Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allah il Allah!, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ИЗБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ. ТОМ 22. АЛЛАХ ИЛ АЛЛАХ. Изд. Жарава, София. 2002. Превод: от нем. Веселин РАДКОВ [Allah il Allah / Karl MAY]. Формат: 22 см. Страници: 338.

 

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Allah il Allah! (Bd. 60)

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

Втора глава
Една странна венчавка

Бавно закрачих по „уличката“ между двата реда от шатри в посоката, откъдето бяхме дошли. Нямаше как да не се сетя за туарега и за красивата девойка, която бях зърнал макар и за миг. Неволно се насочих към шатрата, където живееше туарегът.

Все още не бях стигнал до нея, когато отстрани измежду шатрите изникна женска фигура и махна с ръка. Дали този знак се отнасяше до мен или до някой друг?

Огледах се. Наблизо не се виждаше жива душа. Следователно нейният знак бе предназначен за мен.

Последвах жената без това да бие много на очи. Видях я да се отправя към храсталаците зад дуара и после да изчезва между тях. Предпазливо се огледах наляво и надясно и също се насочих натам.

Жената беше спряла и ме чакаше. Беше махнала фереджето си, тъй че можах да видя лицето й. Беше лице на старица с безброй бръчки, но все пак не правеше отблъскващо впечатление. Сигурно на млади години тя е била красива и желана от много мъже. Сега чертите на лицето й издаваха страх и тревога.

— На мен ли помаха с ръка? — попитах я, когато се озовах при нея.

— Да, сихди, не ми се сърди!

— Какво искаш?

— В името на Аллаха и на Пророка те моля да спасиш моята господарка и мен!

В главата ми се породи определено подозрение.

— Коя е господарката ти?

— Тя е дъщеря на прославения шейх на бени аббасите.

— Че как е попаднала тук?

— Пътувахме през пустинята и ни нападнаха туареги. Избиха придружителите ни и ни плениха. Един от тях иска сега да ни отведе до морето и там да ни продаде.

— А как така сте се осмелили да предприемете подобно пътуване?

— Искахме да отидем в Маср[1].

— Аллах! Какво дълго и опасно пътуване за две жени!

— Следвахме зова на сърцето си, сърцето ни подтикваше. Може би си чувал някой път за ханумата[2] на пустинята, а?

— Не.

— Тя е сестра на моята господарка и живее на границата на Маср. Искаме да я посетим.

— А как се казва твоята господарка?

— Хилуя.

Това означаваше „Сладката“ и сигурно подхождаше на красивата дъщеря на бени аббасите повече от всяко друго име.

— Господарката ти омъжена ли е?

— Не, господарю!

— А може би е вече сгодена с някой от вашите младежи?

— Не. Сърцето й все още не е направило своя избор. О, господарю, де да пожелаеше да я спасиш!

— Но защо се обръща тъкмо към мен?

— Тя те видя, когато пристигаше, и изведнъж почувства доверие към теб. А и през последната нощ ти си се появил в съня й, за да я избавиш.

Та това бе много ласкателно за мен! Във всеки случай двете го бяха измислили твърде хитро, за да си осигурят помощта ми. Неволно ме напуши смях, ала външно успях да остана сериозен.

— Но в такъв случай това е за мен заповед от Аллаха.

— Така е, господарю. Спаси ни!

— Кажи на господарката си, че ще й служа, и че туарегът ще напусне този лагер сам. Той ще ви продаде още тук.

— Няма това право. Ние не сме робини, а свободни дъщери на бени аббасите.

— Тогава сигурно ще те успокоя, ако ти кажа, че продажбата ще е всъщност женитба.

— Женитба ли? В името на Аллаха! Това е още по-лошо!

— Защо?

— Хилуя иска да принадлежи само на онзи, на когото дари и сърцето си.

Жената се поколеба и замислено ме погледна. После продължи: — Или ще стане твоя жена, а?

— Не.

Тогава тя решително отхвърли назад глава и отвърна:

— В такъв случай сигурно няма да се съгласи. Теб би могла да обикне, господарю!

Положението ставаше все по-интересно! Това си беше ни повече ни по-малко от зле прикрито предложение за женитба!

— Може би тя ще дари сърцето си и на онзи, за когото е определена. Тя ще стане жена на бей на Тунис, на пашата Мохамад ад Садок — подхвърлих й аз, за да размисли.

— Той е стар и вече има много жени. Тя няма да може да го обикне.

— Е, навярно все още е възможно нещо да се промени. Началникът на личната му охрана е тук, Крюгер Бей. Той ще купи Хилуя от туарега. Това ще рече, че ще я вземе за жена, но после веднага ще се разведе. След това Хилуя няма да е свързана повече с него, а аз ще му поговоря и навярно той ще я пусне да си върви накъдето я влече сърцето.

— Ах, ако го направиш, сихди!

— Ще го направя. Така е най-добре. По този начин тя ще се отърве от туарега, без да се бием с него. Полковникът вече е изпратил човек да доведе моллата. Щом той дойде, венчавката веднага ще се състои. Съветвам ви да правите онова, което поиска от вас господарят ви. Ако привидно се подчинявате на волята му, скоро ще бъдете свободни.

— С радост ще последваме съвета ти. Благодаря ти! А сега трябва да си вървя, защото туарегът не бива да заподозре, че съм разговаряла с теб. Прощавай и… ни избави!

Жената изчезна бързо и безшумно. Аз се върнах по заобиколен път, за да заблудя евентуално онези, които можеха да ме видят на връщане.

При входа между двете редици от шатри ме пресрещна шейхът с думите:

— Търсих те, господарю. Яденето е готово, ела!

Междувременно се беше доста смрачило. Закрачихме надолу по „уличката“ и скоро влязохме в шатрата на шейха. Крюгер Бей и Халеф вече чакаха.

След вечерята ние станахме и се присъединихме към другите бедуини. Край един голям огън насред дуара те усърдно се хранеха.

Сцената бе твърде необикновена. В нощната тъмнина пламъците хвърляха върху шатрите странна призрачна светлина. Великански сенки пробягваха насам-натам. Но за хора, привикнали на подобни гледки, това не беше нищо страшно и нищо особено. Потъмнелите от слънцето брадати лица със сериозен поглед дъвчеха вечерята си и то тъй бавно и спокойно, както са свикнали всички хора, живеещи свободно сред природата.

В този момент се разнесе конски тропот. Отдолу между шатрите се зададоха двама ездачи. Единият от тях ловко скочи от коня и се приближи до шейха.

— Ето го моллата! Намерих го в Синаун.

Другият бавно и спокойно слезе от своето животно, с чувство на достойнство пристъпи към огъня, вдигна ръце като за благословия и поздрави:

— Салям алейкум — мир вам!

— Алейкум салям! — отвърнаха другите и почтително се надигнаха от местата си.

Без да каже нито дума достолепният молла седна близо до печеното, посегна с десетте си пръста към месото и започна така да се тъпче, сякаш няколко дни не беше слагал залък в устата си. Изглежда едва след като челюстите го заболяха, той милостиво ни подкани:

— Сядайте и продължавайте да ядете!

