Каква мила и колко богата по съдържание дума! Убеден съм, че и в словесното богатство на всички народи за всички времена нито е имало, нито има друга дума с толкова дълбоко значение, която да събужда такива мили спомени. За вярващия християнин тя олицетворява изпълнението на дълго жадуваното желание за спасението на всички човешки същества, а за скептика означава ежегодно повтарящи се дни на всеобща празнична тържественост, на семейна радост и на светнали от щастие детски очи. Вердиктът „Исус Христос и вчера, и днес, и во веки веков!“ озарява и най-скритото кътче от сърцето на вярващия, а скептикът навярно неволно ще подеме радостната песен:

Светът загиваше,

Христос се роди,

радвайте се, о, християни!

или поне няма да попречи на децата си да я запеят!

Сред палмите израсна отдавна очакваното клонче на Исая и над Витлеем засия звездата, която посочи пътя на мъдреците от Изтока към Коледните ясли. „Слава на Бога в небесата!“ — запя небесното войнство над този град, където изгря онзи лъч светлина, който щеше да озари и ощастливи целия свят. „Мир на земята!“ — прозвуча след небесната глория (Тържествена песен за прослава. Б. Пр).. Оттам тръгна мирът, чийто символ и до ден-днешен си остава палмата, разпростря се над всички земи и завладя всички сърца, които бяха отворени за него. А на север, там, където не се развяват перестите палми, техните ветрила са се превърнали в борови клонки, които се кичат със свещи и звезди в тези хубави честити дни и точно за тях важат думите на пророка: „Тръгни и стани светлина, понеже твоята светлина идва и божественото великолепие изгрява над теб!“ Тогава коледната елха се появява в целия си блясък както в дворците, така и в бедняшките колиби. Тогава проехтява камбанният звън, за да възвести рождението на Спасителя и в тихата нощ от всички олтари и амвони, от уста на уста се понася ангелският вик: „Ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде, защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, който е Христос Господ!“

Главно думите от две библейски притчи са ми направили най-дълбоко, незаличимо впечатление, които съм чул още като малко момче от устата на моята стара набожна баба. Дали се дължи на изкуството й да разказва, или на съдържанието на самите думи, не знам, ала си остава факт, че тези редове и до ден-днешен се числят към любимите ми библейски цитати. Първият от тях гласи (Йов 19,25): „Защото знам, че е жив Изкупителят ми и че той ще ме възкреси от гроба“, а другият е именно възвестяването на ангела: „Ето, благовестявам ви голяма радост… защото днес ви се роди… Спасител…“ Впечатлението, направено ми от тези думи, бе толкова голямо, че още в съвсем незряла възраст композирах музика по двата текста, а по втория дори се осмелих… да напиша стихотворение.

Споменавам всичко това не за да се хваля, което се потвърждава както от споменатата моя възраст, така и от употребата на думата „осмелих се“, а моите уважаеми читатели скоро сами ще разберат, че по този начин преследвам съвсем други, далеч по-благородни цели. Засега ще кажа само, че на времето думите „Възвестявам ви голяма радост“ бяха станали за мен и в едно друго твърде особено отношение истинско коледно послание.

Аз, най-бедният ученик от моя клас, страстно обичах музиката и освен редовното обучение в училище вземах допълнително частни уроци по хармония и т.н., поради което останах само на сух хляб, защото се прехранвах, като сам давах уроци, вземайки по петдесет пфенига на час, и следователно трябваше да плащам един час по хармония, струващ един талер, с шест часа, отделени от свободното ми време. Но го правех с удоволствие, а гладуването от онова време не ми е навредило и до ден-днешен.

Стигнал в теорията до мотета (Средновековно вокално многогласно произведение. Б. Пр), но не и до практиката на композирането му, един хубав ден седнах, изпълнен с идеята (извинена единствено от младостта ми) да композирам коледен мотет към любимата си тема „Благовестявам ви голяма радост“.

Речено — сторено! Моето opus operatum (Завършено дело. Б. пр) трябваше естествено да остане в дълбока тайна, ала съвсем скоро след завършването му изчезна от чекмеджето ми. По-късно разбрах, че го е откраднал един мой съученик, който ме мразеше, и за да ме изложи, го бе пратил по пощата на моя учител, един възрастен добродушен кантор (Учител по църковно пеене по музика. Б. Пр.). Дълго търсих моята изгубена светиня, докато най-сетне се отказах, смятайки, че никога няма да я намеря.

И както рядко едно нещастие идва само (а своеволното прекрачване границите на духовните възможности на един ученик лесно може да се превърне в нещастие за него), тъкмо тогава ми попадна едно забавно вестниче, където се обявяваше конкурс за написване на коледно стихотворение с първа, втора и трета награда от по трийсет, двайсет и десет талера. Любимата ми тема, бедността ми и още кой знае какви основателни и неоснователни причини „ме накараха да взема перото“, както обичат да се изразяват поетите с призвание, отново седнах на стола и написах едно стихотворение от 32, словом и цифром тридесет и две четиристишия. На всеки човек е известно, и особено на редакторите, че колкото е по-дълго едно стихотворение, толкова по-лесно отива в кошчето за боклук, а и аз самият знаех поне, че стойността на една поема не нараства с дължината й. Но според предварителния план, по който я бях изградил, просто нямаше как да излезе по-къса. Напротив, ако бях изразил върху листа всички връхлетели ме мисли, поемата навярно би станала и хиляда стиха. След като направих и исканото мото, аз го пъхнах заедно със стихотворението в плик за три пфенига, запечатах го с червен восък за пет пфенига, залепих върху него горе вдясно над адреса на редакцията последните си пари във формата на пощенски марки и изпаднал в извънредно тържествено настроение, занесох писмото до по-следващата улица, където висеше пощенската кутия. След като то падна вътре, като накара кутията да изкънти на празно, аз още дълго останах да я съзерцавам. Сега тя ми изглеждаше съвсем иначе, но това бе лесно обяснимо, понеже дотогава никой разумен човек не беше искал от нея да погълне наведнъж трийсет и две строфи.

Но и самият аз се промених. Всеки, който ме наблюдаваше, щеше непременно да забележи, че имам нечиста съвест. Поведението ми никак не ми се струваше „мъжко“, а походката ми стана несигурна. Вече никого не поглеждах право в очите, а най-често хвърлях скрити погледи встрани, за да видя дали някой не е разбрал, че съм написал трийсет и двете строфи. Хлябът вече не ми се услаждаше. Сънят ме отбягваше, а когато някой път все пак се унасях, започвах да сънувам какви ли не ужасии. Така например ми се присънваше и някаква голяма пощенска кутия във формата на огромна синя жаба, която бавно се приближаваше до леглото ми, скачаше върху мен и ме притискаше, докато най-сетне се събудех със силен вик.

Вършех работата си със същата добросъвестност, ала тя ми тежеше все повече. Страните ми станаха много бледи. Отслабнах и станах неразговорчив като камертон, който се обажда само когато го ударят. За мен това бе много трудно и лошо време! И то продължи прекалено дълго. Твърде рано, още в края на юли, бях поверил съдбата си на пощенската кутия, а „фаталният срок“ изтичаше едва на първи октомври. На първи ноември щеше да се реши всичко. Ех, да можех някак си да върна моето свръхдълго стихотворение! Щях да се откажа не само от всяка награда, но дори щях да дам и най-тържествено обещание никога вече да не пиша стихове! И това означава много, извънредно много, понеже за мен не представляваше абсолютно никаква трудност да съчинявам рими, а дори и третата награда от десет истински лъскави талера щеше да е за мен едно малко съкровище.

Бях напълно убеден, че няма да получа нищо, тоест очаквах пълен неуспех, но все пак цялата работа можеше да има за мен и един положителен, макар и доста неприятен резултат. Направо ми бе невъзможно да се отърва от мисълта, че „почитаемата“ редакция нямаше да върне стихотворението лично на мен, а заедно с няколко особени забележки щеше да го изпрати на нашия строг „Старец“, за да се запознае с него. Всеки, който е бил гимназист или все още е такъв, знае много добре кого имам предвид с думата „Старец“ и макар да не може напълно да разбере и изпита тайния ми ужас, все пак поне би могъл да има известна представа за положението ми. Вярно, че „негово строго величество“ бе към мен винаги благосклонен и понякога се бе опитвал да облекчи недотам лесното ми положение. Дори изпращаше при мен сина си два часа седмично да му помагам в ученето, в замяна на което всяка събота ми даваха в кухнята говеждо с ориз, а после вместо десерт получавах правото да галя по гърба любимата котка на жена му. Ала в случай че „уважаемата“ редакция превърнеше опасенията ми в действителност, то тогава вече нищо не ми бе гарантирано — нито яденето с ориз, нито чесането на котката!

И тъй над главата ми се събираха все повече буреносни облаци, които ставаха все по-застрашителни, и все по-черни. И до днес си спомням, че когато дойде първи ноември, един студен, но слънчев есенен ден с чисти и бели снежинки, в душата ми бе тъмно и мрачно. Бях започнал да броя не само дните, но и часовете. Те се бяха превърнали за мен в цели вечности, но земните вечности отминават, тъй че и тази вечност отмина. И ето на — най-сетне фаталният ден настъпи и… злата ми участ ме връхлетя!

След последния сутрешен учебен час на шести ноември ме извикаха при Стареца. Четирийсет стъпала нагоре и на всяко от тях по двайсет удара на сърцето ми прави общо осемстотин. Вероятно не са били по-малко. Почуках на вратата, после влязох и… не можах да видя нищо, понеже очите ми се замъглиха. Изминаха няколко секунди, преди погледът ми да се избистри, и тогава забелязах пред мен застанал величественият Старец, вперил очи в мен така, сякаш искаше да ме прониже.

— Май! — проехтя дълбокият му бас.

Поклоних се. Не знам каква физиономия съм направил в този момент, защото само той можеше да я види, а не ми каза нито дума в това отношение.

— Май!!

Отново се поклоних.

— Май!!!

Трети поклон. Но тайно в себе си реших да не се покланям повече.

— Вие… сте… един… много…

Погледнах го така остро, че той млъкна. В никакъв случай нямах намерение да се оставя да ме обижда. Тогава той се засмя и със съвсем друг тон продължи:

— Всъщност това ни най-малко не ме засяга. Лично ваша работа си е, ако сте решили да се излагате. И защо не? Та вие с часове говорите в четиристъпни неправилни стихове, а вашият немски е… хмм! Но можехте преди това поне да ми го дадете да го прегледам!

— Стихотворението ли? — попитах аз.

— Естествено! Щях да подчертая грешките, които все още имаше в него и изобщо не са били забелязани от редактора. Един такъв човек си няма никаква представа как трябва да изглежда хубавото стихотворение. Че откъде ли ще го знае?! Крава… индийско орехче…!

— Значи го върнаха, така ли?

— Да, като пробен отпечатък, или както му казват още като коректури. Придружава го едно писмо, но то не е до вас, а до мен. Естествено няма да ви дам да го прочетете… и през ум не ми минава! Ще отговоря, че освен името ви, друго не бива да се поставя под стихотворението. Иначе ще станете жертва на манията, обзела всички драскачи, а тя е най-опасната мания. Имате много по-важна работа от писането на стихове, хлапе такова!

От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. Значи стихотворението ми от трийсет и две строфи бе одобрено и прието! Трета награда от десет талера! Като че пред очите ми отново се канеше да се спусне мъгла, но тъкмо в този момент Стареца продължи:

— Исках да ви кажа още нещо: отсега нататък ще ви заплащам на ръка часовете, които давате на сина ми. Два пъти по пет, значи десет гроша. Въпреки това събота вечер ще получавате вечеря. Заради дързостта ви и заради стихотворението по-късно специално ще се разправям с вас. Сега нямам време, трябва да се нахраня. Ето ви парите. Хайде, вървете си!

Той ми тикна в ръката един плик. Благодарих му с предрезгавял от вълнение глас и изхвръкнах през вратата, след като направих един особено дълбок поклон, макар че само преди малко бях взел твърдото решение повече да не се покланям.

И до ден-днешен не знам как съм слязъл по стълбите и как съм се озовал в моята „бърлога“. Отворих плика. И какво имаше вътре? Едно кратко писмо от редакцията и… три банкноти от по десет талера! Както всяка жаба от приказките носи богатство, така и ужасната огромна синя жаба от моя сън ми донесе пари… и то не третата, а първата награда!

Какво направих след като се успокоих ли? Отговорът е излишен. Нито в добри, нито в лоши времена съм забравял, че молитвата е свято задължение и винаги облекчава.

Както става с нещастието (поне според поговорката), също така е и с щастието. То никога не идва само. Когато следобед отидох на урок при стария кантор, заварих го в извънредно добро настроение. Той винаги беше мил и благоразположен, ала този път бе необичайно разговорчив и весел. Направи няколко намека за „добре свършена работа“, „издателски пари“ и нямаше как да не се сетя, че несъмнено беше говорил със Стареца за моя голям успех. Когато след часа както обикновено (понеже никога не правя дългове) оставих един талер на обичайното място, той ми каза:

— Няма нужда, драги Май! Можете да задържите спечеления с толкова труд и пот талер.

— Господин кантор, този не е спечелен чак с толкова труд и пот.

— Не е ли? Че как така? Да не би да са ви го подарили?

— Не, спечелих го, обаче без особено тежък труд. Та нали знаете, че получих трийсет талера! Той ме погледна учудено и попита:

— Трийсет талера! Та вие сте цял Крез! И казвате, че съм знаел ли? Нито звук, нито нота, нито половина, нито шестнайсетина не съм чувал за подобно нещо!

— Но нали споменахте за това преди малко!

— Аз ли? И представа си нямам!

— Споменахте за „издателските пари“.

— Да, вярно, но то е друго нещо, за което изобщо все още нищо не знаете. Че каква връзка има с вашите трийсет талера? Или не бива да ми казвате?

— Естествено, че мога да ви кажа! И тъкмо вие, господин кантор, сте човекът, на когото ще разкажа всичко с най-голямо удоволствие!

Докато му обяснявах, силно развълнуван, той крачеше нагоре-надолу из малката си стаичка, а щом свърших, възкликна:

— Трийсет талера, цели трийсет талера за едно стихотворение, за… колко бяха строфите?

— Трийсет и две четиристишия.

— Значи само четиристишия! Това прави двайсет и осем гроша за строфа и седем гроша за всеки ред! И на всичко отгоре честта да извоюваш първата награда! А аз си въобразявах, че върша кой знае каква… е, почакайте малко! Знаете ли стихотворението си наизуст?

— Да.

— Кажете го! Искам веднъж да чуя едно стихотворение, спечелило първа награда от трийсет талера!

Докато той продължаваше енергично да се разхожда нагоре-надолу, аз застанах в единствения свободен ъгъл и започнах да декламирам:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос!

Ликуват в химни небесата,

звезди понасят в миг вестта

тамян ухае в кандилата,

в молитва свеждат се чела.

От църквите надалече

ехти тържествен меден звън

и звуци на хорал провлечен

тъй нежно носят се навън.

И пак е…

— Чакайте, чакайте! — припряно ме прекъсна той. — Стихотворението ми изглежда хубаво, даже много хубаво, но трийсет и два куплета… това е твърде дълго. Трябва да ви кажа нещо и не мога да чакам, докато стигнете до края му. Ето, я погледнете тук! Познато ли ви е това?

Той ми подаде печатна нотна тетрадка и впери в мен изпълнения си с напрежение поглед. Беше партитурата на мотет, където различните щимове бяха отделно отпечатани. Зачетох началото на текста: „Виж, възвестявам ви голяма радост…“

— Не четете това, не това, а заглавието! — нетърпеливо настоя той.

Изпълних желанието му и се стреснах, но от радост, защото беше моят мотет, изчезнал по толкова необясним начин.

— И това е нещо, и това е нещо, нали? — тържествуващо каза той. — Напечатаната музикална композиция е далеч-далеч по-ценна от отпечатаното стихотворение. Всеки може да съчини някое стихотворение, като изсмуче няколко рими от пръстите си, ама композиция — това е съвсем друга работа. Нея не можеш да я изсмучеш от пръстите си, тя идва от другаде! В този случай човек трябва да е научил нещо повече и преди всичко да е имал много свестен учител. А добри и свестни учители могат да бъдат само господата кантори, които умеят да свирят на орган и да ръководят църковния хор. Църковната песен е най-възвишеното…

— Но, моля ви, господин кантор — прекъснах аз словоизлиянията му, — безкрайно съм учуден. Не съм композирал мотета, за да бъде отпечатан. Исках просто само да се упражнявам и той трябваше да си остане в чекмеджето. Но после внезапно изчезна. Как е попаднал в ръцете ви и откъде знаете, че аз съм го написал? Името ми липсваше върху оригинала.

— Вярно, съвършено вярно — засмя се той. — Но наистина ли си мислите, че не познавам почерка ви, както и почерка на Крюгер?

— Крюгер ли? — попитах аз. — Кой Крюгер имате предвид?

— Глупав въпрос! Естествено Крюгер, който преди време беше принуден да ви отстъпи първото място по успех заради вашата работа върху квинсептакорда. Искал е да си отмъсти, но сега ще го накажа, като го накарам да се пръсне от яд!

— Все още не ви разбирам.

— Тъй ли? Иначе не загрявате толкова бавно. Е, тогава ще трябва веднага да ви покажа две други неща. Поне на едното вероятно ще се учудите или пък и ще се ядосате. Ето най-напред това! Чий е почеркът?

Той ми подаде голям плик с пощенско клеймо, върху което беше написано името му. Нужно ми бе да хвърля само един поглед, за да мога да кажа:

— Писал го е Крюгер. Веднага се разбира.

— Да. Този тип дори не се е потрудил да си преправи почерка. Вероятно си е помислил, че ще захвърля плика, без да го погледна. А сега разгледайте внимателно това!

Беше партитурата на моя мотет. След като хвърлих само един бегъл поглед на петолинията, не открих какво имаше предвид. Тогава той ми обърна внимание на следното:

— Поставете хартията срещу светлината и ще забележите местата, където е трил с гума.

— Какво? Изтрил е някои места?

— Да, трил е, за да нанесе нарочно някои грешки. Смятам, че намеренията му са ви ясни!

— Но това би било отвратителна постъпка, такава подлост…

— Оставете сега това! — прекъсна ме той. — Сам се заех с тази работа. Здравата го притиснах и той се видя принуден всичко да си признае. Въпросът ще се разгледа на заседанието ни. Междувременно аз взех един препис, естествено без допълнително внесените грешки, и за ваше добро и за да ядосам Крюгер, изпратих мотета на издателя. Той го прие и знаете ли какъв хонорар ще ви изплати?

— Хонорар ли? Значи пак пари?

— Разбира се! Ноти срещу банкноти или срещу звънтящи монети. Така постъпвам аз. На първо време той отпечата петстотин екземпляра и за тях плати двайсет и пет талера. Е, значи за един екземпляр ще получите едва петнайсет пфенига, ала туй все пак е по-добре, отколкото ако мотетът бе останал безполезно да се търкаля в чекмеджето ви. Издателят ми изпрати книжни пари, но аз ги смених срещу монети, защото среброто издава по-хубав звук. Това са цял куп пари. Ето ги. Гледайте да не изпуснете някоя монета!

Той дръпна чекмеджето на масата, бръкна вътре с две ръце и после протегна към мен пълните си с талери шепи. Този втори съвсем неочакван дар на съдбата направо ме слиса. Той се засмя, напъха ми парите в двата джоба на панталоните и каза:

— Вземете ги, вземете ги! Кой знае дали някога и през целия си живот ще ви се удаде да спечелите и един грош с някоя музикална композиция. Затова не се опъвайте. Та нали парите са ви така нужни! Впрочем, мотетът се репетира и ще бъде изпълнен тук в църквата. Крюгер сигурно ще се пръсне от яд, ако, разбира се, преди това не се види принуден да напусне, понеже проявената от него низост заслужава подобно наказание за пример на другите и аз съм убеден, че…

— Моля ви, господин кантор — успях най-сетне да го прекъсна, — вие винаги сте били приятелски настроен към мен и ми се струва, че няма да откажете да изпълните едно мое съкровено желание.

— Тъй ли? Хмм, вече подозирам какво ще е то! Кажете го!

— Недейте изправя Крюгер пред учителския съвет. Днес съм толкова щастлив, а накажете ли го, цялата ми радост от това щастие ще се изпари.

— Не искате ли твърде много?

— Мисля, че не. Всъщност той е истинската причина за хубавата изненада, която ми поднесохте. Сигурно нямаше да тръгнете да търсите издател за мотета ми, ако Крюгер не ви го бе изпратил в този вид, само и само да си съставите лошо мнение за мен.

