Кир Буличов
Приключение в бъдещето (15)

Глава XV
Бегом към машината на времето

Ако беше размислил както трябва, Коля не би побягнал. От спирката пиратите не го виждаха, но веднага щом хукна, дебелият забеляза, че храстите се размърдаха и разлюляха, и без да дочака съучастника си, се спусна след Коля. Да, на къси разстояния момчето можеше да надбяга който и да е пират, защото те не са спортували и са си позволявали по-охолен живот. Но ако трябваше да бяга по-дълго време, пиратите бяха по-силни от него. Те отдавна бяха сменили старите си сърца с механически, още повече, че нямаха нужда от сърдечност, а с електронни сърца с автоматични батерии смятаха да живеят до хиляда години.

Когато Коля пробяга по алеята стотина метра и се обърна, видя, че дебелият излиза от храстите. Разбра, че до училищната биологична станция няма да може да стигне, сви от пътечката, прескочи през храстите и с два скока се намери на улицата. Реши да се скрие в сградата, на чийто строеж бе работил сутринта. Строителите ги нямаше. За съжаление бяха си отишли. Дали нарочно, дали по недоглеждане на строителите входът беше обрасъл с корали, а прозорците бяха много високо, за да се вмъкне през тях. Пък и страшно бе: ако крадците го забележат, ще се окаже в клопка. Напреко се спусна към булеварда и се понесе към биологичната станция. Дано да стигне до момчетата! Пред тях бандитите няма да посмеят да го нападнат. А ако се осмелят, Джавад и Аркаша ще спасят миелефона.

Коля изскочи на площадката, претича покрай лехите с цветята и полянката, където сутринта го бяха нахранили с растителни гевреци, но и там нямаше никого. В басейна спокойно плуваха делфини и един от тях, като го видя, подскочи във водата, сякаш се зарадва на стар познат.

— Къде е Джавад? — викна Коля, без да престава да тича.

Разбира се, делфинът нищо не отговори. От дървото тупна маймуна и заподскача на земята до него.

Нямаше нито един биолог. Нито една жива душа. Всички си бяха отишли. Коля чу далечно тежко диша не.

— Стой! — чу се вик.

Бяха го забелязали!

Той сви от пътечката и се спусна към лабораторията. Но кораловата къщичка беше заключена.

Даже нямаше къде да остави миелефона, за да не го видят бандитите.

И той самият нямаше къде да се скрие.

Оставаше му един път — по „Сивцев Вражек“ към Института на времето.

Коля летеше по улицата и криволичеше като заек. Някъде беше чел, че ако тичаш така, е по-трудно да те застрелят.

До пейката, на която беше седял с дядо Павел, Коля спря. Беше разбрал, че не може да направи нито крачка повече. Наблизо прелетя мехур. В него имаше някой. Коля отчаяно замаха с ръка, но човекът в мехура не го разбра. Ток му махаше в отговор и полетя нататък.

Момчето отново чу проклетото пъшкане. Дебелият свиваше в Сивцев Вражек. Наложи се пек да тича. Коля чакаше да му мине кризата, но тя не минаваше.

Ето го и Института на времето. Все такъв спокоен, грамаден и величествен, както и сутринта. И все така пуст. Пристигна в бъдещето в празник, когато по-голямата част от московчаните бяха отишли на Лунния фестивал или на юг към морето, да си починат и пекат.

Както се беше засилил, Коля се удари в прозрачната степа — входа на института. Но стената не се отвори, както сутринта, когато бе излязъл. В института не могат да влизат външни лица, защото към времето трябва да се подхожда внимателно. Само онези, които специално изучават това, се допускат в сградата.

Коля се блъскаше в прозрачната врата като муха в стъкло. Ето я стълбата за втория етаж, съвсем близко, а след нея — кабината на времето, вратата към миналото.

Всеки момент ще изскочат преследвачите. Отчаян, Коля затича покрай стената с надеждата да намери някакъв резервен изход, който са забравили да затворят.

Още не беше се скрил, когато пред Института на времето се показаха пиратите. Отдалече бяха видели, че Коля наближава сградата, и бяха решили, че той вече е вътре. Скрит зад ъгъла, Коля видя как те се спряха пред входа. Беше започнало да се стъмва и мястото, където се беше скрил, бе потънало в дебела синя сянка. Изведнъж го овладя надеждата, че пиратите ще потропат-потропат на вратата и след това ще си отидат. Или някой ще мине наблизо и ще ги подплаши.

Но не е толкова лесно да измамиш пирати. Те веднага разбраха, че прозрачната преграда не отстъпва пред ударите им, и се досетиха, че момчето, което гонеха, не би могло да влезе там, щом няма електронен ключ. Разделиха се и тръгнаха в различни посоки около сградата.

