Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (12)

10
Събират се облаци

Оркът Торга стоеше срещу гоблина Грок, а върху лицето му беше изписано явно презрение. Техните племена воюваха от много години, всъщност, откакто се помнеха. Живееха в една и съща долина в Гръбнака на света и се бореха за земя и храна с онази жестокост, която бе характерна за свирепата им раса.

А сега стояха един срещу друг без никакво оръжие в ръцете, подчинявайки се на нещо по-мощно и от омразата, която изпитваха един към друг. Навсякъде другаде щеше да бъде невъзможно да стоят толкова близо без между двете племена да избухне яростна битка. Ала сега трябваше да се задоволят само с празни заплахи и свирепи погледи — заповядано им бе да забравят всички различия.

Торга и Грок се обърнаха и тръгнаха към постройката, в която се намираше онзи, който щеше да стане техен повелител.

И така, рамо до рамо, двамата влязоха в Кришал Тирит и застанаха пред Акар Кесел.

* * *

Двете племена се присъединиха към бързо нарастващата му армия. Навсякъде около кулата можеха да се видят знамената на най-различни гоблинови племена. Тук бяха и Гоблините — копиеносци, и Изкормващите орки, и Змийското племе, и още много други, дошли да изпълнят волята на господаря си. Кесел бе повикал дори едно людоедско племе, няколко трола и четиридесет вербези, вярно, най-малките сред събратята си, но все пак великани.

Ала най-голямото му постижение бе една група ледени великани, които сами бяха дошли в долчинката му, водени единствено от желанието да служат на Повелителя на Креншинибон.

Кесел бе прекарал последните години, напълно доволен от живота си в Кришал Тирит. Гоблините, които бе подчинил още в началото, покорно изпълняваха всичките му прищевки и дори бяха успели да нападнат един лускански керван и да му доведат няколко жени, с които да се забавлява. Животът му бе лек и приятен, точно какъвто той искаше.

Ала Креншинибон, чийто глад за власт бе неутолим, не беше доволен. В началото щеше да се задоволява с дребни победи, но полека-лека щеше да накара Кесел да обръща поглед към все по-големи завоевания. Отломъкът не искаше открито да се противопоставя на Кесел, тъй като в непрестанната борба между двамата, магьосникът бе този, който винаги вземаше решенията. Малкият кристален отломък може и да бе надарен с огромна мощ, ала без повелител бе като меч без десницата, която да го извади от ножницата. Затова Креншинибон налагаше волята си тайно, като изпращаше в сънищата на Кесел видения за славни победи и завоевания и така изостряше глада му за власт и всичко останало, което тя даваше. Размахваше пред очите на магьосника онази примамка, на която Кесел не можеше да устои — почитта на другите.

Кесел, който за магьосниците от Лускан (а и за всички останали) никога не бе представлявал нещо повече от изтривалка за краката, стана лесна плячка за кристала. Той, който винаги беше смятан за по-долен от прахта под краката на големците, сега копнееше да размени тези роли.

И сега — както Креншинибон постоянно му напомняше — му се предоставяше блестяща възможност да превърне мечтите си в действителност. С отломъка в ръце, Кесел щеше да стане истински завоевател и да накара всички, дори и магьосниците от Домовата кула, да треперят щом чуят името му.

Трябваше обаче да бъде търпелив. Бе му отнело няколко години да се научи как да държи в подчинение първо едно, а след това и второ гоблиново племе. Но да събере десетки различни племена и да превърне естествената им злост в покорство, бе много по-трудно. В началото дори му се налагаше да ги призовава едно по едно и едва след като напълно бе подчинил някое племе, се осмеляваше да повика друго.

Ала постепенно бе станал по-силен и сега бе призовал две враждуващи племена едновременно. И този път неговата мощ се беше оказала по-голяма от тяхната омраза един към друг. Когато Торга и Грок влязоха в кулата, всеки от тях се опитваше да измисли как да убие другия без да си навлече гнева на Кесел. Когато отново излязоха навън, вече разговаряха помежду си като стари приятели и обсъждаха славата, която битките в армията на Акар Кесел щеше да им донесе.

Магьосникът се облегна на възглавниците си и се замисли за невероятния си късмет. Войската му ставаше все по-силна и по-силна. Имаше снежни великани за командири, людоеди за гвардейци, светкавични отряди от вербези и тролове — огромни, всяващи ужас тролове — за своя лична охрана. И десет хиляди фанатично предани гоблини, които да поведе към погром и разруха.