При тези думи той ми подаде ръка, засмя се и каза:

— Много ме зарадвахте, като се застъпихте за Крюгер. Все още не съм направил донесение срещу него, за да му дам възможност да се отърве само с моето мъмрене и големия яд. Очаква го още здраво кастрене на четири очи и същевременно ще научи, че отърваването му от сериозно наказание се дължи единствено на вашата молба. Сигурно ще позеленее от яд, че мотетът е отпечатан, че ви е донесъл пари и че на всичко отгоре и той ще трябва да пее.

— Ще се съгласи ли?

— Да. Това ще е условието ми. Той има хубав глас и дори, за да се пръсне от яд, ще получи възможност да пее като солист в тригласната част в ла бемол мажор с текста: „Затова вървете във Витлеем. Там ще намерите малкия Исус да лежи в една ясла.“ Това е едното нещо, на което толкова се зарадвах заради вас, а другото е свързано с вашето разбиране, че едва ли щях да предложа на някой издател композицията ви без споменатата причина.

— Естествено! Та тя е ученическа работа с много недостатъци и нищо друго!

— Вярно, много вярно! Думата „недостатъци“ е добре подбрана и изразява точно онова, което исках да кажа. Тъй като не желаете да се занимавате професионално с музика, ще се научите да композирате колкото за „домашно ползване“, както биха се изразили някои хора, но не и повече. Ала това ви стига. Обаче сега-засега и до тази цел ви остава още доста дълъг път. Е, вярно, с този мотет случайно сте сполучили, но дали някога пак ще постигнете такъв успех, в момента не може да се каже, понеже трябва още много, много да се упражнявате и да учите. Мисля, че най-вече ще ви се удават сериозни, религиозни сюжети. Просто те са ви в кръвта. В мотета ви всъщност не се срещат грешки. Написан е чисто. Но ви липсва упражняване, сръчност, вдъхновение. Представете си един добър ездач любител и го сравнете с професионалния ездач от цирка! Любителят в композирането сте вие. Липсва ви висшата школа. Не познавате добре коня си, не знаете и различните помощи, които трябва да му дадете по време на ездата. Подобно нещо не е достатъчно само да е вродено, а то иска както упражнение, тъй и постоянство. Един опитен ездач, минал през висшата школа, ще язди и обязди вашия мотет по съвсем друг начин. Разбирате ли ме?

— Да, господин кантор. Седя твърде вдървено на седлото. С коня имам само физически допир, но не и духовна връзка.

— Така е. Затова, както по-късно навярно и сам ще забележите, придадох на някои от вашите музикални фигури повече енергия и живот. След като чуете изпълнението на мотета, едва ли ще ми се сърдите.

После той ми подаде ръка, за да се сбогува.

— С удоволствие бих ви обучавал безплатно, защото сте беден, но при моето окаяно финансово положение ми е невъзможно. Все ще се справите някак и може би по-късно ще станете по-заможен от мен. Спомнете си тогава за вашия стар кантор, който ви е помогнал при вашия пръв мотет! И занапред гледайте все така сериозно на живота, както и досега. Хайде, за днес стига толкова! Довиждане!

Този благороден кантор, който винаги е бил толкова доброжелателен към мен, е от онези хора, за които и до ден-днешен, след толкова дълги години, съм запазил чувство за дълбока благодарност. По-късно читателите ще разберат защо споменавам тази случка, без да назовавам името му. Той беше човек на честта, но целия свой свят беше пренесъл в стаичката, където учехме музика, защото бе принуден да се откаже от всякакво семейно щастие. Жена му бе известна като истинска Ксантипа, която, както разправяха хората, със своя суров и непоносим характер принудила сина си да замине за Америка…

И така притежавах петдесет и пет талера! Какво невиждано богатство за мен! Беше твърде много. Бях здрав и можех да работя. Трийсет талера изпратих на бедните си родители. Двайсет скътах за непредвидени нужди, а пет определих за едно коледно пътуване, по време на което по изключение веднъж бях решил да не бъда пестелив. Пет талера за едно пътуване, което щеше да продължи най-много седмица! Че аз изобщо нямаше да мога да ги изхарча! Това означаваше повече от двайсет гроша на ден — сигурно щях да си поживея царски! Даже тайничко си казах, че евентуално щях да си позволя половин бутилка вино, разбира се, от възможно най-евтиното. Какво вино да избера и каква цена можех да си позволя — ето въпросите, занимаващи ме ежедневно в онези десетина минути, които обикновено ми бяха нужни, докато заспя. О, щастливо време, колко отдавна отмина!

Канторът удържа на обещанието си. Мотетът бе упражняван и Крюгер бе принуден да участва в тригласната част, а това породи в него такава омраза към мен, че си имах немалко ядове.

После се появи на бял свят и моето коледно стихотворение. Всеки от съучениците ми искаше да го има. Вследствие на това поредният брой на вестника масово се изкупи от книжарницата ни, а когато по-късно се състоя ежемесечното декламиране на свободно избрано стихотворение, всичките ми двайсет и трима съученици започнаха да погазват артистичните си способности с думите: „Коледа. Стихотворение от Карл Май.“ Аз бях единственият, който почете един от класиците ни. Стана обичай стихотворението ми да се разнася насам-натам в различни бележници и при всеки подходящ или неподходящ случай да се изважда и да се чете. Така аз имах съмнителното щастие месеци наред да бъда затрупван с въпроси защо съм употребил този или онзи израз или защо съм избрал една, а не друга рима. Всичко живо започна да измисля стих след стих и рима след рима, докато накрая учителите ни така побесняха от всичките тези „мотети и монети“, „Ромулус и фамулус“, „слон и балкон“, „Австралия и мания“, че под председателството на Стария бе взето решение да се предприемат решителни мерки срещу тази безкрайна щуротия. Вярно, че последвалите мъмрения и други наказания постигнаха целта си, но за съжаление за мен имаха и тази неблагоприятна последица, че доскоро толкова уважаваната и „ухажвана“ моя милост бе отбягвана вече тъй старателно, както минерална вода сред бутилки с шампанско, което от своя страна породи в мен основателното и непоклатимо решение да поставя условието всички мои бъдещи стихотворения да се публикуват едва след смъртта ми.

Но да се върна на вече споменатото коледно пътуване! Бях свикнал по време на всички ваканции да предприемам по някое по-продължително странстване. Вследствие на моите склонности, на плановете ми за бъдещето и по други причини, аз залягах над книгите по-продължително и по-старателно от моите съученици и затова от време на време ми беше необходимо здравата да се натоваря физически, да се пораздвижа, което най-добре можеше да стане чрез някой по-дълъг поход. Най-често към мен се присъединяваше и един мой много мил съученик, който, макар да не беше толкова беден като мен, все пак също бе принуден да бъде пестелив… Той бе сериозно и прилежно момче, което освен с мен, с други не обичаше много-много да приказва и затова го наричаха cyprinus carpio (Шаран. Б. нем. Изд.) или за по-накратко Карпио, защото, както е известно, и шараните не са особено многословни. Нямахме обичай да събираме наличните си пари в една обща каса, но за нас бе нещо естествено по време на пътуването ни всеки да може да разчита и на средствата на другия. Последицата от това беше, че онзи, който притежаваше повече пари, тайно се грижеше, щото по-бедният в дадения случай да не страда особено от моментното си безпаричие. Тогава можеха да се видят трогателни примери за истинска безкористност и пожертвувателност, макар да ставаше въпрос за съвсем малки суми, за грошове и за пфениги. Естествената последица от поведението ни беше, че в края на всяко такова пътуване всеки от нас разполагаше с точно същия остатък пари. Ако някой от нашите днешни финансови министри беше видял и чул с какво мъдро и разсъдливо чувство за отговорност обсъждахме и най-малкия разход, той сигурно щеше да научи много от нас. Веднъж даже преплувахме една река, за да си спестим два кройцера, които иначе щяхме да дадем на салджията да ни прехвърли.

Та това прекрасно момче страшно много искаше да участва в заплануваното от мен коледно пътуване, но смяташе, че този път едва ли ще имам особено желание да го взема, защото не можел да събере повече от два талера. В такъв случай в сравнение с него аз бях истински милионер! Ощастливих го с уверението, че за един такъв милионер не е никак трудно да издържа някакъв си бедняк. Просто трябваше да дойде с мен! Нямаше как да започнем странстването си от самото начало на коледната ваканция, понеже естествено прекарахме празничните дни заедно с родителите си, а когато после се видяхме на определеното за среща място, със светнали от радост очи той ми съобщи, че баща му му дал допълнително още един талер. И така финансите ни бяха в съотношение три към пет и съученикът ми значително се беше приближил до моя милион.

И накъде щяхме да поемем ли?

Обикновено се отправяхме към планините между Саксония и Бохемия. Там можехме да си въобразим, че странстваме из Пиренеите между франция и Испания или даже из Хималаите между Тибет и Индия. Там имаше градове и села, планини и долини, скали и поляни, реки и потоци, слънце и сняг, накратко всичко, каквото сърце ни поискаше. Повече не можехме и да желаем, а и нямаше да намерим никъде другаде. Бяхме обикнали онези местности, цел на „околосветските ни пътешествия“, и сигурно щеше да е нужно някое съвсем необичайно обстоятелство, за да вземем решение да променим своя маршрут.

Всъщност тази наша силна привързаност към онези места си имаше и една твърде практична и прозаична причина, която смятам сега да издам, след като толкова дълго съм я държал в тайна. Мога да си го позволя без особена опасност за нас, понеже ние отдавна вече не се катерим по онези стръмнини, а освен това по този начин ще дам възможност и на други достопочтени люде да се възползват от ползата, която ни носеше нашата тайна.

Наистина имахме много важна причина постоянно да прескачаме от Саксония в Австрия и после да се връщаме обратно. И тази причина се казваше валутен курс. Не си мислете, че само истинските милионери имат нужда да се занимават с валутните курсове. О, не! Колкото по-малко имаш, толкова по-важен става курсът. Ние двамата сами сме го преживявали. С това, разбира се, не искам да кажа, че курсът на валутата е най-важното нещо за онзи, който няма нищо, а трябва да се съберат поне двама по-оправни паралии, разполагащи с някакви сигурни средства, като, да речем например, единият да има на разположение три, а другият — пет талера. Та те предприемат едно тъй наречено валутно пътуване, от което, особено ако са от отбраното съсловие на учениците, носещи пъстри шапки, могат да извлекат неподозирана изгода. Но трябва да си хитрец, а трябва и да си ученик! Защо ли? Веднага ще ви обясня.

Какъв е курсът на гулдена днес? Такъв и такъв. Хм!… Ако простосмъртният плаща с талери, а иска да измъкне гулдени, тогава талерът е в лошо положение. Но плаща ли с гулдени, а иска да има грошове, тогава гулденът е в неизгодна позиция. А поиска ли човек да се убеди как стоят нещата, тогава се оказва, че липсва бюлетин за валутните курсове. Обаче, ако дойде някой необикновен смъртен, да речем, един ученик, то едва ли някому ще мине мисълта, че има в джобовете си пари, макар наистина да разполага, да кажем, с три или пък дори и с пет талера. На него ще му кажат съвсем честно и почтено какъв е курсът на гулдена за деня, а ако се окаже, че не го знаят, в такъв случай самият той изважда от джоба си един изгоден за него валутен бюлетин, на който за съжаление е откъснато ъгълчето с датата. Той яде и пие, плаща и после весело си тръгва по пътя. Накъде ли? Е, да, точно там се крие невероятната тайна. Защото — ако този ден гулденът е зле, ученикът просто се връща на саксонска територия и там разменя един талер за австрийски пари. Ако гулденът е силен, то тогава ученикът отива в Бохемия и превръща кройцерите в грошове и пфениги. И ако това момче е паралия и може да издържи на тази дейност достатъчно дълго време, то никак няма да му е трудно да прибере в джоба си такива печалби, които да събудят завистта на обикновените простосмъртни. Двамата с Карпио при общ капитал от четири талера за осем дни отвъд границата на Бохемия сме печелели единайсет кройцера, а на саксонска земя печалбата ни е била шестнайсет пфенига, което придаде на нашето пътешествие неподозиран дотогава размах. Но за всичко това е необходима голяма прозорливост и силен предприемчив дух, за да може човек да прозре и предвиди сложната бъркотия в курсовете и незабавно да използва всеки изгоден случай. Например при проливен дъжд ние с часове като луди сме тичали от Саксония към границата на Бохемия или пък в обратна посока, само за да обменим петдесет кройцера в пфениги или пък петдесет пфенига в кройцери. Печалбата се влагаше в повидло (Мармалад от сливи. Б. нем. изд.), кисели краставички или в други хранителни и вкусни неща, а ако тя не достигаше, е, нали и другите налични пари бяха в джобовете ни, за да бъдат също лека-полека изхарчени. По този начин ние се придвижвахме напред на зигзаг между Саксония и Бохемия, имахме духовни и търговски вълнения колкото щете, овладявахме всички валутни курсове и изпитвахме едно истинско блажено чувство, присъщо на богаташа парвеню, защото ежедневно от сутрин до вечер така пилеехме пари, както след ваканцията за съжаление не ни беше вече възможно. Преживявали сме знаменити дни, когато не ни се виждаха скъпи нито бисквитите в Бохемия, нито прочутия сладкиш със сливи. Да не говорим за селските чифлици, където можехме да ядем без пари и да пием толкова много мляко, че сигурно и кравите ги хващаше яд.

Естествено през зимата, когато високо горе в планините снежните преспи достигаха до няколко метра, бе значително по-трудно да търчим подир курса ту в една, ту в друга посока, но както вече споменах, този път се бяхме запасили със значителни парични средства и поне веднъж можехме да си позволим да пътуваме като истински паралии, на които понякога и валутният курс е безразличен.

Снаряжението ни беше във всяко отношение превъзходно, така че можехме незабавно да предприемем изкачването на Мон-блан. Естествено не взехме чадъри, защото това ни се струваше женска работа и малко срамно. Нямахме и бастунчета, а тояжките сигурно ни очакваха нейде там, в храстите. Дълги палта? Пфу! Та ние бяхме немски момчета! Ръкавици? Ако човек трябваше да ги носи, щеше да се ражда с ръкавици на ръцете. Но ние имахме една обща рисувателна папка, направена от пет големи листа рисувателна хартия. Навита на руло, Карпио я носеше на гърба си в една стара осиротяла кутия за далекоглед. За съжаление в папката не се появи нито една рисунка, понеже винаги, когато намирахме някой достоен за увековечаване обект, пръстите ни бяха толкова вдървени от студ, че не бяхме в състояние да държим молива. Бях провесил на врата си моята ботаническа кутия, която съдържаше багажа ми за из път.

Шарана беше осигурил и две географски карти. Едната беше на Саксония, а другата — на Бохемия, защото нали точно между тях смятахме да се разхождаме за удоволствие и да се ровим из снега. Но още през първия ден се оказа, че картите бяха объркани с други, и както твърдеше моят съученик, това било направено от сестра му. Едната от тях беше на Швеция и Норвегия, а другата пък — на Алжир, Тунис и Триполитания. Единодушно решихме да не ги захвърляме, а да ги запазим за по-късните ни пътешествия из тези страни. Имахме и всичко необходимо за шев. Такива неща са нужни по време на път заради скъсаните копчета, но какво търсеше измежду вещите ни една кука за плетене на дантели, си остана за мен пълна загадка.

Много добре се бяхме запасили с пури. Всеки разполагаше с по два броя, по три пфенига парчето. Те бяха определени само за особено тържествени случаи и ние скроихме дръзкия план да не ги обявяваме за обмитяване, а да ги пренесем в Австрия като контрабандна стока. За тази цел ги напъхахме в кончовите на ботушите си. Но когато вечерта понечихме да ги извадим, те се бяха стрили на прах. Sic transit gloria mundi! (Така преминава световната слава. Б. пр.)

Останалите предмети от снаряжението ни бяха по-скоро от лично естество и отговаряха на склонностите на своя притежател: конци, прахан, шипове за обувка за ходене по лед, които Шарана смяташе да използва ту за единия, ту за другия си крак, шишенце рибено масло, за да си мажем ботушите, но Карпио, или по-скоро пак сестра му по погрешка го беше напълнила с терпентин, както и една лупа, останала като наследство от неговия чичо. Когато го попитах за какво му е тя посред зима, той преобърна всичките ми познания надолу с главата със снизходителната забележка, че както през зимата, тъй и през лятото можело да се изчисли къде е меридианът на Комотау. Да изброявам и другите неща не би било особено деликатно. Най-много да спомена още, че Шарана носеше и някакво собственоръчно изобретение, представляващо секрет за брава! То трябваше да осигурява както безопасността на живота ни, но още повече и на парите ни, в случай че ни се наложеше да пренощуваме в някоя съмнителна къща. Но когато моят приятел се опита да постави изобретението си на вратата още в първата странноприемница, където отседнахме, се оказа, че той, или по-скоро, както сам твърдеше, неговата сестра беше забравила у дома нужните за целта винтове.

Бяхме си определили среща в градчето Рехау в Оберфранкен. Оттам, контрабандирайки четирите пури, ние поехме за Аш, а после продължихме към Егер. Нямаше какво да търсим в този толкова голям град за нашите финанси, тъй че само минахме през него и повървяхме още няколко километра до Тиршниц, където пристигнахме вечерта, капнали от дългия изморителен преход. Поръчахме си по една бира, както и картофи с извара за двайсет кройцера, а после поискахме стая за пренощуване, която ни струваше петдесет кройцера. Та тъкмо там преживяхме онова страхотно разочарование с пурите и там се случи провалът със „секрета“ на бравата. Решихме да скрием парите си в печката, но след като поразмисли, Шарана извади оттам своя „депозит“ и го пъхна под дюшека на леглото си. Каза, че никак не било разумно да съхраняваме и двете суми на едно и също място, защото, ако влезел някой крадец, сме щели да загубим всичко. Трябвало да разделим парите тъй, че негодникът да отмъкне само едната част, а другата да ни остане. Подчиних се на неговата превъзхождаща ме мъдрост, легнах си и бързо заспах, но твърде скоро бях събуден от някакъв шум, причинен от Шарана, който на зададения му от мен въпрос отговори, че преди малко на светлината на кибритените ни клечки забелязал зад печката парче тухла. Извадил я оттам и здраво я вързал в носната си кърпа, като по този начин направил едно страшно оръжие, с което можел да счупи главата на всеки влязъл с взлом крадец. Напълно успокоен и утешен от тази предпазна мярка на моя най-близък приятел, аз отново заспах и се събудих едва когато усетих, че опитвайки се да ме изправи, Шарана рязко ми дръпна и двете ръце и силно разгневен ми изкрещя следното си откритие:

— Слушай, парите ми са изчезнали! Всичките ми пари заедно с кесийката! Страшното ми оръжие се оказа безполезно. Въпреки всичко някакъв негодник се е промъкнал в стаята ни и е бръкнал в печката. Но за мен вечно ще си остане загадка защо е взел само моите пари, а не и твоите! Веднага ще изтичам долу! Ханджията трябва да ми възстанови сумата!

— Почакай малко! Парите ти бяха в печката, тъй ли?

— Естествено!

— Но нали самият ти ги извади оттам и ги скри под дюшека си! Я потърси!

Той ме послуша, намери ги и облекчено въздъхна.

— Ханджията има късмет! В случай на нужда щях да стигна и до съдия-изпълнител. Знаеш ли колко ще ни струва кафето?

— Без хляб десет кройцера.

— А хлябът?

— Без кафе също десет кройцера.

— Тогава ти ще си поръчаш кафе, а аз ще поискам да ми донесат хляб. После ще си ги поделим и ще платим само двайсет кройцера. Каквото спестим сега, можем после да си го добавим към обяда. Съгласен ли си?

— Да. Е, не е кой знае колко изискано, но ще гледаме по-бързо да изчезнем оттук, за да не ни мърморят много дълго.

— Да ни мърморят ли? Не можеш ли да си служиш с по-свестни изрази, които да подхождат на образовани хора? Тези бохемци ще вземат за изискано всичко, каквото направим, макар и да не са в състояние да го проумеят.

И тъй закусихме за двайсет кройцера, постарахме се хората да ни помислят за изискани люде и после пак поехме на път. Крайната ни цел за този ден беше фалкенау, където пристигнахме щастливо привечер, макар приятелят ми да имаше лошия късмет да загуби шиповете си за ходене по лед. И той самият не знаеше как се бе случило, още по-малко пък знаех аз. Тази незаменима загуба го натъжи дълбоко и заради него си придадох вид, сякаш тези шипове са ми били безкрайно скъпи и на мен. Изпълнени с тъга, ние мислено се простихме с тях и запазвайки мъжкото си самообладание, се насочихме към една обикновена планинска хижа, чиято външност отговаряше на възможностите на кесиите ни.

