Кир Буличов
Приключение в бъдещето (18)

Глава III
Аз съм твоето татенце!

Минаха два-три часа. В болницата всичко утихна, много от болните заспаха, Алиса все така лежеше с лице към стената, а Юлка четеше. Парниковите рози, които донесе Наташа, бяха на нощното шкафче до леглото на Юлка и тя чувствуваше свежия им и приятен аромат.

Изведнъж в коридора отново се чуха стъпки. Същите като преди малко. Някой внимателно, но тежко пристъпи до вратата и се спря.

— Алиса — пошепна Юлка, — виж, пак същият.

Алиса седна на леглото и допря пръст до устните си.

Силуетът на човека постоя малко на вратата и отново изчезна.

— Тая работа не ми харесва — каза Юлка. — Ще позвъня на дежурната сестра.

— Почакай — помоли я Алиса.

И в този момент чуха, че навън някой разговаря. Няколко души вървяха по коридора. Спряха пред вратата. Тя бавно се отвори.

Но нищо особено не се случи. Влезе дежурната сестра Мария Павловна, Тя беше възрастна и строга сестра, болните твърде не я обичаха, защото винаги говореше за правилника и за това, че трябва да се спазва. А кой спазва правилника, особено когато вече оздравява?

— Не спите ли, момичета? — попита тя.

— Но.

— Алиса, Александър Борисович иска да говори с тебе — каза тя.

Алиса много се учуди.

— Алик Борисович? А нима той…

Но Алик Борисович вече влизаше в стаята.

— Как се чувствувате, момичета? — попита той, като че ли не си беше взел довиждане преди два или три часа.

Дали не се е върнал вече от кино, помисли си Юлка. Но какво би могло да се случи? Да не са се скарали с Шурочка?

— Надявам се, че всичко е наред — каза Алик Борисович. — Аз имам изненада за Алиска. Изключителна изненада! Бих те накарал да танцуваш, но още не бива. Можеш да си отиваш вкъщи.

— Как? (Юлка видя, че Алиса побледня). Това е невъзможно!

— Възможно е, възможно! — Алик така се радваше и сякаш той ей сега щеше да затанцува. — Краят увенчава делото! Дойде баща ти. Така че стягай се за вкъщи.

— Моят баща не може да дойде — отговори Алиса.

— Миличка, не се съпротивявай — рече Алик Борисович. После той се обърна към Мария Павловна и каза строго: — Моля ви да приготвите нещата на момичето и документите за изписването й.

— Как така, Александър Борисович? — учуди се Мария Павловна. — Сега, толкова късно? Не, аз възразявам.

— Ще ви помоля да не възразявате! — каза Алик със съвсем друг тон. Юлия никога не би и допуснала, че той може да разговаря с такъв тон. — Изпълнявайте указанието ми.

— Утре сутринта — отговори Мария Павловна. — Съгласно правилника. С разрешение на завеждащ отделението. Няма да нарушавам правилника. Още повече, че Вие, Александър Борисович, вече предадохте дежурството си, а дежурния лекар го няма.

— Не съм виновен, че нощният дежурен лекар е отишъл някъде — каза Алик. — Той ще си отговаря за това. Но ние не можем насилствено да откъсваме детето от семейството. Баща й специално е пристигнал от друг град, преживява, вълнува се. Чуйте.

Алик млъкна и всички чуха как отвън някой тежко пъшка, а може, би плаче.

— Ето — каза Алик Борисович. — Искате да травматизирате и детето, и семейството му заради някакъв глупав правилник. Вървете и пригответе документите, аз ще се подпиша, където трябва и толкова. Проявете най-сетне и човешки чувства.

— Но детето още не бива да се движи. То имаше сътресение на мозъка.

— Имаше, но сега няма — отговори Алик. — Днес я преглеждах. Нищо няма да й стане.

— Александър Борисович, днес не мога да ви позная! — възкликна Мария Павловна. — Държите се някак странно.

— Вървете — каза Алик. — И ни чакайте на работното си място. И ако не направите това, което ви наредих, ще се оплача от вас.

— Какво? — Мария Павловна толкова се учуди, че за малко не припадна. — Вие… срещу мене… оплакване?

Точно тогава Алик Борисович буквално изтика Мария Павловна в коридора и каза на оня, който чакаше отвън:

— Влезте, татенце. Дъщеря ви ви чака с нетърпение.

