Метаданни
Данни
- Серия
- Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Crystal Shard, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вяра Паунова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, форматиране
- Диан Жон (2010)
- Корекция
- mistar_ti (2010)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
Издание:
Р.А. Салваторе. Кристалният отломък
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „Инфо ДАР“, София, 2007
ISBN 954—761—103—8
История
- — Добавяне
- — Корекция
12
Дарът
Уолфгар седеше високо в северната част на Възвишението на Бруенор, а зорките му очи внимателно следяха всяко движение, което би могло да предизвести пристигането на джуджето. Младият варварин често идваше тук, когато искаше да остане сам с мислите си и печалното стенание на вятъра. Точно срещу него, от другата страна на долината на джуджетата, се намираха Грамадата на Келвин и северните брегове на езерото Диншиър. Между тях се простираше равна земя, известна като Ледовития пролом, която отиваше на североизток и водеше към откритата тундра.
За него този пролом водеше към дома.
Бруенор бе казал, че ще отсъства няколко дни и в началото Уолфгар се бе зарадвал. Сега щеше да си почине от постоянното мърморене и вечните забележки на джуджето. Ала радостта му бе кратка.
— Тревожиш се за него, нали? — дочу се глас зад гърба му.
И без да се обръща, знаеше — беше Кати-Бри.
Варваринът не отговори на въпроса — ясно бе, че тя не очакваше отговор, пък и надали би му повярвала, ако й кажеше, че не се тревожи.
— Ще се върне — сви рамене тя. — Бруенор е як като планинските камъни и в тундрата няма нищо, което да го спре.
Този път младият варварин се обърна да я погледне. Много отдавна, когато между него и джуджето се бе възцарило истинско доверие, Бруенор го бе запознал с „дъщеря си“ — човешко момиче на годините на Уолфгар.
Отстрани тя изглеждаше кротка и уравновесена, ала у нея се криеше такъв огнен дух, какъвто Уолфгар не бе срещал у никоя жена. Варварските девойки от малки бяха приучавани да не говорят много-много — мнението им без друго не бе от никакво значение за мъжете. Досущ като своя настойник и Кати-Бри винаги казваше това, което мислеше и никога не оставяше и капчица съмнение за това на какво мнение е. Уолфгар и тя непрекъснато спореха, често много разгорещено, но варваринът бе щастлив да има до себе си другар на своята възраст, някой, който да не го гледа от висотата на годините и опита си.
Кати-Бри му бе помогнала много през първата му година при джуджетата и макар често да не бе съгласна с него, винаги се отнасяше с уважение към Уолфгар в моменти, когато сам той бе изгубил уважението към себе си. Уолфгар дори подозираше, че тя имаше нещо общо с решението на Бруенор да го направи свой ученик.
Макар на години да бе колкото него, в много отношения Кати-Бри изглеждаше много по-възрастна, а обективният й поглед върху живота обуздаваше темперамента й. В други отношения обаче (както когато прескачаше пукнатините между камъните или взимаше по две стъпала наведнъж), Кати-Бри винаги щеше да си остане малко момиченце. Тази необикновена смесица от плам и уравновесеност, от кротост и бликаща жизнерадост, интригуваха Уолфгар и винаги го изненадваха, когато говореше с нея.
Имаше и друго, което го поставяше в неизгодно положение, когато бе с Кати-Бри. Не можеше да отрече, че бе красива: с гъста кестенява коса, която се спускаше на вълни по раменете й и невероятни, тъмносини очи, чийто проницателен поглед би накарал всеки ухажор да се изчерви. Ала имаше и нещо отвъд красотата й, което привличаше Уолфгар. За него тя бе нещо ново и необичайно, млада жена, която не се вместваше в рамките, които народът на тундрата бе отредил на жените и варваринът не бе съвсем сигурен дали тази независимост му харесва или не. Ала не можеше да отрече влечението, което изпитваше към нея.