Тъкмо се канехме да влезем вътре, когато от нея излезе един стражар и изглежда, се учуди на намеренията ни. Той ни поздрави учтиво и попита:

— Навярно сте студенти, а, млади господа? Аз кимнах, но Шарана извади от вътрешния си джоб своята ученическа лична карта и я тикна в ръката на стражаря.

— Да, студенти сме. Моля, убедете се сам! Стражарят отвори личната карта, прочете написаното и след като му я върна, с особена усмивка каза:

— Драги млади господине, щом сте извършили вече всичко онова, което пише вътре, то вие сте човек с голямо бъдеще.

— Така си е! — гордо го увери моят добър приятел. — Там е ударен даже печатът на училището.

— Не го виждам!

Шарана внимателно огледа легитимността си и откри, че това, което държеше в ръцете си, беше хронология на управлението на немските императори от Карл Велики до Франц Втори. След като изгуби доста време в търсене на личната си карта и не я намери, той с възмущение избухна:

— Това пак е работа на моята сестра! Вместо документа ми е пъхнала в джоба този списък на императорите. Такива щуротии могат да извършат само лица, които не са от мъжки род, а от женски или от среден!

— Не се тревожете! — утеши го полицаят. — Не съм ви искал личната карта. На вас просто ви личи, че сте хората, за които се представяте, а ако при някои по-особени обстоятелства се наложи да се легитимирате, то това може да направи и вашият приятел с неговата лична карта.

— Носиш ли я? — попита ме Карпио.

— Да, защото не се осланям на сестрите си, които впрочем винаги знаят какво вършат. Господин вахмистър, могат ли хора като нас да пренощуват в тази къща?

— Хм — промърмори човекът. — Доста се учудих, като видях, че се каните да влезете вътре, понеже тук намират подслон само калфи и чираци. Я по-добре елате с мен при францел! Тъкмо отивам там и ще ви заведа.

Сигурно тази покана бе съвсем добронамерена, обаче Шарана побърза да се намеси:

— Това хотел ли е, или странноприемница? Скъпо ли е там?

При тези думи служителят на реда се изсмя добродушно, а после каза:

— При Францел? Скъпо? Още повече щом става дума за господа студентите? Ха-ха-ха-ха! Трябва да се запознаете с него! Той също е бил студент. Започнал е да следва, за да стане учител, ама се е отказал от тая работа, защото богата ханджийка се омъжила за него. За нищо друго не говори с по-голямо удоволствие, отколкото за следването си, и за него няма да има по-голяма радост от тази, ако в странноприемницата му отседнат студенти. Харесате ли му, тогава ще му доставите голямо удоволствие, ако не му платите и пукната пара. Само елате с мен! Всичко ще се уреди.

Той тръгна пред нас, а ние го последвахме. Моят приятел ме накара малко да поизостанем и угрижено ме попита:

— Слушай, дали ще се харесаме на този знаменит ханджия Францел?

— Че защо да не му харесаме?

— Ами защото всеки човек си има собствен вкус. Ако се заплесне по нас, навярно ще минем без плащане, но ако вземе първо да ни обслужи изискано и скъпо, а после се окаже, че не може да ни понася, като нищо е възможно с този един-единствен удар да загубим и двамата цялото си състояние.

— Опасенията ти са излишни. Никой не заплаща онова, което сам не е поръчал, а ние все пак ще внимаваме да не направим някоя прекалено голяма сметка. Намират се и такива хора като францел, както ни го описа полицаят. Те се гордеят с това, че са се подготвяли за нещо по-възвишено, и наистина вярват, че могат повече от другите. Ако човек не вземе да им противоречи, те просто преливат от любезност към него. Може би този францел е бил някой хубав младеж и само по тази причина е успял да се докопа до богата жена. Е, ще видим как стоят нещата!

— Слушай, Сафо, говориш като по книга! За пръв път го правиш по време на това пътуване.

Сафо! Ето на, че наяве излезе онова, което ми се искаше да премълча! Известно е, че кажи-речи, никой ученик не остава без прякор. Доскоро имах щастието да се обръщат към мен с моето обикновено име, ала след публикуването на онова коледно стихотворение нещата се промениха. Съучениците ми бяха потърсили някакво поетично име и понеже то трябваше да съдържа и шеговито-ироничен нюанс, се бяха спрели на странната идея да ме „кръстят“ на някоя поетеса и ето как ми лепнаха прякора Сафо. Когато се възпротивих, те ми доказаха, че не можело да има по-подходящо име за мен, защото Сафо била най-известната поетеса на древността и се отличавала с ненадмината чистота и красота на стиха. Какво можех да направя? Бях принуден да се примиря.

Когато Карпио каза, че по време на това наше пътуване за пръв път съм говорел „като по книга“, той имаше право. За да се чувства по-добре докато странствахме, аз се държах досущ като него, само че това не му беше направило впечатление, понеже у него нямаше и следа от наблюдателност. Моят мил, винаги сериозен и прилежен приятел притежаваше някои качества, които лесно можеха да поставят под въпрос цялото му бъдеще. Преди всичко той беше по детски или даже направо по бебешки безобиден и наивен, а това не му позволяваше да прояви никаква енергия и дееспособност и го караше да върши всичко наопаки. На туй отгоре той обичаше да придава и на най-дребните неща много по-голямо значение, отколкото имаха, а особено по време на странстванията ни виждаше и в най-прозаичните предмети или случки някакъв романтичен ореол, което обясняваше и защо бе взел със себе си шиповете, лупата, секрета за брави, както и други неща.

Друга своеобразна черта в характера му бе и голямата му разсеяност, която в тази възраст виждахме само от веселата й страна, но по-късно тя обещаваше да стане фатална за него. Доколкото ми беше възможно, полагах усилия да го накарам да е по-съсредоточен, ала за съжаление без ни най-малък успех. Нещо по-лошо. Ако някой му обърнеше внимание върху неговата разсеяност, тя само се засилваше. Той ставаше боязлив и притеснителен и в смущението си вършеше още по-големи грешки. И тъй, отказах се да го променям, опитвах се, доколкото ми беше възможно, да потулвам неговите номера а ла Ойленшпигел и когато бяхме двамата сами, се правех, че съм също като него тъй по детски непохватен. Вероятно така го бях привързал особено силно към себе си. Приличахме на две лекомислени деца. Само че той наистина бе такова. Но аз тайно бдях над него и преструвайки се, че върша всичко според желанията му, се опит вах според силите си да го предпазя от неприятности. Карпио си мислеше, че действа самостоятелно, но всъщност, без да съзнава, той следваше волята ми.

Понякога все пак у него се прокрадваше прозрението, че не той, а аз играех ръководната роля. Тъй беше и този път, когато изказах мнението си за ханджията францел, без изобщо да го бях виждал. Към моите мъдрувания добавих даже следното:

— Знаеш ли, Карпио, когато някого наричат не с фамилното му име, а с малкото, кръщелното, и то щом дори използват умалителната, галена форма, значи сигурно той е добряк. Тъй си представям ханджията и ще трябва да се отнасяме към него като към добряк, но все пак няма да е зле да му направим и известно впечатление.

— Как? Като разговаряме на латински ли?

— Не. Това ще го отблъсне, защото вероятно няма да ни разбере. Изглежда, той е някой много жизнерадостен човек и ще трябва да се появим пред него страшно весели и изобщо в отлично настроение и да се държим така, сякаш сме стари познати. А що се отнася до това, как да му направим по-силно впечатление… а-а, тъй като размисля, се сещам какво ми каза Стария — че никак не ми било трудно с часове да говоря в рими. На теб също ти сече пипето и вече неведнъж си ми отговарял в доста прилични четиристъпни неправилни стихове. Защо не вземем да шашнем този францел с рими?

— Тази идея не е лоша. Ще направя каквото мога. Ами ако не му хареса?

— Тогава просто ще престанем и ще бъдем по-сериозни. Хайде! Изглежда, вече пристигнахме.

Полицаят ни беше превел през няколко тесни улички и в този момент свърна към някаква странноприемница, до чиято входна врата водеха четири-пет стъпала. Постройката с всичко около нея правеше доста внушително впечатление. Изкачихме стъпалата и се озовахме в коридор, където миришеше на обор. Там полицаят отвори една врата, хвърли изпитателен поглед в помещението за посетители и подвикна с весел глас:

— Помози Бог, Францел! Пак съм тук и ти водя изискани гости.

— Кои са? — попита някакъв мазен глас.

— Двама студенти от Бавария или кой знае откъде, които искат да получат някое топло местенце да пренощуват.

— Студенти ли? Е-хей, нека влизат! За такива господа имам колкото пожелаят местенца за нощувка. Ubi bene, ibi patria! (Родината ми е там, където се чувствам добре. Б. пр.)

Влязохме в стаята, която беше голяма, но ниска. Вляво, до каче за биене на масло, стоеше една жена. Тя се занимаваше, о, какво блаженство за мен, с прецеждане на мътеница! Беше ханджийката. Надясно от вратата седяха няколко мъже, най-обикновени хорица, и пиеха местната евтина наливна бира. Но точно срещу вратата се намираше голяма кръгла маса, където местата бяха заети от по-отбрано общество. Един от тези хора се беше изправил на крака и ни посрещна с любопитен поглед. Нямаше съмнение, че бе самият францел. Преди години сигурно е бил напет и хубав момък. И досега той все още мажеше черната си коса с помада и грижливо подреждаше чаровните си къдрици. Бяла престилка покриваше твърде обемистото му шкембе, а над нейния нагръдник се мъдреше пихтиеста, нежно потреперваща двойна гуша, преминаваща нагоре в гладко избръснато червенобузесто лице, което явно винаги излъчваше доброжелателна веселост. След като ни измери с кратък дружелюбен поглед, човекът се измъкна иззад масата, приближи се и протегна ръка, за да ни поздрави.

— Да, по изисканото ви държане си личи, че сте студенти. Бъдете ни добре дошли! Седнете тук при нас на тази маса и ни кажете какво ви се яде!

Разтърсих ръката му и по възможно най-сериозния начин му отвърнах:

— Въпроса вие инак поставете… и истината тозчас научете… за всеки видно е, че ние… не гладни сме, а ни се пие!

Францел стреснато отстъпи две крачки назад, ококори очи и смаяно попита:

— Ка… ка… какво? Не гладни… сте, а ви се… пие? Искате нещо за пиене? Добре! Какво да ви донеса?

— Туй, що иска нашата душица… е ей онази вкусна мътеница… чудесно питие, о, да, обичано в селото и града… не щем ни вино, нито бира… а мътеница колко чашата побира!

— Душица… мътеница… бира… побира! Я ми кажете, да не би да сте поет, истински професионален поет?

— Поет съм, да, но не за всеки… измислям често рими леки… но за добрия Франц аз незабавно… стихотворение измислих славно… понеже той е умен и отбира… от туй изкуство, както и от бира… дайте ни вий мътеница, не ракия… за здравето на Франц ще я изпия!

За моя радост и Шарана побърза да се намеси:

— За поздрав на стопанина и тази къща… и аз със радост чашата обръщам… но изпия ли я аз във ваша чест… я искам пълна пак в ответен жест!

Изпихме чашите и му ги върнахме. Изглежда, той не успя веднага да схване какво огромно щастие го бе сполетяло с нашето запознанство, но после францел изведнъж захвърли празните чаши върху канапето в ъгъла, улови ни за ръцете и ни задърпа към масата.

— Ами, как ли не, мътеница! Дайте вино, вино! Дошъл ни е на гости не само един поет, а двама! Fama crescit eundo! (Разпространявайки се, клюката нараства (слухът набъбва). Б. пр.) Каква изненада, каква радост! Ана, донеси вино, вино! Знам какво трябва да се поднесе на такива духовно извисени господа! Сядайте, сядайте смело, понеже нали ви е известно — habenti dabitur et abundabit! (На имащия ще се даде и така ще има още повече. Б. пр.)

Аз седнах, но махнах с ръка и възразих:

— О, не, не вино ни носете… а мътеница, ала запомнете… че мине ли ми жаждата, за Бога… и вино да си пийна аз ще мога!

— Е, тогава нека да е мътеница, нямам нищо против. Щом не желаете нещо друго. Но после ще трябва да ми разрешите да гледам на вас като на най-специални мои гости. Естествено не е нужно да плащате каквото и да било.

Шарана ми хвърли скришом един поглед, а след като не му обърнах внимание, здравата ме изрита под масата, което бе къде-къде по-красноречиво. Последва една доста бурна сцена. Посетителите, които до преди малко си бяха глътнали езиците от смайване, отново си възвърнаха способността да говорят. Онези от другата маса се приближиха и ни предложиха чашите си с бира, но ние им отказахме. Едновременно всички ни заговориха и всеки искаше да бъде чут и да получи отговор. Отвръщахме им в рими, което така впечатли францел, че той даде на жена си следното нареждане:

— Слушай, Ана, тези високоуважаеми господа няма да спят в обикновените легла за посетители, а ще отидат в специалната гостна стая, където е стъкленият шкаф. Знам какво значи да си образован — corvus corvo nigredinem obicit! (Присмял се гарван на гарвана, че е черен (Присмял се хърбел на щърбел). Б. пр.)

Неговият латински ми доставяше невъобразимо удоволствие. Тъй като той цитираше само поговорки и мъдрости, силно подозирах, че ги е прочел в някой стар учебник и ги е запомнил, за да ги пуска понякога при удобен случай и така да може да минава за латинист. Беше запомнил латинските думи, но не и смисъла им и ето защо човек не биваше да се учудва, че най-често ги използваше не на място и казаното нямаше никакъв смисъл.

Последвалият разговор се водеше от нас в рими, а ханджията го „подправяше“ с най-невероятните латински сентенции и думи, което обаче, както по всичко личеше, на повечето гости направи изключително впечатление. Не успяхме да научим кое училище бе посещавал и докъде бе стигнал в образованието си. Изглежда, той си имаше причини да не говори за това, а ние не проявихме чак такава бесцеремонност да му задаваме подобни въпроси.

Но не бива да пропусна да разкажа една дребна случка. Нейде по пътя моят Карпио беше забелязал, че един гвоздей от подметката на ботуша му го боде по стъпалото и за да се предпази, беше събул ботуша си и на съответното място бе подложил някаква многократно сгъната хартия. В този момент той усети, че пиронът е пробил и хартията и пак му причинява болки. Шарана довери тази неприятна работа на един от присъстващите, който се оказа обущар, и тъй като той прояви готовност да подбие връхчето на гвоздея, моят приятел събу ботуша си, за да го даде на своя избавител от това страдание. И точно тогава оттам изпадна нагънатата хартия, която бе пострадала доста от проникналата в ботуша вода и имаше направо жалък вид. Приличаше на стар, похабен и оръфан лист с валутния курс. Когато я вдигнах, забелязах, че по нея има нещо написано, само че вече не можеше да се разчете. Обаче все още доста ясно различимият училищен печат ми подсказа колко важен документ държах в ръката си. Подадох го на приятеля си с думите:

— Ей това тук ще спаси честта на сестра ти. Надявам се, че след като се върнем у дома, ще й поискаш прошка за онова обидно подозрение.

Шарана разгърна хартията, поклати глава, подаде я на полицая, който все още беше заедно с нас, и каза:

— Виждате колко добре съм съхранил документа си за самоличност. Никой негодник нямаше да може да го намери. Моля ви сам да се убедите, че действително си имате работа с ученици от едно кралско образователно заведение!

Когато полицейският служител видя в какво състояние се намираше личната му карта, той махна с ръка и дружелюбно му каза:

— О, моля ви, не се съмнявайте в способността ми да разпознавам хората още от пръв поглед. Веднага разбрах, че имам пред себе си духовно извисени личности.

— Е, добре! — кимна Шарана. — Признаваме вашата проницателност и щом се озовем пак отвъд границата, на едно подходящо място ще разкажем, че хората в австрийските земи могат да се гордеят със своята полицейска власт.

След като пъхна наново сгънатата лична карта във вътрешния си джоб, той кимна на полицая с такова покровителствено изражение на лицето, сякаш заемаше някой важен пост във виенското министерство на правосъдието.

Веднага щом изпихме по три чаши мътеница, ни сервираха и наливна бира. Заедно с нея ни предложиха и пури, които ханджията прехвали като най-хубавия сорт в Австрия. Ако не се лъжа, бяха от сорта „Виржиния“, които от време на време наричат и с почетното и поетично прозвище „отровни глисти“. Когато Карпио запали своята пура и забеляза усмивките, с които седящите наоколо хора го наблюдаваха, той направи с ръка величествено движение и пренебрежително каза:

— Разбира се, не искам по никакъв начин да обиждам вашата империя, но що се отнася до пурите, ние безспорно ви превъзхождаме. Ето например тази, за която казват, че притежавала отлични качества, за мен ще е твърде слаба за ежедневна употреба. Просто при нас има съвсем по-други пушачи, отколкото при вас, господа!

Но за съжаление неговият „глист“ гаснеше толкова често, че ръката на Шарана непрекъснато сновеше с клечка кибрит между пурата и азбестовия пепелник. И тъй като при тази дейност наситеният със сяра дим често влизаше в носа и очите, моят приятел извади от джоба си някаква хартия, на която не обърнах внимание, накъса я на дълги тесни лентички и с тяхна помощ започна да си взема необходимото огънче от димящата наблизо газена лампа. Както е известно, по онова време още нямаше електрическо осветление.

Въпреки тези постоянни прекъсвания, когато аз изпуших първата си пура, той привършваше своята втора. Предложиха ни пак да си вземем, но щом отказах от името на двама ни, с възмутен тон Шарана отхвърли дръзкия ми опит да отговарям вместо него:

— Сафо, не се бъркай в моите работи! Вярно, че вятърничава личност като теб нищо не е в състояние да понася, но аз съм от стомана и гранит и много ми се ще да видя пурата или цигарата, която би могла да ме извади от равновесие!

— Само така! — съгласи се с него францел. — Добрият студент трябва да е „печен“ и да е безчувствен към никотин и алкохол. Nummus ubi loquitur, Tullius ipes tacet. (Където говори парата, и самият Цицерон мълчи. Б. пр.) И тъй, вземете си още една!

И моят скъп приятел наистина пак си взе една, но още не я беше изпушил докрай, когато книжните лентички, с които постоянно я палеше, се свършиха. Видях как лицето му изгуби руменината си, но не казах нищо, понеже не исках да го засегна.

После ханджийката донесе вечерята. Тя се състоеше от един огромен супник, пълен с боб, и друг, не по-малък — с пушено свинско месо. При вида на едрите апетитни мръвки с мен се случи това, което предстоеше да стане по-късно с персийския шах в Лондон — „потекоха ми височайшите лиги“. Но изглежда, пищната вечеря не развълнува особено скъпия ми приятел. Докато моите очи твърде вероятно бяха светнали от радост, в неговите се четеше някакво самопожертвователно самовглъбяване и отказ от предложените земни радости, а печално увисналите ъгълчета на устата му придаваха онзи израз на готовност за лишения, с който един иначе съвсем разумен просяк уверявал, че никога нямало и през ум да му мине да приеме някоя банкнота от сто талера.

Като си представите само, че заедно с този боб и това месо не беше поднесена бира, а вино, сигурно ще ми повярвате, че не чаках дълго да ме канят. Но добрият ми Шаран изобщо не искаше да „кълве“ и най-сетне, видял се натясно от съчувствени въпроси от много страни, заяви, че на обяд бил ял твърде много и все още не чувствал глад. Същевременно той ми отправи поглед, изпълнен с нямата молба да си мълча. Изпълних я, но Шарана ми се отплати с най-черна неблагодарност, защото, след като му обърнаха внимание на факта, че аз не съм лишен съвсем от апетит, от пиедестала на неподражаема величественост той отговори:

— Не всички хора са еднакво устроени. Докато едни предпочитат духовните и душевни удоволствия, други пък обичат да тънат в радостите на земните неща и в крайна сметка дори не се свенят да се отдадат до забрава на боба и пушеното свинско. Навярно не е нужно да говоря повече. Нали и сами знаете какво казват латинистите: de gustibus non est disputandum (Въпрос на вкус. Б. пр.).

— Да, да — закима ханджията, възхитен от предложилата му се възможност отново да покаже своите познания. — Естествено страшно се радвам, че на вашия колега му е толкова вкусно, но все пак умея да ценя предимствата на духа и ще се изразя с думите на учените от древността: omne nimium nocet (Всичко прекалено вреди. Б. пр.).

