Кир Буличов
Приключение в бъдещето (20)

Глава V
Обувките на доктор Алик

На Юлка й се струваше, че няма да заспи. Все мислеше, мислеше, а после се събуди.

Оказа се, че е съвсем светло… И не е ясно къде се намира. След това си спомни: в изолационната. Ти беше малка, с две легла. Навън се виждаше върхът на дърво и на него три гнезда на врани. Юлия обърна глава — Алиса не спеше.

— Добро утро — поздрави Алиса, щом видя, че Юлия се е събудила. — Как спа? Не те ли мъчиха кошмари?

— Никога не ме мъчат кошмари.

— И не сънува ли космически пирати, гости от бъдещето и най-различни фантастични глупости?

— Не, не сънувах.

— А аз вече се измих и сресах. Време е да бягам от болницата, докато не се е случило още нещо.

Юлия веднага седна.

— Кога ще се върнат?

— Просто се чудя защо досега не се върнаха. Може би не знаят къде да ни търсят.

— Или си лекуват раните.

— Знаеш ли, Юлия, събудих се и си мисля: ами ако изведнъж ти днес решиш, че всичко е било сън?

— Е, и какво тогава?

— Тогава нямаше да споря с теб.

— Всичко това са празни приказки. Трябва нещо да се прави.

— Това вече е разговор. И ти ли си измислила нещо?

— Аз не мога да мисля нищо насън. Някои могат. Фима Корольов от нашия клас даже задачи решава насън. Сложи си учебника под възглавницата и решава.

— Напразно си слага учебника. Не е необходимо. Ти ми каза, че в класа имате трима Колевци. Разкажи ми за тях. Кой от тях би могъл да извърши това?

— Вече мислих. Всичките ги прехвърлих в паметта си. Сигурно е Коля Садовски.

— Защо?

— Той е лекомислен, слаб ученик, фантазьор и изобщо нахалник.

— Какъв?

— Нахалник. Е, заплес, разбираш ли?

— А другите двама извън подозрение ли са?

— Нима може да се гарантира за момчета?

— За някои може.

— За нашите аз не мога. Имаме и един Коля Наумов. Той е спортист, калява се, през зимата спи на балкона в спален чувал. Дружи с Катя Михайлова на спортна основа.

— А третият?

— Третият е Коля Сулима. Бива го, по-добър е от много други. Занимава се сериозно с математика и е член на научно дружество в Планетария. Знаеш ли какъв йена да стане? Конструктор на космически кораби… и на шах добре играе, най-добре от всички в класа. Но не мога да гарантирам за него.

— Този Коля Сулима сигурно много би искал да види космическите кораби на бъдещето, как мислиш?

— Ох! Разбира се! Аз и не допуснах. Не, за никого не гарантирам. Искаш ли да поговоря с него?

— В никакъв случай! Ти нищо не знаеш. Иди да се умиеш. Умивалникът е зад паравана.

Юлка се миеше, когато надниква Мария Павловна.

— Как спахте на новото място? — попита тя.

— Благодаря, добре — отговори Алиса. — А в нашата стая поставихте ли вече стъклото?

— Още не. Стъкларят не е идвал. Грибкова, помниш ли, че днес те изписват?

— Да. Баба ще дойде да ме вземе.

— А мене кога ще ме изпишат? — попита Алиса.

— Ще дойде докторът и ще каже. Но къде ще отидеш, детенце?

Мария Павловна замълча, като че ли очакваше момичетата да заприказват за нощното произшествие. Но те мълчаха. И даже не се усмихваха. Най-после Мария Павловна попита:

— Не се ли изплашихте вчера?

— Защо?

— Когато изхвърча стъклото.

— Не, не се изплашихме — отговори Алиса. — Понякога духа още по-силен вятър. Четох, че отнесъл цяла къща с едно момиченце и кученцето му и ги захвърлил зад билото на планината.

— Не може да бъде! — възкликна Мария Павловна.

— И аз съм чела — каза Юлка. В устата й беше четката за зъби. — Ъшшении изууия аад.

Алиса разбра, че Юлка искаше да каже „Вълшебникът от Изумрудения град.“

В този момент вратата широко се отвори и влезе доктор Алик Борисович.

— Добро утро на пострадалите от пожара — каза високо той от прага. И много се учуди, защото видя, че при влизането му Мария Павловна широко разпери ръце и като квачка прикри Алиса. Момичето скочи на леглото и отстъпи до стената, а Юлка едва не глътна четката за зъби и от устата и потекоха мехури от пастата за зъби.

— Какво ме зяпнахте, сякаш съм сянката на Хамлетовия баща? — попита Алик Борисович.

