Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (19)

17
Разплата

Джуджетата крачеха неуморно. Бяха тръгнали на война, натоварени с тежки раници и понесли на раменете си огромни греди.

Враговете им можеха да дойдат само по един път — онзи, който Дризт бе споменал, а Бруенор знаеше точно къде да ги причака. Най-лесно беше да се проникне в каменистата долина през Стръмната клисура, която макар да бе на едно ниво с тундрата, се намираше под равнището на южните склонове на планината.

Джуджетата бяха вървели без миг почивка през половината нощ и по-голямата част от утрото, ала щом стигнаха Клисурата, незабавно се заеха за работа. Не знаеха кога точно ще се появят великаните (макар да бе малко вероятно да пристигнат докато слънцето още грее), но искаха да са сигурни, че всичко ще бъде готово, когато враговете им дойдат. Бруенор бе решен да приключи това нападение бързо и с колкото се може по-малко жертви сред бойците си. По високите места из планината бяха изпратени съгледвачи, други се отправиха към равнината. Под командването на Бруенор останалите джуджета се заловиха да заложат капан. Копаеха окопи, от гредите направиха две каменохвъргачки, зад високите скали, които се извисяваха наоколо, залегнаха техни другари с тежки арбалети в ръце.

За кратко всичко бе готово, ала воините не спряха, за да си почиват, а се заеха да проучат местността — не знаеха какво може да им даде допълнително превъзходство над великаните.

По-късно през същия ден, когато слънцето вече бе започнало да се спуска към хоризонта, един от съгледвачите съобщи, че е видял голям облак прах да се задава от изток. Много скоро дойде и едно от джуджетата, които наблюдаваха равнината, за да докладва, че е видяло отряд от двадесет великана, няколко людоеда и поне една дузина орки да се приближават към Стръмната клисура. Бруенор нареди на стрелците да заемат местата си зад скалите. Няколко джуджета още веднъж провериха дали огромните каменохвъргачки са добре скрити. После най-силните бойци, начело с Бруенор, залегнаха в малките окопи, които бяха изкопали по протежение на пътя към Клисурата и внимателно отрязаха туфите трева, които стърчаха над главите им, за да могат да ги отместват назад.

Първият удар щеше да е техен.

* * *

Дризт и Уолфгар бяха заели позиция в Грамадата на Келвин, сред скалните късове, които се възправяха над бърлогата на вербезите. Единственото, за което се притесняваше елфът бе, че някой от великаните може да отиде да посрещне подкрепленията. Тогава с изненадата в нападението на Бруенор щеше да бъде свършено.

Изминаха няколко часа, през които не се случи нищо, но после опасенията на Дризт като че ли се оправдаха. Елфът си почиваше в сянката на един голям камък, докато Уолфгар стоеше на пост и следеше движенията на великаните. Варваринът не виждаше дървената порта, скрита зад храсталака, ала прекрасно чу проскърцването на пантите й, когато едно от крилата й се отвори. Той почака няколко секунди, за да се убеди, че някой наистина излизаше от пещерата, преди да отиде да събуди Дризт.

От мрачната дупка долетя говор на великани и варваринът внезапно видя шестима от тях да се показват навън. Той се накани да събуди елфа, ала когато се обърна, видя, че Дризт, който бе вечно нащрек, вече стоеше до него и с очи, присвити заради ярката светлина, гледаше великаните.

— Не знам какво правят — обърна се Уолфгар към елфа.

— Търсят изчезналите си другари — отвърна Дризт.

Острият му слух бе доловил част от разговора, който чудовищата водеха преди да излязат от пещерата. Вербезите бяха получили заповед на всяка цена да намерят изчезналите си другари или поне да установят посоката, в която се бяха отправили. Естествено, това трябваше да стане колкото се може по-незабележимо. Наредено им бе да се завърнат в пещерата още същата нощ, независимо дали бяха успели да намерят изчезналите великани или не.

— Трябва да предупредим Бруенор — рече Уолфгар.

— Ще намерят труповете на другарите си и ще го съобщят на главатаря си много преди да сме успели да се върнем — отвърна Дризт. — А пък Бруенор и без това си има достатъчно великани, за които да мисли.

— Какво ще правим тогава? Ясно е, че ще ни бъде десет пъти по-трудно да се справим с вербезите в пещерата, ако са нащрек и очакват неприятности — рече Уолфгар и видя, че унищожителният огън отново гореше в очите на елфа.

— Е, ако тези вербези не се завърнат, онези в пещерата няма как да бъдат предупредени… — небрежно подхвърли Дризт, сякаш да се изправиш срещу шестима великана бе най-лесното нещо на този свят.

