Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crystal Shard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р.А. Салваторе. Кристалният отломък

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2007

ISBN 954—761—103—8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

18
В дома на Едноустия

Дризт и Уолфгар бяха приятно изненадани, когато намериха задния вход на пещерата. Намираше се високо в западната част на стръмния склон. Скалите под него бяха отрупани с безброй боклуци и кости, от отвора се издигаше тънка струйка дим и разнасяше мириса на печено овнешко.

Двамата приятели приклекнаха в храсталака под входа и се ослушаха, за да чуят какво става вътре. Голяма и ярка, луната бе изгряла и нощта вече не бе така непрогледна.

— Чудя се дали ще пристигнем навреме за вечеря? — със зла усмивка рече Дризт.

Уолфгар поклати глава и се засмя на хладнокръвието на елфа.

Макар че от мрака на пещерата непрекъснато долиташе ту потракване на съдове, ту говор, никой не се показа навън почти до залеза на луната, когато един дебел вербег (най-вероятно готвачът) се дотътри до прага и от голямото метално гърне в ръцете му към скалите отдолу полетяха боклуци.

— Мой е! — каза Дризт, станал внезапно сериозен. — Можеш ли да му отвлечеш вниманието?

— Котката ще го направи — отвърна Уолфгар, макар никак да не му се щеше да остане сам с Гуенивар.

Дризт запълзя нагоре по стръмния склон, опитвайки се да остане скрит в сенките. Знаеше, че докато не стигне входа ще бъде уязвим под силната лунна светлина, ала изкачването се оказа по-трудно, отколкото очакваше и напредваше бавно. Когато почти бе стигнал, чу стъпките на готвача до изхода — явно пак се канеше да изхвърля боклук.

Ала елфът нямаше къде да се скрие. В този момент от вътрешността на пещерата се чу глас и готвачът влезе обратно. Знаейки с колко малко време разполага, Дризт се втурна към входа и предпазливо надникна зад ъгъла.

Кухнята се оказа квадратно помещение, осветено с факли и с голяма каменна пещ на отсрещната стена. До пещта имаше полуоткрехната дървена врата и оттам се чуваха гласове. Готвачът не се виждаше никъде, ала точно до прага бе оставен съд с боклук.

— Всеки момент ще се върне — промърмори Дризт и с двете си хватки в ръце се изкатери по стената и стигна тавана над прага. В подножието на скалата Уолфгар седеше напълно неподвижно и не откъсваше очи от Гуенивар, която крачеше напред-назад.

Няколко минути по-късно готвачът се показа с гърнето в ръце. Докато го изпразваше, Гуенивар изскочи от храсталака и като погледна към великана, изръмжа.

— Я се разкарай оттука, крастава котко — сопна се вербегът, очевидно без ни най-малко да се уплаши или изненада от внезапната поява на черната пантера, — докато не съм ти смачкал главата и не съм те хвърлил в тенджерата!

Още докато великанът изричаше безсмислената си заплаха, размахвайки огромния си юмрук към Гуенивар, тъмна сянка се отдели от стената над главата му и скочи върху него. В следващия миг ятаганите на Дризт До’Урден прерязаха гърлото на готвача и, без да успее да издаде дори звук, чудовището се сгромоляса сред боклуците в подножието. Елфът незабавно се отдръпна от прага на пещерата и се обърна, молейки се никой от великаните да не бе влязъл в кухнята.

За момента бе в безопасност — стаята беше празна. Гуенивар и Уолфгар изкачиха склона и Дризт безмълвно им даде знак да го последват в пещерата. Кухнята беше малка и оскъдно обзаведена. До дясната стена имаше маса, върху която бяха оставени седем тигана. До нея стоеше дървен плот, в който бе забит голям сатър, ръждясал, нащърбен и покрит с поне неколкоседмична мръсотия. Вляво от Дризт бяха заковани няколко лавици, върху които бяха наредени най-различни билки, подправки и други припаси. Елфът се приближи, за да ги разгледа по-добре, а Уолфгар безшумно надзърна в съседната стая.

