Кир Буличов
Приключение в бъдещето (12)

Глава XII
Пиратски неуспехи

Ако си пристигнал за малко време в чужд град, за един ден можеш да видиш улиците му, даже да се запознаеш с някого, да отидеш в музея и тъй нататък. Но едва ли ще разбереш как живеят хората му, какви грижи, беди и радости имат. Можеш да получиш неправилна информация за всичко.

Така е, ако пристигнеш в друг град. Ами ако си пристигнал в съвсем друг свят, като Коля?

Момчето вървеше по улиците, виждаше най-различни неща, срещаше се с хора и веднага се разделяше с тях. Все пак разбра — не всичко се изменя за сто години. Много неща обаче Коля не видя и не разбра. Струваше му се, че след сто години хората би трябвало да живеят безгрижно и весело. Да вършат това, което им е интересно, да ходят на маскаради, да летят с криле или да пътуват до други планети. Но не видя нито трудностите, нито сложностите в живота на бъдещите хора. Така се случи. А сложности и трудности, разбира се, е имало. И по-различни от нашите, и съвсем същите. Разбира се, никой не го лъжеше, не криеше нищо от него — нали го мислеха за техен съвременник. Но за един ден може да добие само най-повърхностна представа.

И няма нищо чудно в това, че когато Коля видя в кораба дебелия и слабия, които се криеха зад сандъците, не разбра що за хора са. Наистина и младият дежурен началник на кораба не се досети. А капитан Полосков се разтревожи, едва не ги позна, но те вече бяха отишли надалече.

Капитан Полосков ги беше виждал само преди две години, когато с експедицията на Московската зоологическа градина ходи с кораба „Пегас“ на други планети да събира редки зверове и птици. В тази експедиция участвуваше и момиченцето Алиса, което баща й, директор на зоологическата градина, беше взел със себе си.

Пътешествениците изживяха много приключения и се сблъскаха с една неприятна компания — космическите пирати. Какво толкова чудно? Някога, когато корабите бяха с платна, по моретата и океаните плаваха морски пирати. След време на Земята се появиха телефоните, радиото, бързоходните кораби и самолети и пиратите нямаше къде да се крият от преследвачите си и бяха унищожени. Друго нещо е космосът. Галактиката може да се сравни с океан, само че милиони пъти по-голям. Като острови по нея са разпръснати планетите, като архипелази — съзвездията. А всичко останало е пустиня, из която плуват космически кораби. Различни народи, живеят в Галактиката. Както някога на Земята, така и тук има и напреднали народи, изостанали, и дори диваци. В Галактиката има дори и такива планети, жителите на които още не могат да си представят живот без война.

Това използуват космическите пирати. Трябват им пари и скъпоценности, разкош и развлечения. Но най-много — власт над света. Някога такива пирати представляваха истинска напаст, но в един прекрасен ден това омръзна на Галактиката. Жителите й се заеха сериозно с тази работа.

Всички планети от Галактическия съюз обединиха усилията си, построиха специални бързоходни крайцери и започнаха война с пиратството. След няколко месеца изловиха почти всички пирати, откриха базите им и даже върнаха на собствениците част от откраднатото. Но неколцина ловки и хитри космически разбойници се укриха. И сред тях бяха двама известни бандити. Единият се казваше Веселчак У. Беше дебел, като че ли направен от тлъсти топки. На пръв поглед можеше да се вземе за добър и приказлив шишко, но това би било фатална грешка. Никой, даже най-близките приятели нямаха доверие на Веселчак У. Той даже родната си майка беше продал робиня на една изостанала планета. Наистина това беше още в началото на кариерата му и после, когато забогатя, той си спомни за майка си и замина да я откупи. Но се оказа, че през това време майка му сама се е откупила, станала е кралица на княжество Мравешки хълм и посрещнала любимия си син така, че той и корабът му едва се отървали.

Веселчак У се смяташе за голям хитрец. А когато нямаше кого да надхитря, сядаше да играе карти сам със себе си и сам се побеждаваше, като шмекеруваше безбожно.