После изтри в своя кафтан пръстите си, от които капеше мазнина, обърна се към шейха, подробно го огледа от глава до пети, и едва тогава с важно изражение отвори голямата си уста:

— Както чувам, някой от твоите гости иска да се жени. Кой е този човек?

— Ей този!

При тези думи шейхът посочи полковника. Моллата беше вече стар човек. Бялата му брада стигаше чак до пояса, а тюрбанът, чийто диаметър бе почти един лакът, засилваше още повече достолепния му външен вид. Той огледа полковника, замисли се, сложи пръст на носа си, кимна като на себе си и каза:

— Очите ми сигурно са те виждали вече. Ти не си ли Крюгер Бей, Повелителят на личната охрана?

— Аз съм.

— Дано Аллах даде да се наслаждаваш и радваш на жената, която си пожелал. Къде е баща й?

— Бащата не е тук, а само господарят.

— Тогава нека го доведат! Къде ще се състои венчавката?

— Тук веднага.

— В такъв случай нека докарат тук господаря и невястата! Но нека я забулят така, че никой да не може да зърне лицето на момичето, което ще става съпруга.

Измина известно време докато най-после туарегът дойде заедно с невястата. Тя бе облечена в обичайната широка дреха с качулка, която имаше само един-единствен отвор за едното око.

Моллата си поглади брадата и попита туарега:

— Как се казваш?

— Бен Хамалак.

— А как е името на невястата?

— Хилуя.

Или може би каза Халуя? Туарегът изговори първата сричка на името малко неясно, тъй че то лесно можеше да се разбере и като Халуя. Ала това изглежда никому не направи впечатление.

— Тогава да започваме!

— С венчавката ли? — бързо попита Бен Хамалак. Моллата го погледна с ококорени от учудване очи.

— Ами да! Че нали за това съм дошъл.

— Почакай малко! Първо трябва да поговорим за калама. Все още никой не го е споменал.

Калам означава зестра, или онова, което се дава на роднините на една девойка, за да я вземат за жена.

— Давай накратко! — каза Крюгер Бей.

— Колко искаш?

Полковникът говореше сега съвсем свободно арабски и думите му звучаха къде-къде по-властно, отколкото когато използваше своя изкълчен немски.

— Как ще платиш, със стоки или с пари?

— Ти какво предпочиташ?

— Пари.

— Но в момента нямам. Или ме мислиш за толкова непредпазлив да яздя из пустинята с такава голяма сума в джоба си?

— Аз имам пари — намеси се шейхът. — Мисля, че ще стигнат. Давам ти ги назаем, а ти ще ми ги върнеш, когато дойде време да се плащат конете.

Полковникът му кимна признателно.

— Добре! Ти си услужлив и постъпваш приятелски към своя гост. Когато ме посетиш в Тунис, ще ти се отблагодаря. И така, Бен Хамалак, колко искаш?

— Петстотин сребърни австрийски талера.

— Ти си петстотин пъти про… Аллах! За малко щях да кажа нещо, което не е дотам необходимо. За петстотин австрийски талера ще ми дадат шест млади робини, които са по-хубави от всички хурии на рая. Давам ти само двеста.

— Дай ми четиристотин и петдесет! Ти я видя. Тя е тъй красива, като слънцето през деня.

— Много е скъпо.

— Дай тогава триста и петдесет!

— Двеста и петдесет! Заклевам се в брадата си, че няма да ти дам повече.

Туарегът знаеше много добре как стояха нещата. Крюгер Бей беше известен с това, че държи на думата си, и че е неумолим. Ето защо Бен Хамалак престана да се опъва.

— Тъй като си полковник на владетеля на Тунис, когото моето сърце почита, ще се съглася с предложението ти.

Те си стиснаха ръцете. Пазарлъкът приключи.

— Мога ли да ви венчая? — попита моллата.

— Да — кимна полковникът.

Свещеникът сключи ръце за молитва и поде:

— Бисмиллах аррахман аррахим — в името на всемилостивия Бог! Хвала нему, който ни е дал дарбата да говорим, който ни е удостоил с красотата на езика и с блясъка на думите! Той, Всевишният, е създал всичко в полза на човечеството. Той е попречил на всичко, което е ненужно, и е приготвил всичко онова, което е нужно. За нас бракът е негова повеля и ни е забранил да живеем другояче. Той, Всевишният, казва: „Вземете си за вашия брак такива жени, които ви харесват, една, две, три, че и четири!“ О, вечни Благодетелю! Ние ти дължим благодарност, за да ти се отплатим за твоята любов. О, всемогъщи водачо! Дължим ти благодарност за този подарък — брака! О, Аллах, води ни към скромност и съвършенство, и благослови всичките ни постъпки, а също и брака ни! Ние потвърждаваме, че няма друг Бог освен Аллах, единствено вечния, както и че Мохамед, неговият пратеник, е познал божията милост преди всички други хора. Да, нека божията милост падне върху първенеца на неговото творение, Мохамед, Благословения с чудеса от Бога, както и върху неговото семейство! Аз благославям брачната двойка и призовавам с молитвата си милосърдието на Всевишния да се спусне над тях и благодаря на Аллаха, защото той е милостив и изпълнен с любов, както ви го доказва и сега със свързването на вашите две сърца.

После моллата се обърна към туарега:

— Ти, който се зовеш Бен Хамалак, ще дадеш ли тази жена за съпруга на Повелителя на войнството?

— Да — отвърна туарегът.

— А ти, Крюгер Бей, предводител на героите на владетеля на Тунис, ще я вземеш ли за своя жена, ще я обичаш ли и ще я храниш ли до края на живота си, докато ти е угодно и докато тя ти харесва?

— Да — отговори полковникът.

С това свещеният обред приключи, първата мохамеданска венчавка, на която бях свидетел. През цялото време „невястата“ стоя неподвижна като статуя и не обели нито една дума.

В този момент обаче Крюгер Бей се почеса зад тюрбана. Току-що му хрумна нещо, за което дотогава не беше помислил.

— Кажи ми, о, молла, сега тази жена при мен ли трябва да живее?

— Да, защото ти си неин господар и неин мъж.

— Но тук съм само гост. Та нали тя не може да…

Тук Бен Хамалак го прекъсна:

— Тя е дъщеря на бени аббасите. В нейното племе съществува закон, че всяка новоомъжена жена в първата нощ на брака си не бива да разговаря с никого и трябва да остане сама в някоя шатра и да се моли. Очаквам, че ти ще уважиш този обичай на племето й.

— Нямам нищо против, ала не разполагам с шатра.

— Аз имам една — обади се шейхът. — Ей там е шатрата, където се намират моите запаси. Там може несмущавано да се моли. Придружи я дотам, о молла, понеже ти си човекът, който я заведе под венчилото.

Свещеникът изпълни това свое задължение по най-достолепен начин. След като се върна и отново зае мястото си, той извади лист хартия и едно старо шишенце, в което имаше мастило.

— А сега трябва да запишем станалото — каза той, — и тези двамата ще го подпишат.

