Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (27)

24
Кришал Тирит

Дризт скоро достигна прегазената земя, откъдето беше минала армията на Кесел. Следите не го изненадаха ни най-малко — от стълбовете дим, които бе видял да се издигат в далечината, вече бе разбрал какво става. Единственият въпрос, на който все още нямаше отговор, бе дали някой от градовете е успял да устои на нападението. Чудейки се дали още има дом, в който да се завърне, елфът тръгна към планината.

Внезапно усети нечие присъствие, дошло като че от друг свят и то странно му напомни за отдавна отминалите времена на младостта му, когато още живееше в подземното царство на своя народ. Наведе се, за да разгледа още веднъж дирите. Някои от тях бяха оставени — и то съвсем наскоро — от тролове, ала имаше и още нещо, сякаш самата земя бе осквернена и ранена. Тези следи не бяха оставени от същество от този свят. Дризт притеснено се огледа наоколо. До него долиташе само жалният стон на вятъра, а единственото, което виждаше, бяха върховете на Грамадата и, още по-далеч на юг, Гръбнака на света. Елфът спря и се съсредоточи върху странното присъствие, опитвайки се да си припомни какво точно му напомня то.

Когато отново тръгна напред, колкото се може по-предпазливо, Дризт вече знаеше чий образ бе извикало странното същество у него. Макар че подробностите все още му се губеха, Елфът на мрака вече знаеше по чии дири върви.

В Долината на мразовития вятър бе дошъл демон.

Когато Дризт най-сетне успя да настигне малкия отряд, чудовищата почти бяха достигнали Грамадата на Келвин. Дългите векове прекарани в Мензоберанзан, през които си бе имал вземане-даване с обитатели на долните Равнини, бяха изострили неимоверно сетивата му и сега елфът усети, че се приближава до демона още преди да го бе зърнал.

Много скоро след това ги съзря в далечината — шестима тролове крачеха напред, а в средата на малката групичка се извисяваше огромно чудовище. Ала това не беше някой обикновен зъл дух, незабавно разбра Дризт. Това беше истински, невероятно могъщ демон. Кесел наистина трябва да притежаваше огромна сила, щом можеше да подчини такова чудовище на волята си!

Елфът тръгна след тях, следвайки ги отдалеч. Не че имаше нужда да бъде толкова предпазлив — чудовищата бяха напълно погълнати от целта си. И все пак Дризт не искаше да рискува — твърде добре знаеше на какво са способни такива демони в яростта си. В градовете на Мрачните такива същества се срещаха доста често, още едно доказателство за Дризт До’Урден, че той не бе като останалите Елфи на мрака.

Внезапно нещо привлече вниманието му и той предпазливо се приближи към отряда. Демонът носеше някакъв малък предмет, който излъчваше толкова силна магия, че Дризт ясно я усещаше дори и от разстоянието, което ги делеше. Само че магията на самия демон бе прекалено силна и като не можа да се съсредоточи върху неизвестния предмет, елфът отново се отдалечи от малкия отряд.

Скоро в далечината се показаха светлините на хиляди лагерни огньове. Гоблините бяха разположили съгледвачи в близост до Грамадата на Келвин и Дризт бързо разбра, че няма да може да продължи на юг. Елфът прекрати преследването и тръгна да си потърси по-добра позиция, високо в планината.

Точно преди зазоряване бе времето, когато привикналите с мрака очи на елфа виждаха най-добре и макар да бе изтощен, Дризт бе твърдо решен дотогава да си намери добро място за наблюдение. Бързо се заизкачва по скалите и скоро достигна южните склонове на планината.

Оттам видя огньовете, които обграждаха Брин Шандер. Още по на изток останките на Каер Кьониг и Каер Диневал тлееха. Откъм Термалайн се носеха дивашки крясъци и Дризт разбра, че градът на Маер Дуалдон бе в ръцете на врага.