О, Францел, Францел! Да знаеше само какво му каза току-що! Тъй си помислих, но въпреки всичко продължих спокойно да ям, понеже и бездруго веднъж се бях вглъбил в материалното толкова дълбоко, че не можеше,да се иска от мен тъй бързо да се изтръгна от духовното си бобясване. За мой срам трябва да си призная, че в този момент цялата воля и способности на духа ми бяха в толкова жалко състояние, че ако изобщо ми се налагаше да кажа нещо по време на това изобилно хранене, то отдавна вече не беше в рими. Но за да спася донейде честта си, мога да спомена следната важна извинителна причина — не исках да си развалям превъзходното пушено свинско нито със сухи ямби и трохеи, нито пък с някакви си дактили.

Когато започнахме да се храним, стаята беше пълна с посетители, но тъй като се посветих с упорита мълчаливост на двата супника, а и моят скъп приятел също тъй безмълвно се бе съсредоточил в своята духовна или по-вероятно в своята телесна вътрешност, разговорът секна и понеже усърдието, с което продължихме споменатата вече дейност, придаваше все по-голяма убедителност на предположението, че скоро едва ли можеше да се изкопчи нещо от нас, то един по един гостите взеха да си тръгват.

Ето как стана така, че още преди да бяхме свършили вечерята си, ние останахме сами с ханджиите, ала това не трая дълго, защото влязоха нови посетители, които незабавно привлякоха вниманието ми.

Новодошлите бяха един старец, една по-млада жена и момче на около тринайсет години. Сигурно бяха много бедни. Личеше си по облеклото им, което едва ли можеше да ги предпази от студената зима. Беловласият, силно прегърбен мъж влезе в помещението, олюлявайки се, и от изтощение веднага се отпусна на най-близкия стол. Без да обръща внимание на каквото и да било, той затвори дълбоко хлътналите си очи и задиша толкова хрипливо, че очаквах всеки миг да изгуби съзнание. Любвеобилно и угрижено, момчето прегърна с едната си ръка раменете му,, а с другата започна да го гали по ужасно изпитите страни на лицето. И двамата не бяха поздравили — единият от пълно изтощение, а другият — от детско незнание. Обаче жената ни поздрави, сложи вързопа, който носеше, на земята до стария, сключи ръце и с умолителен глас попита:

— Дали ще се намери за нас някое местенце в обора?

— Просяци, само се преструват, а може би дори искат и да крадат — прошепна ханджийката на мъжа си.

Тя не беше тъй добросърдечна като него. Но той изобщо не обърна внимание на думите й, а след като хвърли състрадателен поглед на тримата, се осведоми:

— Защо в обора, а не в някое легло?

— Защото не можем да ви платим — отвърна непознатата с тежка въздишка.

— Защо дойдохте при нас? Тук не даваме подслон на чираци и на хора като вас! — побърза да се намеси ханджийката.

— Попитахме за такава странноприемница, но нямахме сили да продължим. Баща ми падна от изтощение.

Жената на францел понечи нещо да възрази, но той й направи знак да мълчи и поиска от непознатата да му покаже документите им за самоличност. Тя извади грижливо увития в кърпа паспорт и му го подаде. Той прочете написаното в него, поклати глава, отново огледа и тримата, а после с нескрито учудване каза:

— Идвате толкова отдалече… в този сняг и този студ! И сте тръгнали за Америка… с тези дрехи и без пари! Или лъжете, или не сте с всичкия си!

— Не лъжем — увери го тя, — та нали паспортът го доказва.

— Но който иска да отиде в Америка, трябва да има пари! Никой не може да се качи на парахода, без да плати!

— Моят мъж ни изпрати билети.

— Вашият мъж ли? Той вече отвъд океана ли е?

— Да. Замина още преди три години. Там работеше и пестеше, докато събра необходимата сума за пътуването.

— Само за билетите ли? Но човек се нуждае и от други пари, за да се добере до пристанищния град.

— Имахме ги. Продадохме всичко, каквото притежавахме. Е, вярно, не бяха много, защото сме бедни хора, а и купувачите също бяха бедняци като нас, но до Бремен все щяха да ни стигнат, ако баща ми не се беше разболял. Получи силен кръвоизлив и изминаха почти два месеца, преди да можем да продължим. Точно тогава малкото ни пари за път се стопиха.

— Но, Боже мой, трябвало е да се върнете у дома си!

— У дома ли? Че какво ли щяхме да правим там, след като нищо вече не е наше? Нали имаме билети за парахода, а отвъд океана ни очаква мъжът ми.

— Да, вярно! Но това е просто ужасно, посред зима и без пари да пътувате чак до Бремен само с просия. Аз и представа си нямам колко дни ще трябва да вървите до там. А знаете ли пътя?

— Ще питаме и ще го намерим.

— Е, едва ли ще стигнете много далеч, ако състоянието на стареца не се подобри.

— Ако може да издържи още ден-два, после ще имаме възможност да си починем. В Граслиц живее един наш роднина. Той е майстор на духови инструменти и при него ще останем, докато баща ми се пооправи.

— Искате да стигнете до Граслиц? Толкова на север при този сняг? Хора, вие сте се побъркали!

— А може и хич да не са побъркани — обади се жена му. — Само целят да събудят състраданието ни. Възможно е паспортът да е истински, но дали действително са тръгнали за Америка, или просто ей тъй се скитат наоколо, това е вече съвсем друг въпрос.

Щом чу тези думи, непознатата се разплака, разгърна пак кърпата, измъкна от нея и едно писмо, подаде го на ханджията и хълцайки, каза:

— Ние не сме скитници. Ако искате да се убедите, отворете този плик! Вътре са билетите за парахода!

— Не, приберете ги! Няма нужда да ги гледам — махна с ръка францел, трогнат от сълзите на жената. — А сега да видим какво ще правим с вас! Преди всичко сигурно сте гладни. Седнете ей на тази маса!

Жената му хвърли сърдечен и благодарствен поглед и последва поканата му. Но ханджийката промърмори нещо троснато, стана от стола си и изчезна в кухнята. След като излезе от стаята, францел доверително ми прошепна:

— Побесняла е от яд. Но аз ще постъпя както си искам. Мъжът си остава мъж, ако ще да има и хиляда жени! Annus producit, non ager (Времето произвежда, а не нивата. Б. пр.), а тези измъчени хорица няма да ги изпратя в обора!

И ние двамата с Карпио също изпитвахме състрадание към тези клетници. Аз занесох пълната си чаша с вино на стареца, за да я изпие, а Шарана, чиято вечеря стоеше непокътната, даде чинията си на момчето, което се нахвърли на яденето с истински вълчи апетит.

Измина доста време, без ханджийката да се появи. Тогава обаче и францел се ядоса. Той стана от масата и отиде в кухнята, откъдето до нас достигнаха сподавените гласове на неравномерно композирана партия за дует. В първата част възбуденият сопран беше водещ глас, а басът успокояващо се намесваше само от време на време, но после постепенно положението започна да се променя, докато накрая басът премина към много мощни бързи пасажи, а сопраното издъхна в няколко все по-заглъхващи трели, от което стана ясно, че ханджийката се сбогува с кухнята през някаква втора врата. Веднага след това францел пак се появи със сияещо лице.

— Отиде при съседката, където ще продължи да надува нейната глава с вайканиците си — призна ни той. — Междувременно ще можем да правим тук каквото си искаме. Само гледайте!

Той взе големия, все още наполовина пълен супник с боба и го поднесе на хората. И наполовина пълния супник с месо сложи пред тях. После взе едно шише с вино, както и всичко, което беше на масата ни, и го даде на хората. Най-сетне и самият той седна при тях, а нас подкани:

— Господа студенти, елате и вие! Нека си побъбрим с тези добри хорица за Америка! Може би ще научим някоя новина, дошла отвъд океана, тъй като мъжът на тази жена й е писал писма.

— Интересува ли ви Америка? — попита го Шарана. Моят приятел имаше голяма слабост към тази страна отвъд Атлантическия океан, понеже там живееше някакъв негов роднина, от когото родителите му получаваха от време на време по някое писмо. Никога не бях успял да науча каква беше степента на това роднинство. Той обичаше да обгръща американския си братовчед във възможно по-голяма тайнственост и само нарядко иззад тази тъмна завеса изстрелваше по някой фишек. Първи фишек — Ел Дорадо! Втори фишек — милионер! Трети фишек — единствен наследник! Бях любопитен да видя дали и този път щеше да пусне същите фишеци.

Францел най-искрено си призна, че областта между Егер и Карлсбад му е далеч по-позната от необятните земи на United States of America, тъй че моят стар добър приятел и негов добър нов приятел веднага започна да ни цитира от онази глава на нашия „Учебник за горните класове“, в която ставаше дума за Съединените щати. Заради гореспоменатите три фишека той я беше научил наизуст. В лицето на Францел Шарана намери един много внимателен слушател, в мое лице — много разсеян, а тримата новодошли изобщо не го слушаха. Те бяха твърде много заети с утоляването на глада си, за да обърнат по-сериозно внимание на сухите и скучни цифри за броя на жителите на различните там градове.

Трогателно бе да се види с колко любов и грижовност се отнасяше жената към баща си, а също и как момчето му даваше най-хубавото от собствената си чиния. Старецът беше толкова останал без сили, че едва се крепеше на стола и се налагаше да го хранят като дете. Виното му дойде добре, но той яде малко. Изглежда, преди всичко се нуждаеше от сън и погледнех ли изпитото му лице, имах чувството, сякаш това щеше да е неговият последен сън.

Преди да започне да се храни, жената каза на глас кратка молитва. Личеше си, че го прави редовно и от убеждение. Щом свършиха вечерята, тя отново изрече молитвата и помоли ханджията да й разреши да заведе баща си да спи. Но тогава баща й поклати глава и със своя морен и глух глас каза:

— Не, нека поседя тук още малко, дъще! Вървяхме дълго в сняг и мраз, докато зад всички прозорци в топлите стаи горяха свещите на коледните елхи. Но ние трябваше да следваме пътя си все по-нататък и по-нататък, без да имаме правото да се порадваме заедно с другите хора. Не можах да ви запаля нито една свещичка, нито нещо да ви подаря. В тези свети дни бяхте принудени да мръзнете и да гладувате, а тъй като не исках на всичко отгоре да ви натъжавам със сълзите си, полагах големи усилия да ги преглъщам. Но тук ми е добре. Тук ни приеха дружелюбно.

Тук е топло и ние сме сити. Нека тук отпразнуваме нашата Коледа!

Думите му бяха често прекъсвани от суха мъчителна кашлица. След като замълча, той сключи набожно ръце и устните му се раздвижиха в безмълвна молитва. Жената също сключи ръце и тихичко заплака. Момчето здраво стисна зъби и ни погледна, защото не беше сигурно как ще реагираме, ако не е повече в състояние да овладее напиращите сълзи, които все още с мъка преглъщаше. То беше едно малко храбро юначе.

Молещият се старец съвсем не ми приличаше вече на просяк. Когато планините издигат високо снага към небето, челата им се покриват със сняг, а когато снегът на старостта украси главата на човека, той също е вече близо до небето. А небесната близост буди във всяко чувствително сърце страхопочитание и благоговение. Старецът, който с треперещи устни се молеше да го приемат на небето, безмълвно плачещата жена и борещото се със сълзите си момче, всички те вече с нищо не напомняха за просяци, а ме накараха да се сетя за библейските думи: „Защото, гдето двама или трима са събрани в мое име, там съм и аз посред тях.“ Колко по-различно беше впечатлението от настроението ни в този момент в сравнение с детинската веселост, царяща доскоро! Докато навън във вечерния мраз тези клети хорица с мъка са си пробивали път по затрупаните със сняг друмища, ние си бяхме убивали тук времето с ученически шеги. Хвана ме срам.

Изглежда, подобни чувства обзеха и ханджията. Той се покашля няколко пъти така, сякаш се опитваше да се отърси от смущението си, а после каза:

— Да, ще празнуваме тук Коледа! Аз ще се погрижа. Ей сега ще го донеса!

Той излезе навън в коридора и чухме как отсреща отвори друга врата, която, както разбрахме по-късно, водеше към всекидневната. Видяхме какво искаше да донесе, когато вмъкна в гостната накичено с какви ли не пъстри украшения коледно дърво, чиито свещи още не бяха изгорели докрай. Постави го върху масата, подкани ни да запалим свещите и пак отиде някъде. Момчето скочи на крака и със светнали от радост очи ни помоли да му разрешим да ни помага.

След малко Францел отново се появи. Той носеше някои свои дрехи, както и дрехи на жена си, а също голям сладкиш и един салам. Всичко постави под елхата, като прибави и пет лъскави гулдена. После каза:

— Ето това ви дарява прелестното дете Христос, което видя вашите сълзи и чу молитвата ви. Благодарете нему, а не на мен!

Каква радост настана! Очите на стареца се отвориха тъй широко, сякаш искаха да погълнат цялата светлина на коледните свещи. Жената не плачеше вече от мъка, а от щастие, а момчето я прегърна през врата и зарови лице в дрехите й, за да може да скрие сълзите и риданията, които отново се канеха да го надвият. Просто нямаше как, трябваше да бръкна в джоба си и да извадя един гулден, който прибавих към петте монети на ханджията. Щом Шарана видя това, ми прошепна:

— Да, вие двамата можете да давате, вие! Францел се е оженил за богата жена, а ти имаше пет талера. Моите обаче бяха само три. Аз съм най-бедният и не мога нищо… все пак, все пак и аз мога да дам нещичко. Само внимавай!

Той помоли за мълчание, изправи се до коледната елха и започна да декламира:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос.

Защо стана така, че моето собствено стихотворение ми се стори толкова чуждо, сякаш не беше писано от мен, а от някой непознат, от съвсем друг автор? С всяка нова строфа то ми ставаше все по-чуждо и по-непознато, но затова пък толкова по-силно завладяваше сърцето и душата ми. Останалите също слушаха с благоговение. Старецът не откъсваше поглед от моя приятел. Очите му заблестяха. В тях се появи странна светлина. Дали бяха отраженията от горящите свещи на коледната елха? Или в тях грееха лъчите на някакво висше просветление, които сега осветяваха всяко кътче на сърцето му? Той сложи двете си ръце върху масата и разтвори длани, после бавно и уморено вдигна глава и се опита да поизпъне безпомощно свитите си рамене и в тази поза приличаше на човек, който сякаш се приготвя да улови някакъв невидим, идващ отгоре дар. Когато Карпио свърши, старецът с мъка се изправи на крака, застана до масата прав като свещ и умолително каза:

— Нека още веднъж го чуя! О, моля ви, повторете го от мястото, където говори свещеникът!

Шарана изпълни желанието му, а на мен и този път ми се стори, сякаш слушам непознати думи на съвсем друг човек:

И с длан върху мъртвешкото чело

свещеникът изрича благослов:

Блажен е онзи, кой в тегло живял е

с вяра в вечната любов!

Че блажен е който търси

своя истински живот

и с надежда в миг предсмъртен

се стреми към своя Бог!

Откриеш ли на небосклона

оназ спасителна звезда,

тя води право към амвона

на Божията светлина.

Затова е тази радост,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият спасител,

при теб дойде Исус Христос!

Тогава старецът отново сключи ръце, отпусна се на стола, затвори очи и след като по лицето му се изписа блажена усмивка, съвсем тихо, така че само ние успяхме да доловим думите му, повтори:

— Затова е тази радост… Бог прати ни небесен гост… роди се нашият Спасител… при нас дойде Исус Христос!… Това се отнася и за мен… и за мен! И аз съм го търсил… търсил… и ето, че днес той дойде! Виждам го. Виждам неговата звезда. Виждам светлината, която струи върху полята на Витлеем. И как бяха онези думи? Имам предвид казаното от грешника, когото съзира Спасителя.

Карпио отговори:

Боже мили,

с мир в небето своя слуга ти приеми,

той видя тук този,

дето за Спасител прати ти!

— Да, да, тъй е, виждам го! — продължи старецът все още със затворени очи. Той отново размърда устни както преди, но този път не се молеше. Това ясно си личеше. Изглежда, клетникът търсеше думите, които беше чул, но не можеше да ги подреди в съответния смисъл. След малко попита: — А какво казваше в стихотворението грешникът, когато се моли за милост?

Карпио пак поде:

За молитва сключил длани,

шепне той преди смъртта:

„Боже, нека тъй да стане,

че спокойно да у мра!“

Не съди детето свое,

то жадува светлина.

Твоят блуден син в покоя

ще се върне пак сега.

— Не съди детето свое… — повтори пак старецът — то жадува светлина… Твоят блуден син в покоя… ще се върне пак сега!… Не, не, не!… Не го съди! — извика той, като широко отвори очи и се огледа наоколо с поглед, излъчващ страх. Но после клепачите му пак се затвориха. По лицето му се изписа лека затрогваща усмивка и малко след това едва чуто устните му промълвиха:

— Откриеш ли на небосклона… оназ спасителна звезда… ще стигнеш ти по нея до амвона… на Божията истина и светлина!… Истина… Светлина!… Уморен съм, искам да отида да спя… да спя!

Той отпусна глава назад, но скоро тя клюмна настрани върху рамото му.

— Господи, той умира! — разтревожено извика ханджията.

— Не, не умира — успокои го жената. — Само е изтощен от дългия и тежък път. Но сега трябва да поспи. Моля ви, кажете ми къде да го заведа?

— Да го заведете ли? Сигурно ще трябва да го носите.

— Не, той ще върви лека-полека, а аз ще го подкрепям.

— Аз ще ви помагам. Горе имаме една стая с три легла. Нека синът ви вземе ей онази лампа!

Те хванаха стареца под мишниците и му помогнаха да се изправи. Явно той се посъвзе и подкрепян от тях, бавно закрачи, но все още без да отвори очи. След като излязоха през вратата и останахме сами, Шарана се обади:

— Какво неочаквано коледно празненство, неочаквано и вълнуващо, каквото досега не бях преживявал. Но, Сафо, ти какво мислиш? Тези клетници не са някои съвсем прости хорица. Не ми се вярва да са от работническото съсловие. Старият толкова бързо схвана основната идея в стихотворението и тъй бързо запомни отделни строфи, че бих могъл да се закълна, че по-рано се е занимавал повечето с умствена, отколкото с физическа работа. Не си ли на същото мнение?

Учудих се, че моят постоянно разсеян приятел бе успял да направи подобни наблюдения, но се съгласих с него.

— Да. Дори предполагам, че това семейство е страдало под ударите на много сурова съдба. Естествено не мога да знам дали е заслужено, или не. Страхливият поглед, който старият тъй внезапно хвърли около себе си, също не ни дава никакво обяснение.

Страхът му може да Произхожда както от спомена за извършени злодеяния, така и от спомена за понесени неправди и страдания.

— Всъщност тези хора изобщо не ни засягат, но много ми се иска да разбера кои са и какви са били по-рано.

В този момент ханджията се върна, за да вземе подаръците и да ги занесе горе. След като се появи отново и седна при нас, той каза:

— Вечерта започна толкова весело, а краят й бе тъй сериозен! Но за нас тримата тя не бива все още да свършва. Радвам се, че веднъж при мен са дошли хора като вас. Ще изпием още една бутилка вино и ще останем на масата колкото е възможно по-до късно. А утре изобщо няма да ви пусна да си вървите!

— Ами жена ви…? — попитах аз.

— О, тя е разумна! Още повече, ако става дума за образовани хора, особено за студенти, защото и аз съм бил такъв. Тогава и тя с удоволствие се наслаждава на моите спомени. Старата хубава мъдрост „Multis ictibus dejicitur quercus“ (Дъбът се отсича с много удари. Б. пр.) й е също тъй добре позната, както и на мен. Но не може да понася просяци и друга подобна сган. Тогава ме калайдисва за всеки даден кройцер, а аз обичам да давам, защото някога и аз нямах нищо, като изключим, разбира се, моето класическо образование.

— Когато се върне от съседката, жена ви дали ще влезе тук?

— Няма.

— Значи коледното дърво, което иначе лесно ще ни издаде, може да остане тук, а?

— Да, но само докато и ние сме в стаята. После ще го занеса оттатък.

— Но нали утре тя ще забележи, че целите свещи са изгорели?

— Мътните го взели! Да, така е! — възкликна той. — После ще има разправии, които ми се ще да избегна. Какво да направим?… Чакай! Сетих се! Сега ще сложа нови свещи, ще ги запалим и щом изгорят наполовина, ще ги изгасим. Така тя ще ги помисли за старите. Човек трябва да е хитър, хитрец трябва да е, ви казвам, господин Са… Саф… Всъщност как се казвате? Изобщо не успях да запомня имената ви. Карб… и Саф…!

