Кир Буличов
Приключение в бъдещето (35)

Глава XX
Ишутин не се намесва

Алиса изтича на улицата, видя далече пред себе си хипопотамовия гръб на Веселчак У и роклята на Ала Сергеевна и се втурна след тях. Тя разбираше, че не трябва да изостава много, защото като нищо ще ги загуби.

Лошо познаваше улиците и уличките, докато другите бяха къде по-опитни. Коля Наумов живееше в този квартал още от дете, а пиратите, които бяха прекарали последната седмица в търсене на Алиса и Коля, успяха да опознаят добре близките улички и дворове. И дори с нещо бяха станали по-образовани от Наумов.

Алиса видя, че свиха в уличката, и полетя буквално като стрела, едва не събаряйки минувачите. След завоя на ъгъла видя, че пиратите предприеха следната тактическа маневра. След Коля тичаше само Веселчак У, а Плъс в образа на Наполеон претича на другата страна на уличката и се понесе покрай стената така, че да задмине Коля и да го хване в клещи.

Коля се огледа и видя, че го обкръжават.

Вдясно имаше вход.

Ако продължаваше да тича напред, пиратите непременно щяха да го хванат, затова не му оставаше нищо друго, освен да се шмугне в този вход.

Тропна врата.

Веселчак У извика високо „Ширшшфх“, което означаваше „хвана се!“

Алиса разбра: къщата няма друг изход. Бяха вкарали Коля в капан.

Веселчак се шмугна във входа след Коля. Плъс побягна нататък, към свода, който водеше в двора.

Алиса не знаеше вече какво да прави, когато някой я подхвана в движение и женски глас каза:

— Ти ми трябваш, съкровище мое!

Опита се да се измъкне, но здравите ръце на треньорката по лека атлетика Марта Скрил я държаха като в менгеме…

— Дори по улицата тичаш, като че ли имаш намерение да поставиш рекорд — каза жълтокосата треньорка. Смятай, че ми е провървяло. Отивах във вашето училище и изведнъж гледам — моята рекордьорка, надеждата на нашия спорт, в цял ръст. Какво пък, време е да поговорим.

— Извинявайте — рече Алиса, увиснала във въздуха. — Много бързам!

— Какво значи твоето бързане за момента в сравнение с бъдещето, което се открива пред теб в спорта? Ти си талант! Ако успеем да те променим…

Дори в такова неудобно положение Алиса се учуди:

— Защо трябва да ме променяте?

— Как защо? За да те отучим от примитивните ти начини. Кой скача така на височина в днешно време?

Алиса гледаше дали няма да излезе някой от входа или свода. Но уличката като че ли беше мъртва.

— А в кое време скачат така? — попита Алиса. Все едно, няма да пребори треньорката със сила, трябва да я превземе с хитрост.

— В доисторическото — отговори уверено треньорката. — Днес този начин е безперспективен.

— А, не! — възмути се Алиса. — Ако знаехте каква височина преодоля Куршумин по този начин!

— За мен няма значение какво е преодолял Куршумин. Знам само, че са се опитвали да те развалят. Ние сериозно ще се заемем с техниката. Ти ще ми заскачаш…

— Тогава пуснете не на земята.

— Добре, само че не бягай. Сега ще запиша координатите ти. Всички разговори с родителите ти ще проведа аз.

— Едва ли ще можете — каза Алиса, без да откъсва очи от входа.

— Ние сме уговаряли и по-страшни родители.

Алиса незабелязано отстъпи половин крачка.

— Записвам — рече треньорката. — Нима не те съблазняват големите състезания? Славата, аплодисментите, почетната стълбичка и чуждестранните стадиони… Къде, момиче? Спри! Спри веднага! Все едно, от мен няма къде да се скриеш! Ще те намеря чрез жилището!

Алиса вече тичаше към същия оня вход. Треньорката тичаше след нея и продължаваше да я уговаря.