Уолфгар го слушаше смаяно, макар да предполагаше какво си бе наумил.

Дризт забеляза лекото притеснение на варварина и широко се усмихна:

— Хайде, момче! — използва той снизходителното обръщение, надявайки се да разбуди гордостта на Уолфгар. — Толкова седмици се подготвяше именно за подобен случай.

И като прескочи с лекота пукнатината, която разполовяваше скалата, той се обърна към Уолфгар, а очите му горяха с изпепеляващ пламък в следобедната светлина.

— Хайде! — повтори той. — Само шестима са!

Уолфгар примирено въздъхна и поклати глава. През седмиците, които бяха прекарали заедно, той бе опознал учителя си като сдържан, макар и невероятно изкусен боец, който винаги претегляше всеки свой ход с хладнокръвна точност. Ала през последните два дни варваринът видя една друга — невероятно дръзка, дори безразсъдна — страна на елфа. Непоколебимата увереност на Дризт бе единственото, което караше Уолфгар да вярва, че учителят му не се е превърнал внезапно в самоубиец; единственото, което го караше да го следва, вместо да се вслуша в собствения си разум. Зачуди се дали доверието, което изпитваше към елфа, има някакви граници.

Именно там и тогава разбра, че един ден Дризт ще го поведе в посока, откъдето нямаше да има път за бягство.

* * *

Известно време шестимата великани вървяха на юг, а Дризт и Уолфгар ги следваха по петите. Вербезите не откриха никакви следи от изчезналите си другари и понеже се опасяваха, че започват да се приближават твърде много до мините на джуджетата, смениха посоката и се насочиха на североизток. Към скалата, където бе станала битката.

— Нямаме много време. Скоро ще трябва да ги нападнем — обърна се Дризт към варварина.

Уолфгар кимна. Малко по-късно достигнаха неравна местност, осеяна с остри камъни, между които пътят криволичеше в непрестанни завои. Двамата спътници разпознаха мястото — знаеха, че пътеката, която едва забележимо се изкачва, водейки на юг, скоро ще ги отведе до ръба на неголяма пропаст. Спускащият се здрач им предлагаше прикритието, от което се нуждаеха. Дризт и Уолфгар се спогледаха — дошло бе време да действат.

Каленият в много повече битки елф вече знаеше как точно да нападнат враговете си така, че да имат най-големи шансове да ги победят. Той безшумно даде знак на Уолфгар да спре и прошепна:

— Трябва да нанесем удар и веднага да се отдръпнем — обясни Дризт. — И чак тогава да нанесем следващия си удар.

— Няма да е лесно. Врагът вече ще е нащрек — поколеба се Уолфгар.

— Имам нещо, което може да ни е от полза.

И като отвори раницата си, елфът извади малката статуетка и повика своята сянка. Когато огромната котка внезапно се появи до него, варваринът ахна от ужас и отскочи назад.

— Защо призоваваш демони! — възкликна той толкова силно, колкото смееше, а кокалчетата на ръцете му побеляха — така здраво бе стиснал дръжката на Щитозъб.

— Гуенивар не е демон — увери го Дризт. — Тя е мой приятел и безценен съюзник.

Пантерата изръмжа, сякаш разбираше какво си говорят и Уолфгар уплашено отстъпи още по-назад.

— Това не е обикновен звяр! — отвърна Уолфгар. — Няма да се бия рамо до рамо с демон, призован с магия!

Племената от тундрата не се бояха от никой, звяр или човек, ала Черните изкуства им бяха напълно непознати и това ги правеше уязвими.

— Ако вербезите научат истината за изчезналите си другари — мрачно каза Дризт — Бруенор и останалите джуджета ще бъдат в сериозна опасност. Котката ще ни помогне да спрем този отряд. Нима ще позволиш на страха си да ни попречи да спасим джуджетата?

Уолфгар изпъна рамене и се опита да се успокои. Гордостта му и страхът за джуджетата (а Дризт се бе надявал да въздейства именно върху тях) го накараха временно да забрави отвращението, което изпитваше към Черните изкуства.

— Отпрати звяра, нямаме нужда от помощ!

— С Гуенивар ще сме сигурни, че ще ги погубим до един. Нямам намерение да залагам живота на джуджетата на карта, заради твоите суеверия.

Дризт знаеше, че щяха да са му нужни часове, за да накара Уолфгар да приеме Гуенивар за съюзник, ако въобще някога успееше, ала засега се нуждаеше единствено от съгласието му да участва в нападението.

Великаните вървяха вече часове наред и елфът забеляза как все повече и повече забавят крачка, редиците им се разхлабват, а някои от тях изостават назад. Всичко се нареждаше точно както се бе надявал.

