Кир Буличов
Приключение в бъдещето (1)

Глава I
Ами ако зад вратата има анаконда?

Родителите на Коля не са твърде стари — нямат и четиридесет. Но те се смятат за съвсем млади, купиха си катер, с радост го боядисват, мъкнат го на брега, пускат го на вода, поправят мотора, канят гости, за да пекат шишчета и да пеят туристически песни. Но като пътешественици хич ги няма, просто не знаят как могат да бъдат щастливи. Миналата година-две седмици пътуваха по Волга, а преплуваха само сто километра — да си умреш от смях. На Коля не му е интересно с тях. Тяхната романтика не му допада, премного е комфортна. Ето и в онова априлско утро той категорично отказа да отиде с тях да боядисва скъпоценната „Чайка“. Каза, че на другия ден има контролно. Родителите му изпаднаха в такова умиление пред неговата съзнателност, че го оставиха на мира. Така Коля се оказа съвсем свободен в неделя, без родители, без работа, можеше да си живее за собствено удоволствие като гръцкия философ Епикур.

Когато се събуди, родителите му ги нямаше. На масата — бележка с молба да купи кефир и една рубла.

Когато денят ти е свободен, той ти се струва безкраен. Затова Коля не бързаше. Пусна радиото с всичка сила и започна да мисли на кого да се обади по телефона. Но беше още рано, всичките му приятели спяха и Коля реши да отиде за кефир. Взе рублата, чантата, празните бутилки и излезе на стълбището.

На стълбището право към него вървяха двама санитари и носеха сгъната носилка. Санитарите бяха възрастни, яки като хамали, само че с униформени фуражки и с бели престилки. Коля спря. И тогава забеляза, че вратата на съседния апартамент е открехната и оттам се чуват гласове. Санитарите внесоха носилката там. Нещо се беше случило със съседа им. Николай Николаевич.

Той живееше сам, често ходеше в командировки, а къде работеше, Коля не знаеше. Момчето реши да почака. Скоро вратата се отвори и санитарите изнесоха носилката. На нея лежеше Николай Николаевич бледен, покрит с чаршаф почти до брадичката. Отзад вървеше млад лекар с обемисто куфарче. Лекарят спря на вратата и попита:

— Какво да правим с апартамента?

В този момент Николай Николаевич видя Коля и се зарадва.

— Здравей, адаш — каза той тихо. — Добре, че те срещнах. Виждаш ли, сърцето нещо ме стегна. Сполетя ме беда.

— Няма нищо — успокои го Коля, — ще оздравеете.

— Благодаря за добрите думи. Имам молба към тебе: вземи ключа. Тези дни трябва да пристигне приятелят ми от Мурманск. Той знае, че ако мене ме няма, ключът ще е у вас.

— Както винаги — каза Коля. После се обърна към доктора и добави: — Затръшнете вратата, а ключа дайте на мен.

Коля придружи носилката с Николай Николаевич до улицата. Санитарите внимателно я вмъкнаха в „Бърза помощ“. Сърдечно болните се нуждаят от пълен покой.

— Кога да ви чакам? — попита той Николай Николаевич, който вече лежеше в колата.

— След месец. Може и по-рано. Ще ви се обадя по телефона, щом започна да ставам.

— Обадете се, ще ви посетя — каза Коля. — Ако искате да ви купя плодове? Не се стеснявайте.

— Моят приятел от Мурманск трябва да ми донесе едно лекарство. Разчитам на твоята помощ.

— Не се съмнявайте — отвърна Коля. — Старите също с удоволствие ще ви помогнат.

Линейката рязко потегли към клиниката „Склифасовски“, както каза докторът на Коля, когато се разделяше с него. Момчето постоя, загледано след колата.

Беше му жал за Николай Николаевич. Съседът им бе порядъчен човек, никога не се държеше наставнически с малолетните, не ги поучаваше как да живеят, а да разговаряш с него беше интересно.

След това Коля отиде в магазина и купи кефир. Когато плащаше на касата, напипа в джоба си ключа от апартамента на Николай Николаевич и си помисли да не забрави да го закачи в коридора на видно място, та веднага, щом пристигне приятелят от Мурманск, да го намери. Но след като се върна вкъщи, Коля не закачи ключа. Хрумна му нещо.

Работата е там, че на бюрото на Николай Николаевич имаше модел на фрегата. Това беше дървена платноходка с корабни въжета от канап, с истински, медни оръдия. Николай Николаевич беше казал, че фрегатата е направела от две хиляди части и е точно копие на истинската. Коля обичаше да я гледа. Ако приклекнеш и присвиеш очи, ще си представиш, че фрегатата плува в океана, а платната й са увиснали, защото вече втора седмица има пълно затишие.