Юлка гледаше обувките му — десният крак беше обут с лява обувка, а левият — с дясна.

Това не беше истинският Алик!

— Не смейте да се доближавате до децата! — извика Мария Павловна. — Стига ми нощното произшествие. Или веднага ще извикам милиция!

Юлка изплю четката за зъби, тя падна на пода и Юлка изрече с белите си зъби:

— Обувките! Алиса, виж му обувките!

Алик също ги погледна.

— Какво доживях — каза той, прикляквайки. — Пък аз си мисля защо цяла сутрин ми е неудобно да ходя. Нека ме извинят дамите, че се събувам в тяхно присъствие. Изглежда, скоро ще стана велик човек. Щом вече съм разсеян, талантът ще дойде.

Алик развърза обувките, стана, събу ги, постоя малко само по чорапи и после твърде несръчно, като кръстоса крака, ги обу както трябва — десния крак в дясната, а левия в лявата. Отново клекна и започна да ги връзка.

— Обаче — продължи той — моята разсеяност не е основание за паника, обхванала благородното общество. С какво ви изплаших така? Нима човек, обул неправилно обувките си, е по-страшен от дракона?

През това време Алиса отново седна на кревата и каза:

— Юлка, продължавай да се миеш. Цялата ти физиономия е в паста.

— Но обувките…

— Та той ги преобува. Както и трябва. Разбираш ли? Той е истинският.

— Кой е истинският? — попита Алик. — Аз съм съвсем истински даже. Току-що си платих профсъюзния членски внос за три месеца. Ако аз не бях аз, за повече от два месеца не бих платил. Как мислите?

— Изобщо не бихте платили — отговори Алиса. — А филмът хареса ли ви?

— И за това ли сте информирани? Филмът беше скучен, но останалото — великолепно. Това ли искахте да разберете?

— Извинете, Александър Борисович — намеси се Мария Павловна. — Кажете, моля ви, с цялата си искреност: късно снощи идвали ли сте в болницата?

— Мария Павловна, питахте ме вече вчера в единадесет и половина.

— Разбира се… но въпреки това…

— Какво се е случило? Идвам на работа, отбивам се в стаята при двете умни и мили момичета — а тях ги няма. Като че ли ги е издухал вятър. Стъклото счупено, вратата избита. Нима през нощта е имало ураган?

— Мисля, че беше внезапен силен порив на вятъра. Или смерч — каза Алиса. — Юлка така се изплаши, че извика, и ние паднахме от леглата. А Мария Павловна имаше халюцинации.

— Халюцинации ли? — учуди се Алик. Той най-сетне си завърза обувките, изправи се и погледна с гордост творението на ръцете си.

— Аз в нищо не съм уверена — каза сериозно Мария Павловна. — Трябва да се запозная със специална литература по въпроса. Може би бях преуморена — останах с впечатлението, че вие идвахте снощи и доведохте бащата на това момиче. И настоявахте веднага да изпиша Алиса.

— И вие се съгласихте? — Алик попита Мария Павловна.

— Не, аз не се съгласявах, защото подобно изписване противоречи на правилника. Обаче… Но какви ги дрънкам? Изглежда, съм заспала, задрямала на поста си и съм нарушила правилата. За всичко съм виновна само аз и съм съгласна да си нося отговорността.

— А къде беше дежурният лекар? — попита Алик. — Кой беше дежурен?

— Тимофеев. Но него го нямаше. Той спеше в котелното. Или и това е било съм? — Мария Павловна силно изхълца и избяга от изолационната.

Юлка намигна на Алиса. Всичко стана, както те искаха. Все едно, никой нямаше да повярва в истината, а щеше да настъпи такава суматоха, че за връщането на апарата не би могло да се мечтае.

— Юлия, ще трябва да се сбогуване с Алиса — каза Алик. — Ще я навестяваш ли?

— Непременно — отговори Юлка. — Тя още дълго ли ще остане?

— Скоро ще я изпишем. Скоро. Още едно усилие — и летописът мой завършен е. Но много зависи от самата Алиса. Ако не си спомни къде живее, как ще я изпиша?

„Добре ти е на теб да отсъждаш — помпели си Юлка. — Спомняш си, качваш се на тролейбуса — и вкъщи. А Алиса ще си спомни и нищо няма да се измени. Хиляда пъти още да си спомни, по-леко няма да й стане.“

— Изпишете я, ще дойде у нас — предложи Юлка.

Алик си отиде. Санитарката докара на количка закуската. В кашата от грис имаше топчета и Юлка не искаше да я яде. А Алиса каза:

— Изобщо не обичам грис-каша. И с топчета, и без. Но сега всичко ще ям — трябва да се подкрепя.

