Кир Буличов
Приключение в бъдещето (25)

Глава X
Резервният състезател

Играеха във физкултурния салон, защото на двора беше още студено.

— Когато класът нахълта в салона, още не беше свършила срещата между шести „А“ и седми „Б“. Физкултурникът Едуард заповяда да не се шуми. Той веднага забеляза Алиса.

— Кое е това момиче? — попита той. — От варягите ли е?

— Защо да е от варягите? — учуди се Юлка. — Това е моя братовчедка. Сега учи в нашия клас.

— Вземам си думите обратно. Височината ти е подходяща. Как се казваш?

— Селезньова.

— Ще спортуваш ли?

— Да — отговори Алиса.

— А какво предпочиташ?

— Аз съм мехуристка — рече Алиса и спря: издаде се.

— Какви са тези шеги? — попита Едуард строго.

Той беше доверчив и наивен човек, лесно можеше да бъде излъган, но знаеше това и към разиграванията, шегите и измислиците се отнасяше подозрително. Затова още по-лесно го будалкаха. Беше борец тежка категория, но като изостави спорта, надебеля, косата му окапа и изобщо не приличаше на спортист. Макар всички да знаеха, че е много силен.

— Сбърках — каза Алиса. — Извинявайте. Исках да кажа парашутистка.

— Ясно, обичаш да се шегуваш — рече Едуард и веднага престана да се интересува от Алиса. По-добре да не се занимава с нея.

Но Фима Корольов, който вече се беше съблякъл, за да играе, подслуша разговора.

— Лъжеш ли за парашута? — попита той.

— Не лъжа.

— Нима разрешават на такива малки?

— У нас разрешават.

— Какво е това — у нас, та у нас? Къде у вас, на Луната?

— И на Луната също — отговори Алиса.

Приближи се Коля Наумов, той беше капитан на момчетата.

— Ще бъде трудно — каза той на Юлка.

— Защо? — попита Алиса.

— Я виж онзи. — Той посочи едно момче от седми „А“, високо два метра.

— Не е човек, а абсолютна акселерация — каза Юлка.

Алиса погледна Коля Наумов в упор и го попита:

— Как мислиш, в бъдещето всички ли ще бъдат такива високи?

— Какво знаеш ти за бъдещето? — удиви се Наумов. — Може би хората отново ще започнат да се смаляват.

— А ти самият би ли искал да видиш това?

— Аз и тук си имам работа до гуша — отговори Наумов.

Едуард извади свирка, много малка в сравнение с лапата му, която обаче свиреше пронизително.

— Разгрявка! Първи играят момичетата.

— Жалко, че не мога — каза Юлка.

— Това не е за последен път.

Отначало подаваше Катя Михайлова. Подаде добре, но оттатък изобщо не можаха да поемат топката. При второто подаване я поеха и когато топката долетя обратно, Лариса Троеполска благополучно я пропусна между пръстите си и учудено си погледна ръцете, като че ли не можеше да повярва на такова предателство.

По-нататък играта не вървеше в полза на шести „Б“. Всъщност умееха да играят само Катя и Лена Домбазова, а Лариса само им пречеше. Първият гейм изгубиха с 5:15. Седмокласниците се смееха на глас и се подиграваха, момчетата от шести „Б“ се зъбеха, но не много — всичко е ясно. В почивката Катя вдигна скандал на Лариса.

— По-добре изобщо да те нямаше! Хем не играеш, хем и на другите пречиш. Аз щях да посрещна последната топка. Викам ти — оттегли се, а ти?

— Какво аз? Аз се отместих — каза Лариса. Очите й се напълниха с едри сълзи.

Даже на Едуард му дожаля за нея и каза:

— Тук няма майстори, разликата между Лариса и теб, Михайлова, не е принципиална.

Но Лариса реши, че точно сега е моментът смъртно да се обиди.

— Моля — отвърна тя, — аз няма да преча. Играйте си, колкото си искате.

