Кир Буличов
Приключение в бъдещето (9)

Глава IX
Да флипнем до космодрума

Креслото беше удобно, меко и Коля едва не заспа. По-точно заспа, но не забеляза, забеляза само, че се събужда. Същото се случва в първия учебен час: седиш, пишеш, мислиш, бориш се със съня, а след това изведнъж се събуждаш и виждаш, че ръката ти се е изместила от реда и е написала невъобразими криволици.

Коля беше спал навярно само минута или две, но се изплаши, когато разбра това. Можеше да се случи какво ли не. Автоматиката си е автоматика, но Електрон Степанович например не й се доверява много. Ами ако някой мехур стане неуправляем? Скоростта не е малка — около сто километра.

Отгоре бързо се спускаше голям мехур. Той се настани до него и Коля видя, че пътникът дръпна ръката си от арматурното табло и се облегна в креслото. Аха, помисли си Коля, мехурът сигурно има ръчно управление. Нали може да се наложи да се доближи до някоя сграда, тогава какво ще правят?

Прав беше. Под копчетата имаше ръчки, а над тях общ надпис: „Ръчно управление“.

„Добре — реши Коля, — сега за сега няма да се ползувам от него. Нямам време.“ Той погледна часовника над пулта. Минаваше един часът. Невероятно как бързо лети времето в бъдещето! Сигурно на Луната вече не ще успее да отиде — довечера трябва да си бъде вкъщи. Ако баща му и майка му се върнат и него го няма, ще вдигнат такъв шум, че по-добре изобщо да не се връща. Лошо е да си единствено дете. Ако бяха петима, никой нямаше да се вълнува — един повече, един по-малко…

Коля правилно прецени, че не трябва да пипа ръчното управление. Но разсъжденията са полезни тогава, когато се спазват. А той невинаги се ослушваше в собствените си разсъждения. Минаха две минути и си помисли: „Ако превключа мехура ни ръчно управление, ще мога да се издиша и да погледна Москва от високо. Ще се издигна не много нависоко, а ако се случи нещо, отново ще превключа на автоматично управление. Техниката не е сложна, иначе не биха разрешавали на всеки да се качва в мехурите. В тях летят и бабички, и даже малки деца.“

Да се разсъждава така беше рисковано. Но поставете се на мястото на Коля. Летите в нов вид транспорт, който притежава какви ли не възможности. Нима няма да ги изпробвате? Ако се откажете, значи ви липсва научна жилка. А Коля имаше такава.

Той реши, че ако продължава да пътува както всички, може да заспи. И за да не се случи това, трябва да се заеме с нещо.

Той превключи ръчката на ръчно управление и внимателно завъртя нагоре другата с надпис „Издигане“. Много внимателно. Така, че мехурът се издигна само на няколко метра над земята и едва не се сблъска с друг, който се косеше в насрещния поток. Не, така няма да стане. Като правиш нещо, прави го както трябва! И Коля завъртя ръчката почти докрай.

То се знае, до този момент той не беше летял в мехури и не знаеше колко бързо те се подчиняват на заповедите. Мехурът се устреми към небето, чак към слънцето, с такава скорост, че земята пропадна надолу и ушите му заглъхнаха. Коля се обърка и дръпна дръжката надолу. Мехурът замръзна неподвижно. Дори се сплеска малко от това, че пътникът се държеше жестоко с него. Изведнъж от пулта се чу глас, който приличаше на гласа от автомата за сладолед:

— Пътнико, вие нарушавате правилата за управление. Ако не прекратите да издевателствувате над летателния флип, ние принудително ще го превключим на автоматично управление.

— Извинявайте — каза Коля. — Няма вече. Мехурът продължаваше да пада и Коля този път много внимателно завъртя ръчката на неутрално положение. Успокоен, мехурът полетя напред на височината на стоетажна сграда.

Коля се обърка и погледна Москва. Отгоре градът изглеждаше безкраен и много зелен. Но да се познае кое какво е, не беше лесно. Коля видя телевизионната Останкинска кула, но до нея имаше още три кули, двойно по-високи, които обкръжаваха старата кула, както снажни синове старата си майка.

Около центъра Москва образуваше плетеница от зелени и жълти петна. За да види Кремъл, трябваше да се издигне по-високо.

Коля дръпна ръчката нагоре. С удоволствие усещаше, че мехурът го слуша и са издига по наклонена плоскост. Дори си помисли, че си струва да остане тук още два-три дни, за да се повози до пасата в мехурите. Дърпаше ръчката и гледаше назад. Москва остана далече долу, но той ме се страхуваше. Стори му се, че вижда кремълските кули, но в този момент нещо леко изтрещя и всичко изчезна. Около него се простираше непроницаема сива мъгла. Коля чу глас:

— Що за хулиганство във въздуха? Кой пуска в небето слепи котета? Престанете да късате мрежата. Спрете машината!

Коля се подчини. Мехурът увисна сред сивата мъгла и колкото и да си въртеше главата, нищо не виждаше.

— Вие спите ли? — отново се раздаде глас. Беше познат и много сърдит.

— Какво да правя? — попита Коля.

— Как какво да правите? Падайте надолу.

— Заповядахте ми да завъртя ръчката на „Стоп“

— Правилно постъпихте. Отново щяхте да разкъсате мрежата, а след това щяхте да се блъснете в мен. Падайте, ви казвам!

Коля послушно завъртя ръчката надолу и мехурът започна да пада като бърз асансьор. Не бе успял да преброи до двадесет, когато отново блесна слънцето. Вдигна глава и видя, че над него виси голям кръгъл облак, в който той случайно беше влязъл, но като се вгледа, забеляза, че облакът не е обикновен. Беше обвит с блестяща на слънцето мрежа, която се събираше към голям мехур с пътник. Големият мехур влачеше след себе си облака.

— Я се издигнете — каза гласът. — Искам да видя въздушния хулиган. Заради вас половината облак ще загубя.

Коля видя, че оттам, откъдето се измъква неговият мехур, излизате облачна мъгла като пара от чайник.

— Извинете — рече Коля. — Аз случайно.

— Все пак се изкачете.

Нищо не му оставате, освен да се издигне. Вече се беше научил да управлява мехура. И щом се приближи до мехура-буксир, му олекна. Там седеше старият му познат, връстникът Павел.

— А, ето кой лети както си иска! — каза старецът, който го позна. — Защо така, Коля?

— Загледах се в Кремъл — оправда се Коля — и не ви забелязах. Не сте ли уморен? Цяла сутрин с велосипеда…

— Нима мислиш, че щях да живея толкова години, ако не работех? С велосипеда се закалявам, а облаци тегля, защото работя в метеорологично управление.

— Вие ли предсказвате времето?

— Предсказваха го едно време. Сега го правим. Виждаш ли колко сме много?

Коля забеляза, че по цялото небе мехури влачеха облаци — може да бяха сто мехура, може би повече.

— В Рязан искат дъжд. Обещахме привечер да им направим малко. Искаш ли да отлетиш с нас?

— Благодаря, бързам за космодрума.

— Нещо не забелязвам да бързаш. Съветвам те да превключиш флипа на автоматично управление, защото твоите маневри сигурно са забелязани от централния пулт. Намрази го сам, докато не са го направили те. Срамота е. Все пак възрастни хора сме.

Коля искаше да изпълни съвета, но не успя. Изведнъж ръчката без негова помощ превключи на автоматично управление и върху целия пулт светна надпис:

Мехурът бързо се устреми надолу и след три минути вече се носеше в потока от мехури ниско над земята, полетял към космодрума.