Обясних му, че Карпио и Сафо са само прякорите ни, и му казах истинските ни имена. Моят приятел използва думите ми като повод, за да прояви своята акуратност и своята щателност. Той заяви:

— Мога да ви докажа черно на бяло, че с пълно право нося току-що споменатото име. Ето ви моята легитимация!

Той бръкна във вътрешния си джоб, където беше пъхнал документа си за самоличност, за да е на по-сигурно място, обаче извади ръката си празна. Тогава Карпио претърси всички джобове на жилетката, на палтото и на панталона си, ала напразно, той пак беше изчезнал.

— Къде ли може да се е дянал? — смаяно попита Шарана. — Такъв документ е невъзможно току-така да се изпари.

— Да не би пак сестра ти да…? — подметнах с лек намек.

— Тя ли? — отвърна той, без да прозре коварното ми намерение. — Не, този път тя наистина няма никаква вина, понеже самият аз го пъхнах в ботуша си. По дяволите, дали пак не е там? Ала туй ще е такава разсеяна постъпка, каквато никога няма да взема да извърша. И нали обущарят подби връхчето на пирона! Но сигурното си е сигурно, ще проверя! В кой ботуш беше? Спомняш ли си, Сафо?

— Не — отговорих, за съжаление в противоречие на вечните закони на истината.

— Тогава ще трябва да погледна и в двата ботуша. Един подир друг той събу ботушите си. Личната му карта я нямаше. За всеки случай той си свали и чорапите, но се убеди, че й те не са предложили подслон на неговия документ. Ами сега? Накрая започнахме да търсим и под масата, където най-напред бяхме седели, и тогава забелязах захвърлените остатъци от книжните лентички, с които Шарана толкова често палеше пурата си. Взрях се в тях и… наистина!

— Драги Карпио, я погледни тук!

След като той внимателно огледа останките от полицейското разрешително за съществуване, лицето му взе да се удължава все повече и повече.

— Ей тук все още има почти една четвърт от училищния печат! — възкликна Шарана. — Та туй е от моята лична карта! Кой я е накъсал на лентички?

— Самият ти.

— Наистина ли? Но струва ми се, мога да си спомня, че ти ми ги подаваше, за да си паля пурата!

— Нищо подобно! Да не съм сестра ти… смятам, че няма да се съгласиш с такова твърдение.

— Тогава единствената възможност, която остава, е че самият аз съм бръкнал във вътрешния си джоб. Невероятно! През целия си живот не съм бил толкова разсеян! Ето че сега личната ми карта отиде по дяволите! Ако на полицията й хрумне да ме сбърка с някой търсен от нея убиец или пък с избягал банков директор, ще ме окошарят като нищо и ще трябва да чакам, докато моят скъп баща ме измъкне оттам.

— Я не се тревожи! Докато сме заедно и моята карта ще е достатъчна за доказване самоличността и на двама ни, понеже, първо, аз нямам сестра, която върши щуротии, второ, в подметката на ботушите си нямам гвоздей да ме боде, и трето, още не съм станал производител на едро на книжни запалки за пури. Впрочем ти нямаш абсолютно никаква прилика нито с убиец, нито пък с банков директор. Значи сега-засега няма да те тикнат в затвора.

Тези доказателства бяха толкова убедителни за него, че той бързо се успокои.

Книжните запалки насочиха мисълта на нашия добър Францел отново към пурите. Той пак ни предложи да си вземем. Аз не му отказах, но предупредих Шарана да не следва примера ми, защото въздействието на изпушената с помощта на личната му карта пура все още не бе преминало. Той презрително сви устни и не ме удостои с отговор. Но затова пък към ханджията се държеше все по-приятелски, все по-доверително, докато накрая стигна дотам, че му обеща за великденската ваканция да дойдем пак и да го снабдим с контрабандни пури. Щом францел чу това, по лицето му се изписа нескрита алчност и той попита:

— Контрабандни ли? Хмм! Човек наистина ги предпочита пред тези тук. Но нима разбирате и от този занаят?

— И още как! — отвърна Шарана, като направи такава физиономия, сякаш вече бе контрабандирал през границата огромни количества пури.

— Така ли? Ами къде ги разтоварихте?

— Непосредствено зад Егер. Още първата вечер след като прехвърлихме границата.

— Че при кого ли?

— Търговска тайна!

— Много ли бяха?

— Мисля, че да!

— По какъв начин ги пренесохте?

— По един много… много…

Понеже от смущение главатарят на бандата контрабандисти заекна, побързах да продължа вместо него:

— По един много прост, но хитър начин. Той е тясно свързан с временното местопребиваване на ученическата му карта.

— И колко бяха?

— Четири.

— Четири хиляди или четири центнера (Един центнер е равен на 50 кг. Б. пр.)?

— За нас не е важно дали контрабандната стока ще е еди-колко си хиляди бройки, или еди-колко си центнера, а важното е тя да е качествена и нашата наистина беше превъзходна — да речем например, като унгарското бяло брашно с номер нула. Ако по време на нашето великденско пътуване имаме същото щастие, ще има да се чудите и маете. Засега друго не мога да ви кажа.

И без това нямаше как повече да водим разговора си на тази тема, понеже бяхме прекъснати от бедната жена, която отново дойде при нас. Тя доведе и момчето си и ни каза, че баща й бил заспал и че ще се чувства щастлива, ако й разрешим да поседи още малко при нас в топлата стая. францел с удоволствие й разреши. Той й даде още една чаша вино и за да зарадва момчето, реши незабавно да приведе в изпълнение замислената „военна хитрост“ срещу половинката си. Той донесе нови свещи, закрепи ги на елхата и ги запали. После, притиснала нежно до гърдите си своето дете, осветена от пламъчетата на коледното дърво, жената поседя така доста време, без да вземе участие в разговора ни. По лицето й се беше изписала меланхолична усмивка.

В резултат на необичайното количество вино Шарана се беше доста разбъбрил. Разказа цялата си биография или по-точно всички по-забележителни неща (според собствената му преценка), които му се бяха случили. Та тези забележителни случки се свеждаха главно до това, как поради необяснимата разсеяност на други хора го бяха сполетели какви ли не неприятности и неволи. Особена и съдбоносна роля в тези истории играеха неговите сестри и ако преживяванията му действително отговаряха на истината, то той явно е трябвало да използва всичките си духовни сили, за да предотврати пагубните последици за себе си от разсеяността на тези млади дами. След като малко по-късно се разпростря и върху нашата сърдечна дружба, той прояви любезната благосклонност мимоходом и съвсем бегло да спомене с добра дума някои мои положителни качества. Между другото вметна, че съм бил поет, който можел да се сравни единствено със Сафо, и че рецитираното преди малко коледно стихотворение било излязло изпод моето прочуто перо. Щом жената чу това, бързо попита:

— Вярно ли е? Наистина ли сте авторът на стихотворението, младежо?

Отговорих утвърдително на въпроса и с познатото леко изчервяване — един признак на онази похвална скромност, която краси всеки съвременен немски поет.

— Колко се радвам! Защото всъщност заради стихотворението пак слязох тук при вас. И на мен, и на моя баща ни направи толкова силно впечатление! Стори ни се, сякаш е било написано точно за нас. Затова много ми се иска да го имам и ми се ще да ви попитам дали ще се съгласите да ми го напишете.

Последните й думи бяха отправени към Шарана, който незабавно скочи на крака и измъкна бележника си. Вече споменах, че по едно време всички мои съученици носеха в себе си стихотворението ми. Шарана беше останал верен на тази привичка. Моят скъп приятел го извади от бележника си и го подаде на жената с такова чаровно „завършено“ и „отработено“ движение на ръката, което е присъщо само на ученици. Придружи го с усмивка.

— Имам го в два екземпляра. Единият е тук, върху този къс хартия; а другият е в главата ми. Моля, вземете преписа и ми оставете главата, така и двамата ще сме доволни.

Тя не се поколеба да приеме подаръка му. Начинът, по който го направи и по който благодари на него и на мен, затвърди мнението ни, че по-рано несъмнено бе имала далеч по-добър живот и съвсем друга обществена среда. Поведението й толкова силно впечатли моя приятел, че той започна да й прави различни тайнствени намеци, с които й даде да разбере, че той има възможност да й окаже и друга, къде-къде по-голяма услуга.

Когато тя му отправи ням въпросителен поглед, Шарана си запали нова пура и започна да разказва за Христофор Колумб и Америго Веспучи. Тържествено и задълбочено той направи преглед на периода от края на петнайсти век до началото на втората половина на деветнайстото столетие, като не изпусна нищо съществено от случилото се през това време в Америка. После спомена и за своя тайнствен роднина и най-накрая изстреля трите познати вече фишека — Ел Дорадо, милионер и единствен наследник. И когато вече сметна, че тя е достатъчно подготвена, Шарана предложи да й даде едно препоръчително писмо до своя роднина.

Онемях от смайване. На мен, на своя най-близък приятел, той никога не беше предлагал подобно препоръчително писмо, което можеше да стори без никакви опасения, защото нищо не знаеше за съкровеното ми желание да тръгна да обикалям света и следователно сигурно щеше да си каже, че никога няма да се озова в такова положение, че да ми се наложи да използвам писмото. А ето че в този случай го предлагаше на съвсем непозната жена, която с много голяма сигурност щеше да го предаде на съответното лице!

А самата жена? Тя се съгласи с предложението му може би само за да не го обиди. Навярно й беше ясно, че препоръчително писмо от един ученик не можеше да има кой знае каква стойност. Шарана помоли ханджията да му донесе хартия, писалка и мастилница, а после заяви на жената, че трябва да напише името й. Тя му го каза и така разбрах, че то е Елизе Вагнер. Докато пишеше, той се обърна така, че хартията да е скрита от погледа ми. Значи една напълно непозната жена можеше да узнае името и адреса на неговия бъдещ наследодател, но не и аз. Обаче не се почувствах обиден, тъй като вече бях свикнал да се съобразявам с чудатостите му. Дори му обърнах гръб, за да е съвсем сигурен, че няма да разбуля тайната му. Докато разговарях с ханджията, Шарана довърши писмото и го подаде на жената със скромния намек, че щяло да й бъде страшно полезно.

Тъкмо в този момент вратата се отвори и в стаята влезе ханджийката. Изглежда, милият францел малко се поизплаши, но заради нас успя да се овладее дотам, че нищо да не му проличи. А моят приятел така се сви на мястото си, сякаш той бе виновникът. Непознатата бедна жена посрещна появяването на стопанката с видима тревога, францел си запали нова пура, за да се подсили за предстоящото спречкване. Ханджийката бавно се приближи и най-сетне застана пред мъжа си.

— Какво си запалил тук, францел? — попита го тя със странно любезен тон, чието значение аз все още не знаех.

— Коледната елха — отвърна й той със същата любезност.

— А защо?

— Защото е Коледа.

— За кого?

— За мен.

— Откога?

— От скоро.

— Я виж ти, я виж ти! От скоро значи! Но от свещите е изгоряла само една четвърт, докато още преди те бяха намалели наполовина. Как ли е станало това?

— Ами вероятно сортът им е такъв. Колкото повече горят, толкова по-дълги стават.

— Не ми е известно да има такъв хубав сорт. Иначе много би ми се искало веднага да си купя от тях. Но сигурно нещата са станали иначе. Първо си изгорил половинките докрай, а после си поставил нови свещи, та да не забележа нищо. Мислил си, че както обикновено, няма да сляза пак толкова късно. Тъй ли е, францел, или не?

— Тъй ще да е.

— Добре, че поне си признаваш. И за кого си запалил свещите на коледната елха?

— За мен и за господа студентите.

— Значи само за вас, така ли?

— Да.

— Аха! Но сега не ми казваш истината. За себе си и за господа студентите можеш да ги палиш когато и колкото си искаш, можеш да пиеш вино и да пушиш пури също колкото си искаш, обаче… обаче…! — И точно тук гласът й изведнъж скочи с една септима по-високо и тя подпря ръце на хълбоците си. — Ами за кого горяха свещите преди малко, когато под клонките на дървото се намираха саламът, сладкишът, дрехите и парите, а този господин студент декламираше онуй толкоз хубаво стихотворение, от което разбрах всяка дума?

Този път Францел скочи на крака.

— Жено — викна той, — ти си подслушвала!

— Да, ей там зад прозореца, където в капака му има голяма дупка от чеп.

— Слушай, втори път не го прави!

— Тъй ли? Че защо да не го правя? Къщата е моя, гостилницата е моя, значи и онази дупка от чепа също е моя. Мога да гледам през нея когато си поискам. От цялата къща ти не притежаваш дори въпросната дупка и въпреки това раздаваш моите пари и моите вещи, а на всичко отгоре искаш и да ми заповядваш, така ли?

— Слушай, не ме обиждай в присъствието на студентите, иначе ще ти покажа какво означава sapienti pauca (Мъдрият (умният) от малко схваща. Б. пр.)!

Вероятно той знаеше значението на тези две думи толкова, колкото го знаеше и тя, но все пак те изпълниха своята цел, тоест, направиха й впечатление. Със своя латински той искаше само да й докаже духовното си превъзходство. Дали тя го призна, или пък придаде малко насилнически смисъл на думата „паука“ (Игра на думи: немският глагол „паукен“ означава блъскам, удрям. Б. пр.) не знам, но тъй или иначе, му отвърна:

— Съгласна съм! Сега си удряй в главата твоите „сапиенти“, но утре рано сутринта пак ще си поговорим! Тя ни обърна гръб и си излезе.

— Кълна се във всички светии — въздъхна той, след като пак седна на стола си, — тя наистина е подслушвала. Чула е и е видяла всичко! Тази проклета дупка! Е, още утре ще взема най-дебелата дъска, която видя, и ще я закова върху нея!

Но ханджийката бе само притворила вратата. Беше се спряла отвън и бе чула всяка дума. В този миг тя пак влезе, приближи се до мъжа си, доверително сложи длан върху рамото му и с усмивка каза:

— Францел, не съм виждала дъска, дебела колкото главата ти. Само че ти нея няма как да заковеш върху дупката. Иначе и гюле нямаше да я пробие. Виж го ти този човек, та той още не познавал жена си! Да не би да съм някоя скъперничка, а? Да не би винаги да те гледам в ръцете, когато харчиш пари? Нима всичко, което печелим, не е както твое, тъй и мое? Но на мен не ми е безразлично кой живее в тази къща, а ако ти решиш да правиш коледни подаръци или да раздаваш моите дрехи, то искам и аз да присъствам и преди това да ме попиташ. Онзи сладкиш аз съм го пекла и салама е направен с голяма мъка и сме го чакали дълго време, понеже прасето не щеше и не щеше да се угоява. В такъв случай искам поне да знам, когато ти подаряваш нещо от това месо. И тъй, повече да не правиш такива работи зад гърба ми! Човек не трябва само да раздава, ами и да умее да живее пестеливо! А сега я ела тук, ти, стари мой студенте, с такива широки пръсти! И аз искам нещо да ти подаря, макар и да не е салам със сланина. Ето! И с това ти пожелавам лека нощ!

При тези думи тя хвана главата му с две ръце и му „залепи“ една здрава и звучна целувка, която всъщност между обикновените хорица се нарича „мляскане“. После тя пак излезе, като този път наистина затвори вратата зад себе си. Подсмихвайки се, францел я изпрати с поглед, избърса си устата с ръкав, удари с юмрук по масата и рече:

— Не съм ли казвал винаги, че имам страшно добра съпруга? Ама си я бива, славна жена! Като нея няма втора по цялата необятна Бохемия! И как ме нарече? Ти, стари мой студенте с такива широки пръсти! Да, тя знае какъв мъж има в мое лице! Не съм като някои, дето на две магарета не могат сламата да разделят, а съм образован и учен човек, който си знае своя латински.

Qui tangit picem contaminabitur.( Който бърка в катрана, ще се изцапа. Б. пр.) Тъй стоят нещата. А какво ще кажете вие, мои високоуважаеми млади приятели?

Преди някой от нас двамата да успее да му отговори, госпожа Вагнер стана от стола си и след като прокара длан по лицето си, където се бе изписала душевна болка, каза:

— Аз също видях и чух, че имате много свястна жена, и затова съжалявам още повече, че заради мен за малко щяхте да се скарате. Ако не бях принудена да се съобразявам с моя клет баща, още тази нощ щях да напусна дома ви. Но той трябва да се наспи, ако не искаме утре да падне нейде в снега и да измръзне. Наспи ли се, после няма да ви досаждаме нито миг повече. Приемете моите най-сърдечни благодарности и сбогом, господа!

— Но какво ви прихваща? — опита се францел да я задържи. — Нали сама чухте, че жена ми няма нищо против да останете у нас и… Ха! Отиде си, излезе заедно с момчето! А всъщност не прозвучаха ли думите й малко по-гордо, отколкото се полага на един гост, който не е в състояние да си плати? Какво ще кажете, господа?

— Жал ми е за нея — отвърнах аз. — Как ми се иска да бях достатъчно богат, за да мога да й помогна! Когато станем от сън утре сутринта, тя сигурно ще е изчезнала вече със своя баща и детето си.

— Дори няма да си го помисли! Първо ще се наспи, а после ще пие кафе. След туй ще видим дали старият ще може да върви, или не.

— Не чухте ли, тя ни каза „сбогом“, а не „лека нощ“?

— Сигурно не бива да разбираме думите й тъй дословно, както си мислите. Но, господин Кап… Карпио! Какво има? Какво вие?

Моят скъп приятел беше подпрял лакти върху масата и беше закрил лицето си с длани. Когато след въпроса на ханджията свали ръцете си, забелязахме, че страните му бяха придобили оловен цвят, а погледът му бе замъглен. Долната му устна бе увиснала.

— Жена… жена ви! — простена той. — Тя е виновна!

— За какво?

— Имам… имам чувството… сякаш… ще умра.

— Глупости! Пурата е виновна. „Виржинията“ е твърде силна за вас.

— Не… не! Вашата жена така… така ме изплаши!

— Изплаши ли ви? Че защо?

— Тя… така връхлетя тук… също като фурия!

— Ами, фурия! Жена ми не е фурия. Ето, вземете една пълна чаша и я изпийте! Туй е най-доброто средство, когато никотиновият дявол е захапал някого за стомаха.

— Не, не го е захапал, ами го повдига… повдига… и дори сякаш иска да го обърне наопаки.

— Пийте, пийте! Знам, че това помага.

Не ми беше известно дали препоръчваното от ханджията средство действително беше уместно, защото по онова време познанията ми, свързани с виното и въздействието му, бяха също толкова всеобхватни, колкото и знанията на един ескимос за смокините и бананите, но понеже францел тъй убедително увещаваше Шарана, то и аз се присъединих към съвета му и в крайна сметка моят приятел изпразни чашата, а после като болен от морска болест се заклатушка към канапето, за да легне на него. Помолих ханджията да ни остави да отидем да спим, но той се засмя и заяви:

— Нямам такова намерение! Ще поостанем тук заедно още някой и друг час. Трябва да използвам този случай, защото не ми се вярва много, че пак ще дойдете насам. Туй с контрабандата беше само шега, нали?

— Да, разбира се, че не сме контрабандисти. Всеки от нас беше пъхнал по две пури в ботушите си, макар да знаех, че имаме право да вземем и по-голямо количество. Не исках да развалям на Карпио удоволствието да се мисли за човек, който е опасен за държавата.

При тези думи споменатата личност се надигна от канапето, изтъпанчи се прав като свещ и с гробовен глас каза:

— Аз, опасен за държавата? Да! Ако положението ми не се подобри, тогава… може да стане ужасно, понеже… ето, веднага пак ще падна!

Той направи каквото беше казал. Францел весело се засмя, но аз се разтревожих за приятеля си и не отстъпих, докато най-сетне неуморимият ханджия не склони да ни покаже нашата стая. Задърпах Шарана да стане от канапето, а после го прегърнах с ръка през кръста, за да го водя. Той обаче припряно се освободи и възрази:

— Няма нужда да ме подкрепяш. Само ми се вие свят от силните пури, които… та аз изобщо нищо не съм ял.

— Струва ми се, че и виното има вина.

— Възможно е! Но за това ще поговорим по-късно, когато останем сами. Хайде!

Той ме хвана за ръката и докато францел ни светеше, се заклатушка по стъпалата нагоре, където се намираше нашата „гостна стая“. След като ханджията ни отвори вратата й, за да влезем вътре, той ни пожела лека нощ, остави ни свещта и се оттегли. Огледахме се наоколо.

