Кир Буличов
Приключение в бъдещето (7)

Глава VI!
Автобусът никъде не отива

Беше почти дванадесет часът, когато Коля стигна до паметника на Гогол. Наистина това не беше оня, който по-рано се издигаше тук. Паметникът в края на булевард „Гогол“ беше старият, които по-рано стоеше на другия край на площада. Баща му беше разказвал, че Арбатският площад е единственото място в света, където има две статуи на един и същ писател: едната на булеварда, а другата пред къщата, където е живял Гогол. Коля реши, че за изминалите сто години паметниците си бяха разменили местата.

Пред паметника се намираше Арбатският площад, само че Коля никога не би могъл да го познае. Дори на мястото на ресторант „Прага“ се издигаше колосален паралелепипед от бетон, а не от корали. Сигурно беше построен много отдавна. Зад него се виждаха върховете на небостъргачите на булевард „Калинин“. Това беше познато. А отдясно, зад палмовата горичка, надничаше разкошна къща, цялата в миди. Но тя не беше от корали, а просто стара. Тогава модата е била такава, построил я прогресивният богаташ Морозов още преди революцията.

Коля видя автобуса веднага. Сред площада, покрит с разноцветни плочки, имаше възвишение. Около него бяха спрели три автобуса. Коля се досети, че това са автобуси, тъй като над всеки във въздуха висеше балон с надпис „Автобус 1“ „Автобус 2“, „Автобус 3“.

И трите автобуса току-що бяха пристигнали. От тях едни пътници слизаха, други се качваха. Някои излизаха изпод земята, сигурно от метро, а други дохвърчаха на криле, които свиваха, щом наближаваха вратите, трети излизаха от мехури и празните мехури сами отлитаха, отстъпвайки място на нови.

Коля се изплаши, че автобусът ще тръгне, и препусна през площада. Беше свикнал да тича след автобуси и трамваи, защото мразеше губенето на време по спирките.

Тичаше и мислеше какво да прави, ако трябва да плаща за билет, той даже не знаеше какви пари вървят тук. Имаше една надежда, че след сто години в автобусите се пътува безплатно.

Тичаше бързо, но тъй като никой не хвърчеше направо през площада, едва не стана катастрофа. Мехурите и другите превозни средства удряха спирачки, излитаха нагоре, извъртаха се. Едните — за да не блъснат Коля, другите — за да не се сблъскат с онези, които не искаха да налетят върху Коля. Той с крайчеца на окото си видя какво става и препусна още по-бързо. Неизвестно беше как щеше да свърши това, ако някакъв мъж с крила не се спусна до земята, за да издърпа Коля от центъра на суматохата и да го вдигне във въздуха.

— Къде, лудетино? — попита той не много вежливо. — Защо да загиваш толкова млад и да погубваш и другите?

— Пуснете ме! — викаше Коля, който се люлееше във въздуха два метра над улицата. — Бързам за автобуса. Сега ще тръгне!

Разбира се, ако разполагаше с време, той щеше да измисли по-добра версия. Но когато много бързаш, се налага да говориш истината.

— На всичко отгоре се и шегува! — възмути се мъжът с крилата.

Но все пак пренесе момчето по въздуха до възвишението пред автобусите и го пусна. Коля падна, но си пречупи подметките.

— Можех да се пребия! — каза той на мъжа, който висеше във въздуха над него и размахваше крила, подобни на крилете на водно конче.

— Не мислех, че на Земята децата са толкова нежни — отвърна мъжът.

И едва сега Коля забеляза, че мъжът беше облечен в тъмносин, прилепнал по тялото комбинезон, на гърдите му бе извезан със злато Сатурн с пръстена, а на ръкава му — четири звезди.

Сигурно това е милиционерът на бъдещето, изплаши се Коля. Сега ще го попита къде живее…

Но мъжът не беше милиционер.

— Не се сърдете, космонавте — раздаде се познат глас и Коля видя, че в края на улицата стои, като прикрепя велосипеда с едно колело, връстникът на Коля — дядо Павел. — Аз познавам това момче. То е малко разсеяно, защото се готви за маскарада.

