Карл Май
Аллах ил Аллах! (2)

Първа глава
Крюгер Бей

— Сихди, трябва най-после да ти го кажа, ако не искаш да се задуша. Нося го в себе си през цялото време насам-натам също като квачката, която иска да снесе яйце, а не знае къде. Но търпението ми вече се изчерпи.

Така говореше… е, кой ли може да е този човек, ако се съди по начина му на изразяване? Никой друг освен моя слуга Халеф, с когото бях странствал из Алжир и през клисурите на Атласките планини, а само преди броени дни бях преживял онова ужасяващо приключение в Шот ал Джарид, за което навярно добре си спомнят и моите читатели. (Вж. Карл Май, „През пустинята“.)

Бях посетил турския векил в Кбили, за да потърся от него правосъдие за престъплението, извършено от Хамд ал Амазат в Шота, и същевременно да поискам обезщетение за загубата на нашите животни, които потънаха в бездънното солено езеро.

Читателите вече знаят, какво правосъдие раздаде векилът, но аз нямах никакво намерение да се оставя да ме отпратят по подобен начин. Моето поведение, както и енергичното застъпничество на чаровната съпруга на векила, накараха владетеля на Нифсауа да ми даде такова обезщетение за загиналите животни, от което можехме да сме напълно доволни. И така, когато напуснахме Кбили, за да продължим пътуването си през регентството Триполи и през оазиса Куфарах към Египет, ние разполагахме с прекрасни ездитни животни.

На юг от Шота, в земите на Уалад маразигите, бях наел един кабир^[1], който трябваше да ни заведе при бедуините хомри, които имаха пасища и от едната и от другата страна на границата между двете регентства Тунис и Триполи, доколкото по онова време изобщо можеше да става дума за някаква граница.

Там, близо до границата — или може би тя беше вече зад нас? — след продължително мълчание, нещо, което съвсем не бе в нрава му, Халеф неочаквано настоятелно ме заговори. Пестеливият на думи наш водач, който си отваряше устата само когато бе крайно необходимо, яздеше на няколко конски дължини пред нас.

— Е, изплюй камъчето, де? — отвърнах на сърдечното излияние от страна на Халеф.

— Сихди, ти знаеш, че винаги съм бил твой верен слуга и че и в бъдеще такъв ще си остана.

— Убеден съм в това, драги Халеф.

— И точно затова ме боли, че в някои неща те превъзхождам. Тъй ми се иска, моят повелител, когото обичам, да заеме не само полагаемото му се място в сърцето ми, но и напълно да спечели моето уважение и признание.

Погледнах го учудено. Накъде ли биеше? Добре ми беше известно, че чувстваше някакво превъзходство над мен, само че никога досега не ми го беше казвал така право в лицето. Да не би да се канеше да поднови опитите си да ме накара да приема неговата вяра. Предпочетох да си замълча, отколкото по някакъв начин да се изложа в неговите очи. Ала мълчанието ми не бе в състояние да възпре отприщилия се водопад на неговата словоохотливост.

Халеф поклати съжалително глава.

— Сихди, ти си такъв човек, какъвто не съм срещал през живота си — тъй благ, добър и милостив, но същевременно и толкова енергичен, силен и храбър. Въпреки всичко ти липсва нещо, което е тъй необходимо за всеки мъж, както палатката за дарабуката^[2], с която войникът вдига шум.

— И какво е това нещо? — попитах аз с вече наистина събудено любопитство.

— Нямаш си име.

— Хайде бе! Мислех си, че имам!

— Не, сихди, ти нямаш име, или поне нямаш онова, което се разбира под име.

— А ти какво разбираш под име?

— Виж, сихди, ние ще минем през земи, където блясъкът и славата на името са кажи-речи също толкова важни, колкото и качествата на самия мъж. Та какво ще кажеш, ако някой те попита за името ти?

— Няма да го крия. То е Кара Бен Немзи.

— Аллах ил Аллах! Че какво е Кара Бен Немзи? Ти си ми разказвал, че в оазисите на твоята родина живеят стотици хиляди, дори милиони хора. Тъй че Бен Немзи могат да се казват всичките тези безброй мъже. И какво му е особеното, отличителното? Това е като някакъв лек повей, отнесен от бурята! Следа от птица, губеща се в пясъка?

— Но нали самият ти ми даде това име и…

— Ускут, мълчи! — прекъсна ме гневно той. — Това беше в самото начало, когато не те познавах тъй добре както сега. Но оттогава нещата се промениха. Разбрах каква стойност имаш и чувствам, че заслужаваш име, каквото малцина притежават.

— Та нали е така и със сегашното ми име. Все още не съм срещнал човек, който да носи същото име.

— Сихди, не ме ядосвай! Много добре ме разбираш. Само се правиш на сляп и глух. Повтарям ти въпроса си: какво е Кара Бен Немзи? А я виж моето име! Нима може Кара Бен Немзи да се сравни с Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах?