— Момичета, прекратете! — намеси се Коля Наумов. — И без друго не можете да играете пет души.

— Скоро ли ще свършите? — попита капитанът на седми „А“.

А онзи, дългият, жертвата на акселерацията, при когото беше идвал треньор на истински волейболен тим, добави:

— Срещата завърши след първи рунд при пълно надмощие.

— Не — отсече Лариса, — аз категорично се отказвам. Боли ме кракът.

— Категорично се отказваш — възмути се Катя Михайлова, — а класът да губи?

— Тогава или аз, или ти.

Седмокласниците се смееха, едва не лягаха на пода от смях.

— Ще играем без нея — заяви Катя. — Нищо страшно. После ще си поговорим.

— Петима не може — каза Едуард. — Ще отстраня отбора от състезанията.

Юлка погледна към Алиса и тихо я попита:

— Нали видя как се играе? Ще се включиш ли?

Алиса стана.

— Добре — каза тя. — Само че нямам екип.

— Сега ще оправим всичко — зарадва се Катя Михайлова. — Едуард Петрович, имаме резерва. Сега ще се облече, може ли?

— Няма да ви чакаме! — извика една седмокласничка.

— Ей сега. — Алиса и Катя изтичаха към съблекалнята.

Когато Алиса излезе на площадката, всички обърнаха внимание, че е стройна и има тен.

— Къде успя да почернееш така? — извика Садовски — Да не си била на Венера?

— Бягайте, противници! — разписка се седмокласникът — жертвата на акселерацията. — Предавайте се, докато не е късно! Световният шампион е на площадката!

— Аз ще подавам — каза Катя, която все още не се доверяваше на Алиса. — А ти стой по-близо до мрежата. И се старай да играеш едновременно с двете ръце.

— Добре — кимна Алиса.

— Започвайте! — изкомандува Едуард.

Подаваха седмокласниците. Топката пое Катя, но й я подадоха силно и затова я отби да тече, извън площадката. Един на нула.

Втория път Катя пое правилно топката и тя като свещ се издигна над площадката, Лена Домбазова искаше да я прехвърли през мрежата, но Алиса изведнъж извика:

— Подай ми!

Лена внимателно подложи ръце и топката отново излетя нагоре. Алиса подскочи толкова високо, сякаш имаше пружини в гуменките си, вдигна ръка, пръстите леко докоснаха топката и тя като гюле се заби под остър ъгъл в полето на седмокласничките и рикошира към най-далечния ъгъл.

— Браво! — викна Катя. — Продължавай така, Алиса! Нейните започнаха да ръкопляскат, макар да мислеха, че е било случайност.

Сега подаваше Лена — горе-долу добре. Топката излетя нависоко, лесно беше да се поеме я седмокласничките я отбиха. Но този път Алиса не изчака някой да й подаде топката, а подскочи до мрежата, удари топката и тя почти отвесно се удари в земята.

— Не е честно! — завикаха седмокласниците. — Тя влезе в нашето поле!

— Спокойствие! — надвика всички Едуард. — Аз по-добре виждам. Брои се топка.

Когато Алиса по този начин заби още пет топки и стаил ясно, че седмокласничките не могат да се справят с нея, те поискаха от съдията таймаут и заявиха:

— Тя не е от техния клас. Не сме я виждали досега.

— Искате ли да донеса дневника? — попита Катя Михайлова.

— Наша е! Наша! Наша! — викаха момчетата. — Се-лез-ньо-ва! Браво!

Наложи се да продължат играта, а когато шестокласничките спечелиха и този гейм и третия, решаващия, онзи, дългият, каза на своите, но така, че да го чуят всички:

— Тя е преоблечено момче. Абсолютно вярно. Виждал съм я, живее на Арбат.

А момчетата от шести „Б“ наобиколиха Алиса, искаха да я подхвърлят във въздуха, но тя каза:

— Недейте, съвсем мокра съм, отдавна не съм играла.