„Стая за гости“! Да, тя наистина беше такава. Известно е що за помещение нарича с това име еснафът, а именно — една стая, където са събрани и струпани всички възможни и невъзможни тъй наречени „хубави“ мебели, както и други разкошни неща, останали още от прадядото, при което не бива да липсва и неизбежният остъклен шкаф. В това помещение рядко влизат хора, а още по-рядко го проветряват, минава за семейна светиня и може да служи за спалня само по веднъж на столетие на някой гост, когото искат особено да почетат.

И така, стаята, в която щяхме да спим, бе и според нашите схващания една „стая за гости“ в истинския смисъл на думата. Там имаше две толкова широки легла, че на всяко от тях можеха да се поберат по трима души. Видяхме и вече споменатия остъклен шкаф, една маса, канапе и два стола. Но най-силно вниманието ни бе приковано от един трикрак долап, който съхраняваше около десетина сладкиша с ябълки, извара, сирене и какви ли не други вкусни неща. Още по-възхитително изглеждаше „небето“ над нас. Там, а именно в дъсчения таван на стаята, бяха завинтени множество куки, а на тях висяха парчета шунка, пушена сланина, филета и какви ли не видове салами. Цялото това великолепие бе изпълнило помещението със силен аромат, който въздействаше на всички възможни нерви. Карпио, съвършено изнемощелият мой приятел, се изпъна в целия си ръст, с голямо блаженство дълбоко вдъхна това ухание, подсмихна се и каза:

— Приятелю Сафо, добрата ни съдба ни доведе в един истински рай. францел е съдбата ни, а къде се намира раят, едва ли е необходимо да ти обяснявам. Тук наоколо се чувства дъхът на неземни удоволствия, пред които всяка болест трябва да отстъпи. Няма да забравя последните два часа през целия си живот. Беше ми неописуемо ужасно зле. Струваше ми се, че приличах на голям издут чувал, пълен с мъки и страдания. През тези два часа изтърпях всичките десет хиляди гадости на земния живот и тъй ми се втръснаха, че им се наситих завинаги. Никотинът е змей, който никога повече няма да ме сграбчи с ноктите си, а алкохолът е змия, която ще укротя, защото човек не може изцяло и завинаги да се отърве от нея. В моите ужасни мъки и страдания реших пред теб, моя приятел, вместо клетва да дам най-свято обещание, само че още не знаех под каква форма. Но тъй като тук, в тази гостна стая, ми се възвърнаха изгубените жизнени сили, а също и отново мога да мисля горе-долу последователно, аз ти обещавам пред тези едри късове шунка и различни салами, които представляват позволените истински наслади на живота, че никога вече няма да допусна да бъда подведен да забравя човешкото си достойнство, макар и за един-единствен час. Никога устните ми няма да се докоснат до тютюн, а всяко питие, съдържащо алкохол, ще ми бъде разрешено само като лекарство. Давам това обещание пред тази почтена шунка и пред тези многоуважаеми салами. Ти си ми свидетел и ще имаш правото пред всекиго да ме наречеш безчестен човек, ако някога пак ме видиш да пуша или пък ме срещнеш пийнал. Ето ти ръката ми!

Моят иначе толкова мълчалив приятел в този случай държа доста дълга реч, което бе за мен необоримо доказателство, че обещанието му е напълно сериозно. Впрочем, ще избързам веднага да отбележа, че никога след това не го е нарушавал.

Поех протегнатата му ръка, разтърсих я сърдечно и казах:

— Радвам се, че ще вземеш присърце урока, който ти беше даден. Тютюнът на „виржиниите“ не расте по дърветата на Австрия за хлапета, а само за възрастни мъже.

— Наричаш своя най-близък приятел хлапе?

— Да.

— И навярно си мислиш, че самият ти си мъж?

— Разбира се!

— Да не би да е единствено заради това, че пурите не те съсипаха тъй като мен?

— Да, и защото проявих достатъчно мъжко самообладание, за да не прекаля с това сатанинско растение, докато ти пуши като комин и се скъса непрестанно да си палиш пурите.

— Но пък в замяна на това ти изпи повече вино от мен.

— Защото разбрах, че мога да го понеса.

— Да, за твое щастие имаш стомах, на който му е безразлично дали след като е гладувал три дни ще му се наложи да храносмила цял куп чакъл, клещи и чукове. Само че това не е доказателство за някаква си мъжественост, с която ми се пъчиш. Онзи, който нарича най-близкия си приятел хлапе, самият той е още хлапе! Запомни го! Само стомахът ти е по-добър от моя. Това е цялото ти предимство, с което можеш да се похвалиш в съвременната световна история.

— Момчето ми, предупредих те да се пазиш от последиците на пушенето, а който предупреждава някого, доказва, че го превъзхожда. Даже и сега ми е на езика едно много настоятелно и оправдано предупреждение.

— Какво е то?

— Синко, я ми кажи как гласи седмата Божа заповед?

— Не кради! — отвърна Шарана тъй сериозно, като че ли беше на изпит. — Да не би да мислиш, че съм способен да стана крадец?

— Да. Който морално е пропаднал дотам, че да пренася контрабандно баварски пури в Бохемия, той е способен да извърши и най-голямото безобразие.

— Но също и ти, достопочтени мой татко! Можеш ли да докажеш, че някога съм откраднал?

— Дали мога, или не, е все едно. Важното е, че най-вероятно още тази нощ ще откраднеш, и то преди да са пропели трети петли.

— Тогава кажи ми най-сетне какво ли толкоз ще ме подлъже да извърша подобно прегрешение към твоята скромна собственост?

— Но аз не говоря за моята, а за собствеността на нашия великодушен домакин францел. Я се огледай наоколо, я погледни и нагоре!

— Аха, сега разбрах! — засмя се той.

— Не се смей! Онзи, който при мисълта за греха може да бъде в толкова весело настроение като теб, той вече е попаднал в ноктите му. Нито на обед, нито вечерта си слагал залък в уста. Гладът скоро ще започне да те измъчва и ще те изтръгне от сън. И тогава, веднага щом усетиш живителния аромат на всички тези произведения на месарската, колбасарската и саламджийската гилдии и щом същевременно духовният ти поглед падне върху онзи прекрасен долап със сладкишите, тогава те очаква най-тежкото възможно изкушение, защото във всеки салам живее по един дявол, а най-върховният сатана има навика да атакува с пушена шунка именно най-богобоязливите сърца. Мой дълг е да те предупредя. Остани си почтен човек! А сега лека нощ, скъпи ми синко!

— Лека нощ, драги ми прадядо! Действително ли искаш вече да лягаш да спиш?

— Да, понеже за здравето е винаги по-добре да си нощен пазач на смяна до полунощ, отколкото ако ти се падне да пазиш след полунощ. И това можеш да си го отбележиш.

— Искаше ми се още да те попитам дали заради парите ни не е по-добре да подлостя вратата.

— Все едно е дали ще го направиш, или не, защото не знаем дали изкушението за кражба ще се породи тук в стаята, или пък извън нея.

— Имаш ли кибрит?

— Да, цяла кутийка.

— Тогава остави го така, че да ти е подръка! Ще заключа вратата, ала знае ли човек дали е достатъчно здрава? На кое легло ще спиш? Ако ме питаш, аз си избирам дясното.

— Точно над което висят най-хубавите салами ли? Не, то ще е за мен. Ти легни на другото! По тавана над него няма нищо.

— Слушай, Сафо, струва ми се, че ме предупреди да се пазя да не се поддам на кражба, само защото ти смяташ да я извършиш.

— Това доказва, че сте от един дол дренки с Мохамед, който също е проповядвал една лъжлива вяра. А сега ме остави да спя! Още веднъж лека нощ!

— Лека нощ, благородни ми дядо! Приятни сънища! Изгасих свещта, оставих я на моя стол и си легнах. Тъкмо когато вече заспивах, чух гласа на Шарана:

— Слушай, дали ще го предаде?

— Кое?

— Е, ами моето препоръчително писмо.

— Ах, тъй! А къде живее твоят роднина?

— Не знам.

— Какво работи?

— Не знам.

— Как се казва?

— Не знам.

— Слушай, драги приятелю, ако твоят роднина съществува само във въображението ти, от твоя страна ще е голяма низост да пратиш тази клета жена за зелен хайвер, че…

— Мълчи! — прекъсна ме той. — Не съм такъв негодник. Моят роднина наистина съществува, но само за такива хора, за които аз пожелая да го има.

— Значи аз не съм от тях, а?

— Не си.

— Благодаря!

— Моля! Обиди ли се?

— Естествено! И това ми било моят най-добър приятел! — Хмм! Сафо, ще ти кажа нещо. Имам си твърде основателни причини на определени хора да не давам никакви сведения за този мой роднина.

— И кои са тези определени хора?

— Всички лица от мъжки пол, които са приблизително на моята възраст.

— Защо пък тъкмо те?

— Това е най-дълбока тайна, обаче пред теб ще я разкрия. Надявам се, че ще го разтълкуваш като необоримо доказателство за приятелството ми.

— Разбира се! И така?…

— Никое лице от мъжки пол на моята възраст не бива да узнае каквото и да било за моя роднина, защото… защото… хмм… защото…

— Е? Защото…? Казвай де!

— Защото… защото… е, на теб ще го кажа! Защото тогава този тип може да вземе да прехвърли океана и да се представи за мен, за да получи наследството.

— Мътните го взели! Карпио! Който го направи, ще е голям негодник!

— Негодници колкото щеш!

— Но би трябвало да притежава фалшиви документи!

— Фалшиви документи колкото щеш!

— И да е невероятен лъжец!

— Лъжци колкото щеш!

— Би трябвало да познава и теб, и семейството ти, да е запознат с подробности от живота ви!

— Такива хора има колкото щеш! Сам виждаш, че с твоите контрадоводи няма да успееш да ме биеш. Не, не, няма да допусна да ми отмъкнат изпод носа такова наследство. Трябва да знаеш, че моят роднина живее в една местност, която е истинско Ел Дорадо.

Аха! Ето ти на първия фишек! Бях убеден, че Шарана няма да може да заспи, преди да изстреля и другите два фишека.

— Чу ли? — попита ме той.

— Да.

— Там е едно истинско Ел Дорадо.

— Грешиш!

— Греша ли? Как така?

— Би трябвало да кажеш: едно истинско Дорадо. Ел е граматическият член за рода.

— Какво ме интересува граматическият член, щом казаното е вярно! Нали знаеш какво значи Ел Дорадо?

— Да.

— Една страна или местност, пълна с чисто злато и скъпоценни камъни. Тогава можеш да си представиш, че моят роднина е милионер.

Милионер — фишек номер две! Тъй като не отговорих, след малко той попита:

— Спиш ли вече?

— Не, но ми се иска да спя.

— Тогава почакай само още миг! Трябва да ти кажа, че моят роднина няма близки.

— Няма ли? Щом ти е роднина, значи все пак има!

— Че кои са те?

— Ами ти и твоето семейство.

— Ах, тъй, да… вярно! Но ние сме единствените му роднини. Знаеш ли какво следва от това?

— Какво?

— Че можем да се смятаме за негови единствени наследници. Ясно ли ти е?

Единствени наследници — фишек номер три. Вече и трите бяха изстреляни и вероятно приятелят ми щеше да ме остави на спокойствие.

— Това ми е ясно — отвърнах аз, — но нещо друго не проумявам.

— Какво?

— Че ме смяташ за единствения си истински приятел и въпреки това пред мен мълчиш също така, както и пред всички останали твои връстници от мъжки пол.

— Правя го за твое добро.

— Как така?

— Ти си много свястно и честно момче и именно заради това искам да те предпазя от изкушения.

— Глупости!

— Слушай, не са никакви глупости! Щом като в някое Ел Дорадо живее един милионер, чийто единствен наследник човек може да стане, то това само по себе си е такова страхотно изкушение, че съществува опасност дори и най-верният ти приятел да му се поддаде. Обичам те повече от всички други хора и именно тази обич е причината, която ме кара да те предпазя и от най-малкото изкушение.

— Тогава ме предпазвай и мълчи! Лека нощ!

— Приятни сънища!

Отново изминаха няколко минути и тогава Шарана пак попита:

— Още ли си буден?

— Не, спя!

— Но трябва да ти кажа още нещо. Току-що ми хрумна, че…

— По това време не бива нищо повече да ти хрумва! — прекъснах го аз. — Искам да спя!

— Но то е съвсем кратко!

— Кратко или не, все ми е едно! Ако не ме оставиш на мира, ще смъкна от горе едно парче шунка и ще го запокитя по главата ти!

— Хайде, скъпи Сафо, направи го! Сигурно е, че няма да го окача пак горе съвсем цяло, защото чувствам страшен глад. Той изведнъж ме нападна и сега обикаля около мен в леглото ми като ревящ лъв.

— Ах, щом имаш в леглото си ревящи лъвове, значи съм спасен.

— Спасен ли? Какво искаш да кажеш?

— Тогава ще си имаш толкова много работа с тези зверове, че навярно няма да се занимаваш с мен.

— Е, ако ревът им не те събуди, спи спокойно. Няма повече да ти досаждам.

Шарана удържа на думата си. Аз заспах, но само след около половин час отново отворих очи, защото чух моят приятел страхливо да вика:

— Сафо, Сафо, събуди се! Събуди се и ме свали! Бързо, бързо!

Гласът не идваше откъм леглото му, а нейде отвисоко.

— Къде си? — попитах аз.

— Вися горе под тавана. На един салам. Запали свещта! Дотогава все ще съумея да се задържа. Столът се прекатури.

Значи Шарана висеше на някакъв салам! Не можах да не се

разсмея.

— Но, човече, ако ти е омръзнал животът, все пак не е речено, че трябва да се обесиш тъкмо на някой салам!

— Стига тъпи вицове, ами побързай, иначе връвта ще се скъса.

Запалих свещта и вече можех да огледам положението. Моят приятел действително висеше на един колбас или по-скоро не на него, а до него. Под краката му се намираше разстланата пухена завивка, а върху нея — прекатуреният стол.

Тук трябва да отбележа, че тази стая беше по-висока от обикновените селски стаи и че повечето от завинтените на тавана й куки бяха дебели колкото и куките за закачване на тежките газени лампи. На една от тях висеше дебел бабек, на който Шарана беше хвърлил око. На куката висеше и четирикратно скатаната връв, която Шарана държеше с две ръце, докато другият й край беше прекарал под едната си мишница. Така той висеше по-на-високо, отколкото е могъл да достигне върху вече преобърнатия стол, нещо, което отначало не бях в състояние да си обясня. Впрочем, той не беше лош гимнастик, защото в противен случай нямаше да може да издържи в това положение толкова дълго и да дочака помощта ми.

Приклекнах леко и му подложих раменете си, за да стъпи на тях и оттам да скочи на кревата. Държейки все още в ръце смъкнатата връв, Шарана хвърли нагоре съжалителен поглед и с тъга каза:

— Жалко, това беше най-голямото и най-примамливото парче от всички. А ето че сега аз стоя долу, а то продължава да виси горе!

— Крадец! Колбасарски негодник! Шунков разбойник! Предупредих те! Можеше да си счупиш и врата, и всички кокали — сериозно го нахоках аз, макар че за мой срам трябва да си призная, че едва сдържах смеха си.

— Какво ме интересува дали вратът и костите ми са здрави, или не, щом имам тъжната увереност, че няма да преживея тази нощ!

— Толкова ли си гладен?

— Ужасно! Ти ми заграби леглото, тъкмо над което небето има вид на помещение за опушване на шунка, докато над моето всичко е тъй пусто и празно. Но нали нямаше как да стъпя на твоето легло, понеже щях да те събудя. Ето защо, преди още да изгасиш свещта, аз си набелязах ей онзи бабек най-отпред, чиято големина и красива форма напълно отговаряха на целта и желанието ми. За да заглуша и най-леките шумове, разстлах отдолу моята пухена завивка, върху която поставих стола. Но за съжаление, както скоро забелязах, така не достигнах на нужната височина, понеже нали не биваше да отрежа бабека, а трябваше да го откача от куката. В тъмнината не успях да намеря нещо, което допълнително да сложа върху стола, и така да…

— Да беше подложил няколко от онези сладкиши! — прекъснах го аз.

— Мълчи, безчувствен си като Чингис хан! — изропта той. — С това свое предателско предложение сам се издаваш, че прародителите ти имат тунгуски или лапландски произход. И тъй… не можех да стигна достатъчно високо и затова реших да се изтегля нагоре само на ръце. Нали знаеш, че винаги нося в джобовете си различни върви за из път?

— Върви за из път? Добре звучи, много добре!

— Какво? Подиграваш ли ми се?

— Не. Само се сетих за унгарските, руските и други конекрадци, които, като тръгнат да скитат, имат навика да вземат със себе си оглавници и юзди, които после за секунди слагат на чужди коне. И така, какво направи с твоите върви за из път, които всъщност, както изглежда, са били тайно предназначени да играят ролята на връвчици за колбаси?

— За да могат да ме издържат, ги направих на четири ката и вързах единия край на възел под мишницата си, понеже там е най-безчувственото място, както ни доказва например играта на различни гимнастически уреди. После отново стъпих на стола и така подхвърлих нагоре четворното въже, че да се закачи на куката.

— На тъмно е било направо майсторски номер!

— Действително, че успях чак след няколко опита. И така въжето минаваше горе през куката и под мишницата ми и можех да увисна на него. Започнах да го увивам около едната си длан, а с другата ръка взех да се изтеглям все по-нагоре и скоро щях да откача бабека. Продължих да се издигам с помощта на въжето и благодарение на това, че с единия си крак успях да стъпя и да се отблъсна от облегалото на стола. Но точно тогава той се преобърна, а после, лишен от тази опора, не бях в състояние да се повдигна нито на сантиметър и се видях принуден да те извикам на помощ.

— Не е било необходимо.

— О, беше, беше.

— Не. Трябвало е само да пуснеш въжето и да скочиш долу.

— Нима можеш тъй лесно да пуснеш въже, което е здраво усукано около дланта на ръката, на която си увиснал? Впрочем, нямаше и как точно да видя къде се намираше прекатуреният стол. Не, трябваше да те повикам. Я ми погледни ръката! Виж тези сини черти! Ако не се беше събудил веднага, въжето щеше да ми пререже месото чак до костта.

Имаше право, но аз предпочетох, без да проявявам състрадание, да му кажа:

— Заслужаваш си го! В Америка бесят конекрадците за врата, но в Бохемия бесят крадците на салами за ръцете и през мишниците. Я ми кажи всъщност как си представяше цялата работа?

Още утре сутринта или ханджията, или жена му веднага щяха да забележат, че тъкмо най-хубавият им колбас е минал по пътя на всички колбаси и…

— Нищо нямаше да видят! — бързо ме прекъсна той.

— Нали се канеше да отрежеш парче от него?

— Не.

— Целия ли щеше да го изядеш?

— Не, макар да съм толкова гладен, че съм готов да унищожа и два такива големи бабека.

— Не си искал да режеш парче от него, не си искал да го изядеш целия, така ли? Та трета възможност изобщо няма.

— За едно тъй безобидно и охранено пеленаче като тебе наистина няма, но гладният лъв, който ревеше преди малко в леглото ми, може всекиго да направи изобретателен. Бях скроил чудесен план. Погледни само бабека! От всички страни е свързан с връв, и то с единствената цел да не се спука и разпадне при варенето в котела за колбаси. Мислех много внимателно да отстраня тази връв и да изрежа малък триъгълник в обвивката му. Там щях да направя дупка в бабека и да измъкна от съдържанието му толкова, колкото да нахраня лъва, който в момента използва стомаха ми като клетка на зверове. След като го наситех, се канех да… хмм!!

— Какво си се канел? Казвай де!

— Драги монголецо, нали все пак разбираш, че бабекът трябваше да бъде напълнен с нещо друго!

— Естествено! Но с какво? Любопитен съм да чуя.

— Е, ами наоколо няма нищо друго за ядене освен онези сладкиши. Ако бях отрязал парче от тях, щяха да забележат, нали?

— Е, да, за съжаление всичките сладкиши са цели. Никой не е нарязан.

— Хмм, знаеш ли, Сафо, който реши да се нахвърли върху сладкишите, ще трябва направо да изяде един цял. Това няма да бъде открито толкова лесно, колкото, ако например отрежеш само едно парче.

— Слушай, Карпио, да не би да кроиш нещо подобно? Изправя ми се косата!

— Нямам такова намерение. Аз съм почтен човек, нали го знаеш!

