното кътче на земята. Към това се добавяше, че той беше сър Дейвид Линдсей, мъж от английската аристокрация. И като такъв винаги действаше според максимата: Аристокрацията задължава!

Изхождайки от тези две причини, той смяташе и тук да не се цигани. На драго сърце би запитал кратко и ясно за пътя и би си тръгнал после, но това не му подхождаше. Не желаеше да получава нищо даром, дори и информация.

— Кафе ли желаете, шербет, или…? Последната дума във въпроса си гръкът проточи така явно, че сър Дейвид наостри уши.

— Имате и нещо друго?

— За онези от моите гости, които не изповядват учението на Пророка, притежавам превъзходно гръцко вино — оригинално „Самос“, старо, отлежало, истинска напитка на боговете.

— Хмм! „Самос“! Почти толкова добро, като шери и портварн! Бих желал да го опитам.

— В такъв случай ще се осмеля да ви помоля, мосю, да си дадете труда да дойдете във Винарната. Сър Дейвид присви леко лявото око.

— Винарна?

— Трябва да имате предвид — поясни съдържателят, — че моите клиенти в основни линии са привърженици на Пророка, който е запретил насладата на виното. Бих накърнил техните религиозни чувства, ако взема да сервирам пред очите им вино на иноверните, отбиващи се при мен. Това лесно би могло да създаде нездравословен климат между посетителите и да стане опасно за мира в моя дом. Ето защо Винарната! Там можете необезпокоявано да се отдадете на насладата на благородната напитка.

— Добре! — реши Линдсей. — Покажете ми помещението!

Той последва гръка през задната врата по един тъмен коридор, в чийто край съдържателят отвори отдясно една малка стая. Един поглед в нея бе достатъчен да потвърди подозрението на сър Дейвид, породило се при нескончаемото обяснение на съдържателя за правото на общ салон, обзаведено изцяло по източен маниер — с килимчета, миндери и две ниски маси. То не правеше впечатление да е предназначено за гръцки, арменски и други немохамедански посетители. Иначе тук щеше да има столове, пейки и високи маси. По-скоро, види се, бе такова, каквото Дейвид Линдсей веднага бе предугадил, а именно, че в това уютно скривалище сегиз-тогиз неколцина неверни синове на Пророка се подкрепят със забранения гроздов сок. Тук бяха подсигурени срещу неприятни обезпокоявания. Единственият прозорец на помещението се намираше на повече от два метра височина — почти под тавана, и беше толкова малък, че определено никой не би могъл да надникне отвън. А за окултните, жертвени часове пред олтара на бога на виното много добре подхождаха удобните миндерлъци, пасваше си и меката светлина на лампадата, спускаща се от средата на потона.

Линдсей разтегли тънките си устни в разположено ухилване.

— Харесва ми! Тук ще опитам вашето „Самос“.

Доволен беше, че желанието му да пита за пътя го бе довело насам. Така можеше да съчетае приятното с полезното. Глътка оригинално гръцко вино в тая страна на вечното кафе не бе за пренебрегване. Той освободи от рамото ремъка с дългия далекоглед и остави страшилището заедно с огромния чадър в ъгъла. После се отпусна отмерено на мекия миндерлък.

Съдържателят стоеше мълчаливо. Сега се залови за последната забележка на госта.

— О, ще ви кажа, мосю, само с опит няма да се остане. Ако сте познавач, ще се наемете като нищо на цяла стомна от моето „Самос“.

— Ще видим! Донесете виното!

Съдържателят побърза да се отзове на повелята. Излизайки навън, той се подхили. фактът, че чужденецът не се бе осведомил първо предпазливо за цената, изглежда му навяваше благоприятни умозаключения за неговата разплащателна способност. А от това достопочтеният кръчмар възнамеряваше възможно най-добре да се възползва.

Не мина много и той се върна при Дейвид Линдсей, поставяйки пред него една стомна и винена чаша.

