Кир Буличов
Приключение в бъдещето (19)

Глава IV
Какво се бе случило

— Разбира се — каза Алиса, когато най-накрая всичко се успокои и в болницата настъпи тишина, — и ти имаш право да не ми вярваш. Даже не знам дали бих повярвала, ако бях на твое място.

Шевът на Юлка, то се знае, я наболяваше — въпреки че утре щяха да я изписват, все пак рано й бе да скача като пантера. Тя се излегна по-удобно и реши, че няма да прекъсва Алиса. Право да си кажем, Юлка съчини нова теория: Алиса е гост от космоса, от друга планета. Защо да не долитат при нас гости от други планети, щом има такива планети?

— Освен пред тебе нямам пред кого да се открия — каза Алиса. — Други деца не познавам, а нито един възрастен няма да ми повярва. Дори ако имах доказателства.

— Правилно — съгласи се Юлка — Възрастните не вярват и на най-обикновените неща. Ти от друга планета ли си долетяла?

— Не — отговори Алиса. — Аз съм московчанка. — И съм се родила тук.

— Жалко. Пък аз помислих, че си от друга планета.

— Все едно, че не съм от Земята. Аз още не съм се родила. Ще се родя след сто години.

— Какво?

— Аз съм от бъдещето. От двадесет и първи век.

— Правилно — сети се Юлка. — А аз си мислех: защо нищо не знаеш за нашето училище, а говориш на руски без акцент.

— Не се ли удиви, че съм от бъдещето?

— Разбира се, учудих се. По-учудващо би било, ако ти беше от космоса. Макар че и не си съвременна, но все пак си московчанка. Разказвай.

— Живея в Москва, ходя на училище. Нищо особено…

— Била ли си на Луната?

— Била съм. И на Марс съм била, и в Дълбокия космос.

— Щастливка! А подборът строг ли е? Защото в нашия клас едно момче, Боря Месерер, иска да стане космонавт, но му казват, че няма да го приемат заради здравето. И сега всяка сутрин тича до училище — два километра. Наистина винаги закъснява. Може и да го изгонят от училище, преди да се е закалил.

— Ти ме прекъсваш. Подборът не е строг. Можеш да заминеш като турист или с група на екскурзия. Аз един път летях в научна експедиция. Ще ти разкажа, ако ти е интересно.

— Страшно интересно!

— Специализирам в областта на биологията. На всяка цена ще се занимавам с животни. Това е много интересно. Баща ми също е биолог, само че космически. Искам както трябва да се заема с проблема за разума на животните. Смятам, че досега е направено малко. Представяш ли си, хората летят в други галактики, а с една котка не могат да се разберат.

— Пък аз с моята котка се разбирам — прекъсна я пак Юлка. — Наистина, говоря само аз, а тя мълчи.

— Ето, виждаш ли — мълчи. Но аз ти разказах за биологията не току-така. Баща ми в зоологическата градина има апарат, наречен „миелефон“. Той улавя мозъчните вълни и ако го настроиш на вълните на чужд мозък, ще чуеш мисли.

— И моите?

— На когото искаш. Само че този апарат е много рядък и ценен. Баща ми ми го довери за малко, след опита трябваше де върна миелефона в лабораторията.

— А ти чии мисли отгатваше?

— Първо на делфините, след това на кухотели и на други животни. А после така се случи, че отидох да се сбогувам с Бронтя.

— Този пък кой е?

— Моят любим бронтозавър. Той живее в Космозо — Космическата зоологическа градина.

— Бронтозаврите са измрели преди много милиони години. Чела съм.

— Какво като си чела. Развъдиха ги.

— Отново?

— Не ме прекъсвай, Юлка! Така до утре няма да свърша разказа си.

— Такива неща приказваш, а ми забраняваш да се учудвам. Това става само във фантастичните романи. Представяш ли си, да живееш след сто години.