Пътеката зави за последен път между два огромни скални къса, а после се разшири значително и започна да се изкачва към пропастта. Там рязко зави и тръгна покрай скалата — от едната й страна се издигаше висока каменна стена, от другата — скалиста пропаст. Дризт направи знак на Уолфгар да бъде готов и изпрати огромната пантера срещу враговете им.

* * *

Бойният отряд не се движеше особено бързо и достигна Стръмната клисура доста след падането на нощта. Имаше повече чудовища, отколкото бойците на Бруенор бяха очаквали (двадесет великана, три людоеда и дванадесет орки), ала джуджетата не се страхуваха от орките, знаеха и как да се справят с людоедите. Ключът към победата си оставаха вербезите.

Дългото чакане не бе притъпило яростта на джуджетата. Никое от тях не бе спало, откакто бяха тръгнали на път миналата нощ, ала гневът им и желанието да отмъстят за убитите другари, бяха все така силни.

Първият вербег навлезе в стръмната местност без да се случи нищо. Но когато и последното чудовище влезе в капана, джуджетата от Митрал Хол се нахвърлиха върху им. Първия удар нанесе отрядът на Бруенор. Бойците му изскачаха от окопите си, често точно пред някой орк или великан и посичаха всичко, което попаднеше под брадвите им. Ударите им целяха да осакатят, не да убиват и следваха основния принцип от бойната философия на джуджетата: острието на брадвата прерязва сухожилието и мускулите в задната част на коляното, чукът смазва капачката отпред.

С точен удар Бруенор повали един от вербезите и се обърна, за да избяга, но се озова лице в лице с меча на някакъв орк. Време за обикновен двубой нямаше и като подхвърли брадвата си високо във въздуха, джуджето извика:

— Дръж!

Очите на орка все още проследяваха с тъп поглед оръжието, когато Бруенор му нанесе жесток удар под брадичката с главата си, покрита с тежкия шлем, улови брадвата си и побягна в нощта. Поспря се само за миг — колкото да срита падналия орк.

Чудовищата бяха хванати напълно неподготвени и много от тях лежаха тежко ранени на земята. В този момент каменохвъргачките откриха огън и големи скални късове започнаха да се стоварват върху челните редици на вербезите, поваляйки ги един върху друг, или събаряйки ги на земята. Стрелците изскочиха иззад прикритието си и във въздуха засвистяха смъртоносни стрели. После захвърлиха арбалетите и се нахвърлиха върху враговете си. В този момент се завърна и отрядът на Бруенор и се вклини в редиците на чудовищата.

Противниците им така и не можаха да заемат позиция и преди да успеят да вдигнат оръжията си вече бяха мъртви.

Битката в Стръмната клисура продължи само три минути.

Нито едно джудже не бе сериозно ранено. Единственият жив от отряда на чудовищата бе оркът, когото Бруенор бе сритал.

* * *

Гуенивар разбра какво иска от нея господарят й и безшумно се втурна по дирите на вербезите. Заобиколи малкия им отряд и зачака върху каменната стена над пътя. Приклекнала върху скалата, пантерата напълно се сливаше със сенките. Първият великан мина под скалата, ала котката помнеше заповедите на господаря си и остана неподвижна като смъртта — чакаше подходящия момент. Дризт и Уолфгар предпазливо се приближиха, така че да виждат редиците на чудовищата.

Последният от тях, един особено едър вербег, спря за миг да си поеме дъх.

Гуенивар безшумно скочи.

Преди вербегът да разбере какво става, гъвкавата пантера вече бе върху него, впила дългите си нокти в лицето му. В следващия миг, котката отново бе върху скалата, а чудовището стенеше в агония, стиснало раздраното си лице с две ръце.

Тогава иззад скалите изсвистя Щитозъб и с мощен удар събори великана в пропастта.

Един от вербезите, които вървяха напред, чу предсмъртния вик и се втурна назад, завивайки точно навреме, за да види как тялото на другаря му полита в скалистата клисура. Гуенивар не се поколеба и в следващия миг острите й нокти се забиха в гърдите на чудовището, разкъсвайки плътта. Избликна силна струя кръв, когато огромните зъби на пантерата се впиха във врата му. Гуенивар остана нащрек, готова да отбие всеки удар на противника си, ала вербегът дори не успя да повдигне ръка, преди последната тъма да се спусне завинаги над него.

Останалите великани се приближаваха бързо и като остави падналия враг да се удави в собствената си кръв, Гуенивар отскочи. Дризт и Уолфгар заеха позиция зад скалите в края на пътеката. Елфът държеше двата ятагана, а варваринът стискаше дръжката на чука, който се бе завърнал в дланта му.