— Мога ли да ви налея?

Сър Дейвид бутна услужливата ръка.

— Стой! Вие мохамеданин ли сте?

— Не! Християнин съм. Моята родина е Гърция.

— В такъв случай пийте с мен!

— О, много любезно! Вашата доброта е…

— Достатъчно! Скудоумие е да пиеш сам.

Докато съдържателят изчезна да донесе чаша и за себе си, лордът запали една пура, която си бе скътал за всеки случай. Същевременно измърмори самодоволен:

— Радва се на авантата старата лисица! Благодари за отличието да може да гуляе със сър Дейвид! Изглежда наистина не подозира, че му позволявам да пие с мен, за да отида на сигурно. Тоя обесник никак не е за вярване. Би могъл да ми сипе нещо във виното, за да ме приспи и ми опразни джобовете. Само че тоя номер при Дейвид Линдсей няма да мине. Ненапразно съм изкарал школата на Кара Бен Немзи. Научих се в непозната среда да бъда предпазлив.

Той прекъсна, тъй като съдържателят се върна с втората чаша. С физиономия на ощастливител, раздаващ злато с пълни шепи, той наля първо на англичанина и после на себе си.

— A vorte sante, monsieur! (За ваше здраве, мосю!) Пресуши чашата на един дъх и не му беше необходимо прекалено много време за тая цел. Сър Дейвид обаче отпи отмерено от виното.

— Питието е добро! — кимна. — Най-доброто, на което съм попадал в тоя превъзнасян град.

— Значи Константинопол не ви се нрави?

— Pas du tout! (Никак!)

— И все пак той бива наричан „Сияйните страни на всемирния лик“.

— Хмм! Чух го вече веднъж днес. Считам обаче, че на тоя „лик“ и неговите „сияйни страни“ няма да навреди, ако някой път направи едно основно запознанство с гъба, сапун, спарче и четка за дъски.

— Само не го казвайте пред някой турчин!

— Защо не? Аз казвам истината на всеки, както ми е угодно. Като на оня проклет дервиш, който ме следваше от пристана като сянка. Когато работата ми дойде до гуша, изстрелях чадъра си в лицето му. Това бе език, който той сигурно разбра.

Гръкът повдигна замислено вежди.

— Имал сте сблъсък с някакъв дервиш? Оскърбил сте го с действие? Да ме прощавате за думите, но е било безразсъдно. Вие сте си навлякъл отмъщението на този свят мъж.

Англичанинът махна пренебрежително, отпи със задоволство една глътка и издуха дима от пурата си.

— Какво ме е грижа за онзи тъпак! Нека си търчи след други хора, но не и след сър Дейвид Линдсей. Яд ме е само, че за да се отърва от него, кръстосвах надлъж и шир и така попаднах в тоя квартал, където не мога да се ориентирам, и където никой не те разбира, когато го запиташ за пътя.

Умният и хитър грък не промени физиономия. Никой не би могъл да се досети какви важни мисли се завъртяха в ума му. Най-важно за него бе, че чужденецът току-що се идентифицира като сър Дейвид Линдсей. А той умееше правилно да оцени значението на тези думи. Един английски благородник, пътуващ — очевидно за свое удоволствие — из Ориента, обикновено има в себе си пари, даже много пари! Ето какви сметки си правеше хитрецът. Такава птица никога не беше долитала при него и скоро нямаше и да кацне. Човек не биваше да пропуска неизползван подобен шанс. Според светогледа на гръка парите бяха върховното божество. Той реши да пусне предпазливо пипала и после… да действа. Негов съюзник щеше да е виното.

Когато напълни отново празната чаша на госта, не забравяйки и своята, той се осведоми:

— Не говорите ли турски?

— Няма и двайсет думи!

— В такъв случай би трябвало при излизанията си да вземете със себе си и Драгоман — преводач.

— Не ми е по вкуса.

— Имате лош опит?