Съвсем друг беше приятелят му Плъс от мъртвата планета Плаплъс. Плаплъсите винаги воюваха и не познаваха друго занимание. Воюваха дотогава, докато не се избиха взаимно, а последните от тях се скриха в тъмни подземия. На Плъс му омръзнало да тича по подземия и той станал пират. Станал най-студеният и жесток негодник в Галактиката.

Плъс от Плаплъс винаги е в пластмасова обвивка. Най-много обича да се представя за дребен, слабичък, тъжен човек. Но под тази обвивка се крие насекомо с окосмени крака, закръглено телце и остри тънки щипки. На гърба си има малки криле, но лети лошо. Крилете са необходими на плъсите, за да бръмчат и заглушават противника. Освен това Плъс има опашка с отровно жило накрая. Вярно е, че тази отрова действува само на други плъси.

Когато изловиха почти всички пирати, тези двама бандити обединиха усилията си, макар че преди това враждуваха. Оттогава вече пет години заедно скитосват из Галактиката. Налага им се да се крият. Доскоро имаха собствен кораб и няколко помощници, но когато експедицията на „Пегас“ с усилията на трима капитани ги победи, пиратите съвсем обедняха. Успяха да избягнат правосъдието, но трябваше две години да се крият на далечни планети. Отчаяни, те се хвърлиха за помощ към майката на Веселчак У, но тя нямаше нужда от син несретник и ги изгони.

И стана така, че Коля, озовал се в бъдещето за един ден, се срещна именно с Веселчак У и Плъс, без да подозира, че те имат такава бурна биография.

Пиратите бяха пристигнали на Земята сутринта и не мислеха за дълго да остават тук. Страхуваха се да не ги хванат веднага, а трябваше да намерят някакъв кораб, който да ги откара на Плутон. На Плутон работеше малка експедиция и оттам скоро щеше да се отправи към Земята кораб, натоварен със злато. Известно е, че на Плутон златото е повече от гранита.

Успяха всичко да свършат и ако не беше грешката на изчислителната машина, щяха да заминат за Плутон, да завладеят кораба и да избягат в космоса със златото. А може би нямаше да успеят. Не се знаеше. Но когато влязоха във вазата, количката предаде теглото й в диспечерския пункт. А теглото се оказа със сто деветдесет и три килограма над нормата. Диспечерският провери по списъците и откри, че толкова тежи контейнерът, който трябва да бъде отправен на Марс, и изпрати количката на марсианския кораб. Пиратите не взеха под внимание тази подробност и загубиха.

Разобличените гратисчии успяха да потънат в тълпата от поклонници на великата певица Милена Митина. Те решиха да се скрият в града до утре, а след това, когато всичко утихне, да се върнат на космодрума. Но първо трябваше да се замаскират.

Още щом влязоха в сградата, Веселчак У даде условен сигнал и пиратите се скриха зад автоматите, поднасящи бонбончета на онези, на които им прилошава в космоса.

Всички наоколо си гледаха работата. Пиратите малко си отдъхнаха — нали само преди две минути мислеха, че песента им е изпята. След това Плъс измъкна от джоба си малка пръчка. Щом натисна единия й край, от нея изскочи дълга, около тридесет метра, почти невидима тел, с ноктенца накрая. Всъщност това не беше тел, а валапаски смок — странно създание, живеещо в храсталаците на една безименна планета. Обикновено се крие в дупка под земята, по ако наблизо мине някакво животно, смокът моментално излиза и като стрела се впива в него. Много не му трябва. Задоволява се с малко — ще отскубне кичур вълна или перо, самият той се храни с комари. Останалото е нужно за гнездото, в което спи другарката му. А другарките на валапаските смокове са дебели змии, големи колкото анаконда, на тях им е нужна мека постеля. Затова смокът краде от минувачите — грижи се за семейството. Такъв един смок Плъс отдавна беше приспособил на дребни кражби и винаги го мъкнеше със себе си. Ето и сега валапаският смок дотрябва. Група туристи бяха заобиколили екскурзовода си, чуваше се смях. И никой не забеляза как тънкият полупрозрачен конец се насочи към вещите им. Отначало ноктенцата сграбчиха широка и тънка небесносиня пелерина и тя като скат^[1] по дъното на залив се понесе към автоматите. Разсеяният доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос, който приличаше на син кон в аквариум и който направо от стадиона беше побързал да дойде на космодрума, за да не закъснее за рейса си, видя как по пода се пързаля небесносиня пелерина. Той реши, че това не е пелерина, а някакъв гост от друга планета, само че подобен на небесносиня пелерина. Затова доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос се извини и когато подскочи, за да не настъпи непознатия, водата от неговия аквариум се разлюля и разля на пода. Доцентът каза:

— Извинете, опръсках ви.