Изготвянето на документа продължи доста дълго, защото старият молла в никакъв случай не се оказа сръчен писар. После туарегът и полковникът поставиха имената си най-отдолу. Документът бе връчен на Крюгер Бей като собственик на жената. Той го прибра и със задоволство каза:

— Така, сега тя вече е моя жена. — После си пое дълбоко въздух, смигна хитро на духовника и го попита: — Но кога, о молла, мога да се разведа?

— Нали ти казах преди малко.

— Не съм го чул.

— Съвсем ясно ти заявих: „Трябва да я обичаш и храниш до края на живота си, докато ти е угодно и докато тя ти харесва“.

— Ами ако вече не ми е угодно?

Моллата смаяно ококори очи, а тюрбанът му се смъкна чак до веждите. После вдигна ръце и без да губи самообладание каза:

— Е, тогава се разведи!

— Ще се погрижиш ли за това?

— Щом искаш — да!

— Дори те моля.

— В такъв случай чуй думите на шейсет и петата сура!

Моллата сключи ръце и започна да се моли:

— В името на всемилостивия Бог! О, Пророче! Ако се разведете с някоя жена, тогава добре помислете какво правите! Не я гонете от жилището си, ако тя иначе си няма подслон. Може би Аллах ще поднови вашата любов, тъй че пак ще останете заедно. Но ако след зряло обмисляне тя наистина трябва да си върви, то нека стане по-скоро, и се посъветвайте помежду си както подобава в съгласие.

След това той отново се обърна към полковника:

— Кажи ми, о Крюгер паша, о ти, полковник на личната охрана на владетеля, искаш ли да се разведеш с Халуя, твоята законна жена?

— Искам.

Изпълнен със съмнения, моллата отново го погледна неразбиращо. Никога не му се беше случвало подобно нещо — вътре в няколко минути да жени и развежда едни и същи хора! Ала Крюгер Бей остана напълно сериозен и моллата, взел най-сетне решение, вдигна ръце.

— Тогава повтори три пъти думите: „Можеш да си вървиш!“

— Можеш да си вървиш… можеш да си вървиш… можеш да си вървиш! — енергично размаха ръце Крюгер Бей пред жена си, като така я освобождаваше от задълженията й на съпруга.

— Вече си разведен. Удостоверявам го!

За малко да извикам „машаллах“!

Докато през цялото време трябваше да полагам усилия да не се разсмея, арабите запазваха такава сериозност, която изглеждаше страшно забавна. Помислете си само — ставаше въпрос за нещо забранено — продажбата на една арабка. Всеки от присъстващите го знаеше, или поне можеше да се досети, но цялата работа се забулваше с уж законна и религиозна мантия, а най-важното бе, че никой не изрази каквото и да било недоволство. Ала най-забавното в случая бяха стъписването, съмненията и убийствената сериозност, с които моллата извърши както „венчавката“, тъй и последвалия „развод“.

И така, за съвсем кратко време добрият Крюгер Бей беше годеник и съпруг, а ето че вече стана и разведен мъж. Но той посрещна всичко това с чудесно настроение и накрая попита шейха:

— Запасите ти с фурми добри ли са?

— Да.

— Имаш ли лагми?

— Четири пълни големи стомни.

— Тогава дай на твоите мъже да хапнат фурми и да пийнат лагми — дай им и четирите големи стомни. Две за да отпразнуват венчавката и две за развода!

Лагми представлява ферментирал сок от фурми. Почти има вкус на вино, а въздействието му е леко опияняващо, макар да не е възможно с него човек да се напие.

Вестта, че ще има фурми с лагми, предизвика в лагера голямо радостно оживление. Мъжете се събраха, насядаха и се отдадоха на това рядко удоволствие.

Туарегът нито яде, нито пи. Щом си получи парите от шейха, той веднага се отдалечи.

Никога не бях виждал такова „брачно свидетелство“, каквото изготви моллата. Ето защо помолих полковника да ми го даде и на светлината на огъня го разгледах най-подробно. Направих едно интересно откритие и се стъписах.

— Но тук е написано „Халуя“. Тя не се ли казва Хилуя?

— Да — отвърна ми полковникът.

— И преди ми направи впечатление. Бен Хамалак също каза Халуя, а не Хилуя.

— Сигурно ще е сбъркал, а моллата тъй го и написал.

— Нямам му никакво доверие на този Бен Хамалак.

— Аз също. Но к’во може да е значение на туй объркване? Нищо! Просто той погрешно изговорил.

— Да не би да му е хрумнало още през нощта да измъкне Хилуя от шатрата и да избяга с нея и с парите?

— Вий много подозрителен — безгрижно рече полковникът. — От прост факт, че една буква съм фалшив, веднага прави най-фантастичен извод. Туарег не посмеят си наумят нарушат гостоприемство в тоз’ дуар.

В същия момент през ума ми светкавично мина една мисъл. Ами ако…?

Но тя бе толкова чудовищна, че не посмях да я премисля докрай, камо ли да я изрека на глас. Но пък и от друга страна това хрумване бе тъй завладяващо и забавно, че ако се окажеше истина, кажи-речи бях склонен да оставя провинението на туарега ненаказано.

Впрочем, ако предстоеше някой да бъде измамен, то сигурно нямаше да съм аз. И така, премълчах си моите подозрения и след известно време станах, за да отида да си легна.

Халеф веднага ме последва.

Тъкмо се унасях, когато чух до мен гласа на хаджията:

— Сихди, спиш ли вече?

— Не, какво искаш?

— Сихди, тя е тъкмо за теб.

— Кой?

— Хилуя. Ти нали видя, че Повелителя на войнството й даде документа за развод?

— Е, и?

— Необходимо е да му кажеш само една дума и той ще ти я подари.

— Тук обаче страшно много се лъжеш. Той наистина има намерение да я подари, ала не на мен, а на бея Мохамад ас Садок, владетеля на Тунис.

— Хазрата — колко жалко!

— Впрочем покорно благодаря за такъв подарък!

— Защо?

— Първо, изобщо не желая някой да ми подарява моята бъдеща избраница на сърцето, и второ, ако някога реша да си правя харем, би трябвало въпросната жена поне да е млада.

— Машаллах! Че нали Хилуя е млада! Когато минавахме покрай шатрата на туарега, ти я видя също тъй добре, както и аз.

— А кой ти е казал, че жената, за която днес полковникът се ожени, а после и разведе, е именно Хилуя?

— Абе сихди, че коя друга може да е?

— Просто друга! Поне така предполагам. Но сега ме остави да спя! Изморен съм. Лейлатак зааида — дано нощта ти да е щастлива!

С тези думи се обърнах на другата си страна. Известно време Халеф продължи да мърмори под нос нещо неразбираемо. Изглежда не можеше току-така да се примири с моя отказ на предложението му да ме ожени. Очевидно си мислеше, че така ми е дал блестящо доказателство за своята благосклонност към мен. Най-сетне като че все пак успя да внесе ред в мислите си. Резултатът от размишленията му кулминира във вече тъй често слушаното от мен уверение:

— И все пак ще те накарам да прегърнеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не.