— Не! Напротив, пътувах дълго време из Балканските страни, придружаван от един такъв човек. По едно време се озовах много натясно и не на последно място трябва да благодаря на верността и благонадеждността на преводача, че в крайна сметка се избавих със здрава и читава кожа. Чувал съм обаче колко малко иначе може да се разчита на тези обесници. Освен това не обичам да имам постоянно до себе си чужд човек.

— Хмм! — повлече гръкът. — Мога да го разбера. Тези преводачи дерат чужденците, където могат, а мъж като вас, който сигурно не пътува с тънка кесия, биха оскубали най-безсрамно.

— Така си е! Аз съм сър Дейвид Линдсей и винаги имам у себе си достатъчно, за да съм подготвен за всякакви случаи. Плащам си също добре и на драго сърце, но не се оставям да ме правят на будала.

Съдържателят остана много доволен от резултата на тайното подпитване. Сега смяташе, че може да пристъпи към нещо друго.

— Тогава би трябвало поне да носите със себе си една карта на Константинопол.

— Имам и такава.

— И въпреки това сте се заблудил?

— Въпреки това! Каква ми е ползата да се зверя в картата, като не знам къде се намирам в момента?

За потвърждение на думите си сър Дейвид бе извадил портфейла си и бърникаше из многобройните преградки. Гръкът зорко следеше пръстите му. Не можейки явно да открие споменатия план на града, Линдсей разтвори сега ново отделение. За кратко време се мярна дебело снопче банкноти.

Очите на съдържателя ярко заискриха. Погледът му беше вторачен, дебнещ, алчен, като на хищно животно, видяло плячка току пред себе си. Той забрави всяко самообладание и всяка предпазливост. За него сега беше безспорно, че чужденецът не биваше да напусне къщата, без да се е разделил с пачката банкноти. Да става каквото ще! Там в портфейла се криеше цяло състояние — поне според схващанията на бедния кръчмар. То не биваше да му се изплъзне, независимо какво щеше да му се стовари на съвестта!

Сър Дейвид все още се ровеше равнодушно из разните книжа. Че държанието му бе предумишлено, че искаше да постави гръка на изпитание, и че с един бърз, таен поглед бе уловил рязката промяна в чертите на съдържателя, не му бе проличало.

Сега той знаеше къде е. Беше схванал опасността. През ум не му минаваше обаче да си плюе незабавно на петите. Напротив! Него го привличаше да остане в несигурното си положение и дръзко да изчака по-нататъшния развой на нещата, защото… нали пътуваше по целия свят с единствената цел да преживява приключения. А тук изглежда му се предлагаше едно — възбуждащо и гъделичкащо нервите, както само би могъл да желае. И той трябваше да му се наслади.

Сега затвори с шляпване портфейла и го прибра. После бръкна с дясната ръка в дългия пеш на сиво карираното сако и измъкна оттам търсения градски план.

— Сетих се най-после. Ето го! Как може само човек да бъде такъв забраван.

Разгъна мудно картата, тикна встрани винените чаши и я просна на ниската маса.

— Хайде, моля! Къде се намира вашата къща? Зная ли това, няма да е трудно после да се озова обратно на яхтата си.

Гръкът вече беше посегнал към плана и сега движението му изведнъж замря.

— На яхтата си?

— Да!

— Имате собствена яхта? Някоя от онези големи платноходки, които…

— Не! Парна!

— Sacre bleu! (Дявол го взел!) Вие трябва да сте червив с пари.

— Аз съм сър Дейвид Линдсей. И тъй, моля, къде се намира къщата ви?

Съдържателят с мъка се изтръгна от своето вцепенение. Наведе се със зачервена глава над плана. Последица от виното ли бе това, или трескава възбуда от онова, което сега чу? Тоя англичанин трябва да притежаваше милиони. Да можеше барем един-единствен от тях да му прибере! Цял един милион! Почти невъобразимо!

