Кир Буличов
Приключение в бъдещето (3)

Глава III
Връстникът дядо

Първо трябваше да реши накъде да поеме.

Къщата на Коля се намираше на уличка „Сивцев Вражек“ Домът беше стар, строен още преди революцията. Коля разсъждаваше така: някои от московските сгради трябва да са останали — нали по-рано къщите са се запазвали по триста години. Значи, ако тръгне надясно, натам, където по-рано беше Гоголевският булевард, ще види нещо познато. Той умее да се ориентира добре, нито веднъж не се е обърквал в гората. В Москва няма да се загуби. Даже след сто години. По-добре ще бъде да не пита минувачите за пътя, за да не се усъмнят в нещо.

И Коля тръгна към булеварда.

Вървеше по розова алея, широка около три метра, която леко пружинираше под краката му. След дърветата, които ограждаха градинката, алеята се вля в широка улица.

Веднага щом излезе на нея, Коля чу зад себе си глас:

— Пази се от пътя, момче! Къде вървиш? Искаш да те сгазят ли?

Коля отскочи встрани и видя, че го настига странен дядо. Той караше велосипед с едно колело, за равновесие разперил ръце като цирков акробат. Облечен беше пак като акробат: в зелено по тялото трико и червени меки пантофки с дълги, остри, даже леко увиснали надолу върхове. Имаше бели коси, щръкнали нагоре като четка, и дълги мустаци, също разперени — сигурно за равновесие.

Дядото настигна Коля и каза:

— Изпрати ме малко, че мие скучно да вървя сам.

Колелото на велосипеда беше малко и дядото трябваше повечко да върти педалите, но въпреки това пътуваше бавно.

Коля тръгна до него.

— За маскарада ли се готвиш? — попита дядото, разглеждайки най-обикновения костюм на Коля.

Коля реши, че трябва да бъде внимателен.

— Да — отговори той, — за маскарада.

— Лошо си се облякъл — каза старецът. — По мое време всички момчета ходеха облечени в така наречената ученическа униформа. Тя се състоеше от тъмносиви със син оттенък панталони и същото… как да кажа… сако. Знаеш ли какво е това сако?

— Представям си — отговори Коля. И едва не добави, че баща му, пък и всички мъже носят сака. Но веднага си спомни: минало е много време, сигурно децата са забравили за саката.

Дядото обаче не обръщаше внимание на отговорите му. Той самият обичаше да говори. В храстите, до пътя, имаше пейка. Тя малко приличаше на пейките по улиците. Беше ниска, приличаше на канапе. Старецът слезе от колелото и седна, като покани и Коля да го последва — оказа се, че пейката е мека, сякаш напълнена с пух.

— Да си починем — рече дядото. — Пет минути. Аз малко се задъхах. Казвам се Павел. А ти?

— Коля.

— Нали не бързаш?

Коля не знаеше какво да отговори. Не знаеше бърза ли, или не. Разбира се, че не му се искаше да седи на меката пейка и да губи време в приказки за саката, от които разбираше повече от дядото. Но това беше първият човек от бъдещето, когото срещна. И той в нищо не подозираше Коля.

Дядото не чакаше отговор.

— Виж какво — каза той, — трябва по-подробно да ти обясня какво е сако. Това е старинна дреха, която мъжете обличаха, когато аз бях млад. Произлязла е от редингота, който е носил Пушкин…

— А защо не си купите велосипед с две колела? — прекъсна го Коля. — Не е удобно да карате на едно колело.

— Лекарите ми го препоръчват — отговори дядото. — За развиване на мускулите. На моята възраст трябва да се вслушвам в съветите на лекарите. Искаш ли да пипнеш мускулите ми?

Дядото сви ръката си в лакътя и протегна на Коля да я пипне. Мускулите му бяха здрави. По-здрави от неговите.

— Та — продължи старецът, — саката се закопчаваха с копчета… Но ти го знаеш, нали маскарадният ти костюм има тези неудобни неща. Препоръчвам ти да измениш костюма си.

— А на мен ми се струва — каза Коля, като се стараеше да говори вежливо, — че в костюма ми няма грешка. Той не е училищен, а така — за всеки ден.

— Всеки ден ние носехме бели ризи — възрази старецът — и черни панталони. И сандали. Да-да, сандали.

— Това кога е било?… — попита Коля. — В друго време?

— Как така в друго? — учуди се старецът. — В какво друго?

Коля на очи пресметна годините на стареца — около шестдесет. 2082 минус шестдесет — получава се 2022. Плюс десет или дванадесет. Получава се 2032.