— Не, не може — усмихнах се аз. — Но не бива мен да държиш отговорен за това!

— Аллах керим! Че нямаш ли си баща, баща на бащата и баща на дядо си, чиито прославени и светли имена би могъл да добавиш към твоето, та всички, които те срещнат, смирено да се поклонят пред теб?

— Е, ако е само това! Мога да ти услужа дори с името на моя прадядо на дядо ми — засмях се аз.

— Алхамдулиллах, хвала на Аллаха! Най-сетне взе да се вразумяваш! Вече бях изгубил всяка надежда, но ето че сега с общи усилия ще съчиним някое великолепно несравнимо име, ще го съставим тъй както се съчленява скъпоценна огърлица.

След тези думи той се понамести в седлото, очаквателно вдигна вежди и с предприемчив вид задърпа оскъдните косми на брадата си, която съществуваше само в неговото въображение.

— Едното име вече го знам. То се произнася трудно от устата на някой бадауи и затова направих от него Кара. Съгласен ли си?

— Нямам нищо против.

— Обаче всеки истински мъж има поне две имена. С кое си поел в самото начало по своя земен път, и как са го записали в книгата на кадията?

— Фамилното ми име е Май.

Щом го чу, Халеф така подскочи на седлото, че конят му учудено наостри уши.

— Машаллах? Изглежда не чух добре. Я го повтори!

— Май.

— Аллах акбар! Значи ушите ми не са ме излъгали. Ти съвсем наистина рече „Май“. Но сихди, невъзможно е така да се казва никой мъж. Тъй се наричат при нас много от жените и дъщерите на бени араб!

— Но аз нямам никаква вина! Не съм си дал сам името.

— Хайда ма бизир, ма бизир абадан — не става, не става при никакви обстоятелства! Не знаеш ли, че жената не е мъж? А не знаеш ли също, че сред истинските синове на Пророка се избягва дори само споменаването на името на някоя бинт ал ам^[3]? А ти, един мъж, какъвто друг никъде не съм виждал, искаш да носиш женско име!?

— Защо не? В моята родина това име няма значението, което споменаваш.

— Хайда ма бихнуси — това не ме интересува. Сихди, ти не се намираш в оазисите и уадите на Джерманистан, а си в пасищата и дуарите на бени арабите. И няма да се отнасят към теб според обичаите в твоята родина, а според нравите в тази страна.

— Но какво да правя тогава?

— Чакай! Какво е името на баща ти?

— Също Май.

— О, Аллах! Значи пак Май! Ами името на бащата на баща ти?

— Също Май. И бащата на дядо ми се е казвал така, както и всички негови прадеди.

При тези думи Халеф направи движение с лявата си ръка, изразяващо неговото съжаление, и като издаде плачевен стон, възкликна:

— Йа мусихба, йа за’ал — о, нещастие, о, досада? Сърцето ми се изпълва с тъга, а на душата ми й иде да се стопи от горест. Сихди, искаше ми се чрез името ти да те направя прочут във всички дуари и оазиси чак до края на света, че и по-надалече, ала опърничавостта на твоето име скъса нишката на моето чудесно намерение и затрупа неизчерпаемите дълбини на сърцето ми! Аллах бяриф — Аллах го знае!

Разочарованието на Халеф ми доставяше тайно удоволствие. Но не го показах пред него, а се престорих, като че не разбирам неговата реакция.

— Но какво има толкова? Името си е просто име! Сега вече той наистина се разсърди.

— Аллах йизалим аклак — дано Аллах запази разсъдъка ти, за да не го загубиш изцяло! Питаш, какво имало толкоз лошо? Ами ти не разбираш ли, че с твоето име само ще се изложиш и хората ще ти се смеят?

— Не, не го разбирам. Мисля, че качествата правят същинската стойност на един мъж, а не неговото име. Халеф отхвърли силно глава назад и гръмко се изсмя.

— Я мълчи! Мълчи! Какво разбираш ти от стойността на един мъж? Нищо, абсолютно нищо!

Това бе вече все пак прекалено и не биваше да допускам да ми се говори по подобен начин. Макар и да знаех, че всичко е казано от добро сърце, все пак трябваше да се престоря на обиден.

— Халеф, какво те прихваща? Не забравяй, че аз съм господарят, а ти слугата!

Тези думи му подействаха. Главата му клюмна и с далеч по-умерен тон той каза.