Нахълтала въз входа, Алиса се шмугна долу, към вратата, която водеше в мазето. Зад ъгъла в тъмнината тя спря и се притаи. Чу как вратата се хлопна, как влезе треньорката и попита високо:

— Момиче, къде се криеш? Защо бягаш от перспективната си съдба? Нима не чуваш как те зоват фанфарите?

Алиса мълчеше. Чуваше се как треньорката несигурно се изкачва по стълбите, след това се спира и казва:

— Ако ме чуваш, имай предвид, че в спорта главното е настойчивостта. Такава настойчивост имам в изобилие. Ще се върна в училище и ще пауна всичко от Едуард Петрович.

Ясно се чуха стъпки, хлопна врата, но Алиса не бързаше да излиза от скривалището си. Нямаше доверие на настойчивата треньорка. Измина минута, две и вратата отново се отвори. Този път бавно, почти безшумно. Отново се чуха стъпки, но внимателни, някой вървеше на пръсти. Треньорката, а това беше тя, дойде до входа за мазето, където се криеше Алиса, и погледна долу. В полумрака Алиса виждаше силуета й. Треньорката се ослуша. Алиса затаи дъх.

— Криеш ли се? — попита изведнъж треньорката.

Но не слезе в мазето. Дали не се страхуваше от мишки?

Най-после въздъхна дълбоко и промърмори:

— Все едно… все едно… ще намеря този талант.

И си отиде окончателно.

Чак тогава Алиса внимателно се измъкна на светло. Беше разстроена. Имаше защо — бе изгубила сигурно десетина минути, не по-малко. Ако има изход, Коля и пиратите са избягали далече. Иди, че ги търси.

Алиса се огледа. Така и беше. Ето го изхода. Зад асансьора. Тя пристъпи към неголяма тъмна врата и я блъска. Вратата послушно се отвори. Пред нея се ширеше двор, заобиколен от сгради. По средата му имаше запустяла двуетажна къща със заковани прозорци, готова за разрушаване. Освен през свода, които водеше към уличката, от двора можеше да се излезе само през втория свод, намиращ се в отдалечения ме край.

Дворът беше пуст. Само на една пейка под старо дърво седеше млад мъж с велурено сако, велурени обувки и велурен панталон. Пушеше лула и четеше детективски роман.

— Здравейте — каза Алиса.

— Здравейте — отговори той, като си отбеляза с пръст страницата на книгата. — Здравейте, ако не се шегувате.

— Хич не се шегувам — рече Алиса. — Не са ли претичали едно момче и още двама души?

— Момче ли? — учуди се бронираният във велур млад мъж. — На каква възраст беше момчето?

— Колкото мен — отговори Алиса. — Двама души го гонеха. Един много дебел, със скъсан шлифер и без шапка. А вторият не знам как е изглеждал.

— Гонеха ли го, казваш? — попита младият мъж. — Много странно. А защо го гонеха? Направило ли е нещо момчето, или какво?

— Не, нищо не е направило. По-рано е направило, а сега е абсолютно невинно. За всичко са виновни тези, които го гонят.

— Много интересно — каза младият мъж. — Дори любопитно. И защо тогава го гонят?

— За да вземат едно нещо от него. Те са престъпници.

— Не може да бъде!

Младият мъж беше много розов и гладък. Като че ли току-що бе престанал да се мие и да си търка лицето с твърда четка. На розовото ме лице като две гъсеници пълзяха надолу към брадичката му черни мустаци.

— Много странно — настояваше Алиса. — Трябваше да претичат оттук преди не повече от десет минути.

— Ако бях видял някакво нарушение на реда — рече младият мъж, — веднага щях да сигнализирам.

— Значи никой не е претичвал?

— Ти си първата, която се суети тук.

— Истината ли казвате?