— Акар Кесел — провикна се той към наложницата (чиято воля Креншинибон отдавна бе покорил на своята), която пилеше дългите му нокти, докато той размишляваше. — Преклонете се пред Повелителя на Долината на мразовития вятър!

* * *

На юг, далеч от скованите от леда степи, в цивилизованите земи, където хората имаха повече време за забавления и размишления и където постъпките им не се ръководеха единствено от мисълта за това как да оцелеят, магията се срещаше много по-рядко. Истинските магьосници, посветили живота си на мистичните изкуства, винаги се отнасяха с огромно уважение към нея и внимаваха за понякога непредвидимите последици от заклинанията си.

Освен ако не бяха обсебени от желание за власт — най-опасното зло, което ги дебнеше — истинските вълшебници никога не стигаха до крайности в експериментите си и рядко причиняваха беди.

Магьосническите чираци обаче (хора, които се бяха сдобили с някакви умения, или като бяха намерили някой древен ръкопис или книга с магии, или пък някой магически предмет) често правеха огромни поразии.

Точно това се случваше тази нощ в една земя, отдалечена на стотици мили от Акар Кесел и Креншинибон. Ученикът на един магьосник, у когото учителят му бе открил големи заложби, намери диаграма на мощен магически кръг, а после и магия, с която да го отключи. Чиракът, подмамен от жаждата за власт, успя да открие истинското име на демона от записките на господаря си.

Магиите, които призоваваха същества от другите Равнини и ги поставяха под властта на онзи, който ги бе повикал, бяха особено интересни за младия ученик. Неговият господар му бе разрешавал, макар и под строго наблюдение, да използва магически портали и да се свързва със зли духове и мани. По този начин магьосникът се бе надявал да покаже на ученика си опасността, която криеше призоваващото изкуство и да го научи да бъде предпазлив, ала всъщност само бе засилил жаждата на младия чирак да овладее тази магия. Младежът горещо бе молил учителя си да му разреши да призове истински демон, но магьосникът знаеше, че ученикът му още не е готов за такова изпитание.

Ала младежът не беше съгласен.

Точно този ден той най-сетне завърши кръга. И толкова голяма бе самоувереността му, че дори не си даде труд да провери още веднъж символите и руните (нещо, за което някои магьосници биха отделили цяла седмица), нито пък да изпробва магията с някой по-малък зъл дух.

И сега, седнал в средата на кръга, вперил поглед в мангала, чийто пламък щеше да послужи като порта към Бездната и с устни, върху които играеше самоуверена, горделива усмивка, магьосническият чирак призова демона.

От далечната равнина името на Ерту едва-едва достигна до ушите на могъщия демон. Във всеки друг случай огромното чудовище би отминало толкова слаб зов — очевидно бе, че онзи, който го викаше не притежаваше способности, достатъчни, за да принудят демона да се подчини.

Ала сега Ерту се зарадва на съдбоносния призив. Няколко години по-рано, той бе усетил мощен прилив на енергия към Материалната равнина и бе убеден, че краят на търсенето му, продължило цяло хилядолетие, най-сетне наближаваше. През последните няколко години, демонът чакаше, изгарящ от нетърпение, някой магьосник да отвори вратата на Бездната, за да може да иде в далечната равнина и да види какво става.

Младият чирак усети, че хипнотичният танц на огъня го държи в плен. Сега в мангала имаше само един пламък — като пламъка на свещ, но много по-голям — и той се люлееше изкушаващо ту напред, ту назад, ту напред, ту назад.

Омаян, младежът дори не усети как силата на огъня започна нараства все повече и повече. Пламъкът се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, затрептя още по-бързо и скоро заискри с изпепеляваща белота.

Напред-назад, напред-назад.

Все по-яростно трептеше пламъкът и все по-голяма ставаше силата му — тя му трябваше, за да преведе огромния звяр, който чакаше от другата страна.

Напред-назад, напред-назад.

Чиракът започна да се поти. Знаеше, че магията вече бе твърде могъща за неговите способности, знаеше, че тя го бе надвила и сега живееше свой собствен живот. Знаеше, че вече не може да я спре.

Напред-назад, напред-назад.