Тогава сумракът, предхождащ зората, изсветли нощното небе и нови и нови гледки започнаха да се разкриват пред очите на елфа. Дризт незабавно обърна поглед към долината на джуджетата и се успокои, когато видя, че скалите в южната й част бяха срутени — хората на Бруенор и Риджис, както предположи елфът, бяха в безопасност.

Ала гледката на Брин Шандер съвсем не бе толкова успокояваща. Вярно, че бе чул хвалбите на пленения орк, видял бе и следите, и лагерните огньове на войската. Въпреки това елфът бе слисан при вида на огромните пълчища, които изпълваха земите наоколо.

Гледката го изуми.

— Колко гоблинови племена си събрал, Акар Кесел! — възкликна той. — И колко великани те наричат свой повелител!

Жителите на Брин Шандер щяха да оцелеят само докогато Кесел им позволеше. Срещу такова множество те бяха напълно безсилни.

Смаян, елфът се обърна и тръгна да търси някоя дупка, в която да си почине. Нямаше как да помогне на хората сега, а пък изтощението само засилваше отчаянието му и му пречеше да мисли.

В този миг някакво странно раздвижване в полето далеч под него привлече вниманието му. Разстоянието бе твърде голямо и елфът виждаше войската само като тъмна маса, ала все пак успя да разбере, че демонът бе излязъл пред редиците им. Дризт ясно видя как чудовището, което от това разстояние бе само едно черно петно закрачи към портите на Брин Шандер. Там, само на стотина метра от стените на града, демонът спря. Още веднъж Дризт усети свръхестественото присъствие на мощната магия, която бе почувствал и преди. Като туптящото сърце на живо същество пулсираше незнайният предмет в хищните ръце на демона.

Гоблините бързо се приближиха, за да наблюдават зрелището, но гледаха да се държат на почтително разстояние от непредсказуемия, жесток капитан на Кесел.

— Какво е това? — попита Риджис, притиснат от струпалите се по стените на Брин Шандер хора.

— Демон — отвърна Касиус. — Огромен демон.

— Защитата ни бледнее пред него! — извика Гленсатер. — Как бихме могли да се надяваме да устоим срещу такъв могъщ враг!

Демонът се приведе към земята, погълнат от ритуала. Постави кристала върху тревата и отстъпи назад. Неразбираемите думи на древното заклинание, които чудовището изричаше, ставаха все по-силни и по-силни, докато сивотата на небето се разсея — слънцето изгряваше.

— Стъклена кама? — недоумяващо каза Риджис при вида на туптящия предмет.

И тогава първият лъч на слънцето сякаш запали хоризонта. Кристалът проблесна и призова светлината. И толкова голямо бе могъществото на магическия предмет, че слънчевият лъч сякаш се пречупи и се вля в него, отдавайки му цялата си енергия.

Кристалът отново проблесна. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-силно вибрираше той, жадно поглъщайки светлината и заключвайки я в ненаситното подобие на Креншинибон.

Онези, които гледаха от стените на Брин Шандер, извикаха от ужас. Нима Акар Кесел имаше власт над самото слънце? Единствено Касиус бе достатъчно мъдър, за да запази присъствие на духа и да свърже силата на кристала със слънчевата светлина.

Внезапно отломъкът започна да расте. Той ту се разширяваше, ту се свиваше леко, докато мощта, скрита в сърцевината му, набираше сила за следващия изблик на енергия. Всичко около него бе потопено в полумрак — кристалът алчно поглъщаше и най-малкия лъч светлина. Бавно, но сигурно, отломъкът се разширяваше, върхът му започна да се издига все по-нависоко и по-нависоко. Хората на стената и чудовищата в полето извърнаха очи — мощта на Кришал Тирит ги заслепяваше. Единствено елфът, който се намираше достатъчно далеч и демонът, който бе достатъчно могъщ, видяха как бе издигнато още едно копие на Креншинибон. Третата Кришал Тирит оживя. Ритуалът най-сетне свърши и кулата освободи слънцето. За миг всичко наоколо бе обляно от ярката утринна светлина.