Кръвта зашумя в ушите на кръчмаря. Мъчително принуди мислите си да се съберат за желаната информация. Дълго се лута той по линиите на градския план, при което сър Дейвид го наблюдаваше тайно ухилен. Най-сетне десният му показалец спря на една определена точка.

— Ето тук! Това е нашата улица. Тук някъде се намира моята къща.

Линдсей приближи безконечния си нос към плана да впечатли точно настоящото си местоположение. Сега разбра колко много се е задълбал в заблудата си. Но сега имаше и увереността, че със сигурност ще може да намери обратния път. Въпреки недоверието си към гръка, не допускаше, че онзи би могъл умишлено да му даде погрешни данни. Каква полза би имал да го остави да броди из тоя квартал? Ако човекът наистина бе подмамен от претъпкания портфейл на своя гост — а това за Линдсей бе несъмнен факт, — то той щеше да предприеме нападението в собствената си къща, тук, в уединената задна стая. По-добра възможност за тая цел някъде другаде едва ли би могъл да му се предостави.

Докато сър Дейвид прехвърляше през ума съображенията си, отвън прозвуча някакво особено изсвирване. Линдсей наостри слух, но външно не даде да си проличи. Далеч по-малко власт над себе си имаше другият. Едно неволно негово движение — сякаш бе понечил да скочи — подсказа на англичанина, че изсвирването бе някакъв сигнал, предназначен за съдържателя.

И, наистина, гръкът посегна към стомната, напълни отново двете празни чаши и стана.

— Стомната е празна. Да, да, знаех си го аз отнапред — насили се той да се усмихне. — Моето „Самос“ се услажда на всеки. Нали бива още веднъж да…?

— Разбира се! Донесете още една такава мяра! Виното сигурно няма веднага да ни повали.

— Не берете кахър! То не е турско. Начаса се връщам.

И беше вече вън от вратата. Линдсей разтегли тесноустната си уста до поразителна ширина. Дългият нос се наведе, додето можа, още към брадичката. В това положение се заслуша той след съдържателя.

Чу неясно някакви мъже да разговарят помежду си. Трябва да бе някъде в двора, недалеч от тесния прозорец. Погледна изпитателно нагоре.

После се надигна с бързина, която никой не би очаквал от мудния англичанин. С две стремителни крачки се озова до вратата. Наведе се. Действително, тя имаше вътрешно резе — голяма рядкост в една ориенталска къща, поне за стайна врата. Това устройство се дължеше навярно само на дискретната цел на задната стая.

С едно енергично посягане Линдсей зарези. После събра накуп всичко що бе възглавница наоколо върху ниския миндер под прозореца. Покатери се чевръсто, протегна се и се ухили доволен. Неговата внушителна дължина му даде възможност да достигне с глава точно до прозоречното отверстие. Според обичая на източните страни то не беше снабдено със стъкла, така че Линдсей долови звука на споменатите гласове съвсем ясно. Да погледне надолу в двора, нямаше как. Но разбираше всяка дума, макар въпросите и отговорите да не бяха високо разменяни.

Съдържателят разговаряше отвън с някакъв друг. Че при това те си служеха с френски, на Линдсей се стори като кажи-речи нечувано щастливо обстоятелство.

— Не бъди многословен! — тъкмо настояваше стопанинът на къщата. — Не бива дълго да се бавя. Той би могъл да стане нетърпелив.

— Като влезеш, ще му кажеш някакво оправдание. Той ще се задоволи. Трябва да чуеш какво имам да ти кажа. Осман, дервишът, е бесен. На всяка цена иска да си отмъсти на това „гяурско куче“, което го ударило с чадъра в лицето.

— Зная вече. Англичанинът сам ми го разказа.

— И той не се страхува от ненавистта на дервиша?

— Смее се. Имай предвид, той е английски милионер. Тези мосю без изключение се отличават с една изумителна самоувереност.

— Nom de dieu (по дяволите), милионер!

— Пет! Не забравяй прозореца горе!