— Май често идваш тук, нали? — попита Кати-Бри. — Какво се опитваш да откриеш?
Уолфгар сви рамене — и той самият не бе сигурен.
— Дома си?
— И него, и много други неща, които една жена не би могла да разбере.
Кати-Бри отмина неволната обида с усмивка.
— Опитай все пак — настоя тя, с едва доловим сарказъм в гласа. — Може пък невежеството да ти покаже нов ъгъл, от който да погледнеш това, което те тревожи.
Тя скочи от скалата, заобиколи го и седна на камъка до него.
Уолфгар още веднъж се възхити на изящните й движения. Също като характера й и външният й вид бе вълнуваща смесица от противоположности. Висока, стройна и крехка на вид, тя се бе превърнала в жена в подземията на джуджетата и бе свикнала с тежката физическа работа.
— Мисля за приключения и за една неизпълнена клетва — загадъчно отвърна Уолфгар, отчасти, за да я впечатли, но най-вече, за да й припомни какво според него беше и какво — не работа на една жена.
— Клетва, която се каниш да изпълниш, веднага щом ти се удаде такава възможност.
Уолфгар кимна сериозно.
— Това е моето наследство от народа ми, товар, който остана да тежи на моите плещи, когато баща ми падна в бой. Ще дойде денят, когато… — варваринът не довърши и с копнеж се загледа към тундрата, която лежеше отвъд Грамадата на Келвин.
Кати-Бри тръсна къдриците си. Тя прозираше през загадъчните думи на Уолфгар и много добре разбираше, че в името на честта, той възнамеряваше да предприеме нещо, което можеше да се окаже много опасно, дори пагубно за него.
— Желая ти късмет в твоето приключение — рече тя, — макар да не зная какво те подтиква да тръгнеш на него. Ала едно ще ти кажа — ако нямаш по-сериозна причина от тази, която ми каза, то тогава си погубваш живота напразно.
— Какво ли разбира една жена от чест! — ядоса се Уолфгар.
Кати-Бри не се уплаши и не отстъпи:
— Какво ли наистина! Да не си мислиш, че вие, мъжете, я държите в огромните си ръце, само заради онова, което имате в гащите си!
Лицето на варварина пламна и той се извърна настрани — такава дързост у една жена бе нещо, което той не можеше да приеме.
— Освен това — продължи момичето, — може да си говориш каквото щеш, ала аз знам, че дойде тук, защото се тревожиш за Бруенор. Не можеш да го отречеш.
— Знаеш само това, което искаш да знаеш!
Без да обръща внимание на думите му, Кати-Бри смени темата:
— Досущ като него си! Приличаш на джуджето много повече, отколкото искаш да си признаеш — засмя се тя. — И двамата сте толкова упорити и горди, че никой не иска да признае какво изпитва към другия. Е, прави, каквото знаеш, Уолфгар от Долината на мразовития вятър. Мен може и да излъжеш, ала себе си…
С тези думи момичето скочи от мястото си и се затича към пещерите на джуджетата.
Уолфгар я проследи с поглед, възхищавайки се на стройното й тяло и изящните й движения, въпреки гнева, който изпитваше. Дори и не се опита да разбере защо й бе толкова ядосан.
Отлично знаеше, че ако го направи, ще открие (както обикновено), че е ядосан, защото Кати-Бри бе съвсем права.
* * *
Два дни прекара Дризт До’Урден над тялото на изпадналия си в безсъзнание приятел. Ала въпреки тревогата си за Бруенор и за могъщия боен чук, елфът нито веднъж не прекрачи прага на тайната работилница.
Най-сетне, когато настъпи утрото на третия ден, джуджето се размърда и се протегна. Дризт безшумно се отдалечи по пътя, по който щеше да поеме приятелят му и щом намери подходящо място, побърза да издигне малък бивак.
