Кир Буличов
Приключение в бъдещето (30)

Глава XV
Попитай Садовски

На следващия ден Алиса пак се издаде по математика.

Това стана така:

Коля Садовски се потеше на дъската, изписа половината от свободното пространство, но нямаше сили да се справи с уравнението. Действително то не беше лесно, а времето навън беше слънчево и всички освен Мила Руткевич нямаха настроение да работят. Най-накрая на математичката й омръзна да се бори със Садовски и тя попита кой ще му помогне. Разбира се, Мила вдигна ръка, отиде на дъската, прехвърли на гърба чудесната си плитка, изтри всичко, което беше написал Садовски, и уверено изкара отговора: „x“ беше равен на 1,25.

Тогава Алиса от място, без да става — все не можеше да свикне — каза:

— Хикс е равен на единица.

Мила пламна, плитката на гърба й се раздвижи от негодувание. Погледна математичката Неля, а тя й кимна и каза:

— Селезньова не е права. Сядай, Руткевич. Ти реши правилно задачата.

— Това не е като волейбола — каза Фима Корольов.

И докато тържествуващата Руткевич си отиваше на мястото, Неля се насочи към дъската, за да напише примерите за домашно. Тогава Алиса каза високо:

— Хикс е равен на единица. Мога да го докажа.

— Да го докажеш? — учуди се Неля и вдигна тънките си вежди.

Неля бе младичка, къдрава като агънце, с дълга рокля, много модерна и всички момичета в класа я обожаваха.

— Разбира се — отговори Алиса. — Ще разрешите ли?

— Какво пък, излез на дъската.

Юлка пошепна:

— Алиса, пак ли?

Но Алиса само махна с ръка.

Тя не изтри от дъската решението на Мила, а на свободната страна започна бързо и ситно да пише своето решение. И се случи онова, от което се страхуваше Юлка: Алиса пишеше съвършено невероятни знаци и символи, които сигурно и в девети клас не се учат. Всички в класа притаиха дъх, а Мила се обърна към прозореца, като че ли това съвсем не я интересуваше.

Неля гледаше дъската, наклонила хубавичката си накъдрена главичка, и всички чакаха да видят какво ще стане. Ако учителката беше стара, опитна, тя сигурно щеше да каже на Алиса да си седне, защото в шести клас не се учи висша математика. Но Неля беше млада и съвсем беше забравила, че е в клас. Изведнъж тя възкликна:

— Не! Ето точно тук сбърка!

Тя издърпа от Алиса тебешира, зачерта последния ред и започна да пише своето също със знаци.

— Как така? — учуди се Алиса. — Ами ако е така?

Отстрани това приличаше на мач по тенис. Съперниците хвърляха през мрежата топката, без да обръщат внимание на зрителите. Двете бяха толкова улисани в работата си, та не чуха звънеца, пък и никой в класа не го чу. Изведнъж вратата се отвори, показа се някаква физиономия от другия клас и попита:

— Какво, не чухте ли звънеца? Междучасие.

Тогава съперничките оставиха тебешира, отстъпиха от дъската и Неля каза:

— Въпреки всичко не си права.

— Докажете.

Мила Руткевич, като си прибираше учебниците, каза високо, за да я чуят всички:

— Какво толкова някои се фукат с образоваността си, когато това го няма в програмата!

Всички обкръжиха Алиса и Неля, а Катя Михайлова попита:

— Ти в математическо училище ли си учила?

— Не — отговори Алиса.

— Юначага — каза Неля. — Ако искаш, остани след часовете, ще се справим с тази задача.

— Извинявайте, но днес след часовете съм заета.

— Трябва да участвуваш в математическа олимпиада — рече Неля.

— Едва ли — каза Мила Руткевич, която се приближи. — Там е необходимо да се решава просто, без извъртаници.

В коридора Юлка се нахвърли върху Алиса:

— Защо насочваш вниманието към себе си? Искаш да се прославиш като математически гений?

— Но нали отговорът наистина беше неправилен. Как можех да мълча? Изобщо много любопитен сложен случай…

— Ти си добре, дето вие, след сто години, знаете такива неща от детинство. Ако бях постъпила в Пушкинския лицей, и аз щях да стана там вундеркинд.

— В лицея нямаше да те пуснат — каза Алиса. — Там момичета не са приемали. Ти по-добре виж каква бележка ми подхвърлиха. Бяха я сложили в тетрадката.

— Кой?

— Не видях.

Юлка прочете: „Питай Садовски на какво ще се равнява «X» след сто години. Доброжелател.“

— Ах! — извика Юлка. — Това той ли е?

— Не знам. Ти познаваш ли този почерк?

— Познат ми е. Ще помисля и ще си спомня. Знаеш ли, от самото начало подозирах, че това е Садовски. Той е типичен авантюрист. И на някого дори е разказал, че е бил при теб. Хайде да го разпитаме.

— Чакай. Може някой нарочно да ми е писал за него?

— Защо ще пише нарочно?

— За да отклони от себе си подозрението. Представи си, че някой се е изплашил.

— Кой?

— Сулима. Или Наумов.

— И да прехвърлят вината върху Садовски? Слушай, Алиска, нали вече ти казах — нямаме в класа такива лъжци. Да откраднат миелефона, а след това да прехвърлят подозрението върху друг. Ти сама казваше, че Коля не го е откраднал, а само е искал да го отнеме от пиратите.

— Казвах.

— Все пак мисля, че някой от момчетата е узнал тайната на Садовски и иска да ти помогне.