Когато Фима Корольов от класа на Коля разбра за фрегатата, започна да моли да го заведе на гости при Николай Николаевич, но Коля не бързаше. Опасно бе да водиш Фима на гости, защото е страшно нахален, тромав, непременно ще вземе и ще счупи нещо. На Фима му омръзна да напомня и той каза:

— Вземи ми размерите на фрегатата. Каня се да правя платноходка, а ми липсва литература по този въпрос. Какво ти струва да ми помогнеш!

С Фимка разговаряха вчера, а днес Николай Николаевич се разболя. Довечера ще се върнат родителите му, може и да скрият ключа, а Фима за нищо на света няма да повярва, че съседът им е в болница — ще реши, че Коля пак извърта.

Затова си отиде вкъщи, взе лист хартия, линия и молив и отвори вратата на съседа.

В този момент не мислеше, че постъпва лошо. Нали ако беше поискал разрешение от Николай Николаевич, той вероятно не би му отказал.

Затвори след себе си вратата, скри ключа в джоба, запали лампата в коридора, за да се полюбува на африканските маски, които висяха на стената и се зъбеха.

След това, без да бърза, мина в голямата стая, която беше и кабинет, и спалня на Николай Николаевич. Завивките не бяха прибрани от дивана, чаршафите бяха измачкани, слушалката на телефона се люлееше чак до пода. Коля си представи как Николай Николаевич протяга ръка към телефона и набира 03. Сложи слушалката на вилката. Никога не е бил сам в този апартамент и той, макар и обикновен, сега му се стори твърде пуст и дори малко зловещ. Докато стоеше сред стаята, Коля почувствува, че не постъпва много правилно, и му се прииска да си отиде, без да вземе размерите на фрегатата.

Но не си отиде, защото на стената висеше старинен револвер-кремъклия. Николай Николаевич разрешаваше на Коля да го държи в ръцете си, но половината от удоволствието пропада, когато те гледат. Той свали от стената револвера, издърпа ударника и се прицели в прозореца. Отвън прелетя врана. Коля натисна спусъка, револверът тихо изщрака. Разбира се, с патрони и барут изстрелът щеше да бъде по-силен.

Момчето закачи револвера на мястото му и в този миг забеляза вратата на вътрешната стая. Врата като врата, но имаше една особеност: винаги беше заключена. Когато и да дойдеше при съседа им, никога не я беше заварвал отворена. Коля все си мислеше какво може да се крие там и веднъж попита Николай Николаевич:

— А какво има там?

— За Синята брада чел ли си? — попита в отговор Николай Николаевич.

— Но нали вие не сте женен?

— Там крия любопитните момчета — отвърна Николай Николаевич. — Седем парчета. Има свободно място и за осмо.

С това разговорът приключи. Коля повече не питаше. Всеки си има гордост.

И ето сега той видя, че на бялата врата стърчи ключ. Явно, Николай Николаевич не е очаквал, че ще се разболее, а после е забравил да го извади.

Пристъпи към вратата и се замисли. Може би там има някакви документи, книжа или ценности. Или колекция от марки. Изобщо, щом не ти показват стаята, няма какво да се навираш там.

Коля искаше да се върне към фрегатата, когато изведнъж си помисли: ами ако съседът им държи във вътрешната стая някакво рядко животно? Толкова рядко и опасно, че не бива на никого да се показва дори. Например змия анаконда, дълга дванадесет метра. И това рядко животно сега седи гладно и не знае, че цял месец няма да има кой да го храни. Ако е анаконда или камила, не е толкова страшно, те могат да издържат без храна и вода, но ако е тигър, ще има да се мята няколко дена из стаята и ако не успее да събори стените, ще умре от глад. Пък ако успее, историята ще свърши още по-зле. Нали от втория етаж ще скочи на тревата, ще смачка цветята на пенсионерката Чувпило, ще глътне и самата нея, след което ще налапа павилиона за сладолед и ще се разболее от ангина.

Разбира се, той не мислеше сериозно, че тигърът ще се полакоми за злата пенсионерка Чувпило, която се оплаква, че Коля много силно и тропа. Просто му се искаше да надникне в тайната стая, но за тази цел му трябваше морално оправдание. А грижата за гладен звяр е най-доброто морално оправдание.

За малко допря ухо на вратата, вслуша се дали не се чува нечие дишане или шум, но там беше тихо. Тогава превъртя ключа и открехна вратата.