— Прости ми, сихди! Разбирам, че отидох твърде далеч. Но не забравяй, че единствено моето уважение към теб ме подведе да кажа нещо, с което предизвиках твоето недоволство! Но я си представи само за миг следното: пристигаш в някой дуар. Воините на племето излизат да те посрещнат тържествено на конете си с „барухда“, с пукотевицата на своите пушки и пищови. С ликуване те придружават до дуара. Пред шатрата на шейха скачаш на земята и влизаш вътре. Една робиня идва и застава пред теб с хляб и сол, символа на гостоприемството. Но преди още да посегнеш към тях, шейхът те пита за името ти. И от твоята уста излизат думите аз съм Кара Бен Май Ибн Май Ибн-ад Ибн Май. Можеш ли да си представиш последиците? Мъжете ще се изплюят в краката ти, а жените и децата ще започнат да те сочат с пръст. „Ето това е човекът“, ще кажат те, „чиито деди нямат имена и чието родословно дърво е съставено най-безславно само от имената на разни лели и братовчедки.“ А пък дъщерите на бени арабите ще забулят главите си и ще побегнат по-далеч от теб като от някакво краставо псе, от теб, човека, който би могъл да блести като Абд ал Кадар, героя на бедуините, или като големия пълководец на франките, наречен от бени арабите Султан ал Кабир.

След тези думи натъженият Халеф млъкна. За да направя за читателите си болката му по-разбираема, наистина се налага да преведа някак си това име, което толкова го измъчваше и тревожеше. Та в превод въпросното име би звучало горе-долу така: Карл, синът на Мая, внукът на Мая и правнук на Мая. Действително, че според схващанията на бедуините това бе едно невъзможно име!

Изчаках известно време, за да премине малко болката му, без да го дразня повече с имената на моите деди и прадеди. След доста продължителна пауза, с цялата кротост и благост, на която съм способен, аз казах:

— Изглежда ти просто си си наумил да ме направиш за присмех пред всички хора, които срещнем.

Тогава той изпусна юздите, вдигна ръце и разпери и десетте си пръста така, сякаш искаше да се защити:

— Рамаллах — Аллах да ме опази! Как ти хрумна това необяснимо и нечувано обвинение?

— Хрумна ми, защото явно искаш на всяка цена да ми дадеш някакво име.

— Искаше ми се, за да може и с дължината на името си да се прочуе мъжът, който е под моята закрила и вече е извършил безброй славни подвизи.

— Ще ми изброиш ли няколко от тези „безбройни“ подвизи?

— Та нима не яздихме с безмерна дързост по онзи Шот на гибелта и…

— … и пропаднахме в него — прекъснах го аз.

— Остави ме да се доизкажа, сихди! Исках още да добавя, че се избавихме сами с направо несравнимо присъствие на духа.

— Да, измъкнах те от тинята хванат за цевта на моята пушка, тъй както се вадят раци от реката.

— Моля те, не омаловажавай безценните предимства на нашите превъзходни качества! После обуздахме опърничавия векил от Кбили и го принудихме да изпълни желанията ни.

— Забравяш да добавиш, че в същото време ни се изплъзна нашият пленник.

— Но вината не беше наша и следователно това не може да навреди на славата ни. А после ние…

— Спри! — засмях се аз и го прекъснах, за да му попреча да продължи до безкрай да прославя мнимите ни героични дела. — Нека по-добре си поговорим за нещо друго! Преди малко ти спомена за Абд ал Кадар, героя от Алжир. Вярно е, че този човек има в своето пълно име цяла редица от прославени мъже, ала при нас в Джерманистан е познат и прочут само като Абд ал Кадар. Цялото му име е известно най-много на неколцина талиби^[4].

— Тъй ли мислиш? — попита той с известно съмнение.

— Съвсем сигурен съм. А пък Султан ал Кабир е изобщо само две имена, а именно Наполеон и Бонапарт. Ала този достоен за съжаление недостатък ни най-малко не му е попречил на кариерата, нито е намалил славата му, нали?

— Но дали наистина е вярно туй за двете имена?

— Аз няма да взема да те лъжа. И така, сам виждаш, че не са важни имената на човека, а делата, които върши.

— Значи мислиш, че можеш да останеш с досегашното си име Кара Бен Немзи?

— Точно така мисля.

Известно време Халеф не ми отговори. Само чувах до мен по някоя дълбока въздишка. Но после пак настъпваше пълна тишина. Едва след по-продължителна пауза той благоволи отново да подхване нишката на нашия разговор.

— Прав си, признавам. Отказвам се от намерението си да те направя прочут като те даря с някое звучно име. Но само не си въобразявай, че ще последвам примера ти и също ще се откажа от всичките си деди и прадеди. Аз съм и си оставам Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.

След като нищо не отвърнах, той добави:

— Но все пак ще те накарам да приемеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не.

Аха, ето ти на пак старата история! Значи цялата разправия с имената бе имала единствената цел да ме забаламоса. Най-напред името, а всичко останало щеше да си дойде с времето.