В началото Бруенор виждаше слънчевата светлина само като ярко петно и му трябваха няколко минути, за да разбере къде се намира. После погледът му се проясни и очите му се спряха върху искрящото великолепие на бойния чук, който лежеше до него.
Джуджето бързо се огледа наоколо, търсейки следи от скъпоценните прашинки. Ала такива нямаше и нетърпението му нарасна още повече. Разтреперан, той вдигна великолепното оръжие и го завъртя в ръцете си, усещайки съвършения му баланс и невероятната му сила. А когато видя символите на трите божества, издялани в митрала и ситния диамантен прашец, който бе запълнил и най-малката резчица, почувства, че сърцето му сякаш спира. Омагьосан от очевидното съвършенство на своето творение, Бруенор внезапно почувства онази празнота, за която му бе говорил баща му. Знаеше, че никога вече няма да успее да създаде нещо толкова съвършено и се зачуди дали като знае това, някога отново ще може да вдигне ковашкия си чук.
Объркан, Бруенор прибра сребърното чукче и длетото в златното ковчеже и върна свитъка в калъфчето му, макар че пергаментът бе празен и магическите руни никога нямаше да се появят отново. Усети, че не е ял от няколко дни и че силата, която магията бе изсмукала от него, още не се бе завърнала напълно в тялото му. Бруенор събра тези от вещите си, които можеше да носи, нарами бойния чук и бавно се запъти към дома.
Внезапно пред него изникна лагерът на Дризт До’Урден, откъдето се носеше апетитният аромат на печен заек.
— Завърнал си се от своите скитания, а? — провикна се джуджето.
Елфът го погледна в лицето, опитвайки се да не издаде огромното любопитство, което като магнит привличаше погледа му към бойния чук на рамото на джуджето.
— На твоите услуги, добри ми Бруенор — отвърна той и се поклони ниско. — Доста хора беше изпратил да ме търсят, та завръщането ми надали ще да е толкова неочаквано за теб.
Бруенор не отрече, ала единственото обяснение, което даде на приятеля си в този момент, бе:
— Трябваше ми.
Сега обаче имаше много по-належаща нужда и видът на печеното месо му го напомни особено силно.
Дризт се усмихна с разбиране. Той вече се бе нахранил. Това зайче бе уловил и изпекъл единствено за приятеля си.
— Ще хапнеш ли с мен? — попита и преди да бе успял да довърши, Бруенор вече посягаше към месото.
Внезапно джуджето спря и хвърли подозрителен поглед на елфа:
— Откога си тук? — нервно попита то.
— Пристигнах едва тази сутрин — излъга Дризт, който не искаше да се натрапва в тайния обред на приятеля си.
При тези думи Бруенор се усмихна доволно и заби зъби в месото, докато елфът слагаше нов заек на огъня.
Дризт изчака да види, че джуджето е погълнато от яденето и грабна бойния чук. Преди Бруенор да успее да помръдне, елфът вече бе вдигнал оръжието.
— Доста е големичък за джудже — небрежно подхвърли той. — А и за моите ръце ще е тежък.
И като погледна Бруенор, който се бе изправил и нервно потропваше с крак по земята, кръстосал ръце пред гърдите си, продължи:
— За кого е тогава?
— Много те бива да си завираш носа там, дето не му е работата, елфе — сърдито отговори джуджето.
В отговор Дризт се засмя:
— За момчето? За Уолфгар? — с пресилено недоверие попита той.
Елфът много добре знаеше, че приятелят му изпитва силни чувства към младия варварин, ала също така знаеше, че Бруенор не би го признал пред никого.
— Твърде хубаво оръжие, та да го даваш на варварин — продължи Дризт. — Ти ли го направи?
Въпреки шеговития тон, елфът наистина бе изпълнен с почит към умението на приятеля си. Въпреки че чукът бе твърде тежък, за да се бие с него, Дризт ясно усещаше колко съвършено точно бе балансиран.