Демонът изрева, когато видя, че заклинанието му бе успешно и гордо се отправи към входа на новата кула, следван от троловете, личната охрана на Акар Кесел.

Обсадените жители на Брин Шандер и Таргос гледаха невероятната кула със смесица от благоговение, възхита и ужас. Не можеха да устоят на неземната красота на Кришал Тирит, ала знаеха какво означаваше появата й — Акар Кесел, Повелителят на гоблините и великаните, бе пристигнал.

* * *

Орките и гоблините паднаха на колене и над огромната армия се разнесе името на магьосника — с фанатична преданост, която накара хората на стените на Брин Шандер да изтръпнат от ужас, слугите на Кесел му отдаваха почит.

Дризт също остана поразен като видя колко силно бе влиянието на магьосника над иначе непокорните гоблинови племена. В този миг елфът разбра, че единственият шанс за спасение на жителите на Брин Шандер, бе Акар Кесел да умре. Разбра също, още преди да бе обмислил другите възможности, които се изправяха пред него, че именно той, Дризт До’Урден, щеше да се изправи срещу него. В момента обаче, се нуждаеше от почивка! Елфът намери една тъмна дупка наблизо и най-сетне изтощението от всичко, което бе преживял през последните няколко дни, го връхлетя.

Касиус също бе уморен. През цялата мразовита нощ представителят на престолния град бе стоял на стената, взирайки се към лагерните огньове, в отчаян опит да разбере колко от естествената вражда, която различните гоблинови племена хранеха едно към друго, все още бе жива. Вярно е, че видя незначителни разпри й дребнави обиди, ала нищо по-сериозно, което да му даде надежда, че армията може да се разпадне от само себе си по време на обсадата. Не разбираше как магьосникът бе успял да обедини толкова много чудовища, които по рождение се ненавиждаха с люта омраза. От появата на демона и издигането на Кришал Тирит Касиус разбра колко голяма бе мощта на Кесел. Много скоро мъдрият представител стигна до същия извод, до който бе стигнал и Елфът на мрака.

За разлика от него обаче и въпреки протестите на загрижените за здравето му Риджис и Гленсатер, Касиус не отиде да си почине, когато всичко в полето под тях най-сетне утихна. На плещите си той носеше отговорността за живота на няколко хиляди хора, които ужасени се бяха скрили зад стените на града му. Не, нямаше почивка за него! Трябваше да научи толкова много неща, трябваше да открие слабото място на привидно непобедимия магьосник.

И така, през целия първи ден от обсадата на града, Касиус не помръдна от мястото си, отбелязвайки границите на земите, които всяко племе обяви за свои и разгадавайки колко високо в йерархията стои всяко едно от тях, в зависимост от това на какво разстояние от Кришал Тирит се бе разположило.

* * *

Далеч на изток, лодките на Каер Кьониг и Каер Диневал стояха закотвени в пристанището на изоставения Източен пристан. Неколцина от рибарите бяха слезли на брега, за да съберат припаси, ала повечето от хората, като не знаеха колко далеч на изток се простираше черната ръка на Кесел, предпочетоха да останат в езерото.

От палубата на „Мъглоброд“, флагманския кораб на Каер Диневал, Йенсин Брент и Шермонт поеха ръководството на хората. Враждата между двата града бе забравена, поне временно, макар че от всички страни вече се носеха обещания за траен мир между градовете на Диншиър. И двамата представители бяха единодушни, че засега няма да напускат водите на езерото и да бягат — нямаха къде да отидат. Всички поселища в Десетте града се намираха под угрозата на Кесел, Лускан бе на повече от четиристотин мили, а и за да стигнат до там, трябваше да минат покрай черната армия на магьосника. Освен това бегълците не бяха подготвени за такъв път и нямаше да успеят да стигнат преди да ги връхлетят първите снегове.