Квадратно, както и кухнята, това помещение бе малко по-голямо от нея. Дълга маса го разделяше на две и зад нея, точно срещу мястото, където бе застанал, Уолфгар видя още една врата. Откъм него седяха трима великана, един бе седнал между тях и вратата, а още двама бяха заели отсрещната страна. Те ядяха овнешко и сърбаха гъста чорба, като в същото време си разменяха ругатни и подигравки — напълно обичайна за вербезите вечеря между „приятели“. Уолфгар не пропусна да забележи (ръководен далеч не само от обикновено любопитство за маниерите на хранене на чудовищата), че късаха месото от костите с голи ръце. В стаята нямаше никакви оръжия.

Държейки някаква торбичка, която бе намерил на лавиците, Дризт отново извади един от ятаганите си и заедно с Гуенивар се приближаха към варварина.

— Шестима — прошепна Уолфгар и посочи към другата стая.

Огромният варварин намести Щитозъб на рамото си и нетърпеливо кимна. Дризт надникна през вратата и бързо състави план за нападение.

— Вдясно! — прошепна той, посочвайки първо Уолфгар и после вратата, после посочи себе си. — След теб, вляво!

Уолфгар напълно го разбра, ала чудейки се защо елфът не включи и пантерата, я посочи безмълвно.

Дризт само сви рамене и се усмихна беззвучно, но той го разбра. Дори скептично настроеният варварин бе сигурен, че Гуенивар и сама знае къде ще бъде най-полезна.

Уолфгар разтърси ръце, за да прогони нервните тръпки, които пробягваха по мускулите му и още по-здраво стисна Щитозъб. Хвърляйки последен поглед към елфа, той нахлу в съседната стая и стовари оръжието си върху най-близкото чудовище. Великанът, единственият от групата, който не бе седнал, успя да се обърне с лице към нападателя си, ала това бе всичко. С яростен замах варваринът стовари Щитозъб в корема на вербега и продължи нагоре като смачка гръдния му кош. С невероятната си сила Уолфгар успя да повдигне великана на около метър над земята, после го остави да се строполи на пода, смазан и давещ се, без да го погледне втори път — вече мислеше за следващия удар.

Дризт, следван плътно от Гуенивар, връхлетя в стаята и се насочи към двете чудовища, които бяха замръзнали стъписани на местата си в дъното на масата. Елфът отвори торбичката, която бе взел от кухнята и я запрати срещу тях. Брашненият облак, който се вдигна от нея, ги заслепи напълно. Без да забавя крачка за миг, Дризт профуча покрай тях, забивайки меча си дълбоко в гърлото на единия и се претърколи върху дървения плот на масата. Гуенивар скочи върху втория вербег, изтръгвайки вътрешностите му с мощните си челюсти.

Двете чудовища от другата страна на масата бяха първите, които успяха да реагират. Единият се изправи на крака и се приготви да посрещне връхлитащия елф, а другият неразумно се насочи към задната врата и така сам се превърна в следващата мишена на Уолфгар.

Варваринът веднага видя великана, който се опитваше да избяга и без колебание запрати Щитозъб след него. Ако Дризт, който в това време се претъркулваше през масата, бе разбрал колко малко му оставаше, за да пресече траекторията на свистящия боен чук, може би щеше да поиска да размени някоя и друга дума насаме с приятеля си. Ала чукът безпогрешно улучи целта си и се вряза в рамото на вербега, събаряйки го на земята със сила, достатъчна да прекърши врата му.

Великанът, който Дризт бе повалил, лежеше на пода, стиснал пронизания си врат с две ръце, в безпомощен опит да спре кръвта, която изтичаше, отнасяйки и последните искрици живот от тялото му. В същото време Гуенивар разкъсваше другия. Оставаха само две чудовища.

Дризт стигна до другия край на масата, светкавично се изправи на крака, успявайки да избегне удара на очакващия го вербег и бързо застана между него и вратата. Чудовището се обърна с прострени напред ръце и замахна. Ала и вторият ятаган на Дризт вече бе в ръката му и заедно с първия затанцуваха страшния си танц. Остриетата проблясваха едно след друго, запращайки възлестите пръсти на великана един след друг на пода. Скоро чудовището нямаше ръце, а само два окървавени остатъка. Вбесено до безумие, то яростно размахваше онова, което бе останало от крайниците му. Последният удар на Дризт прониза великана в главата и го избави от мъките му.