Това бяха последните му думи, които чух преди да заспя.

Не знам, колко дълго съм спал, но не се събудих от само себе си, а бях енергично разтърсен за рамото. Надигнах се и седнах.

— Кой е? — попитах.

— Аз съм, Халеф. Сихди, ставай бързо, шейтанът се е разбеснял!

Тези думи веднага ме разсъниха. Скочих на крака и излязох от шатрата. Ако се съдеше по положението на звездите, до зазоряване оставаха около два часа. В дуара цареше пълна тишина. Нищо не оправдаваше обезпокоителните думи на Халеф.

— Нека ти разкажа набързо, сихди! — обади се той до мен. — Спах лошо. Насън ме преследваше твоят тайнствен намек за Хилуя, която всъщност съвсем не била Хилуя, ами някаква друга жена. На няколко пъти се будих и накрая вече не можах да заспя. Затова станах и се разходих из дуара. Когато се озовах при шатрата на туарега, ми се прииска да се уверя дали той все още е тук, защото си припомних твоите думи, че не е изключено да избяга с Хилуя и парите. Наострих слух и скоро се убедих, че шатрата е празна. Това събуди подозренията ми и побързах да отида при стадата. Наложи ми се да мина през храсталаците, които обграждат дуара.

За миг Халеф млъкна, за да си поеме дъх, понеже разказваше с просто невероятна бързина. После продължи още по-оживено:

— Тъкмо се канех да заобиколя няколко тамарикси, когато на звездната светлина зърнах двама мъже да се приближават от срещуположната страна. Носеха някакъв голям продълговат вързоп. Стори ми се, че в единия от тях различих туарега. Докато минаваха край храстите, зад които се бях скрил, единият от мъжете каза:

— Твоят кон е добър, но моят е лош. Затова ще взема сиво-бялата кобила на шейха, а за Хилуя ще отмъкна врания жребец на Повелителя на войнството.

След тези думи те изчезнаха в гъсталака. Бързо размислих, какво да направя. Стори ми се, че ще е най-добре да се върна в дуара и да те събудя.

— Най-умното щеше да е, ако беше изпреварил крадците, за да предупредиш пазачите на стадата — прекъснах го аз. — Но сега нямаме никакво време за дълги разправии. Побързай да отидеш до шатрата на шейха и го извести за случилото се! Можеш да уведомиш и полковника. Останалото е моя работа.

Зарязах го и се втурнах обратно в шатрата, за да взема револверите си. После пак изскочих навън и дадох два изстрела. Само след миг целият лагер беше на крак. Мъжете тичешком изхвръкнаха от шатрите си, за да разберат кой и защо нарушава съня им.

— Към стадата! — изревах аз, за да надвикам гласовете, които ме засипваха с въпроси. — Там има крадци!

Всичко живо се затича към животните. Наканих се да ги последвам, когато забелязах, че от една страна към мен се бе втурнал шейхът, а от друга — полковникът.

— Какво се е случило? — подвикна ми шейхът. — Твоят слуга набързо ми каза, че туарегът се канел да избяга, и веднага изтича в друга посока.

— Да, кани се да бяга и то с твоята бяла кобила, о шейх, както и с твоя вран жребец, о Повелителю на войнството!

В този момент нейде извън лагера се вдигна адски шум. Проехтяха пронизителни викове за помощ, затрещяха изстрели.

— Йа мусихба, йа фаза — о, нещастие, о, зла орис! Любимата ми кобила, моето щастие, моето блаженство! — завайка се шейхът и се втурна нататък.

— Проклет крадец го дявол вземе! — изруга полковникът на своя хубав немски и хукна подир него.

Останах сам. Преди и аз да се затичам към стадата, най-напред отидох до шатрата с провизиите, където трябваше да се намира Хилуя, и отметнах завесата на входа.

— Хилуя? — подвикнах в тъмнината.

— Не, господарю, аз съм Халуя.

— Халуя ли? Какво означава това? Днес твоята прислужница нали каза, че името ти е Хилуя!

— Но прислужницата съм аз. Казвам се Халуя. Какво се е случило? Защо се вика и се стреля?

Жената излезе навън. Вече не носеше фереджето си. Надвесих се над нея и въпреки тъмнината разпознах възрастната бедуинка, с която разговарях предишния ден.

— По дяволите, значи е истина! Каква измама! Веднага влизай обратно в шатрата! Ще останеш тук, докато се върна.

С тези думи я побутнах да влезе вътре и тичешком излязох от лагера. Там бяха запалили факли, направени от палмово лико. Пламъците осветяваха голяма бъркотия от безцелно тичащи насам-натам хора.

— Рух? Имши — Няма я! Изчезнала е! — извика отчаяно шейхът, щом ме видя. — Моята бяла кобила! Аллах да прокълне крадеца и да го изпрати в най-дълбоките глъбини на геената!

— Мой жребец враният също изпарил се — изфуча Крюгер Бей, служейки си с немски език. — Дано сатана погубят тоз’ мерзавец!

— Ялла! Ялла! Непременно трябва да погнем разбойниците! Хей, мъже, на конете!

Шейхът понечи да се метне върху най-близкостоящия кон, но аз го задържах за ръката.

— Уакиф — стой! Почакай! Не бива да преследваме крадците само с конете, а и с разума си. Кой ги видя?

— Аз — обади се един от мъжете. — Пръв изскочих от лагера, и тъкмо когато изтичах между последните шатри, те минаха в галоп покрай мен.

— Колко бяха?

— Двама ездачи и три коня. На третото животно, което беше по средата, имаше закрепен някакъв вързоп.

— Сигурно е била Хилуя. В каква посока яздеха?

— Право на изток.

— Тогава незабавно трябва да започнем да ги преследваме, иначе ще ни избягат! — извика шейхът.

— Ако сега тръгнеш подир бегълците, никога няма да си върнеш твоята бяла кобила — подхвърлих аз.

— Да не би да искаш да ги оставиш да ни се изплъзнат?

— Не, но нима ще можеш да ги видиш в тази тъмнина? Моля те да се вслушаш в съвета ми! Ще изчакаме до разсъмване.

— Но дотогава те ще са накрай света!

— Кълна ти се, че няма да ни избягат, но ако препуснеш подир тях сега в тази тъмнина, само ще заличиш или объркаш дирите им така, че няма да успея да ги открия.

— Но как ще ги догониш? Та нали са взели най-бързите ни коне.

— Днес видях на вашето пасище един от най-хубавите хаджини[3]. Те са по-бързи и от най-бързите коне. Можеш ли да ми кажеш, накъде смятат да се отправят бегълците?

— Че откъде да знам?

— А аз знам. Естествено, че ще искат час по-скоро да продадат Хилуя. Знаеш ли къде ще им се предложи най-добрата възможност и къде същевременно тези разбойници ще се чувстват в най-голяма безопасност?

— В града Тарабулус[4] на морето.

— А в каква посока се намира този град?

— Точно на изток.

— И накъде са се отправили бегълците? В същата посока. Ето, сам виждаш, че при определени обстоятелства е по-полезно да преследваш враговете си със своя разум, отколкото с коне. За мене няма никакво съмнение, че те искат да стигнат до Тарабулус на морето.