— Би трябвало да има невероятно тънък слух, за да чуе нашия разговор. Но по-нататък! Осман добре забелязал, че англичанинът иска да му се изплъзне, но се промъкнал след него и не изгубил дирята. Сега седи отпред в кафенето и ме прати при теб.

— Какво иска от мен?

— Отмъщението си!

Подслушвачът почувства, че в разговора възникна малка пауза. До момента въпросите и отговорите се бяха редували с припряна бързина. Сега изглежда гръкът се замисли. Линдсей смяташе, че знае защо. Той вероятно опитваше да съгласува искането на дервиша за отмъщение със собствените си планове, насочени към портфейла на клиента.

Сега отново започна да говори.

— Кажи му, че ще си го има отмъщението! Чужденецът в момента седи във Винарната.

— Зная. Та нали чух какво говори с него, след като го поздрави.

„Аха! — помисли сър Дейвид. — Типът, който тук така нищо неподозиращ ми излага любезните си принципи, е един от тримата кафеджии от предната стая. Почакай само, обеснико, ще се запознаеш ти с един мъж от Стара Англия, ти, заедно с дервиша и твоя приятел, кръчмарят!“

— Той е вече на втората стомна „Самос“. Още ще му натрапя аз от тая услужлива напитка. Ефектът няма да се забави. Той има цял портфейл с банкноти. Ще му задигна парите едва когато се е нальокал до безсъзнание. Тогава дервишът Осман може да прави с него каквото си ще. Най-добре ще е да му свети маслото. Така няма да се опасяваме от неприятни последствия.

— А аз?

— Какво общо имаш ти?

— Глупав въпрос! Казваш, че чужденецът имал портфейл, пълен с банкноти. Парите се каниш да вземеш ти. Дервишът ще си има своето отмъщение. Аз на сухо ли трябва да остана?

— Ти ще получиш от мен малък дял като пари за мълчание. Повече не можеш да искаш. Та ти с нищо няма да допринесеш за нещата.

— Така си мислиш ти. Но аз мисля другояче. Ти даже много се нуждаеш от мен.

— Не знам за каква цел.

— Англичанинът трябва първом да бъде обезвреден. Ти се надяваш твоето вино да го катурне. Но какво, ако се заблуждаваш! Знаеш, че съм роден в Париж и първите трийсет години от живота си съм прекарал там.

„Ето откъде френският разговор! — помисли си подслушвачът. — Човекът изобщо не е местен жител, само се облича така. Вероятно въобще не говори турски!“

Междувременно обаче продължаваше да слуша. Довереникът на съдържателя водеше нещата си не лошо.

— През този период — продължаваше той — съм бил няколко пъти отвъд Канала. Опознах англичаните. Общо взето те добре си знаят мерилото. Пият портър, ейл, шери, пунш и всякакви ракии като вода. Виждал съм го със собствените си очи неведнъж и дваж и при това никога не губят ясно съзнание. Хладнокръвно престават да пият, когато им стане прекалено.

— Mille tonnerres! (Хиляди гръмотевици!) Това би могло да осуети целия ни план.

— Би могло! Ако не бях аз! Задръж човека само още четвърт час! През туй време аз ще ти набавя един прашец, който ще му сипеш във виното. Въздействието му ще…

— Не става! Той не е дете. Държи чашата непосредствено пред себе си и…

— Тогава тури праха в стомната!

— Това пък хич не върви! Той ме покани да пия с него. Трябва ли самият аз да изгълтам праха и да захъркам по-рано от него?

— А-а! Значи е предпазлив?

— Да, виждаш, че с нищо не можеш да ми бъдеш полезен.

— О, напротив! Щом нещата стоят така, толкова повече. От всичко, което разказа, не остава нищо друго, освен истински да се надпиваме с чужденеца. И сега кажи сам: Смяташ ли се способен за тая работа?

— Хмм! Аз не нося много.