— Значи отидох да се сбогувам с Бронтя, а миелефона оставих, за да не го намокря. Бронтя живее в езерото. Заплувах аз върху него. Изведнъж се оглеждам, а миелефона го няма. Някакво момче вика: „Дръжте ги!“ — и бяга.

— Това ли е бил Коля?

— Почакай. Значи докато убедя Бронтя да се обърне към брега, докато изскочи и дотичам до вратата, тях разбира се, отдавна вече ги нямаше. Там, на площада, имаше спрели автобуси. Хора наистина почти нямаше, но аз започнах да питам всички не са ли видели някой да изтича от Космозо с черна чанта в ръце. И един минувач ми каза, че видял момче, което се качило в автобуса за булевард „Мир“, но друг човек заяви, че със собствените си очи видял, че момчето, което се качило в автобуса, скоро слязло от него и се качило на друг автобус. И в ръцете си държало чанта. За пет минути обиколих всички автобусни спирки. Отначало отидох на булевард „Мир“, след това на друга спирка. Изобщо за пет минути обиколих половин Москва и се върнах в зоологическата градина. Не намерих никого.

— Тоест как така — за пет минути половин Москва. С автобуси?

— Разбира се. С какво друго?

— С каква скорост се движат вашите автобуси?

— С никаква. Те стоят на едно място… Ах, ти не разбираш. Вие нямате такива автобуси. Ще ти разкажа после. Върнах се в зоологическата градина. Разстроена, както сама разбираш, ужасно. Какво да правя? Вървя из Космозо, градината вече я затварят, няма никого. Мисля си: може само да ми се е сторило, а да съм забравила някъде чантата — глупава мисъл, но ми се иска да проверя…

— Знам, и на мен ми се е случвало — каза Юлка.

— Вървя из Космозо, въртя глава, изведнъж гледам — роботите-чистачи стоят до една пейка и нещо обсъждат. Изобщо роботите, сама разбираш, са мълчаливи, трудно е да ги изкараш от равновесие. А сега махат ръце, спорят.

Питам ги какво се е случило.

Отговарят, че не знаят какво да правят. Такова нещо не им се е случвало. И посочват пейка, а на облегалката й изрязано с нож: „Коля, VI «Б» клас, 26-о училище“. Не знаят дали да сменят пейката с нова, или така да я оставят.

— От нашето училище! — ахна Юлка.

— Да, да, някакъв Коля от шести „Б“ от 26-о училище е бил в зоологическата градина именно този ден. Иначе роботите щяха да открият произведението му по-рано.

— Може пък да не го е взел той?

— Слушай. Когато разпитвах на автобусната спирка как изглежда момчето, мислех, че познатите ми се шегуват — нали знаеш какъв нрав имат момчетата. Тяхното чувство за хумор е ненормално.

— По-добре щеше да бъде, ако момчетата изобщо нямаха чувство за хумор — съгласи се Юлия.

— Всички, които бяха видели момчето, ми съобщиха, че бил странно облечен, сякаш за маскарад, като момче от двадесети век. Тогава не обърнах внимание на тези думи. Чак когато видях надписа, който може да изреже човек с древна психология…

— Такива все още се срещат — въздъхна Юлка.

— … веднага разбрах, че в работата е забъркан пришелец от миналото.

— Но как е попаднал при вас? Да не би да е изобретил машина на времето?

— Точно така, както и аз дойдох тук.

— Значи има машина на времето?

— Разбира се, че има, защо пък да няма?

— Но нали това е фантастика?

— За тебе може и да е фантастика, но за мен е нещо най-обикновено. Ако на дядо ти му покажеха самолет, той сигурно щеше да припадне.

— Нямаше — възрази Юлка. — Той е бил летец от полярната авиация. Ако беше припаднал при вида на самолетите, не се знае кой щеше да каца на ледовете.

— Е, не самолет. Космически кораб например.

— Ти сигурно ни мислиш за диваци, Алиса — обиди се Юлка. — Моят дядо сега е пенсионер и чете лекции по космонавтика.