— Машаллах! Прав си. Могат да подирят спасение само в този град.

— Между нас има ли някой, който много добре да знае пътя дотам?

Моят кабир, който не ми се беше мяркал пред очите след срещата ни с хомрите, пристъпи напред и заяви:

— Аз знам пътя. Впрочем дотам може да се стигне по различни пътища. Всичките са ми известни. Съвсем сигурно е, че разбойниците са избрали най-краткия.

— И аз мисля така. Най-добре ще е, ако можехме да заобиколим малко и да ги изпреварим, за да изчакаме пристигането им.

— Можем. Хаджините са по-бързи от конете им.

— Кой ще дойде с нас?

— Аз! — отвърна шейхът.

— Аз! — обади се и полковникът.

— Аз също! — извика Халеф.

— Аз, аз — чу се наоколо да викат хората един през друг.

— Това е невъзможно! — възразих. — Ще трябва да използваме само най-хубавите и най-бързи ездитни камили. А те колко са тук?

— Истински, превъзходни бишарин-камили имам само пет глави — отвърна шейхът.

— Значи ще могат да яздят само петима. И кои ще са те? Кабирът и аз сме двама. Още трима.

— И аз идвам! — извика шейхът.

— И аз! — обади се Халеф.

— Естествено и аз също! — каза полковникът.

Позволих си да възразя срещу участието на Крюгер Бей. Нямах му доверие, че ще издържи на толкова напрегната и бърза езда, ала Крюгер изобщо не уважи възражението ми. Тогава помолих да оседлаят камилите и да ни запасят с достатъчно вода и храна.

После се сетих за прислужницата. Дръпнах полковника настрани. Той все още не подозираше как стоят нещата в действителност. Взех от ръката на един от мъжете факла и заедно с Крюгер Бей се отправих към шатрата на Халуя.

— Всъщност съм вас сърдит — поде той, щото не имали наум вземат мен с вас.

— Намеренията ми бяха най-добри. Ездата ще е много изморителна и напрегната.

— А аз не трябва ли напряга, щом въпросът става отново намери свой разведен съпруга?

— Нея няма да я намерите чак толкова далече.

— Нали Вий казал, че сигур ще сме догонят!

— Но Вашата бивша жена не е с бегълците.

— Хилуя ли?

— Тя наистина е с тях, ала точно тя не ви е станала съпруга. Не си ли спомняте, че туарегът произнесе името й Халуя?

— Да. Тоз’ молла също тъй писал.

— Е, Халуя се казва прислужницата. Вие се оженихте за нея.

Крюгер Бей разпери ръце и ме погледна недоверчиво.

— За прислужницата?

— Да.

— Боже помози! А тя стара ли е?

— Много.

— Грозна?

— Поне не е хубава.

— Тогава я взел дявол! — запроклина Повелителя на войнството. — Тя още тук?

— Да. Ей там в онази шатра е. Елате!

— Ама аз хич не схващам, как може е възможно, че да стане възможно да е възможно.

— Скоро всичко ще схванете. Бен Хамалак ви е продал прислужницата, а младата господарка е задържал за себе си, за да я продаде.

— Е, тогаз хайде вътре в таз шатра! Де е тя?

Открих входа на шатрата и осветих лицето на прислужницата.

— О, Аллах! Туй е тя?

— Да, това е Халуя.

— Мойта разделена възлюбена?

— Да, вече бившата Ви съпруга.

— Мътилките го взели! И затуй онзи мошеник дръзнал ми изиска толкоз многото пари!

— Да, за нея платихте двеста и петдесет сребърни австрийски талера — казах аз възможно най-сериозно.

— Аллах е велик, а тоз’ тип заслужава да го бъдат провесен! Е, щом тоз’ човек се втурне в мой ръце, ще разтроша врат негов кат холандска лула. Ама и таз дърт вещица тук също измамница!

— Защо?

— Щото представил себе млад.

— Не. Тя не се е представяла за млада и изобщо не е казвала нито дума.

— Ама могла кажат, че Халуя нейно име, а не Хилуя.

— Но не я питаха нея, а туарега. И именно той каза Халуя, както сигурно си спомняте. Следователно тя не е имала никаква представа, че са искали да Ви измамят.

Оказа се, че наистина е било така, след като престанахме да говорим на немски и прислужницата можеше вече да ни разбира. Халуя се беше подчинила на туарега само защото аз я бях посъветвал да прави всичко, каквото той поиска от нея. А когато узна, че Бен Хамалак е избягал с нейната господарка, жената се разплака на глас, завайка се, и се успокои чак след като я уверих, че скоро пак ще види Хилуя.

Щом се развидели, ездитните камили бяха вече готови за път. Бяха добре охранени животни, които от дълго време не са били подлагани на трудни изпитания, и затова можеше да се очаква, че щяхме да яздим необикновено бързо.

Откакто се разнесоха моите изстрели, които събудиха целия лагер, бяха изминали около два часа, и ето че най-сетне ние петимата напуснахме дуара на високите си седла и потеглихме на изток.

Нарочно се придържахме малко по на север от посоката, в която според предположенията ни яздеха преследваните от нас хора. Искахме не само да ги настигнем, но и да ги изпреварим, а това можеше да стане само при условие, че те не ни забележеха преждевременно.

Бишарин-хаджините здравата препускаха с дългите си крака. Дори и най-бързият състезателен кон не може да поддържа тяхното темпо. След четвърт час сигурно бяхме изминали вече една немска миля[5].

Така се нижеха минутите, докато най-сетне изтекоха цели четири часа. Ездата ни бе много трудна и изморителна, но издържахме. По едно време водачът ни, който беше начело, засенчи с ръка очите си и извика:

— Уакиф — стой! Струва ми се, като че далеч на хоризонта в степта се движат няколко ездачи.

Спряхме нашите камили. Извадих моя далекоглед и го насочих към споменатите тъмни точки. После го подадох и на полковника с думите:

— Това са търсените от нас хора.

— Машаллах! Те са — даде ми право Крюгер Бей. — Значи все пак не са спазили съвсем точната посока така, както предполагахме. Но по този начин още по-бързо и по-лесно ще ни паднат в ръцете.

— По-лесно ли? — попитах със съмнение. — Не ми се вярва.

— Защо не? Та нали са ни пред очите!

— Щом някой от тях се обърне, веднага ще ни забележи. Върху нашите високи животни се виждаме много по-отдалеч, отколкото те върху конете.

— И какво ще направят? — безгрижно попита шейхът. — Намират се насред равнината и няма как да ни избягат.

— Нека изчакаме! Да допуснем, че ги догоним и се наканим да ги заловим. Как ще стане това?

Шейхът ме погледна учудено, защото не можеше да схване какво искам да му кажа.

— Как ще стане ли? Щом ги настигна, веднага ще ги застрелям!

— И така може би ще улучиш твоята скъпоценна и незаменима кобила.

— Аллах ил Аллах! Прав си. Не бива да стреляме.

