Кир Буличов
Приключение в бъдещето (32)

Глава XVII
През оградата и обратно

— Никак не те бива за конспиратор — заяви Юлка Грибкова, когато с Алиса успяха да се измъкнат незабелязано от училището.

— Знам — отговори момичето.

— „Знам, знам!“… — Юлка още повече се разпалваше от Алисината покорност. — Миелефона ли си дошла да търсиш, или ще устройваш демонстрация?

— Много е трудно да лъжеш хората — оправдаваше се Алиса. — Ако почнеш нещо да правиш…

— Заговори на английски — както и да е. Случва се и с наши деца. Допускам, че би могла да играеш и волейбол. В края на краищата ти ме замести и помогна на класа. Но цялата тази история с математиката…

— Увлякох се. Много интересен проблем възникна.

— Аз седях и си треперех, че ще те изобличат. А ти си мислила само за проблема. Проклета егоистка! А с шаха какво направи! Кой те караше да побеждаваш гросмайстора? Да не мислиш, че нашите десетокласнички често побеждават гросмайстори?

— И нашите също рядко. Ако се бяхме срещнали само аз и той, никога нямаше да спечеля.

— Ох, скромната! Ще припадна от умиление!

Зад тях по пресечката тропаха тежки стъпки.

— Алиса! — Юлка се огледа и я хвана за ръкава. — Ще ни пипнат!

По пресечката към тях тичаха двама души. Висок на ръст дебелак и до него дребничко слабичко човече. Те махаха с ръце и нещо крещяха.

— По-бързо!

Юлка и Алиса хукнаха да бягат. И като за проклетия нито една порта, нито един отворен вход, ни един завой. Няма къде да се скриеш.

— Тичай на зигзаг! — извика Алиса. — Ще стрелят с приспивателни куршуми.

— Стой! — чуваше се отзад. — Стой! Спрете ги!

Като че ли нарочно някакъв гражданин с чанта и торба чу вика и реши, че е по-добре да помага на тези, които гонят. Той разпери широко ръце — чантата и торбата препречиха половината от улицата и Алиса и Юлка затичаха плътно до стените, за да минат това неочаквано препятствие. Мъжът се обърна и хукна след тях.

Изведнъж Юлка си навехна крака и падна на паважа.

Алиса чу вика й и се спря.

— Бягай нататък! — викна Юлка. — На мен нищо няма да ми направят! Аз ще ги задържа!

Но Алиса не я слушаше. Тя се върна при седналата на асфалта Юлка и се помъчи да я вдигне.

— По-бързо — повтаряше тя. — Остана още малко.

— Не, аз не мога. Тичай без мен.

Алиса вече подхвана Юлка под мишниците и я приповдигна. Юлка сви крак и те закуцукаха двете на три крака.

В този момент ги настигна мъжът с чантата и торбата. Той внезапно им прегради пътя и се развика силно:

— Хванах ги!

— Пуснете ни! Какво, не виждате ли, че ме боли кракът — разсърди се Юлка.

Другите преследвачи бяха вече близо. Големият дебелак каза на мъжа, който бе задържал момичетата:

— Че пуснете ги де, какво правите?

Гласът на дебелия беше познат.

— Грибкова, какво ти е? Изкълчила си си крака?

Та това е Едуард Петрович! Самият той! А с него непозната тъничка жена с жълти накъдрени коси и решително изражение на малкото, слабичко личице.

Мъжът с чантата и торбата се дръпна настрана и каза обидено:

— Щом сте познати, няма какво да крещите така, че да ви чуе цялата улица. Помислих, че са откраднали нещо.

— Как не ви е срам! — каза дребната жълтокоса жена. — Как сте могли да помислите нещо лошо за нашите момичета?

Едуард Петрович клекна и започна да опипва глезена на Юлка Грибкова. Тя се мръщеше, но търпеше.

— Нищо страшно — каза Едуард. — Утре и помен няма да има. Навехнала си го.