Може би щях рязко да го „отрежа“, както бе ставало често при опитите му да ме накара да си сменя вярата, обаче ми попречиха. Кабирът спря коня си и с протегнатата си десница посочи на изток. Отначало бяхме яздили по степ със съвсем оскъдна тревица, но напоследък земята постепенно бе започнала все повече и повече да се покрива с по-свежа и по-буйна зеленина. Отделните храсти се събираха във все по-големи групи, което бе сигурен признак, че наблизо имаше вода. Насочихме се към малко възвишение, откъдето надалеч пред нас се откриваше свободен изглед над ширналата се пред очите ни равнина. Далеч, далеч, почти на самия хоризонт се бяха появили няколко тъмни точки, които бързо наедряваха. Точно тях бе имал предвид водачът ни, когато спря и привлече вниманието ни.

Сигурно приближаващите се ездачи ни бяха видели по същото време, когато ги зърнахме и ние, защото скоро забелязахме, че образуваха дълга линия, чиито краища привидно се стремяха да се отдалечат от нас. Лесно отгатнах какво целяха — искаха да ни обградят от всички страни. Тъй като нямах намерение да избягвам срещи с бедуини, ние спокойно зачакахме приближаването на конниците с оръжие в ръка.

Те се носеха към нас като вихрушка. В средата им яздеше як и мускулест арабин. Облеклото му не се отличаваше с нищо по-особено. Около кръста му беше вързано обикновено въже, с каквото правеха оглавниците на камилите, а около огромния му тюрбан бяха увити също тъй обикновени въжета от лико на финикова палма. Ала бялата кобила, на която препускаше, беше от най-чистокръвна раса. Тя имаше онзи особен светлосивкав оттенък, който се среща само сред потомството на коня, който Пророкът Мохамед най-много обичал да язди.

Разказват, че веднъж, когато все още имал твърде малко привърженици, Пророкът дошъл в едно арабско село от шатри, за да си купи кон. Завели го на пасището и когато стигнал там, всички животни се подплашили, сякаш били заслепени от неговия бляскав достолепен вид. Само едно от тях със сиво-бял цвят се приближило и паднало на колене пред пратеника на Аллаха, за да му изрази своята преданост. Ала Пророкът веднага го възседнал и казал: „Благословен да бъде този кон! Той ще носи на гърба си първия слуга на Аллаха и нека бъде проклет онзи, който намери някакъв недостатък в неговото потомство!“ От онези отдавна отминали дни всички потомци на този кон имат светлосив цвят. Смятат се за свещени, рядко се продават, а ако това се случи, то става на невероятно висока цена. Развъждат ги с толкова много грижи, труд и усилия, че в цялото им родословно дърво не се забелязват каквито и да било недостатъци.

И така, на такава кобила яздеше онзи мъж в средата на веригата. Навярно беше шейхът. Конникът от дясната му страна имаше ниско, набито и яко телосложение. И той яздеше великолепно животно. Седеше на гърба на чистокръвен вран жребец, а на раменете си беше наметнал обичайната дълга бяла бедуинска дреха. Ала под нея, там, където бе леко разгърдена, блестяха дебели златни шнурове на униформа, които ясно забелязах, когато ездачите се приближиха на около стотина конски дължини.

Веднага щом зърнах униформата, в мен се породи едно предположение. Бързо придърпах моя хаик над челото си така, че половината ми лице остана скрито. Не беше необходимо човекът с военната униформа да ме разпознае още от пръв поглед, защото ако не се лъжех, тази набита и по-закръглена фигура се допълваше от червендалесто лице с могъщи мустаци, едно лице, което въпреки демонстративния си груб и суров израз оставяше впечатление и на добродушност. И това лице бе собственост на моя приятел Крюгер Бей, „Повелителя на войнството“, пашата Мохамед ас Садок, когото бях срещнал за пръв път преди няколко години далеч на север^[5], когато преследването на крумира ме бе отвело дълбоко във вътрешността на Тунис.

Разбира се нямаше как да не се учудя, че го виждах в тази местност, която се намираше толкова на юг, защото бе сигурно, че властта на бея на Тунис не се простираше чак дотук. Каква ли работа имаше Крюгер Бей, в случай че това наистина бе той, при едно племе, което не признаваше никакъв господар, и от чиито разбойнически нападения Мохамад ас Садок можеше да се защити единствено с помощта на ежегоден данък, наричан от самия него „подарък“?

Нямах време да продължа размишленията си, понеже в същия момент конниците се озоваха вече при нас. Те ни връхлетяха в пълен галоп, и едва когато върховете на копията им можеха кажи-речи да ни докоснат, изведнъж с рязко дръпване на юздите, което за малко не накара животните да приседнат на задните си крака, те отбиха конете встрани и префучаха покрай нас. Ние бяхме вече свикнали с подобни прояви на изкусна езда и окото ни не мигна. Конниците укротиха своите животни и после образуваха около нас тесен кръг.

Човекът, за когото предполагах, че е шейх, ни измери с мрачен поглед, а след това се обърна към мен, защото навярно ме сметна за най-знатния измежду нас тримата.

— Кой си ти?

— Чужденец.

— И сам го виждам. Ако не беше чужденец, щях да те познавам. Как се казваш?