Но пелерината вече се беше скрила зад автоматите.

— Ех ти, синя кобила — изруга доцента навъсеният Плъс. — Ще трябва ти, Веселчак У, да се наметнеш с тази пелерина. Аз не мога, ще се простудя, ставите ми са слаби.

— А аз да не би да искам да настивам? — удиви се Веселчак У. — Освен това пелерината ми е малка. Отмъкни ми сомбрерото.

Сомбрерото принадлежеше на мексикански турист, то висеше на гърба му на връзчици, завързани под брадата.

Плъс отново пусна валапаския смок и тоя се хвана за сомбрерото с мъртва хватка. Плъс дръпна смока за опашката, а смокът дръпна туриста за шапката. Връзчицата се развърза, туристът не успя да се задържи на краката си и пльосна на пода. Сомбрерото бързо запълзя към автоматите, а през това време доцент Спуси-ва-пус-ва-пас-ва-пос се връщаше. Той видя, че към него бързо пълзи някакъв друг, кръгъл пришелец. Подскочи, за да не го настъпи, изпръска го с вода от аквариума си и каза:

— Извинявайте, толкова съм разсеян!

А в отговор зад автоматите се чу страшно проклятие на космически жаргон. Толкова страшно, че синият кон в аквариума си запуши ушите и се изчерви. Доцентът не знаеше, че пиратите ужасно се боят от простуда.

Мексиканският турист скочи, затърси си сомбрерото, но от него нямаше и следа. Туристът заяви в бюрото за изгубени вещи, че сомбрерото му е избягало. А през това време иззад автоматите излезе дебел човек със сомбреро, нахлупено до очите, след него бързаше друг човек, така завит в мокра небесносиня пелерина, че навън стърчеше само острият му нос. Човекът с пелерината кихаше силно.

Пиратите се измъкнаха на спирката на мехурите малко след Коля, бързо се качиха в двуместен мехур и се понесоха по-надалеч от космодрума.

— Къде ще изчакаме? — попита Веселчак У. — Добре ги метнахме! — И се разсмя.

— Шшт! — отговори Плъс — Диспечерският може да подслушва.

— На Земята диспечерският не подслушва разговорите. Още повече, че говорим на пиратски език.

— Все едно, моля те, говори шепнешком.

— Сега накъде?

Плъс изучаваше надписите под копчетата. Имаше повече от сто, но нито един не им вършеше работа.

— Ето! — изсъска Плъс. — Ето накъде ще се запътим. Може и някаква полза да извлечем. Никой няма да се сети да ни търси там.

Тънкият му синтетичен пръст, който скриваше нокътя, натисна копчето, под което пишеше:

А през това време Коля вече летеше към Москва. Той отиваше към булевард „Мир“, откъдето с автобус №3 мислеше да се върне на булевард „Гогол“ и оттам да стигне до Института на времето.

Всичко беше много хубаво, даже с Милена Митина се запозна, само да не му се спеше толкова. Сигурно все още беше под влиянието на сладоледа с лимонадата и сандвичите. А може би просто се бе уморил.

Пътешествуваше спокойно, не нарушаваше правилата. Извади от джоба си камъка, подарен от великата певица. Камъкът красиво блестеше на слънцето. Беше топло и приятно. Коля пак пусна камъка в джоба си и реши, че за малко ще затвори очи, и ще си помисли за различни неща. Затвори очи, но не можа да помисли за нищо, защото заспа.

В съня си се наведе напред, сложи глава на ръцете си, а с лакът, без да иска, натисна копчето с надпис „Космозо“.