— Пък аз днес вече ще ям вкъщи. Баба ми не готви лошо, но обича да я хвалят.

Алиса с отвращение дояде кашата. Настроението й се развали. Тя погледна през прозореца. Ръмеше дъжд.

— Ще трябва да се скрия — въздъхна тя.

— Къде?

— На някакво скришно място. А ти ще ми носиш храна.

— Но сега е студено.

— Аз съм калена. И не ме е страх от простуда.

— Все едно. Къде ще живееш?

— Някъде в гората.

— И за да дойда при тебе, аз ще пътувам с влак два часа?

— Все забравям, че вие бавно се придвижвате.

— При теб, Алиса, всичко е „ние“ — „вие“. Не разделяй така. Аз може би съм твоя баба. Макар и далечна. И като баба ти казвам: няма да ти позволя да седиш в гората на дъжда и сланата.

— Щом не искаш да ми носиш храна — недей. Все някъде ще се уредя. И без твоя помощ ще намеря Коля.

— Моля, моля. С твоя инат не само Коля — и паметника на Юрий Долгорукий няма да намериш.

— Разбрахме се. Нито ти ме познаваш, нито аз тебе. Нищо ме съм ти разправяла. Пък дори и да разкажеш, никой няма да ти повярва.

— Нямам и намерение да разправям. Не се бой.

И те се скараха. И когато Юлкината баба Мария Михайловна дойде да вземе внучката си от болницата, Юлия и Алиса не се гледаха.

— Момичета — каза Мария Михайловна, — чух, че сте се изплашили нощес. А при нас нямаше никакъв ураган. Времето беше хубаво. Изобщо в последно време климатът стана непоносим. Няма да се учудя, ако през юни завали сняг, а утре температурата стане тридесетградусова. Твоите неща, Юлия, в другата стая ли останаха?

— В другата.

— Аз ще ги донеса. А ти си събери нещата оттук — четката за зъби и тъй нататък. Защо Алиса е тъжна? Не й се остава сама?

Алиса не отговори.

Бабата донесе Юлкините книги, тетрадки и всичко, — което беше останало в оная стая, и като го нареждаше в куфарчето, каза на Алиса:

— В хладилника остана пастет и извара. Не забравяй да ги изядеш още днес, защото ще се развалят. Аз се разбрах със санитарката да ти покаже всичките продукти. Чуваш ли ме?

— Чувам — каза Алиса, без да погледне бабата.

Мария Михайловна малко й се обиди, защото, когато се отнасяш към хората добре, очакваш да ти отвърнат със същото. Върху това, както тя се изразяваше, се градят човешките отношения. На това тя учеше и Юлка. Мария Михайловна винаги бе работила като инженер и даже е била военна, офицер-химик, завършила е академия. Тя си имаше дъщеря, Наташа, а също и син, тогава работеше и беше много заета. Искаше й се да отделя повече внимание на възпитанието на децата си, но невинаги успяваше. Затова пък сега, когато бе пенсионерка, Мария Михайловна можеше да отделя толкова внимание на Юлкиното възпитание, колкото й позволяваше кръвното. Наистина, Юлия невинаги я слушаше, но я обичаше и те рядко спореха.

— Аз ще те посетя утре и ще ти донеса портокали. И нещо леко за четене. Сигурно следобед.

— Благодаря, не се безпокойте — каза Алиса. — Тук храната е добра.

— Не говори глупости, Алиса — рече Мария Михайловна. — Не го правя от чувство за благотворителност… Но детето има нужда от грижи. Докато не си възвърнеш паметта и не те вземат родителите ти, ние с Юлия и Наташа ще идваме при тебе. Не ни е трудно. Надявам се, че ако в такова положение се намираше Юлия, ти също щеше да идваш.

— Благодаря — отговори Алиса.

„Сигурно сега те е срам — помисли си Юлка. — Значи си лъжкиня, а баба се тревожи за тебе.“ Но Юлка мислеше така без злоба. Разбираше, че ако тя беше на Алисиното място, не се знаеше как щеше да постъпи. Може би щеше да се разреве и да хукне вкъщи.

— И аз ще дойда — обеща Юлия. Имаме още да си говорим.

— Ела — съгласи се Алиса, но равнодушно, като че ли от вежливост.

„Не ми вярва — разбра Юлка. — Мисли, че сее си отида и всичко ще забравя.“

На излизане от изолационната Алиса се сбогува с Юлка и баба й. Искаше нещо да им каже, но премълча. Не плачеше, но очите й бяха влажни.