— Знам. Но затова пък толкова по-издръжлив на пиене съм аз, както ще признаеш. Предостави човека на мен! Надрънкай му нещо. Как си ме срещнал в коридора и си ми разказал за него. Че съм роден французин и голям почитател на Англия. Дали не бих могъл за кратко да му правя компания. Лъжи, та се късай, само и само да прояви интерес към нещата! Не си паднал на главата си, я. Аз пък ще дам отговор на дервиша. Нека почака, докато работата се уреди. А сега офейквай, да не му се стори подозрително дългото ти отсъствие.

С един скок сър Дейвид се приземи от купчината възглавници. Беше чул достатъчно. Лицето му сияеше от удоволствие. Така добре му допадаше приключението.

— Eximius! Excellent! Indeed! (Забележително! Великолепно! Наистина!) — мърмореше си той, докато нареждаше припряно възглавниците по старите им места. — Когато моят приятел Кара Бен Немзи чуе това, ще трябва да признае, че вече с нищо не ме превъзхожда. И аз мога да подслушвам и надхитрявам врагове. Щастие само, че тоя тип беше французин, а не китаец, тунгусец или ескимос. Иначе от цялата тая беседа думица нямаше да мога да разбера. Сега обаче съм в течение на нещата. Нека само ми дойдат! Канят се да надпият Дейвид Линдсей! Чудо невидяно ще видят.

Стаята вече отново имаше обичайния си вид. Сър Дейвид се нуждаеше само още да избута резето, което той стори с едно бързо движение. После можеше да си седне пак на старото място и да изчака предстоящите събития. Намери време дори да запали пурата, угаснала по време на подслушването.

Едва сега се появи съдържателят с втората стомна. Той имаше гузна съвест. Ето защо бе подозрителен. Линдсей забеляза как гръкът плъзна преценяващ поглед между госта и прозореца. Вътрешно това го развесели. Външно обаче показваше равнодушна, почти глуповата физиономия.

— Накарах ви да чакате и моля за извинение — подхвана съдържателят.

— Тъй ли? — му бе отвърнато с въпрос. — Въобще не съм забелязал.

— Срещнах вън един добър приятел. Разбъбрихме се, както става, когато хората от дълго не са се виждали. Той обикаля страната по търговия. Обикновено го смятат за местен жител, но е роден французин, високообразован мъж, при това добър познавач и голям почитател на Англия.

Съдържателят сега започна да пее панегирика за своя приятел във всички тоналности. Влагаше цялото си старание да събуди у лорда любопитство да се запознае с тази запленяваща личност, ала сър Дейвид проявяваше жестокостта да го остави да чака в неизвестност и на всичко само кимаше с глава.

Накрая дъхът и изобретателността на гръка секнаха.

Той забеляза, че започва да оплита език, че в представянето му на начина на живот и съдбата на скъпия приятел зейват противоречия. И прекъсна. Едва сега Линдсей отвори уста, наглед, за да възнагради усилията на усърдния панегирист, в действителност, за да съкрати машинациите и доведе развръзката по-скоро.

— Че да бяхте го поканил тоя ваш приятел да изпие чаша вино с нас — каза. — Сега жертвате времето си за мен и се лишавате от неговата компания.

Ако камъкът, който пада някому от сърцето, причиняваше шум, сега щеше да чуе едно порядъчно тупване. Но така сър Дейвид само долови как другият дълбоко си отдъхна. Най-голямото му желание сигурно беше да отърчи и доведе апапина си, ала само проформа малко се превзе.

— Никога не бих си го позволил. Зная какво съм длъжен пред такъв избран клиент като вас.

— Глупости! Щях да се радвам да се запозная с човек, притежаващ толкова достойнства за величаене. Жалко, че си е тръгнал.

— Тръгнал? Хич даже! Той седи в предната стая и пие кафе.

— Не можех и понятие да си имам наистина.

— Не чухте ли разговора ни?

— Разговор? Не съм чул нищо.

— Тъй! Само предположих. Ние стояхме в двора.