Рибарите, които бяха слезли на сушата, скоро се върнаха с добри вести — Източен пристан бе недокоснат от Мрака. Наредено бе да слязат още неколцина екипажа и да донесат храна и одеяла, но Йенсин Брент бе предпазлив и предпочете да задържи по-голямата част от бегълците във водите на езерото, далеч от Кесел.

Скоро дойде и друга обнадеждаваща вест:

— Сигнал от Езерото на алените води, представителю Брент! — провикна се съгледвачът, застанал високо на мачтата на „Мъглоброд“. — Добра медовина и Дуганова бърлога са невредими!

И той вдигна високо малката стъклена сфера, изработена в Термалайн, която пречупваше слънчевата светлина и с помощта на сложни, но ограничени сигнали се използваше за предаване на съобщения на големи разстояния.

— Отговарят ми! — радостно се провикна съгледвачът.

— Къде са сега? — развълнувано възкликна Брент.

— На източния бряг. Напуснали са градовете си, знаят, че без крепостни стени не могат да ги защитят. Гоблините още не са стигнали до тяхното езеро, но представителите на двата града са решили, че там ще са в по-голяма безопасност докато нашествениците не си заминат.

— Не спирай да поддържаш връзка с тях! — нареди Брент. — Съобщи ми веднага, щом научиш нещо ново!

— Докато нашествениците не си заминат? — невярващ на ушите си повтори Шермонт и се приближи до Брент.

— Глупава наивност, така е — съгласи се представителят на Каер Диневал. — Ала се радвам, че братята ни от Аленото езеро са живи.

— Ще идем ли при тях? Може да обединим силите си.

— Още не — отвърна Брент. — Страхувам се, че ще бъдем твърде уязвими в откритата местност, която разделя езерата. Трябва да знаем повече, преди да предприемем каквото и да било. Непрекъснато трябва да поддържаме връзка между двете езера. Събери доброволци, които да носят съобщенията ни до Аленото езеро.

— Ще ги изпратя незабавно! — Шермонт отиде да подбере вестоносци.

Брент кимна и обърна поглед към стълбовете дим, които се издигаха над тлеещия му град.

— Трябва да знаем повече… — повтори на себе си той.

По-късно същия ден нови доброволци се отправиха по опасните пътища на запад, за да се опитат да научат какво става в Брин Шандер.

Вярно бе, че досега Шермонт и Брент се справяха чудесно и сред хората им не бе настанала паника, ала въпреки прекрасната организация, която бяха въвели, първоначалният шок от внезапното смъртоносно нападение бе потопил оцелелите в пълно отчаяние. Единственото изключение бе Йенсин Брент. Представителят на Каер Диневал беше храбър воин, който отказваше да се предаде, докато последният дъх все още не е напуснал тялото му. Той се движеше край лодките на хората си и повдигаше духа им, като говореше за отмъщението, което щяха да стоварят върху Кесел.

Сега, изправен на флагманския кораб, Брент се взираше на запад и чакаше. Най-сетне, късно следобед, чу вика, който бе чакал и за който се бе молил:

— Държи се! — като обезумял се провикна съгледвачът от върха на мачтата, когато видя сигнала. — Брин Шандер още се държи!

Надеждата като че ли започна да заменя отчаянието, което цареше до този момент. Злочестата група бездомни жертви започнаха да се изпълват с желание за разплата. Към Езерото на алените води потеглиха нови вестоносци с вестта, че победата на Кесел все още не е пълна.

Скоро и на двете езера започнаха да отделят воините от обикновените хора. Жените и децата бяха качени на най-тежките и бавни съдове, докато всички мъже, които можеха да се бият, се прехвърлиха върху най-маневрените и бързи лодки. Превърнатите по този начин в бойни кораби лодки бяха закотвени най-далеч от брега, така че при нужда да могат незабавно да излязат в открити води. Платната им бяха проверени и затегнати — трябваше да са готови за мига, в който щяха да се понесат по водите на двете езера, отнасяйки храбрите си екипажи на война.