Нямах никакво намерение да се оставя да ме разпитва по подобен начин. В такива случаи още първата среща решава дали тези полудиваци ще те уважават или не.

— Аз все още не знам твоето име! — казах най-спокойно.

— Аллах ти е взел акъла? Ти смяташ, че за да узная името ти, непременно трябва да ти кажа моето, така ли?

— Да, така мисля.

— Ти кой си, че се осмеляваш да ми говориш по този начин? Знай, че аз съм господарят и повелителят на тези земи, господар на смъртта и живота. Също и на твоя!

— Лъжеш се. Моят живот принадлежи на Аллах и на мен. Той ми го е дал и аз ще съумея да го запазя, докато го поиска от мен.

Забелязах какви алчни погледи отправяха бедуините към оръжията ми в напрегнато очакване да разберат, как ли щеше да приключи този разговор. Обитателите на пустинята са си родени разбойници и сред тях може да се чувства в безопасност само онзи, който успее да спечели тяхното гостоприемство.

— Много си горд — гневно продължи арабинът, — но не ми е нужно да продължавам този спор с теб. Ей тук виждам един познат, когото ще разпитам. Той сигурно ще ми отговори.

След тези думи той се обърна към нашия кабир:

— Кой е този човек?

— Не знам. Той ми плаща и аз го водя. Какво ме интересува името му? Попитай го сам!

— И къде трябва да го заведеш?

— При теб.

— Какво? Иска да дойде при мен? При шейха на воините от племето ал хомра?

— Да.

Аха, значи този човек действително бе шейхът на тази област. В такъв случай не биваше да прекалявам.

— Ако наистина си шейхът на ал хомра, както чувам от моя кабир — казах аз, — тогава съм готов да ти отговарям.

— Ти и без друго беше длъжен да ми дадеш искания отговор!

— Не, защото се намирах тук преди теб. А който дойде на място, където вече има някакви хора, той трябва пръв да поздрави. А къде остана твоят поздрав? И как можех в такъв случай да ти отговоря?

— Говориш толкова гордо, сякаш си шейх, но сега сигурно най-сетне ще схванеш, че като повелител на тези земи имам правото да те попитам за името ти.

— Схващай го. И затова ще ти отговоря. Името ми е…

— Чакай, сихди! — прекъсна ме Халеф. — Разреши ми аз да се заема с представянето ни. — И като се обърна към шейха, той продължи. — Този герой от Запада, който те моли да му позволиш да подслони глава в твоите шатри, би могъл да има такова име, което да се простира от земята чак до звездите, ала той предпочита да се нарича просто Кара Бен Немзи. Ти вече познаваш нашия кабир от племето маразиг. А аз, приятелят и закрилникът на този мъж, се казвам Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

Ако Халеф си мислеше, че с това представяне ще направи огромно впечатление на шейха, то той се видя страшно излъган.

Шейхът ми хвърли мрачен поглед и попита:

— Този човек твърди, че идваш от Запада. Така ли е?

— Да.

— Ами тогава навярно изобщо не си и привърженик на Пророка, а си проклет гяур, нали?

— Ако с тези думи искаш да кажеш, че съм християнин, ти давам право, обаче не приемам израза „проклет гяур“!

Шейхът презрително се изсмя.

— И как ще ми попречиш и занапред да те наричам така?

С многозначително движение сложих ръка върху пушките си.

— Лесно ще разбереш.

— Искаш да ме накараш да се смея ли? Че какво може да направи един слаб френец срещу десет храбри синове на пустинята? Но за да бъда по-кратък: за един гяур няма място в шатрите на ал хомра.

Както вече споменах, при пристигането на бедуините вниманието ми бе насочено на първо място към човека с военната куртка, който беше спрял от едната страна на шейха. Да, наистина беше той, моят приятел от предишните години, някогашният участник в чуждестранния легион и настоящ полковник, началник на личната охрана на туниския монарх, човекът, роден много отдавна в Бранденбургска околия, който кълчеше и обезобразяваше немския език до неузнаваемост.

Радвах се на изненадата, която щеше да му донесе нашата среща и бях убеден, че тя щеше да придаде съвсем нов обрат в развоя на събитията. Ето защо показах най-безгрижната си усмивка и отвърнах:

— А аз пък ти казвам, че няма да ми откажеш обичайната „мархаба“^[6].

Шейхът ме изгледа смаян.

— Машаллах! Чужденецо, ти дръзваш да ми противоречиш? Заклевам ти се в брадата на Пророка, че ще те…

— Чакай, не се кълни, о, шейх, защото няма да можеш да спазиш клетвата си! Или да не би да искаш да се изчервят от срам страните на твоя гост, когото виждам застанал до теб?

— Внимавай какво говориш, чужденецо! Какво общо има този бей с теб?

— Самият той ще ти каже, че за теб ще е непростим позор, ако откажеш на мен, неговия приятел, правото на гостоприемство, и дълбоко ме обидиш по такъв начин.