— В спортна школа ли се занимаваш? — попита я Фима. — Или у вас всички играят така?

— Повечето — отговори Алиса.

— Блъскам си главата — каза Фима Корольов. — Какъв е този град…

Алиса нищо не отговори, а тръгна с момичетата да се къпе.

Когато се върнаха, момчетата вече губеха.

— Едуард Петрович — каза Коля Наумов, когато резултатът беше дванадесет на пет в полза на седмокласниците, — може ли един и същи играч да участвува в два отбора?

Седмокласниците се разсвиркаха, задюдюкаха в израз на пълно презрение, а Едуард Петрович отговори:

— Мъж, засрами се!

— Каква връзка има тук мъжът? — попита Фима Корольов, който по потник и гащета изглеждаше още по-кръгъл и доматест, отколкото в костюм. — В нашия клас има равноправие.

Но Едуард не разреши на Алиса отново да излезе на площадката и момчетата загубиха. Изобщо срещата завърши наравно, но тъй като момичетата спечелиха с 2:1, а момчетата с 0:2, на финала въпреки всичко излязоха седмокласниците.

На тръгване, докато чакаха момчетата, Катя попита:

— Защо ти, Селезньова, не си призна по-рано? Щеше да влезеш в играта от самото начало вместо онова свинче и всичко щеше да се реши другояче.

— Коя е свинче? — попита Лариса с ангелско гласче. — Може би ще уточниш?

— Нямам намерение да уточнявам — отвърна Катя. — Каквото казах, казах.

Катя е прям човек и по-добре е да не спориш с нея. Лариса нямаше намерение, но си помисли, че тази фукла Алиса нещо не й харесва.

Едуард Петрович попита:

— А ти с лека атлетика занимавала ли си се?

— Специално — не — отговори Лариса. — Просто в училище заедно с момчетата.

— Ясно — рече Едуард. — Утре след часовете те чакам на стадиона. Нашето училище ще участвува в районни състезания. Кали няма да ме изложиш?

— Няма — отговори Катя вместо Алиса.

Алиса и Юлка се връщаха от училище и не бързаха, Юлка си спомни епизодите по време на волейбола. Тя вече не се сърдете на Алиса, че прекалено много демонстрира бъдещите си способности: смяташе, че постъпи правилно, като помогна на класа си да спечели срещу гордите седмокласници.

— Вече предпочитам по-дълго да търсиш своя Коля — каза Юлка. — Ти за нашия клас си откритие. Да не бързаме, а? Още повече, че те няма да си признаят.

— Не говори глупости! Не си играем на кукли.

— Какво ще правим тогава, Шерлок Холмс?

Почти бяха стигнали до вкъщи. Изведнъж Алиса сграбчи Юлка за ръката и пошепна:

— По-бързо!

Тя я замъкна във входа и се залепи до стената.

— Какво има?

— Не се показвай!

По тротоара шляпаха тежки стъпки. През стъклото на вратата те видяха Веселчак У. Дебелият бързаше, оглеждаше се, почти тичаше.

— Той ни видя — прошепна Алиса. — Но сега ни загуби.

Крачките заглъхнаха пред входа.

— По-бързо насам! — извика Юлка. — Този вход има изход към двора.

Те изскочиха на двора, прекосиха го, излязоха на друга уличка, и чак когато съвсем объркаха пирата, се спряха да си поемат дъх.

— Е, какво ще кажеш? — попита Алиса.

— Подозираш, че са ни проследили от училището?

— Надявам се, че не са. Но ако не днес, утре ще ни проследят. Забравяш, че имаме работа е възрастни бандити.

— Да — въздъхна Юлка, — забравям. Досега не ми се беше случвало да се сблъсквам с нещо подобно.

— Бих отишла при този проклет Коля — каза Алиса — и бих му обяснила: По-добре върни миелефона, че ако те докопат пиратите… но той все едно няма да ми повярва.

— Разбира се, че няма да повярва — съгласи се Юлка. — Ами ако изведнъж повярва?