— Ох, какво правя! — мярна се в главата на Юлка. — Нима може ей така да изоставиш човек, който разчита на тебе?

— Сбогувахте ли се? — попита Мария Михайловна.

— Ще дойда — каза Юлка на Алиса. — Чуваш ли?

— Довиждане — отговори Алиса.

Щом бабата и Юлка се отдалечиха от изолационната така, че никой да не ги чува, Юлка се спря, сложи върху перваза на прозореца чантата с книгите и каза:

— Почакай, бабо.

— Тежко ли ти е? Дай аз да нося.

— Не, не ми е тежко. Срам ме е.

— Какво се е случило?

— Срам ме е заради себе си и тебе.

— Не съм направила нищо, от което да се срамувам.

— Направи. По-точно нищо не направи и затова направи.

— Можеш ли да говориш без заобикалки?

— Мога. Оставихме Алиса сама.

— Не е вярно, аз утре непременно ще дойда. А днес след работа Наташа искаше да прескочи, ако няма колоквиум. Ти ще останеш един-два дни вкъщи, а след това ще дойдеш при нея. И даже ще доведеш и приятелките си.

— Това е малко, бабо.

— Какво предлагаш?

— Да вземем Алиса с нас.

— Къде?

— У нас, вкъщи.

— Ти съвсем си се побъркала, Юлия! Ти според мене си забравила, че Алиса е болна, че има сътресение на мозъка и е загубила паметта си. Необходими са й квалифицирани медицински грижи… Вземай чантата и да вървим.

Те се сбогуваха с Алик, с Шурочка и другите и тръгнаха да оформят документите на. Юлка от болницата. Докато получаваха палтото й, обувките й и другите горни дрехи, враната се отвори и се втурна Наташа, Юлкината майка.

— Колко е хубаво, че ви заварих! — каза тя.

— Няма ли да си имаш неприятности, дето си излязла от работа? — попита Мария Михайловна.

— Не, аз взех разрешение. Хайде по-бързо, че навън ни чака такси.

Юлия вече беше готова.

— Не искаш ли да си тръгваме? — попита я Наташа.

— Тя е решила непременно да вземем и Алиса — каза бабата. — Като че ли ние се разпореждаме в болницата.

— Правилно — отговори Наташа. — Аз вече си мислех, че щом Алиса оздравее, трябва да я вземем у дома.

— Не възразявам. Но днес — не.

— Значи може? — зарадва се Юлия.

— Разбира се, че може — отговори баба й. — А сега да вървим. Таксито чака.

— Мамичко, скъпа, имам огромна молба — каза Юлия.

— Казвай.

— Иди при Алиса и й предай бележка от мене.

— Алиса ще почака до утре, нищо няма да й стане — каза баба й.

— Ти не разбираш. Това е много важно. Мамо, мога ли да ти пошепна няколко думи?

Бабата повдигна рамене и каза:

— Ще ви чакам отвън, до колата. Кой е номерът?

— Не помня. Шофьорът е черничък, с мустаци.

Юлка отведе Наташа до стената и прошепна високо:

— Алиса не бива да остава тук. Дебне я опасност.

— Юлка, пак ли фантазираш?

— Мамо, трябва да ми вярваш. Аз рядко те лъжа.

— От моя гледна точка така трябва и да бъде.

— Тогава си длъжна да ми вярваш. Иди веднага при Алиса. Не й оставих дори адреса и телефона. Може да се наложи да бяга от тук. А къде ще отиде? Затова искам тя да дойде у нас. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, че взаимното уважение е главна черта в отношенията между децата и родителите. Пиши бележката. Ето ти писалка и лист. Да предам бележката чрез сестрата?

— Не, недей. Може би това няма да е сестрата.

— Ама че фантазия имаш!

— За съжаление не е фантазия. Важното е да кажеш лично на Алиса, че я чакаме. Едно е, ако аз й го кажа, друго е — ако си ти, ти си възрастна.

— Разбрахме се.

— Браво, мама!

— Благодаря ти.

А Юлка написа на листчето от бележника на майка си:

„Алиса! Нашият телефон е 145-55-67. Адресът ни е: улица «Островски» №16. От болницата с тролейбус №15 до спирката «Дом на учените», апартамент 29, в двора. Чакам те по всяко време. На училище ще отида след три дни. Дотогава ще разпитам момичетата дали няма нещо подозрително в поведението на някой от тримата Колевци. Ще го направя внимателно, разбираш ли? С моите вкъщи съм се разбрала. Те не са лоши хора. Твоя Юлия. Изгори бележката.“