— Точно това имам предвид. Ала те няма да се церемонят много-много и ще започнат да се целят в нашите животни, защото падне ли камила, ездачът няма да представлява вече никаква опасност за тях.

— Какво ще ни посъветваш?

— Трябва да избегнем откритото нападение и да се опитаме да ги изненадаме. Далеч, далеч на хоризонта се вижда някаква тъмна ивица. Да не би там да има планини?

— Да — отвърна кабирът. — Това са разклоненията на Джебел Дахар.

— Изглежда, че бегълците искат да ги изкачат.

— Съвсем сигурно.

— Е, тогава ще опишем голяма дъга, за да ги изпреварим. Ако правилно преценявам разстоянието, те ще стигнат там горе-долу по обяд и вероятно ще направят почивка. Точно тогава ще ги изненадаме.

Всички намериха това предложение за приемливо. Променихме посоката, в която препускаха хаджините, и скоро не ни беше възможно да виждаме преследваните от нас хора.

Тогава здравата пришпорихме животните. Постепенно тъмната ивица на хоризонта ставаше все по-ясна и по-ясна. Започна да приема все по-определени контури и форми. После се появиха и отделни възвишения, а скоро можеха да се различат и гористите планински склонове.

Малко преди обед достигнахме първите предпланини. Отново извадих далекогледа и претърсих целия терен. После посочих назад към равнината и казах:

— Дъгата, която описвахме, остана вече зад нас. Мисля, че се намираме горе-долу там, откъдето ще минат и двамата туареги.

— Сигурно е така! — даде ми право кабирът. — Ей отсреща от планините се спуска поток. Човек трябва да тръгне срещу течението му, за да се прехвърли най-лесно от другата страна на предпланините. Следователно няма съмнение, че и те ще поемат по този път.

— Тогава нека ги изпреварим! Напред!

Скоро достигнахме потока и бавно започнахме да яздим нагоре по брега му, за да намерим някое място, където според предположенията ни бе възможно бегълците да спрат за почивка. Ала такива места имаше толкова много, че просто нямаше как предварително да определим, кое от тях щяха да изберат. Ето защо, преди да продължим, дадох съвета да оставим камилите назад и да тръгнем обратно пеша, понеже така бихме могли по-добре да наблюдаваме и да подслушваме очакваните от нас хора. Предложението ми бе прието. Продължихме още малко нагоре покрай потока, а после свърнахме в храсталака, където оставихме животните под надзора на Халеф. След това поехме обратно и заехме позиция на една височина, откъдето можехме да държим под око обширната равнина.

Оказа се, че не съм се лъгал в предположенията си. Не след дълго с помощта на далекогледа си съзрях три точки, които се приближаваха и лека-полека ставаха все по-големи и по-големи, тъй че скоро ги различавахме вече и с невъоръжено око.

— Ето ги, идват! — възбудено прошепна шейхът. — Надявам се, че ще слязат от седлата долу при потока.

Бегълците се намираха вече толкова близо, че можехме да различим лицата им. Бен Хамалак яздеше отдясно кобилата на шейха, а неговият спътник беше отляво, а в средата между двамата Хилуя седеше на гърба на врания жребец на полковника. Тя яздеше по мъжки маниер. Дъщерите на бедуините са свикнали да възсядат коня също като мъжете.

Явно бяхме избрали възможно най-подходящия наблюдателен пункт. Кажи-речи точно под нас бегълците слязоха от конете, които незабавно започнаха жадно да пият вода, а после се нахвърлиха на сочната трева.

Хилуя безсилно се отпусна на моравата. Лицето й не се виждаше, защото фереджето плътно го закриваше. Туарегът седна до нея, обаче неговият спътник остана прав, без да откъсва очи от следите на нашите камили. Тримата бяха толкова близо до нас, че можехме да разбираме всяка тяхна дума.

Съучастникът на туарега посочи към стъпканите стръкове трева и каза:

— Оттук са минали хора.

— Че какво ни засяга това? Колкото повече се приближаваме до крайбрежието, толкова по-малко имаме причина да се страхуваме. Може да ни е съвсем безразлично, кой е яздил пред нас.

— Така ли мислиш? Но сигурно се досещаш, че ще ни преследват. Искам да сме предпазливи и ще отида да видя в каква посока са продължили тези хора.

Бавно и внимателно той тръгна по нашите дири, като се отдалечаваше все повече и повече. Ако не променеше посоката си, нямаше как да не се натъкне на Халеф и на камилите, а тогава щеше да вдигне тревога и щеше да ни издаде.

На всяка цена трябваше да му попреча.

Дадох указания на моите спътници спокойно да си останат по местата и да ме чакат. След това бързо и безшумно се прокраднах надолу по склона и се притаих зад един храст, покрай който предполагах, че човекът щеше да мине.

Предположението ми излезе вярно.

Само след минута-две дочух тихите му стъпки. Пропуснах го да мине покрай мен, направих два бързи скока и най-изненадващо така стиснах с две ръце гърлото на разбойника, че той изобщо не успя да гъкне. Безсилно се отпусна в ръцете ми и изгуби съзнание.

С този беше свършено.

Хвърлих го на рамо и го занесох обратно при моите спътници. Вързахме го, а устата му запушихме с кърпа. После помолих придружителите си да пазят пълна тишина. Исках да се промъкна зад гърба на втория бандит, който заради ножовете си беше по-опасен от първия. След като се справех с него, те щяха да ме последват, а дотогава трябваше с пушките си да държат в шах туарега.

За втори път предпазливо се спуснах от малкото възвишение. Храстите ми предлагаха толкова хубаво прикритие, че скоро се озовах зад нищо неподозиращия човек, без да ми се налага да проявявам кой знае каква предпазливост.

Междувременно той мълчаливо изяде няколко фурми и от потока гребна с ръка малко вода. После вниманието му се насочи в посоката, в която изчезна неговият спътник. Изглежда му се струваше, че се бави прекалено дълго. Тъкмо когато се прикрих зад последния храст, той се обърна към Хилуя с думите:

— Ето ти фурми. Яж!

Тя нито отговори, нито се помръдна.

— Чу ли ме? Защо не говориш? Защо упорстваш?

— Къде е Халуя? — попита тя най-сетне.

— О, тя се чувства много добре. Тя е омъжена. Скоро и ти ще се омъжиш. В Триполи ще те продам на един богат паша, в чийто дом ще си живееш райски.

— Все още не сме стигнали в Триполи.

— Но само след два дни ще стигнем. Никой няма да може да ни попречи.

— О, мога да ти назова един, който ще ти попречи!

— Ти да не бълнуваш? Че кой ли ще е той?

— Той сигурно ще те преследва. Аллах го е изпратил да ме избави. Знам го много добре.

Това непоклатимо доверие на Хилуя в мен бе покъртително, още повече като се има предвид, че ме беше видяла само за няколко кратки мига.

— Да не би Аллах да е слизал при теб, за да ти го възвести? — подигра й се той.

— Знам го. Той ще ме спаси. Обещал го е.

— На кого?

— На Халуя.

— Дано Аллах унищожи тази дърта вещица! Нима е разговаряла с някого?