— Слушай, казвам ти на руски език: никой не е претичвал. Никакви момчета, никой. Пречиш ми да чета! Заради теб забравих докъде бях стигнал. Имам свободно време и трябва да го уплътня правилно и полезно. Така че върви си оттук, докато не съм те изгонил насила.

При тези думи велуреният човек отвори книжката, в която си беше пъхнал показалеца, и отново потъна в четене.

Младият мъж лъжеше.

Преди десет минути той видя как в двора нахълта странен човек облечен като Наполеон Бонапарт (а младият мъж бе начетен и позна Наполеон) и се мушна в задния вход. Младият мъж се учуди, че Наполеоновци са започнали да тичат из дворовете. Той остави настрана книжката и се замисли за сложността на живота. Може би снимат филм? Със скрита камера? За всеки случай той извади гребенче и се среса. Ако попаднеш пред камерата, трябва да си в ажур. Ще го забележи при прегледа на филма режисьорът и ще попита: „Кой е този, такъв млад и красив?“ Ще му отговорят: „Това е актьор доброволец, който случайно попадна на снимките, казва се Пьотър Ишутин, главен готвач в ресторант, много начетен, умен… Готов е да посвети живота си на изкуството. — Той ще играе ролята на пълководеца Багратион…“

Докато Петя Ишутин мечтаеше така, вратата на задния вход се отвори и пред очите му се откри удивително зрелище. Пръв вървеше, като се озърташе, Наполеон Бонапарт. След него — невероятно дебел мъж със скъсан шлифер. Мъжът носеше под мишница едно примряло момче.

Ако това беше филм, то той не беше исторически, а приключенски, с отвличане на дете. Пьотър Ишутин стана от пейката, като си отбеляза страницата на детективския роман с пръст, за да не забрави докъде е стигнал, и реши, че сега ще спре похитителите и ще им каже решително: „Горе ръцете!“

Ако този епизод се снима, режисьорът непременно ще отбележи решителността на непознатия млад мъж и ще възкликне: „Кой е този неизвестен решителен герой? Незабавно го открийте и му дайте ролята на следователя в новия детективски филм!“

Пиратът Плъс, който вървеше пръв, забеляза раздвижването на Пьотър Ишутин и се обърна към него.

— Ти какво? — запита той.

— Аз ли? — учуди се Пьотър. — Аз само исках…

През това време дебелият стигна до закованата двуетажна къщичка и отмести една дъска от прозореца на първия етаж.

— Слушай — каза Плъс, като нахлупваше триъгълната шапка над очите си, — ако се мотаеш в краката ми, ще те направя на кайма. Разбра ли?

— Разбрах — отговори Пьотър Ишутин. — Естествено, че разбрах.

— Какво видя?

— Нищо не съм видял — рече Пьотър Ишутин. По-добре да не се навира, щом не го молят.

— Имай предвид — заплаши го Плъс, като изваждаше от джоба си нож, — само ако гъкнеш някому какво си видял тук, ще се простиш с живота. Не тичай да викаш милиция и не се опитвай да се скриели от мен! Познаваш ли ме?

— Не — отговори Пьотър. — Тоест чел съм за вас много хвалебствени отзиви…

— Имаш щастие. Който ме е познавал, дълго не е живял.

Пиратът опря въображаемия нож до велурения корем на готвача Ишутин и се подхилна.

— Аз никога… — измънка Ишутин. Той не се досети, че, ножът не е истински. Никой не беше опирал нож в корема му, затова в детективските романи беше чел как се прави това. Само че когато четеше детективски романи, той винаги беше на страната на следователите, искаше те да победят. Дори си въобразяваше, че в един прекрасен ден ще хване особено опасен престъпник и ще бъде поканен да работи като главен следовател. Но сега е по-добре да не се намесва. В книжките и филмите е едно, а в живота могат и да те заколят.

— Имай предвид и друго — заплаши Наполеон, — че ние те знаем. Ти си Ишутин, живееш в оная къща. Така че ако гъкнеш, няма да можеш да се скриеш от нас.