— Добре де, няма да спорим — каза Алиса. — Фактите говореха, че в моята година е дошъл пришелец от миналото, при това момченце, което изобщо не знае как да се държи и изрязва с нож надписи по облегалките на пейките. Това значи, че се е вмъкнал в машината на времето без разрешение. И представяш ли си — без никакъв контрол се разхожда в нашето време. Та това е страшен скандал.

— Защо?

— Но това е забранено! Никой няма право да се промъква в Института на времето и да пътешествува насам-натам. Ами ако изведнъж отнесе нещо в миналото? И наруши всичко. Или узнае нещо, което още не бива да знаете.

— Чак пък толкова да не бива? Ние какво, да не сме малки?

— Ти например си малка. Ако разрешат на всички да пътешествуват във времето, особено от миналото в бъдещето, всичко ще пропадне. Веднага ще се качиш на машината на времето и ще отидеш да разбереш кога ще умреш. И ще научиш, че ще умреш, защото ще паднеш от десетия етаж. Тогава в нея година ще отидеш на село, където няма десет етажа, и ще стане така, че уж ще умреш, а всъщност няма да умреш. Не умреш ли — значи ще останеш жива. А ако бъдеш жива, това значи, че в бъдещето веднага ще се окажат две Юлии Грибкови. Това са такива усложнения, че е по-добре да не се мисли за тях. Затова пътешествията във времето са строго забранени, в миналото могат да отиват само учени, които специално са се готвили дълги години. От миналото в бъдещето обаче никой не бива да пътува, при никакви обстоятелства.

— Сега разбрах — каза Юлия. — И чак се изплаших.

— Защо?

— Ами ако някакъв бандит използува тази машина? Ще отиде в бъдещето, ще ограби някого, ще се върне, и веднага в Сочи, на курорт. И ако го заподозрат, че е крал, ще каже: нищо подобно, аз през това време бях на почивка в Сочи.

— Схващаш добре. Това вече е утешително.

Юлия не се обиди на тези думи. Но все пак тя не разбра всичко.

— Ама как така — попита тя, — най-обикновено момче от шести клас се е възползувало от машината?

— Това е тайна за мен. Машината е в един апартамент, там има специален човек, който никога няма да допусне чужд човек.

— Но е допуснал?

— Нямало го е там. Там нямаше никой.

— Къде е той?

— Не знам. По-добре поред да ти разкажа. Докъде стигнах?

— Как в зоологическата градина си видяла надписа на пейката и си разбрала, че някакво момче е дошло от миналото. А може би някой просто се е пошегувал?

— Изключено. Нима мислиш, че след сто години ще се намери на Земята човек, който ще реже с нож пейката само за да остави свой подпис?

— Надявам се, че не.

— Ами облеклото? И после, ние нямаме класове и паралелки. В нашите училища има само групи според интересите.

— Сигурно на твое място и аз бих помислила така.

— Стоях до пейката и мислех какво да правя. Да вдигна тревога? Да заявя на всички, че е изчезнал ценен прибор? А кой е виновен? Аз. С други думи, изплаших се.

— Изплаши ли се?

— Разбира се, аз съм ужасна бъзла. Изплаших се и реших: ще изтичам до Института на времето, ще хвана момчето там, ще отнема миелефона и след това вече ще реша какво да правя.

— Глупаво решение. Ако се беше обадила там, и без теб щяха да го хванат.

— Да, глупаво, но ме беше срам, че се държах така: отидох да яздя бронтозавъра, а миелефона оставих на пътечката. Като малко бебе!

— Вашите бебета също ли яздят бронтозаври?

— Преувеличих. Нашите бебета са както бебетата навсякъде — лежат си в люлките и махат ръчички.

— А при вас няма ли акселерация?

— Какъв е този звяр?

— 13 нашите вестници пишат за акселерацията — че децата по-рано са били по-дребни и са се развивали по-късно. Ето, аз съм на дванадесет години, а съм по-висока от баба си.

— Не знам, не съм чувала. Моята баба е по-висока от мен с цяла глава.