— Да, с чуждоземеца. Обещал е да ме избави, а той е такъв мъж, който държи на думата си!

Туарегът избухна в силен смях.

— Да, наистина е мъж — язвително подхвърли той. — Такъв мъж е, че ако дойде да ти помогне, аз най-гордо ще си остана да си лежа на земята. Дори малкото си пръстче няма да помръдна, защото един-единствен мой поглед ще го прогони. Да, даже ми се иска действително да се появи. Кълна се в Аллаха, че изобщо няма да си направя труда да го погледна.

— Не се кълни!

С тези думи аз се показах иззад храста. Бен Хамалак светкавично се обърна, а момичето скочи на крака и ликуващо плесна с ръце.

— О, Аллах, ето го моят спасител!

Туарегът също стана като изстрелян от пружина. Пушката му висеше на седлото, но ръцете му веднага стиснаха дръжките на ножовете и той побърза да ги извади.

— Я калб — пес такъв! Ти тук?

— Та нали ме повика?

— Тогава трябва да умреш.

Взел друго решение, той пъхна два пръста в устата си и пронизително свирна. Не изпусках движенията му из очи.

— Викаш съучастника си на помощ, а? Струва ми се, че искаше да останеш легнал на земята и изобщо да не се помръдваш. Дори се закле в Аллаха.

— Върви в геената!

Той вдигна светкавично ръка, но веднага силно извика и я отпусна, защото незабавно извадих револвера си и стрелях. Куршумът прониза дланта му. В следващия миг го сграбчих за кръста, повдигнах го и го тръшнах на земята така, че остана да лежи в безсъзнание. Едва след това намерих време за красивата девойка. Подадох й ръка и казах:

— Твоето доверие не те излъга. Свободна си.

Фереджето й се беше разместило и открило донейде нейното лице. Тя ме погледна учудено.

— Свободна — повтори тя, сякаш не можеше да схване значението на тази дума.

— Да, свободна, напълно свободна.

— Тогава очите й заблестяха, почти веднага се напълниха със сълзи.

— Мога ли да отида където си поискам?

— Навсякъде, и при баща си, а и при твоята сестра, Повелителката на пустинята.

При тези думи тя хвана ръката ми и, преди да успея да й попреча, я притисна до устните си.

— О, ти си ангелът на Аллах, когото той изпраща от небето! — прошепна тя замечтано. — Неговите пратеници са също като теб.

Усмихнато поклатих глава.

— Аз съм само човек също като моите приятели зад теб, които ти все още изобщо не си забелязала.

Тогава тя се обърна. Щом видя моите трима спътници, коленичили при туарега, за да прегледат раната му, тя много се зарадва. Подаде на шейха и на полковника и двете си ръце.

Крюгер Бей се усмихна под мустак.

— Сега съм пак възможен да ожени нея? — обърна се към мен.

— Едва ли, уважаеми ми господин полковник — отвърнах му с усмивка.

— Що тогава не?

— Тя сама разполага със себе си и не ми се вярва, че ще пожелае да бъде продадена.

— Мътилката го взела! Тогаз не мога я подари на Мохамад ас Садок. Но я по-скоро види, дали тоз’ туарег още в него сребърен австрийски талер.

Парите скоро се намериха в дисагите на седлото. Естествено полковникът ги върна на шейха, който побърза да ги прибере.

Бен Хамалак не бе пострадал особено. Когато отново дойде на себе си, видя, че е вързан като своя спътник, който лежеше до него. Шейхът го заплю в лицето, както обичат да правят бедуините и изруга:

— Ти си куче и си син и внук на кучка! Ти плю на гостоприемството и обра хора, от чиито хляб и сол яде. Ще те съдят старейшините на племето, а също Хилуя и Халуя, чиито воини си избил.

— И аз също — добави Крюгер Бей, но този път на арабски, който, както вече е известно, отлично говореше. — Ти ме измами и вместо хурия ми продаде една старица. Дано душата ти се пържи в геената, докато там има огън! Аллах инхалак, йа калб — Аллах да те унищожи, пес такъв!

Изпратих кабира да доведе Халеф и камилите. После направихме по-продължителна почивка, за да може Хилуя да възстанови силите си. Вечерта заедно със спасената девойка се върнахме в дуара на хомрите, където пристигнахме в полунощ.

През тази нощ не успяхме да мигнем. Шейхът бе извън себе си от радост, че си бе възвърнал своята скъпоценна собственост. Естествено тази радост се предаде на цялото племе и една нова почерпка с фурми и лагми накара обитателите на лагера да изпаднат в истинско празнично настроение. Шейхът непрекъснато ме уверяваше в приятелските си чувства към мен и постоянно ме канеше да му гостувам колкото си искам. Големи усилия ми струваше да го принудя да проумее, че времето ми е ограничено, и че скоро трябва да продължа пътя си.

Двамата туареги далеч не се чувстваха тъй добре като мен и Халеф. С вързани крака и ръце те бяха охранявани от двама пазачи в една шатра. Очакваше ги тежко наказание.

А Хилуя?

Заради нея още на следващия ден изпаднах в доста трудно положение. Красивата бедуинска девойка беше разбрала, че се каним през Куфарах да стигнем до Египет. Тази посока съвпадаше горе-долу с пътя, по който първоначално Хилуя бе смятала да поеме заедно със своята придружителка, за да отиде при сестра си, Повелителката на пустинята.

Намеренията й бяха осуетени от нападението на туарегите, при което бяха загинали всички бени аббаси. И ето че сега тя бе безпомощна, останала почти без никакви средства. Всъщност много добре разбирах желанието й да се присъедини към нас, ала това никак не подхождаше на намеренията ми. Естествено, че пътуването в компанията на двете жени нямаше да е така бързо, както ми се искаше, и освен това щеше да ни се наложи за едно или друго да се съобразяваме с тях, което щеше да ни създава и допълнителни пречки. Ето защо без колебание отказах.

Но неочаквано жените получиха подкрепата на един застъпник, за когото не бях помислил, а именно — на моя Халеф.

— Сихди, — упрекна ме той, — нима ще изоставиш двете дъщери на бени аббасите в такава беда? Не го очаквах от теб.

— Но ти сигурно сам разбираш, че те само ще ни пречат.

— Давам ти право. Обаче, от друга страна, тяхното присъствие ще ни бъде от полза.

— Не проумявам как.

— Моля те, сихди, напрегни си малко ума! Дъщерята на шейха няма да ни бъде в кой знае каква тежест, защото си има прислужница. Ще ни се наложи само да правим малко по-къси дневни преходи. Но от друга страна присъствието им ще ни донесе неоценима изгода. Когато се установяваме на лагер, както и при приготвянето на храната, те ще ми отнемат голяма част от работата.

— За мен е нещо съвсем ново, Халеф, че си започнал да се грижиш за собственото си удобство. Ами за какво съм те взел със себе си, теб, моя закрилник, а?

— Не ме разбирай погрешно, сихди! — припряно отвърна Халеф. — Сам знаеш, че за теб върша всичко с голямо удоволствие.