След като отблъсна Мария Павловна, в стаята се вмъкна пухкав целият тресящ се от тлъстини дебелак с тъмни очила и нахлупена до очите шапка. Той беше толкова дебел и така странно облечен, като маскиран, че Юлия чак отворя уста от учудване.

— Къде е дъщеря ми? — каза дебелият с тънък глас. — Къде е съкровището ми? — И широко разперил дебелите си ръчища, тръгна право към Алиса. — Да си вървим, да си вървим вкъщи, при татко и мама — говореше шишкото, придвижвайки се към Алиса като локомотив.

— Не! — извика изведнъж Алиса. — Да не сте посмели да се доближите до мен! — Тя седеше в леглото, притиснала гръб до стената, завита с одеялото чак до брадичката. — Да не сте посмели! Вие не сте ми никакъв баща! Аз съм ви виждала някъде, но вие не сте ми баща!

— Чакайте! — викна Юлка, която веднага повярва на Алиса. — Иначе ще викам, а вие още не знаете как мога да викам.

— Чакайте — спря Алик Борисович шишкото. — Не трябва да нервираме децата. Дъщеря ви имаше сътресение на мозъка и травма. Тя е загубила паметта си. Забравила ви е и в това няма нищо чудно. И ти, момиченце, не се тревожи. Сега заедно ще си спомним всичко и ти ще си идеш вкъщи, и всичко ще бъде наред. А ти, Юлия, не викай. Защо ще викаш, когато в съседните стаи спят болни деца. Защо да ги будим?

— Алиса, нима си забравила скъпия си татко? — каза дебелият с плачлив глас — Забрави ли как те люлеех на ръце? Забравяли как летяхме на…

При тези думи доктор Алик, кой знае защо, хвана дебелия за ръкава и изсъска като змия.

— Правилно — викна Юлка. — Тепърва трябва да разберем що за баща й е този. Има ли някакви документи?

— Имам документи — каза дебелият. — Всички документи. — И той извади от джоба на много широките си панталони някакви хартийки и ги размаха под носа на Юлия.

— Момиченце, не се бъркай в работата на големите — каза Алик на Юлка. — Тебе никой не те е молил. То не те засяга.

— И още как ме засяга! — рече Юлка. — Мен абсолютно всичко ме засяга. Вие даже не си представяте колко много работи ме засягат.

Юлка беше в състояние, когато по-добре е човек да не я доближава, особено ако си спомни, че тя можеше да драска като котка, макар че от първи клас не бе пускала в ход своето опасно оръжие.

— Ставай, Алиса — заповяда Алик — Побързай. Убедихме се, че този гражданин е твоят баща. Ще си идеш с него вкъщи и там всичко ще си спомниш и ще оздравееш.

Алик кимна на дебелия да прибира дъщеря си и оня посегна към нея. Но тя скочи, изправи се и се притисна до стената. Ръцете на дебелака като щипци на рак се затвориха в празното пространство.

— По-бързо де! — викна Алик. — Сега ще дойдат!

— Те са заедно! — извика Юлка. — Те са заедно!

— Разбира се — отговори Алиса, изплъзвайки се от ръцете на дебелия и на Алик, който заобиколи кревата, за да помогне на лъжебащата. — Виж му обувките!

— На кого?

— На Алик.

Юлка, която също стоеше на леглото, погледна надолу и веднага разбра каква е работата: двете обувки на Алик Борисович бяха десни. Десни.

— Какво има? Какво има? — попита Алик, който също гледаше обувките си.

И Юлка видя нещо абсолютно фантастично: пред очите й дясната обувка, която беше обута на левия крак, си мръдна носа, изви се и се превърна в нормална лява обувка.

— Ах! — възкликна Юлия.

— Не обръщай внимание — рече Алик Борисович. — Обикновената ми разсеяност.

Изведнъж се чу викът на Алиса:

— Юлка!

Докато Юлка гледаше обувките, шишкото се беше изхитрил да хване Алиса, и то така, че тя се оказа притисната към хълбока му и не можеше да се съпротивяла.

Тя махаше с крака, удряше го с юмруци по мекия хълбок, но дебелият не обръщаше никакво внимание. Той бутна шкафчето — цветята паднаха, водата се разля на пода — и побърза към вратата.

Край, помисли си Юлка. Но тя си спомни славните древни времена, когато на вилата беше вожд на червенокожите и водеше своето сурово племе в смели набези, срещу бледоликите съседи.

Тя нададе бойния вик на ирокезите, скочи като пантера и впи нокти в бузата на дебелия.