Полковникът следеше разговора ни с голямо внимание. След последните ми думи по червендалестото му лице се изписа силна изненада. Погледът му изпитателно се втренчи в полузакритите черти на лицето ми.

— Ти ме наричаш свой приятел, но не те познавам.

— Нима наистина съм се променил толкова много, че вече действително не можете да ме разпознаете? — попитах го на немски, като с рязко движение на главата отхвърлих хаика назад и му протегнах десницата си. — Помози Бог, господин полковник! Радвам се да Ви видя все така здрав и бодър.

Крюгер Бей така ококори очи, сякаш пред него се беше изправил някой призрак. Ала после припряно посегна към ръката ми и така я смачка между лапите си, че силно ме заболя.

— Мътилката го взела! Вий! Значи вий? Аллах е велик! Туй проумявам аз в бавна постепенност? Ама к’во изненадване само! Че кой би го помислил! Давам ви тук ръце и казвам на вас добре пристигнал с най-голямата тържественост! Благословена да е ваш’та физиономия сред сички тукашни физиономии в цялата околност!

След този блестящ езиков образец той се обърна към шейха и ме представи като един от най-близките си приятели.

Това изведнъж промени цялото положение. Лицата на бедуините станаха по-дружелюбни, а техният шейх ми подаде ръка.

— Извинявай! Нямаше как да го знам. Хабакак — бъди ми добре дошъл! Когато пристигнем в нашия бивак, ще хапнеш с мен хляб и сол и ще пием от една чаша. Твоите приятели ще са и мои приятели, а твоите врагове ще са и мои врагове!

По даден от шейха знак бедуините отвориха кръга около нас и цялата колона потегли обратно.

Както забелязах едва сега, тези хора бяха ходили на лов. Един бедуин носеше на ръката си сокол, на чиято глава беше нахлузена обичайната кожена качулка, а зад седлата на други двама видях завързан по един убит щраус.

В бесен галоп, в който се включи и моят водач, бедуините се понесоха към своя лагер. Аз и Крюгер Бей ги следвахме бавно. Халеф също остана до мен, макар нищо да не разбра от последвалия разговор.

— Тъй! — каза полковникът. — Сега сме сами и можем да си поговорим, без да бива някой ни смущава. Значи вий пак тук! К’во търсите в таз’ опасна местност?

— Каквото търся навсякъде. Нали знаете, че пътувам, за да опозная различни страни и хора.

— Добре го ревна, стари убиецо на лъвове! Значи сте все същ! Аз пък има изпълнява съвсем тежко задача. Можете си представи, к’во длъжен съм да трябва погрижи?

— О, струва ми се, че сте натоварен да изпълните тук някаква политическа мисия!

— Политическа?… Вий да не мръднахте?

— Защо? Че нали с това се занимават дипломатите?

— Дипломат? А-а, т’ва съвсем друг нещо!

— Аха, тъй значи! Правите разлика между дипломат и онзи, който се занимава с политика, така ли?

— Най-естествено!

— Мога ли да Ви помоля да ми разясните разликата?

— Таз разлика много прост. Кой съумял успешно подхване политика, него викам аз дипломат. А кой я обърква, той остава си политик.

— Много остроумно! Най-искрено си признавам, че никога не бих стигнал до такова тънко разграничаване.

— Да, тук го има то! — рече доблестният полковник и посочи с пръст към челото си.

— Имахте ли успех в изпълнението на мисията си?

— Отличен! Ний закупили сума коне за конюшня на бея.

— Не думайте! Нямах това предвид. Или сте дошли толкова далеч на юг, само за да купувате коне? Много по-лесно можехте да ги получите от северните племена.

Крюгер Бей лукаво се подсмихна.

— Щом вий има изпълнява трудна задача и то с хора, дето ви се струва трябва отнася предпазливо, тогаз вий няма тъй направо каже и прави туй, к’вото инак трябва прави.

— Е, така е — засмях се аз.

— Е, значи ето! Привидно коне купува за конюшня, в действителността обаче изпълнява всички желания, к’вито благоволява има паша Мохамад ас Садок.

— Ами тогава вероятно тукашният ви престой ще е твърде кратък, а?

— Разбира се! Още утре пътува, ако не и вдругиден, в случай че важна работа ще да уредена, щото си купува жена.

Погледнах го изненадано.

— Правилно ли разбрах? Искате да си купите жена, така ли?

— Да, винаги!

— Тук от тези хора?

— Разбира се!

— Струва ми се, че бедуините никога не продават девойките си.

— Всъщност не, но тук има гост от племе на туарег. А те продава понякога свои жени и момиче. Тоз’ тип има две девойки, една от кои с лице на ангел.

— Ах тъй! Видели сте тук едно красиво момиче и ви е хрумнало да го купите, така ли?

— Да, за мой харем.

— Какво? Имате дори харем? Голям ли е?

— Голям? Даже много! Тежи почти три центнера^[7].