Или, както казваше Йенсин Брент, „отнасяйки храбрите си екипажи към победа!“

* * *

Когато уловиха сигнала от югозападния бряг на езерото Диншиър, Риджис отново се бе присъединил към Касиус. Полуръстът бе прекарал цялата нощ и по-голямата част от деня в сън — щом щеше да умира, това спокойно можеше да стане и докато правеше най-любимото си нещо на този свят. Ето защо остана твърде изненадан, когато най-сетне се събуди от това, което бе очаквал да се превърне във вечния му сън.

Касиус обаче вече гледаше малко по-различно на нещата. Бе съставил дълъг списък с възможни слаби страни на непокорната армия на Кесел: орките тормозеха гоблините, великаните тормозеха и орките, и гоблините. Само ако можеше да намери начин да удържат града достатъчно дълго, за да може очевидната неприязън, която цареше между воините на Кесел да вземе своето…

Точно тогава дойде сигналът от Диншиър, скоро го последва и Езерото на Алените води и у Касиус затрептя надеждата, че войската на магьосника може и да се разпадне, а Десетте града — да оцелеят.

В този миг Кесел се появи с гръм и трясък и крехката надежда на Касиус помръкна.

Всичко започна с това, че от единия край на стъклената стена в основата на Кришал Тирит внезапно тръгна ивица алена светлина. Почти веднага, в другия край затуптя още една ивица, този път синя. Двата лъча бавно обвиха основата на кулата, за миг засияха в зелено, когато се срещнаха, после отново се разделиха и продължиха по пътя си. Всички, които видяха омагьосващото зрелище, останаха по местата си, уплашено вперили поглед в кулата. Никой не знаеше какво ще да последва, ала всички бяха сигурни в едно — предстоеше им да видят демонстрация на огромното могъщество на Кесел.

Двата лъча се движеха все по-бързо, започнаха да светят все по-ярко и по-ярко. Много скоро цялата основа на кулата засия в зелено и толкова ярка бе тази светлина, че хората заизвръщаха очи от нея. В този миг, от Кришал Тирит излязоха два ужасяващи трола. Всеки от тях държеше в ръцете си по едно богато украсено огледало.

Светлините първо забавиха движението си. После напълно спряха.

Гледката на отвратителните тролове изпълни жителите на Брин Шандер с погнуса, ала всички искаха да разберат какво става и останаха по местата си. Чудовищата отидоха право до подножието на хълма, върху който се намираше престолният град и застанаха един срещу друг. Огледалата в ръцете им бяха обърнати така, че гледаха едно към друго, като в същото време и двете улавяха отражението на Кришал Тирит.

От кулата излязоха два лъча светлина, всеки от тях се отрази във всяко от огледалата и се съедини с другия по средата между троловете. Внезапно кулата потрепери и нещо подобно на светкавица потопи земята между двамата трола в димен воал. Когато димът се разпръсна, двата лъча бяха изчезнали, а на тяхно място стоеше образът на слаб, прегърбен човек, облечен в червени, копринени одежди.

Гоблините отново паднаха на колене и скриха лицата си. Акар Кесел бе дошъл.

Той обърна очи към стената, там, където стоеше Касиус и тънките му устни се разкривиха в самонадеяна усмивка:

— Добра среща, представителю на Брин Шандер! — изсмя се презрително той. — Добре дошъл в моя красив дом!

Сега вече смехът му бе студен и жесток.

Касиус разбра, че магьосникът го бе разпознал, макар той самият никога да не го бе виждал и да не знаеше откъде го познаваше Кесел. Той се обърна към Риджис и Гленсатер, ала и те не можаха да му отговорят.

— О, да, аз те познавам, Касиус — продължи Кесел. — Добра среща и на теб, добри ми Гленсатер. Трябваше да се досетя, че и ти ще бъдеш тук — народът на Източен пристан се слави с това, че винаги е готов да се присъедини към всяка обща кауза… колкото и безнадеждна да е тя!