— Разказвай по-нататък, защото скоро те съмне.

— Омръзна ли ти да слушаш?

— Не, какво говориш!

— Флипнах до Института на времето и гледам — заключено. Сетих се, че е празник. Обиколих го тичешком — мислех, че има някакъв резервен вход — и изведнъж виждам счупено стъкло. Е, тогава разорах, че не съм сбъркала — той е тук.

— А пиратите? Мнимият Алик и дебелият?

— Тогава не знаех за тях. Макар че трябваше да се досетя — нали момчето не е в състояние да счупи стъклото. То е стопено. Влязох през прозореца и изтичах на втория етаж. Знаех къде е лабораторията заминалото — с един познат бях ходила в този институт. Втурнах се в лабораторията и гледам — така е. Кабината е заета, работи, приборите посочват, че се извършва прехвърляне на тяло на междинната спирка 1976 година. Той! Прехвърлянето завърши и аз — хайде в кабината. Добре, че знам как да я ползувам…

— Е, ти си добре, но Коля откъде е знаел?

— Там всичко е написано. Той сигурно не е бързал и го е прочел. По-добре попитай него. Тъкмо исках да натисна, гледам — вратата на лабораторията се отваря и някой влиза. Мислех, че е специалистът по времето, т.е. сътрудникът в института. Какво да правя? Да изключа машината, да изляза навън и да кажа: едно момче ми взе миелефона, а аз, извинете, не поисках разрешение, много бързах… Веднага щяха да ме изпратят вкъщи, да започнат да се преобличат и подготвят — и Коля щеше да скрие апарата и да изчезне. Така че да става каквото ще, не чаках да ме измъкнат от машината — като се върна победителка, нека тогава ме съдят. Ти осъждаш ли ме, Юлка?

— Не. На твое място бих направила същото.

— Добре е, че ме разбираш. Изобщо, прехвърлих се и се озовах в твоята година. Излизам от кабината — няма никого. Нито момчето, нито нашия представител — никого. Отивам в другата стая — и там няма никого. Неприбрано, леглото неоправено, няма жива душа. Изведнъж ми се стори, че входната врата се хлопна — веднага се втурнах натам. Изхвърчах на площадката — няма никого. Къде може да е избягал? Долу, на улицата?

— След него ли хукна?

— Да. Изтичах долу. Но не успях да изляза от входа, когато чух, че вратата на онзи апартамент отново се отваря и някой вика отгоре: „Момиченце, стой!“

— От института на времето — досети се Юлка.

— И аз така си помислих. Сега обаче разбирам, че това са били пиратите. Но тогава не мислех за нищо — изхвърчах от входа и хукнах по улицата. Бягам и не се обръщам — знам, че ме гонят. Съвсем загубих контрол над себе си.

— И аз бих изглупяла — каза Юлка.

— Минах така една или две улици и ми се стори, че той пресича улицата. Аз след него. И си фраснах главата в тролейбуса — пак добре, че не попаднах под него.

— Здраво чело имаш.

— Не можеш да си представиш колко ме болеше.

— Представям си. Моя апендикс го изрязаха с местна упойка. Това е по-лошо, отколкото да си удариш главата в тролейбус.

— Защо сега мислиш, че след теб са тичали пиратите?

— Днес, когато влязоха в стаята, не можах да ги позная веднага. Но след като ги познах, разбрах, че и те имат пръст в тази работа. Те са откраднали чантата и затова Коля е викнал: „Дръж ги!“

— Защо е викал?

— Видял е, че са откраднали чантата, затова е викал. Пиратите, изглежда, са ме следили.

— Защо им е на пиратите да те следят? Ти си почти дете.

— За някои съм дете, но за други — заклет враг. Ще ти разкажа никой път как съм се борила с тези пирати из цялата Галактика…

— Ох. Алиса, все пак понякога преувеличаваш…

— Какво съм седнала да ти разправям, когато не вярваш на най-обикновени неща!

