Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (7)

6
Бран Шандер

Брин Шандер се различаваше от всички останали поселища в Десетте града. Неговият флаг се развяваше гордо на върха на един хълм сред сухата тундра между трите езера, малко под най-южната част на долината на джуджетата. Никакви кораби не плаваха под това знаме, градът не притежаваше нито едно пристанище на езерата и все пак нямаше и най-малко съмнение, че това бе не само географският, но и търговският център на областта.

Именно тук пристигаха повечето от търговските кервани от Лускан, тук идваха, за да търгуват джуджетата, тук живееха и повечето занаятчии, резбари и бижутери. Единственият по-важен фактор за процъфтяването на един град в близост до Брин Шандер, бе само количеството риба, което жителите му успяват да уловят. Ето защо, разположените на югоизточния бряг на Маер Дуалдон, Термалайн и Таргос, както и Каер Кьониг и Каер Диневал, заемащи западния бряг на езерото Диншиър — четири града, които се намираха на по-малко от ден път от Брин Шандер — бяха най-големите риболовни центрове.

Брин Шандер бе обграден от високи стени, които го предпазваха както от свирепите ветрове, така и от нападенията на варварите и гоблините. Ниските дървени къщи приличаха на тези в останалите поселища, само дето в Брин Шандер бяха разположени по-близо една до друга и често пъти бяха пригодени така, че в една сграда да могат да живеят няколко семейства. Макар и пренаселен, градът все пак предлагаше доста удобства и сигурност и беше най-близкото подобие на цивилизация, което човек можеше да открие из тези диви и пусти земи, простиращи се на повече от четиристотин мили.

Звуците и миризмите, които посрещаха Риджис всеки път, когато прекрачеше обкованите с желязо дървени порти на главния град, винаги го изпълваха с наслада. Макар и не толкова силни, колкото в големите южни градове, шумът и виковете, изпълващи пазарите на Брин Шандер, както и изобилието по уличните сергии, му напомняха за времето, когато живееше в Калимпорт. Точно като в Калимпорт и по улиците на Брин Шандер можеха да се срещнат представители на всички раси, които живееха в Царствата. Високите смугли обитатели на пустинята се смесваха със светлокожите пътешественици от Муншаес, а шумните истории за битки и любовни завоевания, с които мургавите южняци и яките планинци се хвалеха из многобройните пивници, можеха да се чуят на всеки ъгъл.

Риджис жадно поглъщаше всичко това — макар мястото да бе различно, шумовете бяха съвсем същите. Когато, вървейки по стръмните улички, затвореше очи, почти успяваше отново да почувства онова удоволствие от живота, което познаваше от годините, прекарани в Калимпорт.

Този път обаче работата на Риджис бе толкова сериозна, че угнетяваше дори и неговия винаги приповдигнат дух. Мрачните вести, които Дризт бе донесъл, го ужасяваха, а и мисълта, че именно той трябва да ги съобщи на Съвета го притесняваше.

Полуръстът мина покрай разкошната къща, в която живееше Касиус, говорителят на Брин Шандер. Разположена далеч от шумните пазарски улици, украсена с високи колони и изящен барелеф, това бе най-голямата и богата постройка в Десетте града. Първоначално сградата бе построена за събранията на Съвета, но когато интересът към тях постепенно замря, Касиус, къде с помощта на хитрост, къде с по-груби способи, бе успял да си присвои замъка и да го превърне в своя резиденция. Съветът трябваше да се премести в един празен склад, сгушен в покрайнините на града. Някои от останалите му членове се бяха възпротивили на тази промяна, но макар че когато ставаше дума за въпроси от обществено значение, риболовните градове можеха да оказват някакво влияние над главния град, когато се отнасяше до по-маловажни неща, те не можеха да направят кой знае какво. Касиус много добре разбираше какво искат неговите съграждани, а знаеше и как да накара повечето от останалите поселища да му се подчиняват. Армията на Брин Шандер можеше да разбие обединените войски на пет от останалите града, а пък връзките с големите южни пазари се държаха единствено от подчинени на Касиус хора. Останалите членове на Съвета можеха да си мърморят срещу новата сграда, но зависимостта им от главния град не им позволяваше да предприемат каквито и да било мерки срещу Касиус.