— И без вас знам, че съм го навехнала! Защо ни изплашихте така?

— Не сме искали да ви плашим — отговори Едуард. — Вие така бързо изчезнахте от залата, че не успях да поговоря с вас. Марта Скрил е дошла специално в училище, да се запознае с Алиса Селезньова. А вие защо хукнахте? Не ни ли познахте? Мен по фигурата можете от километър да ме познаете.

— Точно заради фигурата ви и побягнахме, я — каза Юлка мрачно. Тя внимателно стъпи на крака си. — Боли, но търпимо. — Сбъркахме ви с друга такава фигура.

Едуард не разбра, реши, че е шега, и се усмихна.

— Ето значи каква си, Алиса — каза дребната жълтокоса жена. — Много ми е приятно. Надявам се, че ще станем приятели.

— Запознайте се, Селезньова — каза Едуард. — Марта е треньор в нашата районна спортна школа. Аз й разказах за теб.

— Ние бързаме, Едуард Петрович — рече Юлка. — Чакат ни вкъщи. Извинете ни, моля.

— Нищо — отговори Марта Скрил. — Ще ви изпратим. Ти отдавна ли тренираш волейбол?

— Аз й съобщих, че съм открил в нашето училище рядък талант — гордо каза Едуард Петрович. — Повярвайте на моя опит, такова нещо не съм виждал.

— Алиса не живее тук — рече Юлка.

Тя вървеше и накуцваше, мечтаеше час по-скоро да се отърве от треньорите. Току-виж Алиса пак се съгласила и затънала и в спортна дейност. А миелефона Юлка сама ще търси, така ли?

— Ние ще се погрижим за това — каза Марта Скрил. — Ако трябва, ще се преместиш в московско училище. Надявам се, че родителите ти няма да възразят.

— Ще възразят — изръмжа Юлка. Но Марта не я слушаше.

— Впрочем ти колко скачаш на височина? — попита тя Алиса.

— Не съм се занимавала специално с висок скок — отговори Алиса, — само на лагера миналата година през лятото.

— Е, и какво?

— Метър и седемдесет — отговори Алиса. — Или метър и седемдесет и пет.

— Какво-о-о-о? — възкликна Марта Скрил, раззина уста и опули очи.

— Аз какво казвах! — Едуард Петрович беше толкова горд, като че ли той беше научил Алиса да скача така високо.

— Луда! — изсъска Юлка. — С твоята глупава честност…

— Какво, много ли е? — попита Алиса наивно.

Юлка дори не отговори. Защо да се забърква с тези бъдещи фукльовци!

— Не може да бъде! — най-сетне проговори Марта Скрил. — Лъжеш, момиче.

— Аз да лъжа? — Алиса изобщо не понасяше тази дума. — Аз да ви тъжа?

Тъкмо минаваха покрай една ограда. Ограда като ограда, зад кея имаше някакъв строеж.

— Колко е висока тази ограда?

— Метър и седемдесет — отговори Едуард Петрович неуверено. — Може и повече.

— Юлка, подръж ми чантата.

Алиса даде чантата на Юлка, слезе на платното, съсредоточи се, затича се и скочи. Не както се скача, а като риба, както скачат плувците. Над оградата прелетя така, че й оставаха още десетина сантиметра, сви краката, направи салто, за да падне от другата страна на оградата на краката си.

— Ах! — възкликна Марта Скрил. — Така не се скача. Никаква школа!

Оттатък оградата се чу звънък удар и силен вопъл.

— Алиса! — викна Юлка. — Какво ти е?

И в същия момент над оградата отново се появи Алиса — тя летеше като риба, изпънала напред ръце, превъртя се във въздуха и свита на кълбо, се спусна на земята.

— Да бягаме! — викна тя на Юлка. — Как е кракът ти? — Какво има оттатък?

— Пиратите. Вървят от другата страна на оградата и подслушват. Аз се сгромолясах право върху Плъс. Временно го извадих от строя.