— Не мога да не му се сърдя — рече космонавтът, — защото тичаше, без да мисли за другите. По-лошо от това няма. За къде бързаш?

— За космодрума — отговори Коля. Пътешествията в космоса са моята мечта.

— За такива лекомислени в космоса място няма — отсече космонавтът.

— Аз ще се поправя — обеща Коля, — ще направя всичко възможно.

— Ще се поправи — дядо Павел подкрепи Коля.

— Тогава именно ще се срещнем — отговори космонавтът.

— Не! — извика Коля. — Почакайте малко, не отлитайте! Дайте ми автограф.

Коля бръкна в джобовете си, но те бяха абсолютно празни. В единия имаше само две копейки, а в другия — гума.

— Не търси — засмя се космонавтът. — Вземи за спомен.

Той свали от ръката си една златна звездичка, хвърли я на Коля и се стрелна нагоре.

— Благодаря — викна след него Коля.

— Знаеш ли — рече дядо Павел, — завиждам ти: самият капитан от Далечния космос, капитанът на „Пегас“ Полосков, ти подари звездичка. Знаеш ли каква е тази звезда?

— Не — отвърна Коля.

— Всяка звезда означава звездна експедиция. Когато бях момче, не можех и да мечтая за такова нещо.

— В наше време също имаше космонавти.

— Но нямаше звездни експедиции.

— Ще се заемем с това — обеща Коля и закачи звездата на ръкава си.

Дядо Павел махна на Коля, отблъсна се с крак и завъртя педалите на неустойчивия си велосипед.

Коля мислеше, че автобусът отдавна е заминал, но за негово щастие той го чакаше. Автобусът беше с аеродинамична форма, блестящ, но без прозорци и затова Коля реши, че е много бърз.

Над входа имаше надпис: „Булевард «Мир»“.

„Да става каквото ще“ — реши Коля и влезе вътре след възрастна, със спортна фигура, почерняла жена, облечена в жълт хитон като гръцка богиня. Смяташе точно да повтаря движенията й, за да не се изложи.

В автобуса беше светло, но нямаше къде да се седне. Всички вървяха напред. Коля се нареди зад жената и закрачи след нея. Минаха половината автобус и Коля видя пред себе си завеса. А над нея надпис: „Изход. Булевард «Мир»“. Жената влезе зад завесата и изчезна. Коля почака секунда, направи същото и видя, че жената вече слиза към друга врата, която води навън.

Намери се на друг площад пред непозната градина. Жената стъпи на ескалатор, който слизаше надолу. От вратите на автобуса вече излизаха нови пътници. Коля съвсем се обърка, затова се доближи до девойка с бял комбинезон с избродирана на рамото голяма роза и попита:

— Моля ви, коя е тази спирка?

— Спирка ли?

— Е, как се казва това място.

— Булевард „Мир“. Нима не виждаш?

— Благодаря — отвърна Коля, но, все едно, нищо не разбра.

Той се върна при автобуса и над вратата прочете: „Вход. До Арбатския площад“.

Какво излиза тогава? Че автобусът за никъде не пътува? Качваш се на една спирка и слизаш на друга? Щом е тъй, кой те вози?

Тогава Коля се доближи до съседния автобус. Над задната му врата имаше надпис: „Вход. До Новодевическия манастир“. А, ето сега няма да му е трудно да провери. Новодевическият манастир му е познат. Вече спокойно се качи в автобуса, мина през него, през завесата и слезе. Стоеше на брега на Москва-река, а съвсем наблизо се издигаха розовите стени на Новодевическия манастир, иззад тях се показваха кубетата на катедралата и камбанарията. Коля се върна на булевард „Мир“. Няма що, удобен градски транспорт. В някакъв фантастичен роман беше чел за нула-транспортирането. Там космически кораб прескача пространството. Сигурно това тук е същото. При удобен случай трябва да го уточни.