Риджис влезе в малката заличка последен. Погледна към деветимата мъже, седнали зад заседателната маса и си помисли колко не на място изглеждаше сред тях. Бяха го избрали за член на Съвета, защото никой друг в Самотната кория не се интересуваше от длъжността, докато останалите членове бяха спечелили мястото си благодарение на храбри и героични дела. Те бяха водачите на своите градове, хората, които се грижеха за организацията и сигурността им. Всеки от тях бе преживял десетки битки — гоблиновите и варварските нападения тук се срещаха по-често, отколкото слънчевите дни. В Долината имаше едно простичко правило — ако не можеш да се биеш, няма да оцелееш, а членовете на Съвета бяха едни от най-добрите воини на Десетте града.

Досега Риджис никога не бе чувствал притеснение от представителите на останалите градове, тъй като обикновено нямаше какво да каже на тези съвещания. Самотната кория беше усамотен градец, сгушен сред гъста, елова горичка, който не искаше нищо от никого. А и останалите три града, разположени на Маер Дуалдон, не се интересуваха особено от градчето и неколцината рибарски лодки, които представляваха целия му флот. Риджис никога не изказваше мнения, освен ако не се налагаше и винаги внимаваше да гласува заедно с мнозинството, а когато Съветът бе разделен на две, полуръстът просто подкрепяше искането на Касиус. В Десетте града нямаше как да сбъркаш, ако следваш Брин Шандер.

Днес обаче Риджис бе притеснен. Мрачните вести, които носеше, можеха да го превърнат в мишена за грубите им действия и гневните им избухвания. Той съсредоточи вниманието си върху двамата най-могъщи членове на Съвета — Касиус от Брин Шандер и Кемп Таргоски — които седяха начело на масата и говореха помежду си. Кемп беше здравеняк със свиреп вид, не особено висок, но як, с жилести, загрубели ръце и с твърдо държание, което стряскаше както враговете, така и приятелите му.

За разлика от него, Касиус изобщо не приличаше на воин. Той бе дребен, с добре подстригана сива коса и винаги гладко избръснат, а големите му ясносини очи бяха винаги спокойни. Но у никого, който видеше представителя на Брин Шандер да издига меча си в битка и да командва хората си на бойното си поле, не оставаше и капчица съмнение относно бойните умения и храбростта на Касиус. Риджис искрено го харесваше, но все пак винаги внимаваше да си няма много вземане-даване с него, тъй като той бе известен с това, че винаги получава нещата, които иска, дори и за сметка на другите.

— Тишина в залата! — нареди Касиус и потропа с чукчето си по масата.

По традиция, председателят на Съвета трябваше да открие заседанието, спазвайки Формалностите — набор от различни обръщения и официални предложения, първоначално предназначени да придадат на заседанията дух на значимост, който да впечатли и смути недодяланите представители, които някои от по-отдалечените общности понякога изпращаха. Но днес, когато ролята на Съвета бе започнала да запада, единственото, за което служеха Формалностите, бе да протакат края на заседанията — за всеобщо неудоволствие на всички, които взимаха участие в тях. Ето защо, списъкът с Формалностите постоянно намаляваше и дори се говореше, че може да бъде премахнат изцяло.

Когато най-сетне приключи с тях, Касиус насочи вниманието си към същината на заседанието.

— Първата точка в дневния ни ред — рече той, без дори да поглежда към бележките, които бяха разпръснати на масата пред него, — засяга спора между двата града на езерото Диншиър — Каер Кьониг и Каер Диневал. Както виждам, Дорим Лугар, представителят на Каер Кьониг, е донесъл документите, които ни обеща при предишното ни събрание и затова му давам думата. Представителю Лугар.