От вика стъклата зазвънтяха и едното даже падна навън. Всички, които спяха в болницата, се събудиха. Врабците изпопадаха от клоните, враните литнаха чак до облаците, един шофьор влезе в канавката, защото помисли, че го задминава пожарната. Както се изясни после, само дежурният лекар не се събуди — някой му беше бил приспивателна инжекция и той спеше в мазето върху купчина картофи.

Нападението на Юлка беше толкова неочаквано и силно, че дебелият изпусна Алиса и тя падна на земята, а той замаха с ръце, за да отблъсне увисналата на него Юлия и когато успя да го направи, се хвърли към вратата, избивайки я от пантите. Вратата се удари о срещуположната стена на коридора. Алик Борисович извика: „Тррпррф!“ — и хукна след шишкото.

Юлка и Алиса седяха на пода и клатеха глави, за да дойдат на себе си.

— Как ги напердашихме, а? — попита Юлка.

— Сигурно раната ти се е отворила — каза Алиса. — Изобщо ти си истинска приятелка.

— Значи това не беше баща ти?

— Не, това не ми е никакъв баща. Това е космически пират, казва се Веселчак У.

— Ти си полудяла, Алиса! Какъв космически пират?

— Ще ти разкажа. Сега напълно ти вярвам. Само че нека всички да се поуспокоят. Чуваш ли, вече тичат насам?

Тичаше Мария Павловна.

— Какво стана? — възкликна тя, нахълтвайки в стаята. — Момичета, защо сте на пода? И то във вода. Това е абсолютно забранено от правилника.

Момичетата се разсмяха и станаха.

Дотича и другата сестра, от третия етаж. Някои от болните, на които им бе разрешено да се движат, надникнаха в стаята. В коридора някой попита:

— Къде е взривът? Къде имаше взрив?

— Нищо не разбирам — рече Мария Павловна. — Аз съм виновна за всичко. Но къде е Александър Борисович? И къде е твоят баща, Алиса?

— Какъв Александър Борисович? — попита Алиса. — Какъв баща?

— Които току-що бяха тук!

— Тук не е имало никой.

Юлкините очи станаха квадратни от удивление. — Как така… — намеси се тя.

— Никой не е идвал — повтори Алиса с такъв тон, че Юлка веднага разбра: трябва да мълчи и да се съгласява с всичко.

— Със собствените си очи видях… — започна Мария Павловна, по се запъна и попита: — А кой счупи стъклото? Кой викаше? Кой изби вратата? Не се опитвайте да ме заблуждавате, аз и без друго нищо не разбирам.

— Един неочакван порив на вятъра — отговори Алиса. — Вероятно смерчът е счупил стъклото и със свистене ни е изхвърлил от леглата, дори и вратата е избил. Нима не е ясно?

— Не, аз положително полудявам! — каза Мария Павловна. — Със собствените си очи видях Александър Борисович и един друг гражданин, един такъв пълен, представителен. Те ме изпратиха за епикризата на Алиса.

— Мария Павловна — рече Алиса, — мисля, че е най-добре да се обадите по телефона на Алик Борисович. Той сигурно вече се е върнал от кино и си е вкъщи. И ще ви каже, че в никаква болница не е бил и не е виждат моя баща.

— Точно това и ще направя — каза Мария Павловна строго. — И то веднага! Няма да се оставя току-така! Някой тук е полудял! Надявам се, че не съм аз. Само че първо ще ви донеса сухи пижами и ще ви заведа в изолационната — не можете да спите в отворено помещение.

Когато Мария Павловна затвори вратата на изолационната и те легнаха в новите си легла, Юлка попита:

— Защо й каза да се обади на Алик? Та нали той още е навън.

— Нищо не си разбрала — отговори Алиса. — Алик няма пръст в тая работа. Той цялата вечер е бил със своята Шурочка. И сега пие чай. Това не беше никакъв Алик Борисович. Аз отначало не се сетих. Това беше съучастникът на Веселчак У, също космически пират, Плъс от планетата Плаплъс. Те ме преследват. А ако не ми вярваш, почакай да дойде Мария Павловна и каже, че е говорила с Алик.

— Не бих могла да се припозная… и Мария Павловна го взе за Алик.

— И аз отначало сбърках. Защото Плъс е велик хипнотизатор. Само че сгреши с обувките. Помниш ли?

— Помня — каза Юлка.

На вратата се подаде Мария Павловна и силно и страшно прошепна:

— Аз съм полудяла! Александър Борисович си е вкъщи и пие чай! Той ми се… присмя!