— Къде отивате, момичета? — развика се Марта Скрил. — Едва започнахме беседата!

Оградата се разклати, някой напираше да мине през нея.

— Едуард Петрович — помоли Юлка, като тичаше след Алиса, която беше взела и двете чанти, — подръжте оградата, защото там един хулиган иска да я счупи. По-бързо де!

Едуард Петрович послушно притисна тежкия си корем до оградата, която се люлееше като тръстика през време на буря. Дъските се отместиха и Марта Скрил, която с почуда наблюдаваше тази сцена, видя, че от другата страна към улицата напира не по-малко едър, и дебел човек, отколкото Едуард Петрович.

А момичетата вече бяха избягали…

Пред къщата те се спряха да си починат. Кракът на Юлка я заболя.

— Почакай една секунда — каза тя. — Едуард ще ги задържи, той обеща.

— Веселчак ще задържи, а Плъс няма да може — отговори Алиса, но се спря.

— Момичета! — чуха те. Към тях тичаше Коля Сулима. — Вече двадесет минути ви чакам.

— Какво се е случило?

— Трябва да поговоря с Алиса.

— Говори в присъствието на Юлка, аз нямам тайни от нея.

— Но това е чужда тайна! — отказа Коля Сулима. — Даже не знам какво да правя.

— Казвай де! — подкани го Юлка. — Много бързаме.

— Исках да кажа… изобщо исках само да кажа, че знам, че Алиса… изобщо не е от вашия град и е от друго място, но мисля…

— Ей, че мънка! — възмути се Юлка. Болеше я кракът и затова бе станала нетърпелива. — Можеш ли да говориш човешки?

— Чакай, Юлка — спря я Алиса. — Говори, Коля.

— Фима ти изпрати бележка, тъй да се каже странна, но ти трябва да разбереш, че той защищава приятеля си, а това може…

Тук Сулима пак се заплете в думите си, а през това време иззад ъгъла изскочиха Плъс и Веселчак У. По някакъв начин бяха успели да излъжат Едуард и отново се бяха впуснали в преследване на момичетата.

— Бягай — викна Юлка на Сулима, — да не те видят с нас! Е, какво стоиш?

И след тези думи Юлка се затича към входа. Алиса — след нея.

Сулима погледна момичетата, след това дебелия с черната шапка и черпня шлифер, Наполеон Бонапарт с триъгълната шапка и без да мисли повече, побягна в другата посока.

Момичетата свариха да влязат във входа, да се качат по стълбите и да се скрият в апартамента.

Когато щракна ключалката, Юлка сложи и синджира, а Алиса хвърли на пода чантата си и каза:

— Какви сме глупави с теб! Трябваше да вземем Сулима с нас! Той беше готов да ни разкаже всичко.

— Мислиш, че знае?

— Нали започна да говори. И за бележката, и за това, че знае за мен.

— Значи е той?

— Сигурно. И той е приятел с Корольов.

— И искаше да ни разкаже всичко?

— Така мисля. Трябва да прескоча до него. Знаеш ли къде живее?

— Не съм ходила у тях. Но можем да се обадим по телефона на Катя Михайлова. Тя знае всички адреси. — Тогава тръгвам.

— Наистина ли? — попита Юлка, докато си събуваше обувката. Кракът й беше подпухнал в глезена.

Добре поне, че баба й беше легнала да спи и не видя в какъв вид се върна внучката й вкъщи. — Погледни през прозореца. Как ще минеш покрай пиратите? Ние сме в обсада.

— Какво ще правим?

— Като ми мине малко кракът, аз ще изтичам при Сулима и ще взема миелефона.

— Ако е у него.

— Да. Или да го извикаме някак си тук?

— Не, да го викаме тук, значи да го предадем в лапите на пиратите. На тях това им трябва. Дай по-добре да ти направим компрес, та по-бързо да ти мине кракът.

Но тази вечер така и не излязоха от къщи. Юлка не пусна Алиса сама, а кракът й мина едва сутринта, и то не съвсем.