— Да, почтен човек, който прави дупки в чужди колбаси. И така, с какво мислеше да го напълниш?

— Със… със… забелязах, че във възглавницата ми има малка дупка. Изглежда, калъфът леко се е разпрал, защото отдолу излиза перушина. Подозираш ли вече нещо, Сафо?

— Карпио, човече, крадецо на салами и перушина! Каква идея! Искал си да натъпчеш в бабека пух от възглавницата?

— Да, пух от възглавницата — гордо отвърна той.

— Какъв порочен и пропаднал свят! Тази мисъл е толкова долна и злостна, че чак тръпки ме побиват! Представям си как добрият Францел и жена му седят на масата и почват да режат от бабека. Изведнъж се разхвърчава перушина! Какви ли физиономии ще направят само! Каква ли духовна сила и прозорливост ще похабят, за да разкрият причините за туй чудо, че някаква свиня не е имала четина, а перушина!

— Те лесно щяха да разкрият загадката, защото скоро щяха да намерят къде съм изрязал триъгълното парче в обвивката на колбаса, но едва ли щяха да хвърлят вината върху нас.

— Върху нас! Ето това ме възмущава толкова много, а именно, че при разкриването на злодеянието и аз, невинният, щях да се изложа на опасността да ме вземат за крадец.

— Успокой се, уважаеми мой скъпи приятелю! Твоята съпротива е тъй голяма само защото не си гладен. И така, щях да натъпча бабека с пух, внимателно щях да залепя отрязаната кожица обратно където си е била и пак щях да овържа целия колбас с връвта. И заемеше ли отново старото си място на родната кука, тогава дори и посред бял ден нямаше да си личи, че в среднощна доба по такъв начин съм нахранил моя ревящ лъв. За съжаление от цялата работа нищо не излезе и на този звяр не му остава нищо друго, освен да гладува.

— Вече е три часът през нощта, ще трябва да издържиш до сутрешното кафе. Ако беше казал на Францел още преди да си легнем, че си гладен, отдавна щеше да си в обятията на Морфей като сит и доволен гражданин. А така, бичуван от фуриите, няма да можеш да заспиш чак до зазоряване.

— Как ми се иска да усетиш по гърба си бичовете на фуриите! Аз се отказвам от тях, понеже и бездруго този глад ми стига. Хайде да си лягаме да спим!

— Да, прибирай прочутите си „върви за из път“! Изправи стола на собствените му крака и постави пухената завивка на мястото й! И ще ти кажа още нещо: събудиш ли ме пак, за да те свалям от някоя кука, ще преживееш голямо разочарование. Ще те оставя там, където си, и ще продължа по пътя си без твоето изгладняло присъствие.

Духнах свещта и отново се върнах в обятията на Морфея, откъдето моят скъп приятел ме беше изтръгнал толкова безцеремонно. Когато се събудих, беше вече десет часът. Шарана лежеше на леглото си с отворени очи. Стенеше тихо и от глад беше пребледнял като платно.

— Но, Карпио, защо още лежиш? — попитах го учудено. — Изглежда, отново си буден, а? Защо, след като си толкова гладен, не си станал и не си слязъл долу да закусиш?

Той пое дълбоко дъх и простена:

— Аз… нямам апетит!

Този неочакван отговор ме накара незабавно да скоча на крака и да подхвърля на щателен оглед всички опушени и неопушени колбаси. Не открих никакви доказателства за моите подозрения.

— Навярно си мислиш, че пак съм ставал и съм се занимавал с тези окачени по тавана неща, а? — попита ме той някак уморено. — И през ум не ми е минавало. Сафо, казвам ти, че миризмата на всичките салами и шунки ми е вече противна.

— Наистина ли? — попитах го смаяно.

— Да. Честна дума! Не бих могъл да изям и една хапка от тях.

— Нищо не разбирам.

— Защото не знаеш в какво състояние се намирам. Нима не ти е известно, че има хора, които, веднъж щом им е минал гладът, после дълго не са в състояние да хапнат каквото и да било? Просто като че ли са се натъпкали до гуша.

— С перушина ли?

— Стига тъпи вицове! И аз съм като тях, натъпканите. Това, че тази нощ допуснах така да ми мине гладът, няма да ми се отрази добре. Повярвай ми, чувствам вътрешностите си така, сякаш всичко в мен се е слепнало! Кой знае колко дълго няма да мога да ям! Тялото ми е като вцепенено. Едва мога да си поема дъх.

— Но тези признаци се срещат и в случаите, когато човек преяде.

— Нищо не разбираш. Това са признаци на много силен глад, преминал, без да си сложил залък в уста.

— Често съм гладувал и аз, но никога тялото ми не се е вцепенявало, нито съм имал оплаквания, свързани с дишането.

— Цялата работа иде оттам, че двамата сме различно устроени. Моят глад е лъв, а твоят — носорог, а това са две животни, които спадат към различни видове. Сега аз ще…

Тук той беше прекъснат, защото францел почука на вратата и ни подкани най-сетне да слезем долу, иначе кафето съвсем щяло да изстине.

— Най-добре е да остана в кревата — въздъхна моят приятел. — Сякаш имам олово в крайниците си. Ела, помогни ми, издърпай ме да се изправя!

Изпълних молбата му. Той наистина изглеждаше зле. Страните му бяха силно хлътнали и пепелявосиви. Гледаше втренчено в една точка.

— Слушай, Карпио, по-добре да идем на лекар! — предложих му аз. — Невъзможно е състоянието ти да се дължи на гладуване. Имаш вид на човек, когото го хваща някаква болест.

— Глупости! — усмихна се той едва-едва. — Няма да допусна да се разболея. Ще се оправя. Нали се познавам. Само ми помогни, защото ми е трудно да се наведа.

Аз се приготвих бързо, но Шарана много ме забави. Държеше се така, сякаш не можеше нито да се обърне, нито да клекне. Никога не го бях виждал толкова непохватен. И по стъпалата слезе тъй бавно, като че коленете му се бяха схванали.

Нашият Францел седеше заедно с жена си в голямата стая за посетители вече на втората сутрешна закуска. Ханджийката имаше вид на току-що разцъфнала роза и ни поздрави с такава любезност, която доказваше, че гостоприемството й беше съвсем неподправено. Изобщо не ни позволиха да отворим дума за тръгване. Научихме, че на францел му се налагало да иде с шейната до Мария Кулм и за двамата бе съвсем естествено да ни вземе със себе си. И през ум не ни мина да възразим. Когато ти предлагат нещо с удоволствие, приеми го и ти с удоволствие. Радвахме се, че щяхме да видим това прочуто място за поклонение.

За съжаление моят болен приятел не бе в състояние да изрази радостта си като мен. Той изпи само глътка кафе, без да хапне нищо. францел го наблюдаваше, като не преставаше да клати глава. Не му се вярваше, че незадоволеният навреме глад може да доведе до такава пълна загуба на апетит.

Осведомих се за тримата посетители от снощи.

— Неблагодарници! — кратко отвърна ханджийката. На въпроса ми защо да са такива, Францел поясни:

— Когато станахме, те си бяха вече отишли. Накарали слугата да им отвори портата.

— Значи е станало както си мислех! Предсказах ви го още снощи, когато жената ни каза „сбогом“ вместо „лека нощ“.

— А чуйте сега и най-важното: когато жена ми погледнала в стаята, където нощуваха, видяла, че са оставили на масата подарените дрехи, сладкиша, салама и даже моите 5 гулдена. Не са пожелали да вземат каквото и да било.

— Пет гулдена ли? Ами шестия? " — Само моите пет. Задържали са вашия гулден. Какво ще кажете за подобна неблагодарност и невъзпитание?

По онова време все още бях твърде млад и нямах право да твърдя, че познавам хората, но въпреки това ми мина мисълта, че ако бях на мястото на жената, вероятно и аз самият щях да постъпя по същия начин. Разбира се, предпочетох да не казвам гласно мнението си, но през целия ден тези клети хорица не ми излизаха от ума. Как ми се искаше да ги догоня, за да им призная колко много ми беше допаднала постъпката да оставят всички подаръци! При тяхното отчаяно положение отказът от тези неща беше такава жертва, която за съжаление нашите домакини не бяха в състояние да разберат и оценят.

До обяд останахме сами с францел, понеже жена му трябваше да приготви яденето, а си имаше и друга работа в странноприемницата. По едно време тя го извика в кухнята. Чухме ги да се смеят сърдечно, а когато след малко ханджията се върна при нас, той ми намигна и ме попита:

— Днес за обяд ще има картофени кюфтета, големи колкото главата ми. Много насищат. Ще хапнете ли и вие?

— Това е любимото ми ядене! — отвърнах аз.

— А вие?

Отправеният към Карпио въпрос очевидно криеше едва сдържано любопитство. Моят приятел обаче се потърси отвратен и каза:

— Нека само Сафо говори за любими яденета, защото за него е любимо всичко, което може да се яде. Но аз с моя изнежен стомах! Кюфтета? Пфу!

— Да, да, кюфтета! — закима францел с комична сериозност. — А бихте ли могли да ядете извара с картофи?

— Извара? Дума да не става! Нито грам! Повдига ми се!

— Я виж ти! Но преди сте могли да ядете извара, нали? Не знаех защо Францел му задава такива въпроси и побързах да отговоря вместо Карпио:

— Лапаше я направо с голяма лъжица. Даже завчера ядохме извара.

— Виж ти, виж ти! Тогава незадоволеният навреме глад наистина е много лоша работа. Не ми се е случвало такова нещо, а и не желая да ми се случва.

Ясно долавях, че в думите на ханджията се криеше някакво по-особено значение, ала нямах време много-много да размислям над тях, защото Францел веднага започна да говори за нещо друго.

Кюфтетата бяха чудесни, но Карпио даже не седна с нас на масата. Заяви ни, че можел да си възвърне апетита единствено чрез пълно въздържание — similia similibus curantur — клин клина избива, глад с глад се лекува!

След като се нахранихме, започна пътуването, което ми достави толкова голяма радост. Знаех, че и за Шарана нямаше по-голямо удоволствие от една разходка с шейна, и дълбоко съжалявах, че неговото неразположение не му позволяваше да го изпита напълно. Но Францел, иначе толкова човеколюбив ханджия, изглежда, вземаше страданието на приятеля ми повече като на шега, отколкото на сериозно, което така развали настроението на Шарана, че най-накрая той съвсем млъкна и само ми заяви, че след като се върнем, веднага щял да си легне да спи.

Но това не стана тъй бързо, както си беше мислил, макар да пристигнахме в странноприемницата толкова късно, че вече всички посетители се бяха разотишли. Ханджийката веднага ни уведоми, че под възглавницата на леглото, където беше спала непознатата бедна жена, е намерила нещо важно и същевременно го предаде на мъжа си. Видяхме, че това бе пликът с билетите за парахода. Не беше трудно да се разбере как е бил забравен. След като показа на францел паспорта си, тя пак го беше увила в кърпата. По-късно ни беше дала да видим плика, който явно после не бе скътала тъй грижливо, както паспорта. Когато си е легнала, тя е проявила предпазливост и е пъхнала под възглавницата си кърпата с толкова важните за нея документи. Или тогава, или по-късно от движенията й по време на сън пликът се е изхлузил от кърпата и жената изобщо не е забелязала, че е останал под възглавницата.

Ханджията не знаеше какво да направи с намерените билети, докато аз веднага реших да ги предам на собствениците им.

— Още рано сутринта ще занеса плика в полицията — каза францел.

— Не, няма да им го носите — обадих се аз.

— Защо?

— Защото на тези толкова бедни хора, принудени да живеят от милосърдието на другите, сигурно ще е много неприятно да си имат работа с полицията. Без съмнение се опасяват да не би да ги сметнат за скитници.

— Но какво друго да направя? Да изпратя плика по пощата до Граслиц? Нали се канеха да отидат там.

— И това не става, понеже не знаете тамошния им адрес, а не бива да се излагат билетите на опасността да изчезнат.

— Но някак си трябва да стигнат до Граслиц!

— Разбира се! Предлагам да се поверят на сигурни хора, които ще отидат до това градче и ще намерят госпожа Вагнер.

— Така би било най-разумно, но не познавам човек, който тъкмо сега да има намерение да отиде до Граслиц.

— Аз пък познавам двама души, които са готови да се нагърбят с тази куриерска работа.

— Че кои ли ще са те?

— Шарана и аз.

— Самите вие? Ще отидете до Граслиц? Струва ми се, пътят ви водеше към Карлсбад, че и още по-надалеч, а?

— Ние нямаме твърдо установен маршрут. Странстваме без някаква точно определена цел. Единственото нещо, с което трябва да се съобразим, е това, че на седми януари отново започваме да учим. Дотогава на всяка цена трябва да сме си у дома. А дали сега ще поемем за Карлсбад, или за Граслиц, ни е все едно.

— Жалко, много жалко! Харесвате ни и разчитахме, че ще прекарате при нас още ден-два. А останете ли тук поне и утре, е твърде възможно жената да дойде да потърси билетите.

— От къде на къде?

— Ами щом забележи, че ги е изгубила, бързо ще се върне, за да провери да не би да са тук.

— Съмнявам се, защото сигурно ще си помисли, че са изпаднали нейде по пътя. Ако не е била твърдо убедена, че ги е взела на тръгване оттук, навярно вече щеше да се е върнала при нас.

— Възможно е да е така. Значи наистина сте решили, въпреки проявената неблагодарност от тези хора, да хукнете подир тях и да ги намерите в Граслиц?

— Да. Онова, което за вас е неблагодарност, може би е последица от причини, останали и за вас, и за нас неизвестни. И тъй, ще направим един поход до там, защото се нуждаем от движение. Както вече споменах, безразлично ни е накъде ще полетим. Затова нека полетим към Граслиц!

— Е, чак за летене едва ли може да става дума, понеже започва да вали сняг и ако продължи така цяла нощ, утре всички пътища и пътеки ще са затрупани.

— Сега-засега това не ни тревожи. Единствената ни грижа е дали ще ни поверите плика с билетите.

— Че защо не? На такива свестни момчета като вас човек може да има доверие, а и изобщо се радвам, че ще се отърва от тези неща.

— Тогава утре тръгваме веднага щом се развидели. Надявам се, че все ще намерим някой човек, който да ни опише пътя.

— Няма нужда да търсите други хора, защото аз съм от Блайщат и много добре знам тези места. После ще ви начертая пътя върху хартия, която ще вземете.

— Съгласен!

— По-полека! — обади се Шарана. — Държиш се така, сякаш си само ти на този свят! Но и аз съществувам, почитаеми Сафо!

— Знам. Но мислех, че трябва аз да говоря, понеже ти, изглежда, си беше глътнал езика, а и освен това бях убеден, че няма да имаш нищо против, щом става въпрос да върнем имуществото на онези клети хорица.

— От само себе си се разбира, че ще участвам и аз, само не знам дали моят изтощителен вълчи глад ще ми разреши още утре да предприема един толкова труден и изморителен поход.

— Тъкмо това не бива да ви тревожи — намеси се Францел развеселено. — Известно ми е едно сигурно средство, което до сутринта ще ви изправи на крака. Но ще трябва да го вземете още тази вечер.

— Какво е то? — любопитно попита Шарана.

— Четири-пет парчета сладкиш с извара.

— С… из… ва… ра? — проточено рече моят приятел и потръпна. — Сигурно ще умра на място, ако причиня на стомаха си ужасното страдание да изям макар и едно-единствено парче.

— Но аз съм убеден, че по-рано съвсем не сте изпитвали отвращение към този вид сладкиши.

— Преди и сега, това са две съвсем различни времена. Нали знаете латинската поговорка за променящите се времена и хора?

— Разбира се, че я знам. Тя гласи: saepe luet porci facinus porcellus adulti. (Често малкото прасенце изкупва греховното прелюбодеяние на голямата свиня. Б. пр.) А ако сега не искате да хапнете нещичко, то ще ми разрешите да се погрижа поне докато сте на път да не страдате от глад. Сега ще донеса хартия и ще ви начертая откъде да минете.

След като свърши тази работа и подробно ни обясни в каква посока да вървим, отидохме да спим. Горе забелязахме, че долапът със сладкишите не беше вече в стаята ни. Това обстоятелство не ми направи никакво впечатление, понеже и бездруго сладкиши не е обичайно да се съхраняват в спално помещение. Моят приятел се обади:

— Няма значение. Ще спя толкоз по-добре, щом не ми се налага да вдишвам миризмата на този сладкиш с извара, който ми е тъй неизказано противен.

След като на другата сутрин си изпихме доста рано кафето, ханджийката ни донесе голям тежък пакет с провизии за из път. Францел ни даде плика с корабните билети и един друг, по-малък плик.

— Нека не се сбогуваме сега кой знае колко тържествено, защото съм убеден, че на връщане пак ще се отбиете при мен. А дотогава ще ви дам един малък спомен от мен. Още от идването си вие така ни засипахте с рими, че пред вас се почувствах като някакъв малък хлапак. Затова нощес, докато спяхте, седнах и си дадох труда и аз да измисля някоя и друга рима. Изминаха може би около два часа, преди да свърша с тази работа. Вижте дали струва нещо. Но не отваряйте плика, преди да напуснете града! Ще ми позволите ли да ви дам още няколко пури, както и няколко парчета от сладкиша с извара?

При тези думи Шарана, който вече се чувстваше доста добре, протегна отбранително и двете си ръце и извика:

— Никога през живота си няма повече да пуша, а ако желаете да запазя за вас благодарствен спомен, то не изговаряйте повторно другата дума, докато сме все още в странноприемницата ви!

Сбогувахме се кратко, но сърдечно. Трябваше да обещаем и при най-малката възможност на връщане пак да се отбием при тях и да останем още един ден. После поехме към покрайнините на града. Край пътя видяхме и друга странноприемница. Тъкмо когато се канех да я подмина, Шарана ме спря и каза:

— Драги страннико, не продължавай! Тук вътре с усмивка ще те посрещне пак благородно гостоприемство!

— Нима вече отново ще отсядаме? Нали не сме тръгнали да правим „бирено“ пътешествие и сме изминали едва двеста метра!

Но моят приятел знаеше как да ме придума. Доказа ми, че трябвало да огледаме съдържанието на пакета с храна, което не било възможно да стане на открито. А също искал да прочетем и стихотворението. Освен това една бира струвала само шест кройцера и щяла да стигне и за двама ни.

Помещението за посетители беше празно. След малко дойде една жена, наля ни от ечемиченото питие и си излезе. Останахме сами. Тогава с най-голяма тържественост отворихме пакета.

Той съдържаше масло, сирене, шунка, половин бабек, няколко парчета от сладкиш със стафиди и нещо увито в плат. Когато го разгърнахме, на бял свят се появиха десет гулдена и къс хартия, на който бе написано:

За вашето мило посещение

дължим ви туй възнаграждение.

Винаги ваш Францел.

Дадохме шумен израз на радостната си изненада. После Шарана взе да прави какви ли не предложения как по пътя да изхарчим тези пари, обаче аз му казах:

— Нищо няма да харчим, а ще ги спестим. Ще трябва да се задоволим с нашите пари, заделени за пътуването ни.

— Какво имаш там? — попита приятелят ми, щом видя кожената кесийка, която носех на гърдите си и в този момент измъкнах изпод жилетката.

— Това е моята тайна каса, където са скрити двайсетте талера, които съм заделил от хонорара си за непредвидени случаи. Тук ще сложа и тези десет гулдена.

— А не ти ли минава през ума, че може някой крадец да се досети къде носиш парите си?

— Тук изпод жилетката никой няма да успее да ми отмъкне кесията. Можеш да разчиташ на това. Слушай, туй между парчетата от сладкиша не е ли някакъв къс хартия, на която пише нещо?

— Тъй изглежда.

Той я измъкна и прочете следното:

„Защо сладкишът не е с извара, а със стафиди, ще разберете от стихотворението ми.“

— Какво пък толкова се занимава нашият Францел все с този сладкиш с извара? — подхвърлих аз.

— И за мен си остава загадка — отсече моят приятел с привидно безразличие, при което обаче очарователна руменина заля онези части на лицето му, където след време щяха да се срещнат връхчетата на мустаците му с бакенбардите.

— Вчера — продължих аз — той на няколко пъти спомена за сладкиша, и то с някаква особена интонация. Да не би това обстоятелство да е свързано някак си с изчезването на долапа със сладкиши?

— Нямам ни най-малка представа!

— Наистина ли?

— Да. Но нека поговорим за нещо друго. Какво ще кажеш за тази половинка бабек? Вижда ми се някак си твърде позната.