— Ако е искал — да е дошъл и да е казал.

— Ами ако се страхува?

— От кого ще се страхува? От Садовски?

— Не знам, само че това може да се разбере без твоята деликатност. Коля Садовски, ела малко!

Като че ли нарочно, Коля минаваше наблизо.

— Може ли да те попитам нещо? — каза Юлка.

— Питай, само не ми пиши двойки.

— Юлка, недей — помоли я Алиса. — Ще развалиш всичко.

— Толкова сериозно ли е? — поинтересува са Садовски. — Тогава няма да се махна, докато не разбера каква е работата.

— Коля, не си ли вземал един ценен предмет? — попита Юлка.

— Аз?

— Да. А след това не си го върнал.

— Какъв предмет? — попита Садовски. — Може да съм вземал, но да не съм забелязал?

— Забелязал си, забелязал, не се преструвай.

— Кажи какъв е този предмет? В какво ме подозираш?

— Значи не си вземал?

— Вземал съм, аз всичко вземам и никога не връщам. Впрочем тази сутрин взех от една бабичка сто рубли в банкноти по една, за да си облепя вратата на банята.

— Коля, престани веднага да се лигавиш — възмути се Юлка. — Аз те питам сериозно.

— Ако ти отговарям сериозно — каза Коля, — трябва да ти се обидя. Ти ме обвини в кражба на ценни предмети и досега още не си се извинила. Не мислиш ли веднага да го направиш?

Алиса се учуди как се измени гласът на Коля Садовски. Виж го ти, туткавия и фантазьора. Току-що беше сънено червенокосо плашило, а в момента в очите му има толкова злоба, сякаш ей сега ще удари Юлка с юмрук по главата.

— Ние и двете молим за прошка — бързо добави Алиса. — Това беше един тест, не обръщай внимание.

— Какъв тест?

— За проверка на чувството за хумор — отговори Алиса. — Не го издържа.

— За пръв път в живота си — каза Садовски.

Не беше ясно повярва ли, или не.

— Глупава си, Юлка — каза Алиса, когато Коля се отдалечи. — Нали те молих да не се намесваш!

— Това вече не е само твоя работа — отговори Юлка. — Това е обща работа. На целия клас. Нима не разбираш?

— Едно разбирам — рече Алиса, — че някое от нашите момчета крие миелефона. Това е лошо и е признак на страхливост. Освен това то се подлага на страшна опасност.

Последния час имаха география. Учителката им разказваше за климата и населението на Индия. Още не бе спряла да разказва за животните, когато Фима Корольов от място каза:

— Пък Селезньова е била в Лондон.

— И какво от това? — учуди се учителката. — Днес вземаме урок за Индия.

— Може да е била и в Индия — рече Фима Корольов.

„Какво се е лепнал? — помисли си Алиса. — Само той ми липсваше!“

— Селезньова — попита учителката, — била ли си наистина в Индия?

„Сега ще си признае“ — помисли си Юлка.

Алиса стана и каза:

— Да, била съм.

— Това е много интересно! — каза учителката, която вече беше чула за новата, необикновена ученичка. — Разкажи си впечатленията.

— Бях там за кратко — отговори Алиса.

— Все едно. Нали все нещо си видяла?

— Видях.

— Кои градове видя?

— Делхи, Мадрас и Гандибад.

— Нищо не съм чувала за третия град — каза учителката.

— Той носи името на Индира Ганди — отговоря Алиса. — Ние се приземихме там, когато летяхме за Австралия.

— Странно — рече учителката.

— В Австралия! — възкликва Месерер. — Да ти се вземе умът!

„Разбира се — досети се Юлка, — този град още го няма, тепърва ще се появи. Но кой я дърпа за езика!“ Намеси се Фима Корольов. Той някак странно, с глас на злосторник произнесе:

— Нека да каже през коя година е била там?

Алиса веднага се обърна към Фима:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Каквото чу — отговори Фима.

— Деца, по-тихо — намеси се учителката. — Сядай, Алиса.

Учителката продължи разказа си за Индия, като че ли нищо не беше се случило, но децата не я слушаха. Всички си шепнеха и гледаха Алиса. А тя написа бележка на Фима Корольов!

„Какво имаше предвид: Алиса?“

Отговорът дойде бързо:

„Сама знаеш.“

Алиса се обърна към Юлка и пошепна:

— Не го изпускай от очи.

— Ясно ми е — отговори Юлка.

След часовете Алиса веднага се запъти към Фима, но той прескочи масата и избяга в коридора.

Юлка настигна Алиса в коридора, опули страшно очи и прошепна:

— Ами ако там не е бил Коля?

— Как така?

— Ами ако е бил Фима Корольов? Той е страшно хитър. Той е способен да се подпише с чуждо име.

— За такъв вариант не помислихме — каза Алиса. — Струва ми се, че двете днешни бележки са написани с един почерк!

— Това е той! Да изтичаме след него? Ще го притиснем до стената!

— Чакай. Все пак си мисля, че е написал бележката за Садовски, за да ме отклони от следата.

— Във всеки случай той сигурно знае у кого е миелефонът — каза Юлка. — Да ми отсекат главата, ако не е така!

— Ти си права — рече Алиса. — С кого повече дружи той? Със Сулима?

— Като че ли да. Макар че дружи с всички. А след това се кара.

— А Сулима къде е?

— Отиде да играе шах. В залата за тържества има турнир, дошъл е гросмайстор.

— Бързо там!