Котката не се поколеба и за миг. Стотици пъти бе разигравала този сценарий с господаря си и много добре разбираше какво преимущество дава изненадата в битка. Поспря се за миг, за да се увери, че великаните я бяха видели и се втурна по пътеката надолу, между скалите, зад които се криеха господарят й и ученикът му.

— Брей да му се не види! — провикна се едно от чудовищата, без да обръща никакво внимание на умиращия си другар. — Огромна котка беше! И черна като оня тиган дет’ си готвя в него!

— След нея! — изкрещя друг. — Какъв кожух ще стане за оня, дето я хване!

И без да се сетят повече за него, те прескочиха падналия си другар и се втурнаха след пантерата.

Дризт, който бе по-близо до тях, остави първите двама да отминат и се съсредоточи върху последните два великана. Един след друг те минаха покрай камъка, зад който се бе скрил елфът и преди да успеят да разберат какво става, Дризт изскочи пред тях, забивайки ятагана си дълбоко в гърдите на първия, а с другата ръка нанесе ослепяващ удар в очите на втория. После, без да изважда, оръжието си, което още стърчеше от тялото на първия вербег, Дризт светкавично се озова зад него и заби втория ятаган в гърба му. С умело движение той успя да освободи и двете си оръжия и да се отдръпне, преди смъртно раненият великан да се строполи на земята.

Уолфгар също остави главатарят на малкия отряд да отмине. В момента, в който Дризт нападаше двете чудовища, вторият великан почти се бе изравнил с варварина. Вербегът спря и се обърна с намерение да помогне на другарите си, ала в този момент Уолфгар с всичка сила запрати Щитозъб срещу него. Тежкият чук се стовари върху гърдите на великана и като изкара всичкия въздух от дробовете му, го събори по гръб. В следващия миг бойният чук вече летеше към главатаря на вербезите, който се обърна точно навреме, за да получи ужасяващ удар право в лицето.

Без да се колебае, Уолфгар скочи върху първия великан, когото бе повалил и сключи мощните си ръце около врата му. Чудовището бързо се съвзе и като стисна варварина в огромните си ръце, с лекота повдигна по-дребния си враг от земята. Ала годините, които бе прекарал с тежкия ковашки чук и каменоделското длето в ръка, бяха заякчили мускулите на варварина и ги бяха изпълнили с желязна сила. Той стегна пръсти около шията на противника си и бавно завъртя ръце. С шумен пукот вратът на вербега се прекърши и главата му увисна настрани.

Великанът, когото Дризт бе ослепил, яростно размахваше огромната си тояга напосоки. Елфът отскачаше ту наляво, ту надясно, сипейки удар след удар върху беззащитното чудовище и се опитваше да открие място, където ятаганът му щеше да бъде смъртоносен и да довърши звяра.

Здраво стиснал Щитозъб, Уолфгар се приведе над вербега, когото бе улучил в лицето, за да се увери, че наистина е мъртъв, ала очите му непрестанно се връщаха към пътеката, по която бе изчезнал Гуенивар. Сега, когато бе видял на какво е способна пантерата, никак не му се искаше да се изправя очи в очи с нея.

Когато и последният великан падна мъртъв, Дризт отиде при приятеля си.

— Май още не си разбрал на какво си способен в битка! — засмя се той и го потупа по рамото. — Спокойно можем да се справим с шестима великана!

— Ще идем ли да намерим Бруенор? — попита Уолфгар, макар да виждаше, че опасният огън все още гори в лавандуловите очи на елфа.

Стана му ясно, че май още нямаше да си тръгват.

— Няма нужда — отвърна Дризт. — Сигурен съм, че джуджетата вече държат всичко под контрол. Ала ние имаме проблем. Успяхме да унищожим първия отряд, без да обезпокоим особено останалите. Ала сега изчезнаха още шестима и онези в пещерата вече ще бъдат нащрек.

— Джуджетата ще се върнат на сутринта — рече Уолфгар. — Значи можем да нападнем пещерата преди пладне.

— Твърде късно! — престори се на разочарован Дризт. — Боя се, че ние двамата ще трябва да ги нападнем още тази нощ.

Уолфгар ни най-малко не бе изненадан и дори не се опита да спори. Опасяваше се, че се заемат с твърде тежка задача и че планът на елфа е твърде дързък, ала вече бе осъзнал едно нещо: щеше да последва Дризт във всяко начинание, колкото и безнадеждно да изглеждаше то.

А и започваше да признава пред самия себе си, че му харесваше да рискува живота си рамо до рамо с Елфа на мрака.