Сега бе ред на Гленсатер да обърне изумен поглед към приятелите си. Но и той, както и Касиус, не получи никакво обяснение.

— Ти ни познаваш — обърна се Касиус към призрака на Кесел, — ала ние не знаем кой си. Това ти дава преимущество над нас.

— Това ми дава преимущество? — престори се на възмутен Кесел. — Глупави човече, та аз имам всяко възможно преимущество над вас.

Сухият смях отново се разнесе.

— Само че вие ме познавате — спря да се смее Кесел и продължи. — Или поне Гленсатер ме познава.

Представителят на Източен пристан смаяно сви рамене в отговор на въпросителния поглед на Касиус. Това като че ли ядоса Кесел.

— Прекарах няколко месеца в Източен пристан! — сопна се той. — Под маската на чирак на един магьосник от Лускан. Хитро, не мислиш ли?

— Помниш ли го? — тихо попита Касиус. — Може да се окаже много важно.

— Възможно е да е отсядал в Източен пристан — също така тихо му отвърна Гленсатер, — макар че вече има пет години, откакто в града ми не са идвали гости от Домовата кула. Ние сме отворен град и непрекъснато посрещаме всякакви чужденци, които пристигат с търговските кервани. Казвам ти истината, Касиус, изобщо не си спомням този човек.

Кесел бе изпълнен с ярост. Той нетърпеливо тропна с крак, а устните му се свиха в нацупена гримаса, като обидено дете.

— Може би този път ще запомните завръщането ми в Десетте града, глупаци! — изкрещя той и като вдигна ръце, се провикна:

— На колене пред Акар Кесел, тиранина на Долината на мразовития вятър! Вашият повелител дойде, жители на Десетте града!

— Не прибързваш ли малко… — започна Касиус, но магьосникът гневно го пресече.

— Никога не ме прекъсвай! — изкрещя Кесел.

Вените на врата му изпъкнаха и затуптяха, лицето му почервеня от ярост.

Изумен, Касиус млъкна и Кесел успя да възвърне част от самообладанието си.

— Скоро ще се научиш как да се държиш, горди Касиус — заплашително процеди магьосникът, — много скоро!

И като се обърна към Кришал Тирит, Кесел изрече някаква заповед. За миг кулата потъмня, сякаш бе заключила слънчевите лъчи и не искаше да освободи отражението им. След това в сърцевината й започна да пулсира светлина, която като че ли идваше от самата кула, а не бе просто отражение на слънчевата. Цветът й се менеше и непрестанно преливаше в нови и нови оттенъци, докато тя се издигаше и обточваше стените на Кришал Тирит.

— Коленичете пред Акар Кесел! — повтори магьосникът, а сърдитото изражение все още не бе напуснало лицето му. — Вижте великолепието на Креншинибон и оставете всяка надежда!

Нови и нови светлини започнаха да искрят във вътрешността на стените на кулата. Те ту се изкачваха нагоре, ту се спускаха надолу, извиваха се около нея, сякаш изпълняваха някакъв странен, необуздан танц, с който искаха да се освободят. Все по-нависоко се издигаха цветните лъчи, докато най-сетне достигнаха острия връх на Кришал Тирит. Засиял, сякаш подпален, той премина през всички цветове, докато накрая заблестя в бяло, толкова ярко, че засенчваше самото слънце.

Кесел нададе екзалтиран вик.

Огънят най-сетне бе освободен.

От върха на кулата излетя тънък, изпепеляващ лъч и се насочи на север, към злочестия Таргос. Върху високите стени на града имаше много хора, макар че кулата се намираше на много по-голямо разстояние, отколкото от Брин Шандер и за таргосци не бе нищо повече от светло петънце в далечната равнина. Те нямаха никаква представа какво се случва под стените на престолния град, ала прекрасно видяха огнения лъч, който се понесе към тях.

Само че вече бе твърде късно.