Изведнъж тъмна сянка изпълни пламъка, показаха се ръце с нокти на граблива птица и крила на прилеп. Съществото беше огромно! Великан даже и за своята чудовищна раса.

— Ерту! — извика младият мъж — магията бе изтръгнала думите от глъбините на самото му същество.

Малко бе научил той за звяра от записките на учителя, ала ясно виждаше, че бе могъщ демон, чудовище, чиято мощ отстъпваше само на силата на Демоничните властелини на Бездната.

Напред-назад, напред-назад.

Ето че се показа и уродливата маймунска глава с вълча муцуна и глигански бивни. Огромните кървавочервени очи бяха присвити; разяждащата слюнка, която капеше от отворената паст, едва не угаси пламъка.

Напред-назад, напред-назад.

Пламъкът се изви високо в последен изблик на енергия и Ерту прекрачи в Материалната равнина. Без дори да погледне ужасеното човешко същество, което го бе призовало в глупашката си самонадеяност, чудовището започна да обикаля магическия кръг, опитвайки се да разбере докъде се простират уменията на този магьосник.

Младежът най-сетне спря да трепери. Беше призовал демон! И то не какъв да е, а огромно, надарено със страховита мощ чудовище! Тази мисъл му помогна да възвърне увереността в магическите си способности.

— Поклони ми се! — заповяда той, знаейки, че за да командва това същество от долните хаотични равнини, ще му трябва силна ръка.

Ерту продължи да обикаля кръга без дори да вдигне глава.

Чиракът се ядоса.

— Подчини ми се! — изкрещя той. — Аз те повиках тук и държа в ръцете си ключа към твоето мъчение. Подчини ми се и тогава може и да се съжаля над теб и да те оставя да се върнеш в мръсния си свят. Поклони ми се!

Чиракът бе дързък. Чиракът бе горделив.

Ала Ерту бе открил грешка в една от руните, фатално несъвършенство там, където не можеш да си позволиш да бъдеш почти съвършен.

Чиракът бе мъртъв.

* * *

Вече в Материалната равнина, Ерту усети познатата сила още по-ясно и съвсем лесно разбра откъде точно идва. Разперил гигантските си крила, демонът се понесе над градовете на простосмъртните като всяваше паника по пътя си, но не спря дори за миг, за да се наслади на хаоса, който оставяше след себе си.

Изпънат като стрела и с цялата бързина, на която бе способен, летеше Ерту. Над езера и планини, над долини и пусти степи се носеше той, право към най-северната част на Царствата, към Гръбнака на света и древното творение, което бе търсил в продължение на векове.

* * *

Кесел усети приближаването на демона много преди войските му да се разбягат ужасени, търсейки къде да се скрият от връхлитащата черна сянка. Креншинибон го бе предупредил — живият кристал предусещаше движенията на могъщото същество от долните равнини, което векове наред го бе преследвало.

Кесел не се притесняваше особено. В своята изпълнена с магическа сила кула, той можеше да се справи дори и с ужаса на Ерту. Освен това магьосникът имаше едно голямо превъзходство над демона — той беше законният повелител на отломъка. Кристалът му принадлежеше и, както много други магически предмети, сътворени в зората на света, Креншинибон не можеше да бъде отнет от господаря си със сила. Ерту копнееше да притежава кристалния отломък и затова не можеше да се противопостави на Кесел от страх да не предизвика гнева на Креншинибон.

При вида на кулата — съвършено копие на отломъка — разяждащите лиги потекоха още по-силно от устата на чудовището и то нададе победоносен вик:

— Колко години!

Ерту, който не принадлежеше към Материалната равнина, ясно виждаше вратата на кулата и се насочи право към нея. Никой от гоблините, нито дори някой от великаните, се опита да го спре.

Заобиколен от троловете си, магьосникът стоеше в главната зала на Кришал Тирит и го чакаше. Кесел много добре разбираше, че троловете нямаше да му бъдат от никаква полза срещу един огнен демон, ала искаше те да присъстват, за да впечатлят чудовището при първата им среща. Знаеше, че съвсем лесно може да отпрати демона обратно в неговата равнина, ала му бе хрумнала (всъщност, Креншинибон му бе подсказал) по-добра мисъл.

Демонът можеше да му бъде много полезен.