— Е, в тридесетте години на този век — отговори Коля.

Дядото така високо се засмя, че два зелени папагала хвръкнаха от клоните и закрещяха с човешки гласове:

— Позорр! Позоррр! Кой откъсна ррозата?

— Ама че наивност! — каза дядото, докато си бършеше сълзите. — Ама че веселяк! Ти безбожно ласкаеш. Нима изглеждам толкова млад?

— Не много млад — призна истината Коля, — но карате колело все още добре.

— Тогава ще ти открия тайната. Утре навършвам сто и седемнадесет години.

— Абсурд! — рече Коля. — Значи вие сте от Абхазия.

— Защо?

— Там има столетници. Но те се хранят с кашкавал и вино и пасат овце.

— Не. Аз съм от Москва, храня се почти само с кефир и много обичам овнешки котлети. Ти обичаш ли ги?

— Обожавам ги — призна си Коля. Той все още не можеше да преодолее удивлението си. — Значи сме връстници?

— В известен смисъл — съгласи се дядото. — Ако се вземе под внимание твоят костюм, ние сме връстници. Но още веднъж напълно сериозно ще ти повторя, че по мое време момчетата се обличаха другояче. Може да съм забравил какво е било преди петдесет години, но какво е било през миналия век — помня.

Какво да се прави! Дядото беше толкова уверен, че беше невъзможно да се спори с него. А Коля и не искаше да спори. Той беше поразен. Седеше до свой връстник, който беше над сто години караше велосипед с едно котето и бе обут с червени пантофки. Тогава може би и Коля ще живее още сто години?

— А как сте със здравето? — полита Коля със съчувствие. — Не ви ли безпокои?

— Не се оплаквам. Благодаря на медицината. Само дето лошо спя.

— Е, това не е страшно — каза Коля. — А кое училище сте завършили?

— Сто двайсет и трето, английското. На булевард „Мир“.

— И аз уча в английско — каза Коля. — Ду ю спийк инглиш?

— Йес, ай ду — отговори дядото. — И добър ученик ли си?

— Както се случи — рече Коля. — Дават ни много за учене.

— Пък аз мислех, че сега нищо не дават.

Коля се сепна.

— Понякога.

— А моите правнуци казват, че нищо не им дават. Сигурно добре правя, дето не им вярвам.

— А вие на коя пързалка ходехте? — Коля попита стареца.

— Аз — в Соколники. А ти?

— В Парка на културата.

Но Коля реши повече да не се задълбочава в спомени, защото сигурно щеше да изтърси някоя глупост. Минаха пет минути, но дядо Павел не бързаше да си ходи. Приятно му бе да разговаря с младежа, който намали годините му два пъти. Известно е, че старите хора обичат да им намаляват наполовина годините.

По небето се проточи бяла диря. Тя толкова бързо се появи, че никакъв реактивен самолет не би могъл да прелети с такава скорост.

— Какво е това? — попита Коля.

— Сплинтер — отговори дядото равнодушно. А може би е рейсът до Луната. Нали там има фестивал. Нима не знаеш?

— Зная — каза Коля. — Но ние се готвим за маскарада.

Над улицата бавно летеше седефен балон с диаметър половин метър. Когато се изравни с пейката, балонът измени посоката си и се насочи към тях. Коля се изплаши малко, но дядото повика с ръка балона и когато той се приближи на разстояние една протегната ръка, перна го с пръст от горе. В балона се появи отверстие и от него в дланта на стареца падна нещо черно, подобно на табакера.

— Да прегледаме вестника — каза дядото.

Балонът се вдигна във въздуха и тръгна да търси други читатели.

Коля под око поглеждаше дядото, който натисна някакво копче отстрани на табакерата и тя се превърна в разноцветен екран, по който притичваха различни кадри. Неудобно му беше да наднича отстрани, той само чу как мелодичен женски глас произнесе:

„… Фестивалът на Луната се очаква да бъде най-интересното зрелище за годината… Започна дискусия в ООН…“

В този момент Коля се разсея, защото по улицата, надбягвайки се, без да допират уличното платно, префучаха три прозрачни балона, в които на меки седалки седяха хора. Те не управляваха балоните, а единият даже четеше същия вестник като дядо Павел.

Коля си помисли, че времето тече, всички за някъде пътуват, само той безделничи.

— Извинете, колко е часът? — попита той.

Връстникът на Коля, без да се откъсва от вестника, протегна ръка към него. На китката му имаше широка верижка, но без никакви изображения. Изведнъж на нея светнаха думи и цифри:

— Благодаря — каза Коля, който бе решил на нищо да не се учудва.