Гневът на Акар Кесел с тътен връхлетя гордия Таргос, покосявайки всичко по пътя си. Навсякъде, откъдето минеше огнената стихия, избухваха пожари. Хората, които имаха нещастието да се окажат на пътя й, дори не успяха да извикат, преди буквално да бъдат стопени. Тези, които оцеляха при първата огнена вълна, жени, деца и мъже, калени от суровия живот в Долината, хора, които неведнъж храбро бяха гледали смъртта в очите — всички като един закрещяха от ужас. Писъците им се разнесоха над езерото и достигнаха Самотната кория и Бремен, достигнаха до възторжените гоблини в Термалайн, стигнаха и до ушите на ужасените жители на Брин Шандер.

Кесел махна с ръка и промени ъгъла на огъня — искаше да изпепели целия Таргос. Скоро всички по-големи постройки в града горяха, по улиците лежаха стотици трупове. Тези, които още бяха живи, се търкаляха по земята в отчаян опит да потушат пламъците, които изгаряха телата им, или безпомощно се бореха макар и за една-единствена глътка въздух, която да прогони черния пушек от давещите се дробове.

Кесел се наслаждаваше на разрухата, която бе предизвикал.

Внезапно обаче го полазиха тръпки. Самата кула сякаш потръпна. Магьосникът стисна Креншинибон, скрит в гънките на мантията му и разбра, че бе тласнал отломъка отвъд предела на силите му.

В сърцето на Гръбнака на света, първата кула, която Кесел бе издигнал, рухна. Далеч от Брин Шандер, втората кула, която магьосникът бе издигнал сред откритата тундра, също се превърна в купчина отломки. Кристалът бе свил границите, над които се простираше мощта му, унищожавайки копията, които изсмукваха силите му.

Кесел също бе изтощен от усилието. Светлините в единствената оцеляла кула започнаха да се успокояват и да отслабват. Огненият лъч потрепера и угасна.

Ала смъртоносната му задача бе изпълнена.

Когато нашествениците се появиха за първи път, Кемп и останалите горди водачи на Таргос бяха обещали на народа си, че ще защитават града докато не падне и последният воин. Сега дори и упоритият представител разбра, че не им остава друго, освен да бягат. За щастие самият град — този, който бе поел удара на кеселовата ярост — се намираше върху малко възвишение, което гледаше към защитения залив. Лодките им бяха непокътнати. В пристанището се намираха и бездомните вече рибари от Термалайн. Веднага щом осъзнаха мащабите на чудовищната разруха, която бе сполетяла града, те започнаха да се подготвят за неизбежната поява на новите бегълци. По-голямата част от лодките и на двата града се отправиха към вътрешността на езерото, за да спасят платната от горящите отломъци и искри, които вятърът носеше. Няколко съда останаха в пристанището въпреки опасността — трябваше да спасят всички, които макар и късно потърсеха помощ там.

Хората в Брин Шандер ридаеха при звука на предсмъртните писъци и стонове на умиращите си братя в Таргос. Само Касиус, обсебен от мисълта да открие и разбере слабостта, която Кесел току-що им бе разкрил, нямаше време за сълзи. От виковете на умиращите таргосци го болеше също така силно, както и всички останали в града, ала гордият представител на Брин Шандер нямаше намерение да показва и най-малката слабост пред безумния Кесел. Затова вместо болката, която го разкъсваше, на лицето му се четеше само свирепа ярост.

Кесел се разсмя.

— Не се цупи, бедни Касиус — подразни го магьосникът, — не ти подхожда!

— Ти си едно жалко псе! — не му остана длъжен Гленсатер. — А непослушните кучета заслужават камшик!

С жест Касиус спря представителя на Източен пристан.

— Успокой се, приятелю — прошепна той. — Кесел ще се възползва от нашата паника. Остави го да говори — с думите си той ни разкрива много повече, отколкото подозира.

— Бедни Касиус! — подигравателно повтори магьосникът.