— Тъй ли? Ах… да… не е изключено да е половината от онзи бабек, от чиято кука ти помогнах да слезеш. Действително, несравнимият францел е срязал заради нас най-хубавия си колбас! О, Карпио, как щяхме да се изложим само, ако беше осъществил своя план!

— Щеше да е голяма беда! — съгласи се той с мен, поемайки си дълбоко дъх. — Представи си само… перушината!

— Да… перушината! Човече, заради теб щяха да ни изхвърлят на улицата! Ето какъв позор може да изживее човек, щом има за приятел един мошеник.

— Я мълчи! Нали всичко мина добре! Това беше само една идея, но никога нямаше да стигна до изпълнението й.

— Ами, ами!

— Никога! — увери ме той. — Можеш да ми вярваш, че умея да уважавам разликата между „мое“ и „твое“.

— Добре, добре! Вече знаем какво съдържа пакетът и нека сега прочетем стихотворението!

— Не можем ли да почакаме още малко, драги Сафо? Това „драги Сафо“ прозвуча този път толкова „захаросано“, че нямаше как да не ми направи впечатление. Затова се осведомих:

— Защо да чакаме? Имаш ли някаква по-особена причина?

— По-особена нямам, но иначе любопитството и напрежението ни ще се засилят още повече.

— Не съм привърженик нито на особено силно любопитство, нито на прекалено голямо напрежение. Тъй че да му хвърлим един поглед!

Извадих плика и го отворих. Тогава Шарана сложи длан върху ръката ми и каза:

— Сафо, ти си ми най-добрият приятел. Ще ми направиш ли една голяма услуга?

— Каква?

— Прочети стихотворението по-късно, ако искаш на Великден, или по Петдесетница, само да не е днес!

— Слушай, Карпио, с теб става нещо. Съвестта ти не е съвсем чиста. Ще го прочета.

— Тогава… ще обявя… края на приятелството ни!

— Е, хубаво! Нека гледаме на него като на нещо минало още отсега, защото, щом прибягваш до това отчаяно средство, аз пък на всяка цена съм длъжен да узная какво е написал Францел.

Измъкнах листчето от плика и прочетох написаното. О-о, и тогава всичко ми стана ясно. Клетият Карпио! Идеше ми да се разсмея на глас, но си наложих да остана сериозен и му подадох стихотворението с думите:

— Ето! Чети!

Той го прочете и пребледня като мъртвец.

— Туй… туй можеше и … и да не го пише! — заекна той.

— Ами кой току-що каза, че никога не би привел в изпълнение една толкова долна идея? Кой твърдеше, че винаги уважавал разликата между „мое“ и „твое“? Кой ме измами и излъга? Прочети ми го на глас!

— Не… не мога!

— Чети! За наказание! После може би ще се отнеса по-милостиво към теб, ти… ти… крадец такъв! На сладкиши с извара!

— Обещаваш ли ми, че наистина ще бъдеш снизходителен? — попита той толкова малодушно, както никога досега.

— Да.

Тогава Шарана зачете и по гласа му личеше какви големи усилия полагаше да изговаря думите:

Цял сладкиш с извара от долапа

в среднощна доба Карпио излапа,

а после пък простена в страх:

„От глад едва ли не умрях!“

— Значи, докато съм спал, ти си изял един цял сладкиш с извара, а? — попитах аз.

— Да — призна той с гузно изражение на лицето.

— Значи цял сладкиш с извара, състоящ се от четири четвъртинки или от осем осминки! С това може да се справи най-много някой слон. А не ти ли прилоша?

— Беше ужасно! Още дълги години ще потрепервам, чуя ли само думата „извара“. Не биваше да оставям нищичко от сладкиша, а когато го довърших със страшен зор, коварното тесто започна да се надига в мен.

— В този случай не ми е жал за теб, а за благородния лъв, на който е било съдено да се задуши тъй мизерно. Но ти можеше да предвидиш, че ханджийката е преброила сладкишите си.

— Помислих си го, но че ще ги брои и после, виж, за това не се сетих. Драги Сафо, можеш да ми повярваш — ако погълнеш квадрата на най-дългата хипотенуза заедно с квадратите на техните два катета заедно с една цяла тенджера, пълна със салата от кисели краставички и кисела сметана, чувството, което ще изпиташ, ще е нещо като безкрайно блаженство в сравнение с онова, което преживях аз.

— Хмм!

— А телесните мъки — продължи той след малко — не бяха единствената болка, която понесох, защото как, как само страдах и душевно! Така например това, че бях принуден да те гледам как нагъваш чудесните големи кюфтета, без да мога и аз да участвам в яденето, бе за мен голяма сатанинска жестокост, с която съдбата ме наказа. Ами после пътуването с шейната! Твоята веселост, твоите засмени очи, докато, дебел и подпухнал, аз се бях чучнал отзад на шейната като харпуниран в стомаха морж! Имах чувството, сякаш бях глътнал десет хиляди зъба, от които всички до един имаха зъбобол и се бяха разбеснели именно из вътрешностите ми. Давам ти дума, че…

— Чакай, спри! — не успях повече да сдържа смеха си. — Болките от десет хиляди гнили зъба! Туй сравнение е толкова блестящо и при това буди в мен такова състрадание, че няма как да не ощастливя пак с благоволението си клетия харпуниран морж.

— Какво? — възкликна Шарана и от радост скочи на крака. — Наистина ли ще… драги Сафо!… Тогава… тогава от обич и искрена благодарност бих могъл още начаса да…!

— Е, какво?

— … да изям още един сладкиш с извара — щях за малко да кажа, но естествено не и краден. Клети Сафо! Подозрението тегнеше и над теб и…

— О, не — прекъснах го аз. — Францел се оказа достатъчно хитър и умен веднага да прозре какво е положението с твоя „незадоволен и преминал глад“, както и че си единствено виновният. И той, и жена му тайно страшно се забавляваха с теб.

— Благодаря! На мен не ми беше никак забавно. Значи ти не мислиш, че съм разгневил онези хора?

— Не! Но въпреки всичко не бива да се връщаме пак при тях. Върху твоята чест все пак остава лепнато едно петно от извара, което не може тъй лесно да се изтрие. Нека не говорим повече за това, а да побързаме да се махнем оттук!

— Добре, да тръгваме! Значи вече не си сърдит, така ли?

— Не съм.

Шарана побутна към мен чашата с бира, от която все още не бяхме отпили нито глътка, и ме подкани:

— Пий, Сафо!

— Ами ти защо не пиеш?

— Защото от благодарност желая да направя за теб тази голяма жертва и да ти дам всичката бира.

— Благодаря ти, но не я искам.

— Защо?

— Отдалече подушвам, че е прокиснала.

— Не усещам подобно нещо. Но в нея има удавена хлебарка. Не я ли виждаш?

— А-а, затова значи тази жертвоготовна благодарност, а?

— Да. Даже и хлебарката исках да предоставя единствено на теб. Хайде да тръгваме!

Отново завързахме здраво нашия пакет и излязохме. Не след дълго Фалкенау изчезна зад нас.

Думите на Францел от снощи, че ще вали сняг през цялата нощ, не се сбъднаха и поне на първо време пътят пред нас беше добре очертан и отъпкан. Разстоянието до Госенгрюн изминахме за два часа и половина. След като разпитахме, научихме, че търсените от нас хора са пристигнали там още предишния ден по обед, а после ги взел в шейната си някакъв състрадателен търговец на добитък, за да ги откара до Блайщат. И тъй, трябваше да се отправим към този град. Стигнахме го още преди обяд, макар че тук снегът беше натрупал значително повече, отколкото в околностите на фалкенау.

Блайщат не е голям. Ето защо много скоро намерихме гостилницата, където бе спирал с шейната си онзи търговец. Да, открихме даже и него самия, понеже беше пренощувал там и още в ранни зори потеглил за Хайнрихсгрюн, откъдето току-що се беше върнал. Той ни каза, че жената се грижела за баща си с вниманието и всеотдайността на истински ангел, но старецът навярно нямало дълго да живее, понеже едва смогвал да се крепи върху тясната седалка на шейната. Нищо не била споменала за престоя си в странноприемницата на Францел.

— Аз съм от Граслиц — продължи търговецът, — и с удоволствие щях да ги взема до там, ала още днес трябваше да пътувам до Хайнрихсгрюн, а пък следващата нощ да прекарам в Нойкирхен. Щом разбра, че познавам всички хора от Граслиц, жената ме попита за някакъв майстор на музикални инструменти, който бил роднина на мъжа й. Имаше намерение да отседне при него, защото го смяташе за заможен. За съжаление не можах да й дам никакви утешителни сведения, понеже този човек бе всъщност само чирак и всичко, каквото припечелеше, отиваше за ракия. На всичко отгоре заради неговото пиянство от доста време никой не му даваше работа и затова още преди около година той неочаквано замина. Накъде? И аз самият не знам.

— Жената продължи ли оттук пътя си?

— Да. Ханджията не пожела да й даде безплатно подслон, а тя нямаше пари. Мислеше, че по пътя по-лесно ще намери състрадателни хора и наистина е вярно, че самотно живеещите хора в полето или в гората са по-гостоприемни от жителите на населените места, където има странноприемници.

— Тъй като надеждата й да отседне при своя роднина е рухнала, за нея вече няма смисъл да отива до Граслиц. И все пак тя натам ли тръгна?

— Да.

— По обичайния път ли?

— Знам само, че се канеше да върви все нагоре по брега на Звода. Голяма мъка е да видиш такива хора. Смятат да се доберат до Бремен с просия. Но кой знае дали ще стигнат! Старият в никой случай. Мислех си, че всеки момент ще умре в шейната ми. Тя спомена, че имала билети за някакъв параход, но ако продължат да се придвижват тъй бавно, както досега, сигурно валидността на билетите ще изтече, преди да успеят да ги използват.

Последната забележка още повече усили тревогата ми за жената. Без да казвам каквото и да било на търговеца, аз извадих плика от джоба си и го отворих. Не вярвах да върша някакво прегрешение. И наистина! Вече платените параходни билети бяха издадени от един представител в Ню Йорк на съществуващия от една година Бременски Лойд, а пътуването бе определено за първите дни на февруари. Жената не би могла да прочете и разбере тези данни, понеже бяха на английски.

Отново тръгнахме на път. Той водеше все нагоре по брега на рекичката и бе доста труден, защото на места снегът ни стигаше до колене. Разпитахме навсякъде, където живееха хора, или пък срещнатите пътници, и така научихме, че онези клетници на няколко пъти са молили да пренощуват ту тук, ту там, но винаги са им отказвали. По онова време населението из тамошните райони бе самото толкова бедно, че през зимата едва намираше сух хляб, за да преживее криво-ляво.

. Привечер видяхме пред нас малка мизерна и полусрутена дъскорезница, чиито изпочупени зъбчати колела бяха замръзнали. Едва крепящите се в рамките си прозорци бяха целите в пукнатини и дупки, които бяха залепени с хартия. Когато се приближихме, един стар измършавял пес изскочи изпод дълбока снежна преспа, където си беше устроил леговище, и с предрезгавелия си лай вдигна такава олелия, която накара горната част на дървената порта бързо да се отвори. Там се появи лицето на стара жена с измъчен вид.

— Помози Бог, майчице! — поздравих аз. — Вие ли сте стопанката на тази дъскорезница?

— Не. Дъскорезницата отдавна не работи, понеже вода има, но пари — не. После се нанесох тук, защото това жилище не ми струва нищо. Аз съм куриерката между Блайщат и Граслиц.

— Търсим един старец и жена с едно момче, които вчера са били в Блайщат и са тръгнали за Граслиц.

— Мили Боже, тях ли търсите? Тогава идвате в лош час. Със стареца няма да можете да разговаряте, понеже е на смъртно легло. Какво искате от жената?

— Носим й нещо, което е загубила.

— Влезте тогава! Едва ли ще ви хареса при мен. Тук е печално, много печално.

Тя отвори и долната част на портата и ние влязохме в тесен празен коридор, чиято мазилка се ронеше. Минахме през лошо затваряща се врата и се озовахме в стая, за която думата „обор“ би била незаслужена чест.

Там нямаше истинска печка, а видяхме само малко огнище от наслагани един върху друг неодялани камъни, където горяха дърва. Макар да беше светъл ден, помещението бе доста тъмно и колебливата светлина от огъня едва успяваше да се пребори с мрака. Не беше и кой знае колко топло. Подът не беше покрит с дъски и близо до огнището направо върху голата земя се търкаляха няколко тенджери и чинии. До прозореца се намираше стара маса с две малки столчета без облегалки, а срещу вратата имаше една постеля, която незабавно притегли погледите ни. Тя бе направена от купчина суха шума, върху която бе постлан стар мръсен чаршаф. Няколко нагънати парцала представляваха възглавницата, а одеялото се оказа, че е всъщност останките от мъжки кожух, загубил всичката си козина. Та в това легло лежеше старецът. До краката му клечеше момчето, а жената беше коленичила при горния край на постелята. Тя бе подложила едната си ръка под главата на баща си. Беше толкова погълната от своята болка, че изобщо не погледна към нас. Момчето ни позна и ни кимна тъжно с глава. Старецът лежеше съвсем неподвижно. При несигурната светлина на огъня не можехме да различим дали очите му са отворени, или не. Изглеждаше така, сякаш бе вече мъртъв.

Всяко място, където издъхва човек, е свято, ако ще би да е и най-мизерното кътче или най-бедняшкият дом по цялата земя. Ние едва смеехме да дишаме и по знак на куриерката се примъкнахме до двете столчета, където се настанихме безмълвно. Тя също дойде при нас и ни прошепна:

— Много е мизерно при мен, нали? Моят зет излезе лош човек, защото след смъртта на дъщеря ми ме изгони от дома си. Тогава се пренесох тук. От общината получавам всеки месец четиридесет кройцера милостиня, а иначе каквото ми е необходимо още, за да се преборя с глада, припечелвам, като изпълнявам различни поръчения. Но не ми е възможно да пестя или да си купя някакви други неща.

— Откога са тук тези хора? — попитах аз също тъй тихо като нея.

— Пристигнаха по обед. Цялата нощ са прекарали в снега и това ще струва сигурно живота на стария. Помолиха ме за едно местенце, където малко да си отпочине, и сърце не ми даде да им откажа.

— Яли ли са?

— Не, защото нямаха никаква храна, а днес и аз нямам нищо друго, освен малко парче хляб. Я чуйте!

Умиращият се раздвижи и полувисоко забърбори като на себе си накъсани думи:

— Студено ми е… сигурно умирам!… Положете ме… в леглото с балдахина… и ме покрийте… с меката копринена завивка!… След като умра… не подписвайте нищо, нищо… иначе ще ви докара до просешка тояга!

Момчето се разхълца състрадателно. Но майка му не помръдваше. Тя остана безмълвна, каквато е винаги най-дълбоката и съкрушителна болка. Чуваше се само пращенето на огъня и нищо друго. След доста време старецът отново поде:

— Блажен е онзи… кой… в тегло… живял е… с вяра във вечната… любов!… На небосклона… спасителна звезда… ще стигнеш… Божията истина…!

После той внезапно нададе силен вик, изправи се седнал на постелята, посочи с ръка сякаш нейде в далечината и със задъхан от ужас глас възкликна:

— Ще стреля, ще стреля… бягай, бягай, ще стреля! След това отново се отпусна върху мръсния чаршаф. Той взе да хъхри, дишането му започна да става все по-тежко и все по-бавно, докато най-сетне ми се стори като че съвсем спря. Но ето че точно тогава отново го чух със спокоен и ясен глас да казва:

— Дъще моя, вече си отивам. Но само тялото ми ви напуска.

Моята душа ще остане при теб и винаги ще те закриля. Благославям те, благославям ви. Нека Бог ви пази! Пред неговия трон непрестанно ще се моля за вас. Благодаря ви… сбогом… сбогом, мили мои… мили…

Последната дума замря на устните му. В стаята се възцари мъртвешка тишина. Даже и огънят бе престанал да пращи. Тогава жената се обърна към сина си и с такъв глас, сякаш и нейният живот гаснеше, му каза:

— Щефан, дядо ти умря. Напусна ни. Поплачи си, аз не мога! Едва в този момент, след като се обърна към момчето си, жената ни забеляза. Тя бавно се изправи, приближи се с походката на сомнамбул и с беззвучен глас попита:

— Учениците от завчера… Какво желаете?

— Забравили сте си билетите за парахода във фалкенау и ние ви ги донесохме — отвърнах аз.

Очите й сякаш гледаха нейде отвъд стената и имах чувството, като че тя говореше на някого, който не беше в стаята.

— Благодаря. Оставете ги тук на масата.

— Валидността им изтича в началото на февруари — продължих аз, тъй като въпреки съвършено неподходящия момент смятах за свой дълг да й съобщя това. — Понеже баща ви почина, Бременският Лойд сигурно ще ви върне сумата за неговия билет, защото при смъртни случаи парите за тези билети не се губят.

— Не знам дали ще стигна до Бремен — каза тя беззвучно, с пълно безразличие.

— Трябва да отидете. Един ваш приятел ми даде ей това за вас. Вземете го!

Имах чувството, че изобщо не можех да постъпя иначе, че трябваше да изрека тези думи и да измъкна моята „каса“ изпод жилетката и да я дам на жената. Тя взе кесията ми и я прибра, без да я погледне, и както изглеждаше, без да я опипа.

— Само че не ги давайте за погребението! — добавих аз. — Ще ви трябват за из път.

— Добре — кимна ми тя някак механично.

— А ето в този пакет има малко храна. Донесох я за вас. Лека нощ, госпожо Вагнер!

— Лека нощ!

Подадох ръка на момчето и заедно с Карпио излязох навън. Куриерката ни последва. Пред къщата я попитах:

— Чухте ли всичко, което казах на тази жена?

— Да — кимна тя, — чух всяка дума.

— Повторете й го още веднъж, понеже, изглежда, не ме слушаше. Нека добре скрие кесийката, за да не й вземат парите, които са й нужни за пътуването. За погребението е длъжна да се погрижи общината, в чийто район е тази дъскорезница. А за да имате и вие нещичко за по-правилното изпълнение на поръчката ми, протегнете си ръката!

Тя направи каквото й казах, а аз изсипах върху дланта й моите пари за из път. После ние поехме в полумрака на вече настъпващата вечер обратно по пътя, по който бяхме дошли.

Бях действал като под някакво внушение и не съжалявах. Доста време моят приятел мълчаливо се мъкнеше подир мен, докато най-сетне не се сдържа и наруши мълчанието:

— Слушай, Сафо, до края на живота си няма да забравя тази стара дъскорезница и този смъртен час. Колко даде на жената?

— Всичко.

— Твоите спестени двайсет талера и нашите десет гулдена ли? Човече, та ти си страшно великодушен! Ама и аз не падам по-долу! И аз щях да й ги дам. Ами какво получи старата жена?

— Моите пари за из път.

— Колко ти бяха останали?

— Не знам.

— Той не знаел! Чудесно! Дава и последните си грошове. Ами какво ще правим сега? От какво ще живеем?

— Колко пари имаш още?

— Не знам точно.

— Не е и нужно. Във всички случаи ще ни стигнат да пренощуваме в Блайщат.

— Добре де, ами после?

— После пак ще отидем във фалкенау.

— Да не би да отседнем при францел?

— Защо не?

— Мътните го взели! Сигурно не е забравил толкоз бързо сладкиша с извара. Нямаше ли друг изход?

Аз спрях, хванах го за ръката и тържествено попитах:

— Карпио, ти някога виждал ли си ме да искам от някого пари на заем?

— Не… никога!

— Тогава чуй какво ще ти кажа! Нашето пътешествие приключи, защото ни се свършиха парите. Не можем да просим, затова ще поискам от Францел да ни даде нещичко на заем. Ще вземем колкото ни е необходимо, за да се върнем у дома. Съгласен ли си?

— Най-напред ми кажи кой ще връща сумата — само ти или и двамата?

— Само аз.

— Тогава ти давам безрезервното си съгласие. Но ще трябва ти самият да му поискаш заема. Заради онзи мой ненаситен вълчи глад чувствам, че няма да мога да кажа нито дума.

— Естествено, че аз ще го направя. А сега ела!

— Идвам, де. С всичко съм съгласен, но ако искането ни накара францел да побеснее от ярост и вземе, че ни изхвърли през прозореца, кракът ми никога повече няма да стъпи в Австрия, а ще потърся моето Ел Дорадо отвъд океана, където ще получа толкова много пари, колкото ми душа иска…

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Коледа (1)

Метаданни

Данни

Коледа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа главаВъведение

Карл Май
Коледа (1)

Първа глава
Въведение