Ерту рязко спря, когато влезе през тясната врата и видя магьосника, заобиколен от своите стражи. Поради отдалечеността на кулата, звярът бе очаквал да намери Креншинибон в ръцете на някой гоблин или великан. Бе се надявал да надхитри глупавия притежател на отломъка и да го накара да му го даде, ала гледката на човешко същество — облечено с мантия, може би дори истински магьосник — обърка плановете му.

— Добре дошъл, могъщи демоне! — обърна се Кесел към него и се поклони ниско. — Позволи ми да те приветствам в своя скромен дом.

Ерту изръмжа от ярост и скочи към него, забравяйки в омразата и завистта си към самодоволния простосмъртен, какво би могло да стане, ако унищожи притежателя на кристала.

Креншинибон му го припомни.

Стените на кулата внезапно затуптяха с ослепителна светлина и обгърнаха демона в болезнената яркост на десетки пустинни слънца. Звярът спря и закри чувствителните си очи. Светлината бързо се разсея, ала Ерту остана на мястото си.

Кесел се подсмихна подигравателно. Кристалният отломък го бе подкрепил. Изпълнен със самоувереност, магьосникът отново се обърна към демона, ала този път в гласа му се усещаше желязна нотка:

— Дойде, за да получиш това, нали? — рече той и извади отломъка от гънките на мантията си.

Ерту присви очи и погледна предмета, който бе търсил толкова дълго.

— Не можеш да го имаш — отсече Кесел и отново прибра кристала. — Той е мой, аз го намерих и той никога няма да приеме теб за свой повелител.

Глупашката гордост на Кесел, този ужасен недостатък в характера му, който неизменно го тласкаше към горчив край, го караше да продължава да дразни безпомощния демон.

— Достатъчно! — предупреди го нещо у него, онзи беззвучен глас, който, подозираше Кесел, принадлежеше на самия кристал.

— Не е твоя работа! — прозвуча яростният отговор на Акар.

Ерту се озърна наоколо и се зачуди на кого ли говореше магьосникът. Очевидно не беше на троловете. За всеки случай, боейки се от невидими нападатели, демонът изрече няколко заклинания.

— Предизвикваш опасен враг — упорстваше кристалът. — Аз те предпазих от чудовището, ала ти държиш да превърнеш в противник този, който би могъл да ни бъде ценен съюзник!

Както винаги, когато Креншинибон му говореше, магьосникът скоро започна да вижда възможностите, които се откриваха пред него и се реши на компромис, споразумение, което щеше да задоволи както него, така и демона.

Ерту обмисляше затрудненото положение, в което бе изпаднал. Не можеше да погуби наглия простосмъртен, макар че това щеше да му достави огромна наслада. Ала да си тръгне без отломъка и отново да отложи това, което бе единствената му цел през последните векове, съвсем не бе приемливо решение.

— Имам предложение, сделка, която може да те заинтересува — съблазнително започна Кесел, избягвайки заплашителния поглед на демона. — Остани при мен и поведи войските ми! С теб начело и със силата на Креншинибон и Акар Кесел, която да ги подкрепя, те ще покорят северните земи!

— Да служа на теб? — изсмя се Ерту. — Ти нямаш никаква власт над мен, смъртни човече!

— Гледаш на нещата от погрешен ъгъл — отвърна магьосникът. — Мисли за това не като за служене, а като за възможност да се присъединиш към един поход, който обещава разруха и завоевания. Приеми най-дълбокото ми уважение, могъщи демоне и знай, че никога не бих посмял да те нарека мой слуга.

Креншинибон бе подучил Кесел добре.

Ерту зае по-малко заплашителна поза и магьосникът разбра, че го бе заинтригувал с предложението си.

— Помисли и за това, което ще спечелиш някой ден — продължи той. — Животът на хората не е толкова дълъг, особено за някой, който идва от земите, които не познават смъртта. Кой ще вземе отломъка, когато Акар Кесел вече няма да го има?

Върху устните на Ерту заигра зла усмивка и той се поклони на магьосника:

— Как бих могъл да откажа едно толкова щедро предложение? — изхриптя демонът със своя ужасяващ, нечовешки глас. — Покажи ми, магьоснико, славните завоевания, които ни чакат!

На Кесел му се прииска да затанцува от радост. Войската му най-сетне бе готова.

Беше се сдобил с пълководец.