— Ами тогава значи сте и женен? Не го знаех. Моите благопожелания, господин полковник! А сега искате да се сдобиете и с втора жена. Тогава сте станал истински мюсюлманин, а?

— О, моля! Таз работа не е тъй, как изглежда вий мислите. По-късно я обясня. Сега няма време. Ето, погледнете! Тук вижда се лагер.

Полковникът беше прав.

От мястото, където спряхме, имахме възможност добре да огледаме целия лагер на бедуините. Той представляваше две дълги редици от шатри. От едната им страна пасяха конете и малобройните говеда, а от другата пък бяха камилите и голямо стадо овце.

Щом приближихме шатрите, измежду тях изскочи гъст орляк ездачи. Изглежда всички жители на лагера се бяха метнали на конете си и, стреляйки и крещейки, препускаха към нас, за да поздравят новите си гости. А когато навлязохме между двете редици от шатри, за да се доберем до жилището на шейха, пред палатките видяхме много жени и девойки, излезли да огледат новодошлите хора.

И все пак в дуара бяха останали няколко мъже, защото пред една от шатрите забелязахме един от тях, който ни наблюдаваше. Лицето му имаше черти на арабин, примесени с някои белези, типични за негрите. Носът му беше кажи-речи от кавказки тип, ала дебелите силно обърнати устни, както и изпъкналите скули бяха сигурно доказателство, че в жилите му течеше и кръвта на черната раса.

Този човек бе несъмнено туарег. Туарегите живеят в същинската пустиня сред араби и негри и често носят характерните особености и на едните и на другите. Той беше облечен в дълга и много мръсна риза, от чиито широки ръкави се виждаха неговите тъмни жилести ръце. И от двете му китки на верижка висеше по един добре наточен двуостър нож. Обикновено в ръкопашните схватки туарегите се вкопчват в противника си и забивайки и двата ножа изотзад в гърба му, пронизват белите му дробове.

Тъкмо когато се бяхме озовали съвсем близо до него, завесата пред входа на шатрата се отметна и навън излезе една девойка, очевидно за да види гостите. При шума, който тя причини, туарегът бързо се обърна и гневно й кресна:

— Какво те прихваща? Веднага вътре! В името на всички шейтани от геената! Или ще забия ножа си в теб!

Като гледаше човек как този туарег бе застанал пред нея със злобно стиснати зъби, можеше да си помисли, че това незначително прегрешение действително щеше да бъде най-тежко наказано.

Изплашеното момиче побърза да отстъпи назад и да изчезне.

Въпреки няколкото кратки мига аз успях да забележа нейния своеобразен чар. Тя не беше забулена.

Докато живеещите в града мавърки винаги се движат със закрити лица, дъщерите на свободните бедуини не спазват толкова стриктно този обичай. Те знаят, че могат да се показват пред хорските погледи, и са твърде горди, за да се принизят със забулването си, макар и косвено, че ако покажат лицето си, биха могли да се изложат на някаква голяма любовна опасност.

Тази млада обитателка на пустинята, която бе принудена тъй бързо пак да се скрие, имаше висока фигура и доста пищни форми, докато обикновено бедуинските девойчета са стройни, слабички и грациозни. Ако чертите на лицето й не бяха чисто ориенталски, заради ослепителната белота на кожата й човек би могъл да помисли, че е от някоя северноевропейска страна. Във всеки случай на тази очарователна арабка никога не й се бе налагало заради някаква работа да се излага на лъчите на жаркото слънце. Ако се съдеше по цвета на кожата й, тя беше от знатен произход.

Тъмните й очи бяха като кадифе и на мен ми се стори, сякаш за един кратък миг нейният поглед се спря върху мен с няма настоятелна молба. Но навярно се заблуждавах, защото какво ли можеше да иска девойката от мен, чужденеца, и то нещо, което нейните съплеменници да не са в състояние да й набавят или да й изпълнят?

Дебелите и дълги плитки на гарвановочерната й коса стигаха почти до земята, а в тях бяха сплетени като украшение корали и съвсем гладко шлифовани зъби от лъв. Това показваше, че мъжете от нейното семейство бяха храбри и безстрашни воини и ловци, и че много обичаха своята дъщеря или сестра, понеже иначе едва ли биха й подарили символите на победата, придобити в опасни схватки с лъвовете за една толкова малко войнствена цел.

Когато отминахме шатрата, Крюгер Бей ме сръга в ребрата с дръжката на камшика си и попита:

— Вий видяхте я?

— Кого?

— Ами туй момиче. Как харесва ви?

— Много е хубава.

— Нали? Туй е тя, задето съм говорил ви преди.

— Поздравявам ви!

— О, моля! Таз’ работа е по-иначе, отколкото си мисли. Всъщност хич нямам право я купува, и тогаз ще съм принуден да я женя за мен.

— За да увеличите харема си, нали?

— Не и нивга.