Дебелият мина на една крачка от Коля, който лежеше в тревата, и ако самият той не пъшкаше толкова шумно, сигурно би чул колко силно тупти сърцето на момчето. На ъгъла срещна съучастника си и двамата започнаха да се съвещават. До Коля достигнаха приглушени гласове:

— Шпппш-грххх-вппр.

— Гппрр-кхж-дппнр.

Той не разбираше пиратски език и, скрит, следеше какво ще правят. А пиратите решиха, че Коля по някакъв начин е влязъл вътре.

Дебелият извади от мантията си нещо лъскаво, което Коля в автобуса помисли за пистолет. Слабият отстъпи няколко крачки назад. Дебелият се прицели в затворения прозорец на първия етаж и блестящ лъч се вряза в стъклото. Това стъкло не можеше да се счупи с юмрук или с камък, но нали никой при строежа на Института на времето не би предположил, че спрямо него ще бъде използуван космически бластер.

Коля чу как стъклото засъска и разтопени ручейчета, червени на вечерната светлина, потекоха по кораловата стена, като се втвърдяваха.

Пиратите стояха, чакаха корала да изстине, за да не се изгорят.

След това слабият хвърли на перваза небесносинята пелерина, а дебелият започна да се прозира през тясното прозорче. След минута навън стърчаха само краката му в обувки с извити отпред муцуни. Чу се как дебелият тежко пльосна и после настъпи тишина.

Слабият попита:

— Пхрфшк?

Отвътре се чу:

— Фртт-трттф.

Слабият се дръпна от прозореца и побърза да отиде зад ъгъла да пази входа, да не би Коля да излезе оттам.

За Коля най-добре беше да си полежи във високата трева, докато дебелият не се върне и бандитите не отидат да си търсят щастието другаде. Но сега момчето само за едно мислеше: по-скоро да стигне до кабината на времето и — вкъщи, вкъщи, вкъщи…

Като преброи до петдесет, той се изправи и притича до прозореца. Шишкото можеше да се е скрил там и да чака. Затова Коля отначало клекна под прозореца, ослуша се и след като не чу нищо, се надигна и погледна вътре. Стаята беше празна, покрай стените имаше роботи-чистачи. Вратата за коридора беше отворена. Коля се повдигна на ръце. Долната част на прозореца му стигаше до брадичката и той не успя отведнъж да се вмъкне вътре: уморените му крака се пързаляха по кораловата стена, ръцете му бяха меки като памук. Изведнъж зад него се чу тънък глас:

— А, падна ли ми!

И Коля разбра, че всичко е загубено. Слабият бандит бе чул, че някой се катери, и бе побързал да дойде. И тогава се случи чудо на чудесата: краката му намериха някаква издатина в стената, ръцете като стоманени издигнаха тялото нагоре и момчето за миг се преметна през перваза. Бандитът обаче успя да го хване за единия крак и го задърпа към себе си. Коля го ритна, и то така силно, че обувката му остана в ръката на бандита, а Коля падна на пода в стаята.

Веднага скочи и като придържаше чантата с миелефона, хукна да излиза от стаята. Бандитът крещеше нещо и се катереше след него.

Коля тичаше по коридора и търсеше стълбата за нагоре. Ето я и нея. Изкачи се бързо по нея и влетя в залата, насред която стоеше дебелият, ослушвайки, се в шума.

— Стой! — изкрещя той, като видя Коля.

Но момчето вече беше изскочило на стълбището и се бе качило един етаж по-нагоре — едва тук му мина кризата, — слезе отново надолу по друга стълба и видя при открехната врата, до която блестяха петте копейки. Нали така беше отбелязал вратата, за да не се обърка на връщане.

Той влетя в залата, затръшна вратата след себе и се промъкна между приборите и инструментите в задната стая — в същата, като на съседа им Николай Николаевич. Кабината беше като спасителна лодка по време на буря.

Ослуша се. Навън нищо не се чуваше. Може би преследвачите му загубиха следите?

Той пое дълбоко въздух и влезе в будката.

Същото табло, както и в оная, която беше от неговото време. Само надписите под лостовете бяха други. Там, в миналото: „Междинна спирка“ и „Крайна спирка“. Тук: „Начална спирка“ и „Крайна спирка“.

Коля включи системата и с удоволствие чу познатото бръмчене. Машината работеше.

Сега трябваше да натисне лоста „Вкл“. А след това? Сигурно „Начална спирка“. Само да го пренесат в неговото време, а не някъде при Пушкин или при бронтозаврите!

Ръката му замръзна над пулта.

Той чу как някой отваря вратата на стаята.

Натисна копчето „Начална спирка“ и обърна лостчето „Пуск“.

И веднага започна да потъва в безкрайността, в нищото, където няма нито начало, нито край, ни горе, ни долу — само въртяща пустота.

Коля се носеше през времето.