— Всъщност каква ти е целта, за кого си се загрижил повече — за дъщерята на шейха или за нейната прислужница? Халеф, Халеф, струва ми се, че и теб ще те сполети съдбата на твоя баща и на твоя дядо, и че от нея няма отърваване!

— Защо? Не те разбирам.

— Е, ами помисли какъв е бил резултатът от техния хаджилък до Мека! Те и двамата са искали да станат хаджии, но не стигнали далеч, защото всеки от тях си взел пътем жена, и е трябвало да се връща. И ти си на път много скоро да станеш техен наследник и в това отношение.

— О, сихди, — засмя се Халеф, — няма защо да се боиш за мен! Би трябвало да познаваш своя Халеф като по-умен човек. Знам много добре, че един беден бен араб като мен никога не бива да вдига поглед към дъщерята на православния шейх на бени аббасите.

— Значи всичко е ясно! Защо тогава толкова много настояваш да вземем двете жени с нас? Не ми се вярва да го правиш само от състрадание. Познавам те твърде добре.

— О, сихди, каква голяма предубеденост трябва да има в мислите ти към твоя Халеф, та да ме смяташ за неспособен на всяка безкористност! Но ще ти призная най-искрено, че не си дотам неправ и… и…

— Е? И какво?

— Сихди, знам много добре, че Хилуя е роза, чийто аромат не е за мен. Тя цъфти в затворена отвсякъде градина. Но въпреки това никой не може да ми забрани отдалеч да й хвърлям по някой поглед и да се наслаждавам на красивата й външност. Никой човек не може да е чак толкоз безсърдечен, а и ти също не можеш, скъпи сихди! И така, вземи я с нас!

Хитрецът му с хитрец! При последните си думи той така особено ме погледна отстрани, че съвсем точно разбрах, какви мисли му минаваха през главата.

Още миналата вечер беше споменал, че Хилуя щяла да ми подхожда за жена. Той имаше истинска мания да ме направи богат, прочут и уважаван. Ала най-голямо усърдие проявяваше тогава, когато наблизо се намираше някое хубавичко женско същество. Но тези негови маниери отдавна не ме смущаваха. Напротив! Макар понякога Халеф страшно да ми досаждаше с опитите си да ме спечели за исляма, все пак те повече ме развеселяваха, отколкото ме ядосваха. В случай че се съгласях с неговите намерения, несъмнено ме очакваха немалко тайни удоволствия, особено що се отнасяше до напразните му усилия да ме събере с Хилуя, като по този начин се надяваше да направи и значителна крачка към изпълняването на заветното си желание да ме превърнат в мюсюлманин.

Неприятностите, които можеха да се очакват, ако вземехме с нас двете жени, се компенсираха с очакваните весели и забавни сцени по време на дългото и еднообразно пътуване. Но те се компенсираха и със споменатите от Халеф предимства, които в крайна сметка, ако мислех за собственото си удобство, не биваше да омаловажавам. Въпреки всичко си дадох вид, че имам и други възражения.

— Но, Халеф, ако вземем двете жени, това ще ни струва много пари, повече, отколкото имам. Не забравяй, че би трябвало да им купим две джамали с тахтируани[6]! А подобни разходи не са по кесията ми.

— Сихди, колко съжалявам, че акълът ти е толкова къс! Та нима шейхът на хомрите не стана твой приятел, защото единствено на теб трябва да благодари, че си получи обратно любимата кобила здрава и читава? Нима е необходимо нещо друго освен да кажеш няколко думи на Ага ал харас[7], за да получиш от него всичко, каквото си пожелаеш?

— Халеф, не преувеличавай!

— Изобщо не преувеличавам. Но нали видях както каква почит изпитва към тебе шейхът, така и с какво уважение се отнася към теб Повелителя на войнството. А нима не принадлежи и цялата собственост на двамата пленени туареги на дъщерите на бени аббасите, които по тяхна вина са загубили всичко? Вярно, то не е кой знае колко много, но е достатъчно, за да се купят две джамали заедно с полагащите се тахтируани. И така, сам разбираш, че цялата история няма да ти струва нито един австрийски талер.

— Ами хранителните провизии?

— Стига да поискаш, хомрите ще ти ги подарят. Добре те познавам и ми е известно, че си твърде горд, за да изразиш подобна молба. Но остави това на мен! И тогава ще видиш, че нашите животни едва ще са в състояние да носят запасите от фурми, които ще получим. И така, ще се съгласиш ли да вземем с нас двете банат ал аббас?

— След като ми представи цялата работа в толкова изгодна светлина, вече нямам нищо против. Надявам се да не се разкайваме за разрешението ми.

Моето съгласие предизвика буйната радост не само на Халеф, но и на младата девойка, а и на нейната прислужница. Изглежда Хилуя изобщо гледаше на мен като на свой ангел хранител, чието най-естествено задължение бе да се грижи за нея и да я предпазва от всякакви опасности.

Ето защо, когато след два дена напуснахме дуара на хомрите, ние наброявахме общо петима души, включително и водача, който ни даде шейхът.

Вече бяхме възнаградили предишния си кабир, а освен това той получи и богат подарък от прещастливия шейх.

След аср, следобедната молитва, тръгнахме на път. Шейхът и Крюгер Бей също възседнаха своите животни, за да ни придружат на известно разстояние. След два часа спряхме. Нашите изпращачи трябваше да поемат обратно, ако искаха да се върнат в дуара, преди да се стъмни. С кратки, но добронамерени думи, шейхът се сбогува с нас. За някои неща трябваше да ми е благодарен, но пък и аз му дължах немалко.

Както беше предрекъл Халеф, Хилуя и нейната прислужница действително бяха толкова добре съоръжени и подготвени за ездата ни през пустинята, че вероятно нямаше да ни пречат и бавят. Двете жени разполагаха с превъзходни камили, на които просто си личеше, че напрежението и усилията на предстоящото дълго пътуване ще са напълно по силите им. Погледът им беше бистър и бодър, а гърбиците им бяха добре закръглени от натрупаната мас.

Конят на Халеф, както и моят с мъка не изоставаха от тях. Една товарна камила носеше нашите вещи и провизии.

Крюгер Бей не можеше да се сбогува с нас тъй набързо както шейха. Той хвана и двете ми ръце, започна да ги стиска и мачка така, сякаш бяха тесто, а накрая каза:

— Вий вземете мой фалшив съпруга и мой същински любима и аз с право би сърдит с вас. Ама мен туй хич не минава и през ума. Дръжте си я! Затуй пък ще даде ви съвет добър: ако се жените, не взема дъртофелница, а добре поглеждат най-напред лице! А сега — сбогом! Аз се радва, ако пак нявга с вас нейде се сблъска. Аллах запази ви здраве в тозчас и вовеки веков!

Бележки

[1] Египет.

[2] Повелителката. — Бел.нем.изд.

[3] Хаджин — камила.

[4] Триполи. — Бел.нем.изд.

[5] Немска или пруска миля, която е равна на 7532 м. — Бел.прев.

[6] Носилки — Бел.прев.

[7] Полковник (началник) на личната охрана. Бел.нем.изд.