— Тогава все още не разбирам, защо ще я купувате, или даже ще се жените за нея.

— Ще възнамеря да ви обясня. Ще я женя за мен не заради мен, а за бей на Тунис, Мохамад ас Садок. Щото тя не чернокожа, тя не бива се продава, а кой иска има нея, трябва ожени. Затуй женя за нея, а после веднага изготви документ за развод.

— А-а, тъй значи! И кога ще е сватбата?

— Още таз’ вечер или следващ ден в ранни зори. Пратеник вече тръгнал да доведе молла, мохамедански свещеник, как Вий може би склонен да знайте. Щом тоз’ молла още днес дойде, тогаз веднага ще венчавка, а после пак той начаса разведе от нея. След туй тя мой собственост, ала не жена, и аз тогаз с почит подари на бей.

Не можахме да продължим този странен разговор, понеже стигнахме до една голяма шатра, където ни очакваше шейхът. Тя бе украсена далеч по-богато от другите шатри. Няколко копия бяха забити в земята пред входа и на тях бяха окачени лъкове, колчани със стрели и щитове като знак, че там бе жилището на повелителя на новия лагер. В същия момент шейхът пристъпи до моя кон, хвана юздите му и каза:

— Слез, ефенди, и заповядай в моята бедна шатра! Тя е твоя собственост, твоя и на слугата ти.

Скочих от седлото.

Тогава килимът, който закриваше входа на шатрата, бе отметнат настрани. Една наполовина забулена жена излезе навън. Върху кръгъл поднос тя носеше сол, една фурма, парче хляб, месен без мая, както и малък съд с вода.

— Пий с мен!

С тези думи шейхът отпи глътка вода, а аз изпих останалото. После получих половината фурма и половинката от хляба, който бе топнат в солта. Шейхът изяде другата половина от фурмата и хляба.

Така станах гост на арабина, който от този момент нататък според обичаите на страната беше длъжен да направи за мен всичко, което бе по силите му. Естествено Халеф също се включваше в това гостоприемство.

С полковника се разделихме, понеже той живееше отделно в собствената си шатра.

Влязохме в шатрата на шейха. Тя имаше едно-единствено помещение. Обикновено не е така, а има и още едно отделно помещение за обитателите от женски пол. Ала шейхът беше достатъчно богат, за да си позволи друга шатра за своя харем.

Върху пода бяха разстлани килими и рогозки, а наоколо се виждаха нахвърляни възглавници. Насядахме, а споменатата жена започна да ни обслужва.

Отначало имаше само толкова храна, колкото да задоволим глада си. По-късно щяха да заколят една овца и да я изпекат на шиш. Едва след като печеното станеше готово, щеше да се започне същинското ядене.

Скоро нашият домакин стана и ни помоли да му разрешим да излезе, защото трябвало да даде своите разпореждания за вечерята. Останахме сами. Откакто Крюгер Бей ме беше познал, Халеф не беше успял да вземе думата. Но сега той се зае здравата да наваксва пропуснатото и се впусна в какви ли не многословни изрази на своето учудване и задоволство, че всичко се бе наредило толкова добре, и че са ни посрещнали и приели тъй радушно! После той взе да ме разпитва за Крюгер Бей и аз трябваше да му разкажа за нашата среща навремето.

— Но нали каза, че този бей произхожда от страната, която е и твоя родина?

— Да, той е немец.

— Учудвам се, че един немзи, един неверник, заема толкова високо служебно положение в страна, която принадлежи на истински правоверни.

— Той не е повече неверник в твоя смисъл на тази дума.

— Какво искаш да кажеш?

— Приел е учението на твоя Пророк.

— Машаллах — Божие чудо! Какво чуват ушите ми! Значи е станал правоверен син на Пророка! А аз го смятах за гяур и то само заради носа му.

— Заради носа му ли?

— Да, сихди! Той е тъй червен, че това ме наведе на мисълта, че обича напитките, забранени от Пророка. А никой правоверен привърженик на Корана не нарушава тази забрана.

Е, що се отнасяше до тази точка, то и аз самият не можех да вярвам в „правоверността“ на моя доблестен съотечественик, ала мъдро се въздържах да призная пред Халеф съмненията си.

— Сихди, няма ли да последваш примера на този мъж и също тъй да прегърнеш учението на Пророка? — добави той назидателно. — В лицето на този бей сам виждаш какво може да направи Корана от един някогашен роб на хмела и ечемика.

Аха! Халеф отново бе обзет от своята идея-фикс и лесно можеше да се предвиди, че нямаше тъй скоро да изостави тази тема на разговор. Предпочитах да не се излагам на подобна опасност и станах от мястото си, за да направя една обиколка из дуара преди вечеря. Ала още не бях успял да изляза от шатрата, когато Халеф подвикна след мен с глас, в който си личеше сигурността му в крайната победа:

— И въпреки всичко ще те накарам да смениш вярата си и да прегърнеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не!