Дорим Лугар, мършав, смугъл мъж, чийто неспокоен поглед непрестанно шареше наоколо, почти подскочи, когато му дадоха думата.

— В ръката си държа — провикна се той, стиснал парче стар пергамент във вдигнатия си юмрук — оригиналното споразумение между Каер Кьониг и Каер Диневал, подписано от водачите на двата града, включително — тук той размаха обвинително пръст срещу представителя на Каер Диневал — и твоя собствен подпис, Йенсин Брент!

— Споразумение, подписано във време на приятелство и добронамереност — отвърна Брент, млад, русокос мъж, с невинно лице, което често му даваше превъзходство над хората, които го смятаха за наивен. — Отвори документа, представителю Лугар и нека останалите членове на Съвета го видят. Нека видят, че там изобщо не се споменава Източен пристан.

При тези си думи Брент се огледа наоколо:

— По времето, когато решихме да разделим езерото на две и подписахме това споразумение, Източен пристан трудно можеше да се нарече дори селце — за кой ли път започна да обяснява той. — Та те нямаха дори и една рибарска лодка!

— Представители! — извика Дорим Лугар, изваждайки някои от хората от дрямката, която бе започнала да ги наляга.

Този спор се водеше вече четири заседания, без някакъв особен напредък, а въпросът, за който ставаше дума, представляваше интерес единствено за представителите на Каер Кьониг, Каер Диневал и Източен пристан.

— Очевидно е, че Каер Кьониг не може да носи отговорност за разрастването на град Източен пристан — продължи Лугар. — Кой можеше да предположи, че ще се появи Източния път? — запита той, говорейки за правия, гладък път до Брин Шандер, който жителите на Източен пристан бяха построили.

Това се бе оказало хитър ход и бе донесло големи печалби на малкия градец, разположен в югоизточния край на брега. Съчетанието от приятна усамотеност и бърз достъп до главния град, бе превърнало Източен пристан в най-бързо развиващото се поселище на Десетте града, а броят на риболовните му лодки почти бе достигнал флота на Каер Диневал.

— Кой наистина? — възкликна Брент, а спокойният му вид за първи път отстъпи място на леко раздразнение. — Очевидно е, че разрастването на Източен пристан води до все по-свирепа борба за водите в южната част на езерото, докато Каер Кьониг необезпокоявано продължава да плава из северните му части. И въпреки това, Каер Кьониг не желае да води преговори за нова подялба на езерото, която да премахне тази несправедливост. Ние не можем да се развиваме, когато сме поставени в такива условия.

Риджис знаеше, че трябва да предприеме нещо преди разпрата между двамата да излезе извън контрол. Две от предишните заседания на Съвета бяха прекратени поради яростните спорове между тях, а Риджис не можеше да си позволи заседанието да свърши преди да им е казал за надвисналата заплаха.

Поколеба се за миг, но бързо си припомни, че няма друг избор и трябва да изпълни мисията си — ако си замълчеше, със сигурното му убежище бе свършено. Въпреки че Дризт бе напълно сигурен в силата, на която полуръстът бе господар, Риджис не можеше току-така да се отърве от съмненията си относно магията, която неговият камък притежаваше. И все пак именно поради несигурността си (тази така характерна за неговата раса черта) полуръстът сляпо се довери на преценката на приятеля си. Елфът несъмнено бе по-мъдър от всеки, когото Риджис бе срещал през живота си и бе преживял неща, които надминаваха всичко, което полуръстът някога бе чувал. Сега бе моментът да действа и той бе решен да направи всичко по силите си, за да осъществи плана на Дризт.