— Представа нямам! По начало не се занимавам с хорските работи, но толкова повече се грижа за моите собствени. А сега побързайте! Идете да доведете приятеля си! Мисля, че като французин той ще съумее да оцени едно добро винце.

Съдържателят наговори няколко празнословия от рода на любезност, голяма чест, благодарност и т.н., после бързо се отдалечи. Няма и три минути по-късно се върна в съпровод на своя съучастник.

И сега се започна един малък запой, който на безхитростния наблюдател определено би направил впечатление на задушевност, непринуденост и миролюбивост. французинът пиеше много и бързо и опитваше по всякакъв начин да подтиква англичанина да не остава по-назад. Не след дълго стомната показа дъно, което даде на третия от съюза възможност малко да се покаже. Следващата кана поръча той за своя сметка. Сър Дейвид, който иначе не позволяваше някой да му плаща, този път не възрази. Та нали знаеше какво се има предвид. На практика трябваше да е „за сметка на заведението“, но накрая той все пак щеше да плаща пиячката.

Французинът всячески се стараеше да развлича Линдсей. Бръщолевеше за какво ли не. После се осведоми за пътните планове на англичанина.

„Well! — помисли сър Дейвид. — Сега танцът може да започне! Нямам никакво желание да пилея повече време тук и да се напивам. Да вземе този въпрос като ключова дума!“

— Оттук — каза гласно — ще държа южен курс, през Суецкия канал ще отида в Червено море, ще акостирам по-нататък в Аден и накрая ще легна на котва в някое индийско пристанище.

— Значи Страната на чудесата ви е завъртяла главата! — кимна французинът. — Мога да го разбера. Или пътувате по сделки?

— Сър Дейвид Линдсей търговии не върти.

— Пардон!

— Искам да усъвършенствам в Индия вродените си психически способности. — Забелязвайки лишените от разбиране, въпросителни погледи на своите слушатели, той продължи сериозно и важно: — Вероятно ви е известно, че жреческата каста в Индия съхранява разни тайни знания за свръхсетивни явления и сили. Тя всъщност не позволява на никой външностоящ да проникне в нейната среда. Но аз разполагам с бляскави връзки. С мен ще бъде направено изключение, още повече, както вече казах, че имам вродени необикновени психически способности.

Кафеджията зяпна уста. Не знаеше какво да мисли за това изявление. Бръмбари ли имаше в главата си гостът? Или виното вече заплиташе разсъдъка му? Той се вторачи в спокойната, невъзмутима физиономия на англичанина, който не правеше впечатление нито на откачен, нито на пиян. Нещата за него бяха загадка.

Французинът обаче се усмихна тънко.

— Да не сте спиритист или окултист, мосю?

— Строго погледнато, не! Притежавам просто — скромно каза той — дарбата да гледам в бъдещето…

— Невъзможно!

— Притежавам по-нататък онова, което хората наричат „второто лице“. Моето духовно око прониква през всяка стена до произволна далечина…

— Но моля ви, та това е… е… нечувано!

— И трето, мога да чета мисли.

Сър Дейвид ги приказваше така на едро, че двамата мошеници не знаеха как да го възприемат. Гръкът просто се умълча, французинът обаче накрая стигна до извода, че се касае за някакъв сплин на англичанина, и за да запази доброто настроение на жертвата си, прояви интерес към глупостите.

— Смайвате ни, мосю — залицемери той. — Трябва да призная, че у мен се поражда желание да получа доказателство за вашите способности.

— Хмм! С това отличие аз удостоявам всъщност само моите най-верни приятели.

— Направете в такъв случай едно изключение, моля!

— От мен да мине! Ще го сторя само за да не си мислите, че съм някой разказвач на лъжливи истории. Под такова подозрение сър Дейвид Линдсей не бива да попада. Ще ви предоставя желаното доказателство.