— Ами, нищо и никакъв стар чук, нищо повече — измърмори Бруенор. — Момчето си загуби тоягата. Пък нали ще го освобождавам, не мога да го оставя да се скита из тия диви места без оръжие.
— А как се нарича?
— Щитозъб — отвърна Бруенор без да се замисля, името излетя от устата му преди дори да успее да разбере какво точно казва.
Всъщност, макар да не си спомняше, Бруенор сам бе избрал това име, докато изричаше заклинанията по време на обреда.
— Разбирам — рече Дризт и върна меча на приятеля си. — Старичък чук, ама става за момчето. Митрал, елмаз и диаманти. Е, няма как, ще трябва да мине само с тях.
— О! Я си затваряй устата! — сопна се Бруенор, а лицето му пламна от смущение.
Дризт се извини и като му се поклони ниско, смени темата.
— Защо ме повика, приятелю?
Бруенор прочисти гърлото си и тихо измърмори:
— Момчето…
Дризт ясно видя буцата, която стягаше гърлото на приятеля му и спря преди да бе изрекъл следващата се закачка.
— Още преди да дойде зимата, ще е свободен — продължи джуджето, — пък не е обучен както си му е редът. Не съм виждал по-силен човек от него, а и се движи с плавността на бягащ елен, ама в битките не го бива много.
— Искаш да го обуча? — не повярва на ушите си елфът.
— Ами аз не мога — сопна се Бруенор. — Два метра е висок и ниските удари на едно джудже няма да са му от голяма полза.
Дризт с любопитство погледна ядосания си приятел. Както всички, които познаваха Бруенор малко по-добре, и той знаеше, че между джуджето и младия варварин се бе зародила истинска привързаност, ала досега не си бе давал сметка колко дълбока е тя.
— Не съм се грижил за него през тия пет години, само за да стане плячка на някой смрадлив снежен човек — нетърпеливо избъбри Бруенор, уплашен, че приятелят му се бе досетил за повече неща, отколкото му се щеше.
— Е, ще го направиш ли? — продължи той, като видя колебанието на Дризт.
Елфът отново се усмихна, ала този път не за да го подразни. Спомни си за онзи ден преди почти пет години, когато снежните хора го бяха нападнали в тундрата. Тогава Бруенор му бе спасил живота и нито за първи, нито за последен път, елфът се бе оказал негов длъжник.
— Небесата са ми свидетел, че ти дължа много повече от това, приятелю. Разбира се, че ще го обуча.
Бруенор само изсумтя и посегна към следващия заек.
* * *
Звънтенето на ковашкия чук на Уолфгар огласи мините на джуджетата. Разгневен от това, което Кати-Бри го бе накарала да види въпреки нежеланието му, младият варварин се захвана за работа с удвоена жар.
— Стига си чукал, момче — чу се грубоват глас зад него и Уолфгар се обърна.
Толкова бе погълнат от работата си, че не бе чул Бруенор да влиза. Неволна усмивка на облекчение се разля по лицето му, ала после, уплашен, че е показал слабост, отново нахлузи суровата маска, която носеше винаги.
Джуджето погледна високия, як варварин и русата брада, набола по светлото му лице и рече:
— Май вече не мога да те наричам момче.
— Можеш да ме наричаш, както поискаш — отвърна Уолфгар. — Аз съм ти роб.
— Необуздан си кат’ самата тундра — засмя се Бруенор. — Никога не си бил и никога няма да бъдеш роб. Било то на джудже или на човек.
Похвалата — така необичайна за джуджето — завари младия варварин неподготвен. Той се опита да каже нещо, но не намери думи.
— Никога не съм гледал на теб като на роб, момче — продължи Бруенор. — Служеше ми, за да изкупиш греховете на своя народ, а в замяна те научих на много неща. Остави сега чука настрани.
Джуджето спря за малко и погледна към изкусно изкованото парче желязо на наковалнята.