Пръстите му се сключиха около малкото дървено чукче, което лежеше на масата пред него. Непознатият досег го накара да осъзнае, че това беше първият път, когато му се налагаше да използва малкия предмет. Той почука леко пред себе си, но останалите бяха прекалено погълнати от шумната караница, която бе избухнала между Брент и Лумар. Риджис отново си напомни колко важна бе новината на елфа и смело стовари чукчето върху масата.

Изумени, останалите членове на Съвета незабавно се извърнаха към него. Полуръстът рядко говореше на събранията и то само, когато му задаваха директен въпрос.

Касиус удари по масата с председателското чукче:

— Съветът дава думата на Представител… ъъ… на представителя на Самотната кория — изрече той, опитвайки се да приеме искането на Риджис насериозно.

— Уважаеми представители, — неуверено започна той — при цялото ми уважение към почитаемите представители на Каер Кьониг и Каер Диневал и макар да осъзнавам сериозността на техния спор, твърдо вярвам, че сега имаме да обсъждаме един много по-належащ въпрос.

Прекъсването вбеси Брент и Лумар, но останалите гледаха към него с любопитство.

„Не е зле като за начало“, помисли си Риджис, „успях да им прикова вниманието.“

После прочисти гърлото си, опитвайки се да говори по-спокойно и убедително:

— Научих извън всякакво съмнение, че варварските племена се готвят за голямо нападение срещу Десетте града!

Това трябваше да прозвучи драматично, ала пред себе си Риджис видя само деветима равнодушни и леко объркани мъже.

— Освен ако не се обединим — все така настоятелно продължи той, — ордите ще опустошат градовете ни един по един, погубвайки всеки, който се осмели да им се противопостави.

— Несъмнено, представителю Риджис — обади се Касиус с глас, който трябваше да бъде успокоителен, но всъщност прозвуча снизходително — и друг път сме устоявали на варварските набези. Не виждам причина…

— Не и този път — прекъсна го полуръстът. — Досега не е имало такова нападение. Всички племена са се обединили. Всички набези досега изправяха едно варварско племе срещу цял град и ние лесно се справяхме с тях. Но как би могъл Термалайн или Каер Кьониг, или дори Брин Шандер да устои на мощта на обединените племена от Долината на мразовития вятър?

Някои от членовете на Съвета се облегнаха назад, размишлявайки върху думите на полуръста, докато останалите заприказваха помежду си — някои с притеснение, други — с гняв и недоверие. Най-накрая Касиус призова всички към тишина.

Тогава, с характерния си наперен вид, Кемп Таргоски бавно се надигна от своето място:

— Мога ли да взема думата, приятелю Касиус — подчертано учтиво запита той. — Може би ще успея да представя това мрачно изказване в подходяща светлина.

Когато планираха действията на полуръста пред Съвета, Риджис и Дризт бяха обсъждали различните възможности за съюзяване между отделните градове. Знаеха, че Източен пристан — град, основан и процъфтяващ на принципа на братството между отделните поселища на Десетте града — горещо ще приветства идеята за обща защита срещу варварските орди. Термалайн и Самотната кория — двата най-лесно достъпни и поради тази причина, най-често нападани града — с готовност щяха да приемат всяко предложение за помощ.

Въпреки това дори Агорвал, представителят на Термалайн, който можеше само да спечели от един такъв съюз, щеше да си замълчи, ако Кемп Таргоски откажеше да приеме плана. Таргос бе най-големият и най-могъщият измежду деветте риболовни града, а флотът му бе два пъти по-многоброен от тези на останалите градове.

— Почитаеми представители — започна Кемп, навеждайки се напред така, че да изглежда още по-едър в очите на останалите. — Нека чуем повече за това нападение, преди да започнем да се притесняваме. Достатъчно пъти сме отблъсквали варварски (а и още по-страшни) нашественици, за да знаем, че защитата и на най-малкия от градовете ни е напълно сигурна.