— Защо трябва да вярвам не всичко? На някои неща вярвам. Вярвам, че си от бъдещето, вярвам за Коля, но за автобусите, които за пет минути прекосяват Москва, без да пътуват, в това не вярвам. И за пиратите не вярвам. Даже в наши дни пирати няма. А как ще се появят след сто години? Като динозаврите? Може би специално сте си ги развъдили, за да не ви е скучно?

— И без тях не ни е скучно. Те не са земни, а идват отнякъде. Представяш ли си колко планети има в Галактиката, не всички от тях са цивилизовани. Има най-различени. И никой не ги е развъждал — те сами са се развъдили и с тях трябва да се борим. Какво мислиш, че след сто години ще текат реки от мляко и всички ще лежат под дърветата с разтворени уста, за да лапат вишни ли? Ние сме много заети хора — толкова работа имаме, не можеш да си представиш просто…

— Добре, убеди ме. Макар че щом има пирати, твоите сътрудници в Института на времето трябваше да бъдат по-бдителни. А така какво, напускаха в нашето време пирати — сякаш ние си нямаме свои хулигани, та ни липсват и разбойници от бъдещето.

— Никого не ви подхвърляме. Те се озоваха тук, защото тичаха след Коля. Той е виновен за всичко.

— Нали казваше, че Коля е тичал след тях…

— Коля е видял, че са ми откраднали чантата. Разбираш ли, макар да е недисциплиниран и първобитен, той все пак не е крадец и бандит…

— Такива нямаме в нашия клас.

— Ето, виждаш ли. И аз мисля, че е побягнал след тях и по някакъв начин им е отмъкнал чантата. Нали хората на спирката са го видели с чанта.

— А защо не ти я е върнал?

— Защото ролите са се разменили. Пиратите са почнали да го гонят. И той, за да се избави от тях, е скочил в друг автобус. А после къде да се скрие? Изглежда, че са вървели по петите му. И той решил да се върне в своето време.

— А те тичали ли са след него?

— И не са го настигнали. Може и да са се загубили из института, той е грамаден. Аз им показах пътя за лабораторията. Те видяха машината на времето. И хукнаха след мен. Мислеха, че ще ги заведа при Коля, че го познавам. Пък аз се блъснах в тролейбуса и усложних нещата.

— За какво им е притрябвал миелефона? — попита Юлка.

— Как не разбираш. Животът им е труден. Изгубиха и последния си кораб. Налага се да се крият, а им трябват съкровища и удоволствия. И щом са разбрали, че имам миелефон, веднага са решили да го откраднат. Пък аз съм заплес, пускуля.

— Какво?

— Е, пускуля — това е птиче, живее на Змором–2. Трудно се храни, защото никога не улучва храната си с клюн.

— Знам какво трябва да направим. Да отидем в училище и да попитаме и тримата Колевци кой е взел апарата от бъдещето.

— Но как да го направя, като лежа тука?

— Имай търпение, ще отида в училището и ще попитам вместо теб.

— Не бива. Аз и без друго издадох тайната. Аз съм престъпница. А ако започнеш и да питаш, ще се окаже, че съм и дрънкало. Не, сама ще попитам. Аз и на тебе нищо нямаше да разкажа, ако не ме бяха намерили пиратите. Разбираш ли как се усложни положението?

— Да, разбирам… А ти за какво им трябваш?

— Те мислят, че знам къде е Коля. Щяха да ме отвлекат и да ме заставят да ги заведа при него. Изобщо за тях аз съм заложница, безценно съкровище.

— Е, чак пък съкровище…

— Няма да спорим. Има неща, които не можеш да разбереш.

Юлка не се и опята да споря. Само попита:

— Ще се върнат ли? Как мислиш?

— Не се и съмнявам.

— Затова пък ние сега ще бъдем готови и така просто няма да им се дадем.

А ти можеш много добре да скачаш. Сега Веселчак за цял живот ще носи белези.

— Не ми е жал за него.

— Е, ще спим ли?

— Да спим… Сутринта ще измислим какво да правим.