Изведнъж лицето му отново се разкриви от гняв. Касиус забеляза внезапната промяна и я прибави към всичко онова, което бе успял да научи досега.

— Запомнете добре какво видяхте току-що, жители на Брин Шандер — подигравателно се изсмя Кесел. — Преклонете се пред господаря си или същото ще сполети и вас! А зад вас няма никаква вода! Няма къде да избягате!

И като избухна в буен смях, той се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо:

— Какво ще правите — разнесе се подигравателният му кикот — като си нямате езеро?

После продължи:

— Аз казах онова, което имах да кажа, Касиус. Чуй ме добре! Утре при мен ще дойде твой пратеник, който ще ми донесе вестта за твоята безрезервна капитулация! А ако гордостта ти се противи на това, спомни си писъците на умиращия Таргос! Обърни се към града на Маер Дуалдон, ако се чудиш как да постъпиш, жалки Касиус! Когато се събудиш утре сутринта, пламъците още няма да са изтлели!

В този миг се втурна вестоносец и се обърна към Касиус:

— Много кораби са били забелязани да излизат изпод дима, който покрива Таргос! Бегълците вече започнаха да изпращат сигнали!

— А Кемп? — нетърпеливо попита Касиус.

— Жив е — отвърна вестоносецът. — Заклел се е да отмъсти!

Касиус въздъхна с облекчение. Таргосецът съвсем не беше любимият му представител, ала знаеше, че каленият в десетки битки Кемп може да направи много за Десетте града преди всичко да е свършило.

Кесел чу разговора и презрително изсумтя:

— И къде ще избягат?

Касиус, решен да научи всичко, което може за непредсказуемия си и неустойчив противник, не каза нищо, но Кесел отговори вместо него:

— В Бремен? Няма да могат! — и като щракна с пръсти, магьосникът изпрати отдавна подготвеното съобщение към разположените най-далеч на север свои бойци. Голяма група гоблини незабавно се отдели от войската и потегли на запад.

Към Бремен.

— Виждаш ли? Бремен ще падне преди да е свършила нощта. Съвсем скоро още един флот ще побегне към вътрешността на безценното им езеро. Същото ще се случи и в града край гората… и сам можеш да си представиш какъв ще бъде резултатът. Каква защита, мислиш, ще могат да предложат езерата на тези хора, когато дойде свирепата зима? — изкрещя той. — Как ще избягат от мен корабите, когато водата замръзне около тях?

И той отново се изсмя, само че по-зловещо, по-заплашително.

— На каква защита може да се надява който и да било от вас срещу Акар Кесел?

Касиус и магьосникът се втренчиха един в друг.

— Каква защита? — беззвучно повтори Кесел.

Касиус го чу прекрасно.

* * *

Във вътрешността на Маер Дуалдон, Кемп с мъка преглътна яростта си, когато видя града да рухва. Почернели от саждите лица ужасено и невярващо се взираха в горящите останки. Не можеха да повярват на очите си, мнозина открито заплакаха за изгубените си близки и приятели.

Също като Касиус и Кемп успя да превърне отчаянието си в съзидателен гняв. Веднага щом научи за гоблините, които се насочваха към Бремен, той изпрати най-бързия си кораб натам, за да предупреди хората от далечния град и да им съобщи това, което се бе случило с Таргос. След това изпрати втора лодка към Самотната кория, молейки за храна и превръзки, а може би и покана да акостират там.

Въпреки разногласията си, представителите на десетте поселища си приличаха по много неща. Също както Агорвал, който с радост пожертва живота си за доброто на хората и като Йенсин Брент, който отказваше да се предаде на отчаянието, Кемп Таргоски се захвана да повдигне духа на хората си и да ги подтикне да отвърнат на удара. Не знаеше как ще стане това, ала в едно бе сигурен — все още не бе казал последната си дума в тази война!

Застанал върху високата стена на Брин Шандер, Касиус също бе сигурен в това.