Риджис усети как притеснението му нараства с всяка дума, която Кемп изричаше и която целеше да подкопае достоверността на разказа му. Още в началото Дризт бе разбрал, че Кемп Таргоски бе ключът към успеха на плана им, но Риджис го познаваше по-добре от елфа и много добре знаеше, че таргосецът нямаше да се остави да бъде убеден толкова лесно. Той самият сякаш олицетворяваше грубите методи, които градът му използваше — беше едър и заплашителен и често го обземаха внезапни пристъпи на сляпа ярост, които стряскаха дори и Касиус. Риджис се бе опитал да откаже Дризт от намеренията му, но елфът беше непреклонен:

— Ако Таргос реши да се съюзи със Самотната кория — обясняваше той — Термалайн с готовност ще се присъедини и Бремен, последният от четирите града на това езеро, няма да има друг избор, освен да тръгне с тях. Брин Шандер със сигурност няма да се противопостави на съюза на четирите града на най-голямото и богато езеро, а с Източен пристан ще станете шест и ще имате мнозинство.

Останалите нямаше да имат друга възможност, освен да се присъединят към съюза. Дризт вярваше, че Каер Кьониг и Каер Диневал, опасявайки се, че по този начин Източен пристан може да получи специални привилегии в Съвета, щяха да разиграят същинско представление, за да покажат лоялността си и да си спечелят благоразположението на Касиус. Добра медовина и Дуганова бърлога (двата града, разположени на Езерото на алените води) макар да бяха в относителна безопасност, нямаше да посмеят да се противопоставят на останалите осем поселища.

Но всичко това си оставаше само едно многообещаващо предположение, осъзна Риджис, когато видя Кемп Таргоски да се взира яростно в него от другата страна на масата. Дризт бе напълно прав в предположението си, че най-голямата пречка за съюза щеше да бъде таргосецът. В дързостта си силният град може би даже вярваше, че може да устои на всяко нападение на варварите. А ако наистина съумееше да оцелее, унищожаването на някои от основните му съперници можеше да се окаже много печелившо.

— Казваш само, че си научил за предстоящо нападение — обърна се Кемп към него. — Откъде ли би могъл да се добереш до тази толкова важна и, без съмнение, трудна за намиране информация?

Риджис усети как по челото му изби пот. Много добре знаеше накъде бие Кемп, но нямаше как да скрие истината.

— Научих я от един приятел, който често пътува из тундрата — честно отвърна той.

— Елфът на мрака?

Изпънал врат към Кемп, извисяващ се над главата му, Риджис скоро усети, че заема отбранително положение. Веднъж баща му го бе предупредил, че общуването с хората винаги ще го поставя в неизгодно положение, тъй като те буквално щяха да го гледат отвисоко, точно както правеха с децата си. В мигове като този, Риджис болезнено силно усещаше колко прав бе той. Полуръстът избърса потта, която се стичаше по лицето му, а в това време Кемп продължаваше:

— Не знам за вас, но лично аз — той се засмя, за да покаже колко абсурдно бе предупреждението на полуръста — имам твърде много работа за вършене, та да търся някоя дупка, където да се скрия, само заради думите на някакъв си елф на мрака.

После отново се разсмя и този път не беше единственият.

Арговал от Термалайн се опита да окаже неочаквана подкрепа на Риджис:

— Може би трябва да оставим представителя на Самотната кория да продължи. Ако думите му са верни…

— Думите му са ехо на лъжите на един елф на мрака! — изръмжа таргосецът. — Не ги слушайте! Много пъти досега сме отблъсквали нападенията на варварите и…

На свой ред и Кемп бе прекъснат от Риджис, който внезапно скочи върху заседателната маса. Това бе най-опасната част от плана на Дризт. Елфът бе напълно уверен в успеха й и я бе описал съвсем спокойно, сякаш това беше най-лесното нещо на този свят. Ала Риджис през цялото време усещаше, че всичко виси на косъм. Той сключи ръце зад гърба си и се опита да изглежда така, сякаш държи положението под контрол, та Касиус да не успее да реагира на необичайните му действия.