— Бива те с чука, пък и душата на камъка усещаш, ама не ти е мястото в пещера. Дойде време отново да почувстваш слънцето върху лицето си.
— Свобода? — прошепна Уолфгар.
— Избий си тая мисъл от главата! — сопна се Бруенор и като размаха дебелия си пръст пред лицето на младежа, изръмжа заплашително:
— Принадлежиш ми докат’ не отминат и последните дни на есента, недей го забравя.
Уолфгар прехапа устни, за да не се разсмее. Както винаги, чудатата смесица от състрадание и грубоватост, които джуджето показваше, го бе объркала. Тя обаче отдавна вече не го стряскаше. Четирите години, прекарани до Бруенор, го бяха научили да очаква и да не обръща внимание на внезапните му резки изблици.
— Довърши, каквото имаш за довършване — нареди му джуджето. — Утре сутринта ще те заведа при твоя учител. Дал си клетва и трябва да го слушаш така, като слушаш мен.
Уолфгар изкриви лице при мисълта, че трябва да служи на още някого, ала след като се бе заклел на Бруенор да му служи пет години, не можеше да си навлече позора да не изпълни клетвата си, затова кимна в знак на съгласие.
— Вече няма да те виждам много често — продължи джуджето, — затова искам да ми се закълнеш, че никога повече няма да вдигнеш оръжие срещу жителите на Десетте града.
Уолфгар се изпъна.
— Няма да го направя! — смело отвърна той. — Когато минат петте години и изпълня условията, за които се разбрахме, ще си тръгна оттук като свободен човек!
— Така е честно — съгласи се Бруенор, а упоритата гордост на варварина още повече засили уважението му към него.
Джуджето се вгледа в младия мъж и остана доволно като видя колко много бе пораснал.
— Нали помниш, че тогава счупи оназ’ твоя гадна тояга в главата ми? — предпазливо започна той.
Това последно изпитание го изнервяше. Не бе съвсем сигурен как да го направи, без да изглежда сантиментален или глупав. Прочисти гърлото си и продължи:
— Зимата здраво ще те стегне, веднага щом ти върна свободата. Не мога да те пусна в тундрата без оръжие — и като посегна зад себе си, грабна бойния чук.
— Щитозъб — рече той бързо и го подхвърли на Уолфгар. — Не ти нареждам какво да правиш, но те моля — за успокоение на собствената ми съвест — да се закълнеш, че никога няма да вдигнеш това оръжие срещу жителите на Десетте града.
Още щом ръцете му обхванаха елмазената дръжка, Уолфгар усети колко бе ценен магическият чук. Изпълнените с диамантен прашец руни уловиха пламъка на огнището и в миг по стените на стаичката затанцуваха безброй отблясъци. Хората от неговото племе винаги се гордееха с великолепните оръжия, които притежаваха и дори съдеха за мъжа по качеството на меча или копието му, ала Уолфгар никога не бе виждал нещо, което да може да се сравни с красотата на Щитозъб и невероятната му мощ. Той прилягаше като излят в огромната му ръка, а големината и теглото му така добре пасваха на собствената му сила, сякаш бе роден да върти това оръжие. Каза си, че много нощи ще трябва да благодари на боговете на Съдбата, задето му изпращаха такъв дар. Те наистина заслужаваха благодарността му.
Както и Бруенор.
— Имаш думата ми — заекна Уолфгар, великолепието на подаръка го бе развълнувало толкова, че му бе трудно да говори.
Опита се да се успокои и да каже още нещо, ала когато най-сетне успя да отмести поглед от изключителното оръжие, Бруенор бе излязъл.
Джуджето тръгна по дългите коридори, които водеха към стаята му, като тихо проклинаше слабостта си и се надяваше да не срещне някое от другите джуджета. Като хвърли предпазлив поглед наоколо, Бруенор вдигна ръка и избърса овлажнелите си очи.