— Разбрах всичко — каза Ишутин. — Изобщо исках само да ви помогна. Да ви донеса нещо…

— Не ни трябва твоята помощ.

През това време дебелият с момчето вече се беше скрил.

— Да си вървя ли? — попита Ишутин. — Че е обед. Дължа да ви кажа, че говорите великолепно руски.

— Чакай. Седни на пейката.

Пьотър послушно седна.

— Сега ще дотича едно момиче — каза дангалакът. — Сигурно ще те попита не си ли ни виждал. Какво ще й отговориш?

— Че никого не съм виждал… Аз не разбирам ли? Хората трябва взаимно да си помагат. Всички хора са братя.

— Браво! Сядай. Стой си, чети си и отговаряй, че никого не си видял. Аз ще те наблюдавам. Ако не си сдържиш обещанието, ща се простиш с живота си. И бифтеци вместо теб ще пържи някой друг готвач. Ясно ли ти е?

— Тъй вярно! — отговори Пьотър.

И остана да чака момичето.

Той изпълни всичко, както се искаше от него. Седеше, четеше. Дори му хареса, че изпълнява секретна задача. Сигурно момичето и неговият приятел са опасни престъпници, реши той, че така му беше по-удобно да си мисли.

Но когато Алиса, нерешително застанала сред двора, тръгна към отдалечения свод, Пьотър тихичко се надигна от пейката и забърза към къщи. Там легна на дивана и ръцете и краката му започнаха да треперят. След това каза: „При нас най-важното е да не се намесваме“. Успокои се и задряма.

Алиса повярва на Ишутин и реши, че пиратите и Коля са избягали през другата врата.

Тя мина пред нея и се намери в двор, който се различаваше от първия. Имаше много напъпили храсти, край тях — пейки, на скамейките — баби и млади майки с колички и деца. Други деца, малко по-големи, строяха от пясък крепост.

Алиса се приближи до бабата, която бе най-близо, и я попита:

— Извинявайте, тук не претича ли едно момче?

— Обидило ли те е? — заинтересува се бабата.

Тя още от детството си беше убедена, че момчетата са създадени специално, за да дърпат момичетата за плитките. Затова през целия си живот се беше пазила от момчетата на всякакви възрасти, от седем до седемдесет години, не се бе омъжила и сега разхождаше внучката на сестра си.

— Не — отговори Алиса. — Не ме е обидил. Но го гонеха двама бандити.

— Какво? — Бабата чак подскочи. — Бандити! — развика се тя.

— Къде са бандитите? — попитаха другите баби и майки, започнаха да викат децата си и да примъкват по-близо количките.

— Не се безпокойте — постара се да ги успокои Алиса. — Аз само попитах не е ли претичвало момче, гонено от двама души, единият дебел, другият тънък, подобен на Наполеон.

— Какво варварство! — възмути се друга баба. — Да гонят дете!

— Значи никой не е претичвал? — попита Алиса.

Тя вече разбра, че никой не е претичвал. Иначе това тихо кътче щеше да се паникьоса.

— Не — отговори млада майка с широк панталон. — Те трябва ли да побегнат? Кажи истината, за да прибера детето вкъщи. Децата не бива да се вълнуват.

— Не, не, никой няма да бяга — каза Алиса и забърза към първия двор.

Зад нея се чуваха възбудените гласове на майки и баби. Някои от тях се застягаха за вкъщи.

Какво се получава? В първия двор не са били. Иначе велуреният човек с книжката щеше да ги забележи. Във втория двор също не са идвали — бабите и майките щяха да обърнат внимание на това събитие. Значи остава само входът, в който Алиса се кри от настойчивата треньорка. Там трябва да търси Коля. Но как да го търси? Да обиколи всички апартаменти? И какво да пита?

Замислена, Алиса мина през свода, излезе на уличката и се спря.

Тук я намериха децата от VI „Б“.