Докато Арговал говореше, Риджис бе нахлузил верижката с рубина на врата си сега камъкът блестеше на гърдите му, докато той се разхождаше напред-назад върху масата сякаш тя бе личната му сцена.

— Какво знаете вие за елфа, та да му се подигравате по този начин? — обърна се той към тях и най-вече към Кемп. — Може ли някой от вас да ми посочи макар и един човек, когото елфът е наранил? Не може! Вие го наказвате заради греховете на народа му, а замисляли ли сте се, че Дризт До’Урден живее между нас именно, защото е отхвърлил нравите на народа си?

Тишината в залата означаваше, че речта му бе или впечатляваща, или абсурдна. Което и да беше вярно, Риджис със сигурност не беше толкова дързък, да си въобразява, че една малка реч е достатъчна, за да изпълни задачата си.

Той направи няколко крачки и застана пред Кемп. Сега той беше този, който гледаше отвисоко, но таргосецът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях.

Полуръстът трябваше да действа бързо. Приведе се напред и повдигна ръка към лицето си, сякаш за да се почеше, но истинската му цел бе да разлюлее верижката с висящия на гърдите му рубин. После замълча и търпеливо отброи миговете — точно както Дризт му бе казал. Минаха десет секунди, а Кемп все така не мигваше. Според Дризт това трябваше да е достатъчно, но Риджис, учуден и дори малко обезпокоен от лекотата, с която изпълни задачата си, почака още десет секунди преди да се осмели да провери дали Дризт щеше да се окаже прав.

— Не може да не разбирате колко мъдро би било да се приготвим да отблъснем нападението им — спокойно изрече той.

После прошепна, така че само Кемп да може да го чуе:

— Тези хора очакват да ги поведеш, велики Кемп. Един такъв съюз само ще затвърди положението и славата ти.

Резултатът беше поразителен.

— Може би в думите на полуръста се крие повече истина, отколкото си мислехме в началото — механично отвърна таргосецът, а втренченият му поглед не се отделяше от рубина.

Изумен, Риджис се изправи и бързо мушна камъка обратно под жилетката си. Кемп поклати глава, сякаш искаше да се отърси от някакъв странен сън и потърка сухите си очи. Не можеше да си спомни какво се бе случило през последните няколко мига, но думите на полуръста вече се бяха запечатали дълбоко в съзнанието му. За своя изненада, Кемп откри, че мнението му се бе променило.

— Нека се вслушаме в думите на Риджис — заяви той високо. — Един такъв съюз не може да ни навреди по никакъв начин, а последиците от бездействието ни могат да се окажат пагубни.

Бързайки да се възползва от положението, Йенсин Брент скочи от мястото си.

— В думите на представителя Кемп има много мъдрост — рече той. — И знайте, че народът на Каер Диневал, който винаги е поддържал обединените усилия на всички жители на Десетте града, ще бъде горд да е част от армията, която ще отблъсне варварските орди!

Точно както Дризт бе предвидил, останалите членове на Съвета побързаха да се присъединят към Кемп, а Дорим Лугар разигра още по-голямо представление и от Брент, в желанието си да демонстрира своята лоялност.

Имаше с какво да се гордее Риджис, когато по-късно същия ден напусна Съвета, а надеждата, че Десетте града ще оцелеят, отново се завърна. Въпреки това, мислите му бяха изцяло обсебени от мощта, която се криеше в рубина му и последиците от нея. Полуръстът се опитваше да открие най-сигурния начин, по който да използва новооткритата си сила, за да се сдобие с печалба и удобства.

„Колко мило от страна на Пук паша да ми даде точно този камък“, рече си той, докато излизаше през главната порта на Брин Шандер и се насочваше към мястото, където трябваше да го чакат Бруенор и Дризт.