Съдържателят и неговият „приятел“ нямаха и представа как хубаво се вмъкнаха сега в примката на хитрия англичанин. Те трябваше да седнат на миндера срещу вратата. Самият той извърши първо още няколко фокус-мокуса. После провеси далекогледа през рамо, стисна чадъра под лявата мишница и застана до входа с лице към двамата.

— Най-напред един поглед в бъдещето! — подхвана той. — Ето виждам ви двамата… крачите по един стръмен рид… непосредствено до вас зее мрачна бездна… препъвате се… падате! — Говореше с привидно нарастващо възбуждение. — Ето че от невиделица се появява спасителят… някакъв непознат, който ви мисли доброто… Дръпва ви рязко назад, хванал всеки от вас с една ръка. Предпази ви от сгромолясване в тъмните дълбини. Никога не го забравяйте, мосю! Той ви предварди от злото.

Сър Дейвид замълча. В стаята цареше гнетяща тишина. Двамата негодяи не намираха думи за отговор. Вероятно не бяха разбрали намека за планираното престъпление, от което ги предпазваше Линдсей.

Е, щяха веднага да го разберат. Той възнамеряваше вече да стане по-ясен.

— Сега един поглед в далечина, през стената на тази стая! — продължи Линдсей. — Там виждам… ха, та това е кафе-салонът, през който дойдох в къщата! Там седи… човек не би го сметнал за възможно… наистина, там седи мъжът със зелената чалма, дервишът, който търчеше подире ми като куче! Мисли и премисля. Почакайте! Я да взема пък да му прочета мислите. Нека това е изпитанието за моята трета способност.

Слушателите на чудатия прорицател и ясновидец станаха неспокойни. Размърдаха се на миндера и си хвърлиха по един скришен поглед. Сър Дейвид разбра, че трябва да побърза, ако иска да доведе играта до щастлив завършек. На суеверна боязън не биваше да разчита нито от страна на гръка, нито на французина.

— Дервишът — продължи той с повишен глас, преди още някой от ответната страна да е съумял да повдигне гласно възражение, — дервишът мисли… за мен! Желае да си отмъсти за цапването по носа. За тая работа трябва да му помогнат двама добри приятели. Той иска да има отмъщението си, а другите двама се домогват до парите ми. Да, да, мосю! Аз знам. всичко. Свършено е с вашия план. Аз не се оставям да ме съборят с пиене под масата и ми опразнят кесията…

По-нататък не стигна. Разобличените нехранимайковци скочиха.

— Куче, ти си чул!

— Почакай, ще има да се каеш!

Поискаха да се нахвърлят върху сър Дейвид, ала незабавно отскочиха, виждайки дулото на неговия револвер да зейва срещу тях.

— Стой!

Те останаха на едно място.

— Едно-единствено движение още и ще стрелям!

Не помръдваха. Но ругаеха, проклинаха и заплашваха. Междувременно англичанинът направи две крачки назад. Остави чадъра да се плъзне надолу, посегна с лявата ръка назад и отвори вратата.

— Моите почитания, мосю! Поздравете от мен дервиша Осман! Парите за виното ще сложа вън на прага. Останете със здраве и съхранете добър спомен за мен!

С едно бързо обръщане той се намери отвън, завъртя ключа — че той бе пъхнат в ключалката, беше видял на влизане, — хвърли една банкнота пред вратата и се измъкна безшумно на двора. Отбягна предната стая, за да не се сблъска с дервиша.

Зад него се надигна яростна гюрултия. Заключените опитаха да изкъртят вратата. Това скоро щеше да им се удаде, а и беснеенето им щеше да привлече някого на помощ. Ето защо сър Дейвид трябваше да побърза да изчезне от арената на своето приключение.

Той намери един изход към улицата и тъй като ненапразно бе проучил толкова внимателно градския план, без мъчнотии откри и обратния път към своята яхта. Равнодушно, сякаш е оставил зад себе си възможно най-скучната разходка, се прехвърли по трапа отново на борда.