В това време последният вербег се нахвърли върху невъоръжения Уолфгар и като го стисна в огромните си ръце, го повдигна от земята, опитвайки се да го задуши до смърт. Варваринът напрегна всичките си сили в отчаян опит да разхлаби хватката на по-едрия си противник и да не му позволи да прекърши костите му.

Уолфгар с мъка си поемаше дъх, ала яростта му бе толкова голяма, че успя да стовари юмрука си в брадичката на великана. После вдигна ръка, за да нанесе втори удар.

В този момент, подчинявайки се на мощната призоваваща магия, която Бруенор бе вложил в него, Щитозъб просвистя през стаята и се озова в ръката на господаря си. С ликуващ рев Уолфгар заби оръжието в окото на врага си и го ослепи. Великанът отслаби хватката си и залитна назад в агония. Светът около него се бе превърнал в петно от изгаряща болка и той не успя да види връхлитащия Щитозъб, който се стовари върху черепа му. Главата му сякаш избухна в огнена експлозия и безжизненото тяло се строполи върху масата, разсипвайки овнешкото и чорбата по целия под.

— Внимавай с храната! — престори се на сърдит Дризт и се втурна да спаси едно особено сочно парче месо.

Внезапно откъм коридора, който започваше от вратата в дъното, се чуха тежки стъпки и викове.

— Бързо! Навън! — изкрещя Уолфгар и понечи да се втурне към кухнята.

— Спри! Веселбата едва сега започва! — извика Дризт и посочи към един тъмен тунел, едва-едва осветяван от няколко мъждукащи фенера. — Насам! Бързо!

Уолфгар знаеше, че предизвикват съдбата, ала за пореден път послуша елфа.

И за пореден път го направи с усмивка на уста.

Варваринът мина покрай тежките дървени подпори на входа на тунела и се втурна напред в полумрака. Беше изминал около десетина метра, следван плътно от Гуенивар, когато усети, че Дризт не идва след тях. Обърна се назад точно навреме, за да види как елфът най-спокойно излиза от стаята и влиза в тунела, сякаш бе тръгнал на разходка из долината. Беше прибрал ятаганите си в ножниците и вместо тях държеше в ръката си дълга кама, на чийто връх имаше парче овнешко.

— А великаните? — обади се Уолфгар от мрака.

Дризт се приближи до него и застана зад една от гредите.

— Идват след мен — спокойно обясни той и отхапа още едно парче месо.

Челюстта на Уолфгар увисна, когато видя група яростни вербези да нахлуват в пещерата, без да забележат скрития в мрака елф.

— Прайне де крабаг ам кейке риндере бе-йогт игло кес грон! — извика Уолфгар и се втурна надолу, надявайки се, че тунелът има изход.

Дризт измъкна месото от върха на камата и без да иска го изпусна на земята, ядосвайки се, че го бе похабил. Обърса камата, за да я изчисти от мазнината и търпеливо зачака. Щом и последният от вербезите мина покрай него, елфът изскочи от прикритието си, заби камата си в коляното на отминаващия звяр и отскочи зад съседната подпора. Раненият великан изрева от болка, ала докато той и останалите чудовища успеят да се обърнат, от елфа не бе останала и следа.

Уолфгар сви зад един ъгъл и се долепи до стената, досещайки се какво бе спряло преследвачите му. Разбирайки, че близо до изхода се спотаява още един натрапник, великаните се върнаха.

Един от вербезите изскочи пред подпорите и с широко разтворени крака и тояга в ръка, започна да мести поглед между двете врати, опитвайки се да разбере през коя ли бе побягнал невидимият нападател. Малко встрани зад него Дризт извади по един малък нож от всеки от ботушите си и се зачуди как великаните можеха да са толкова глупави, че да се хванат на един и същи номер два пъти за по-малко от десет секунди. Не че имаше нещо против! Елфът изскочи иззад гредите и преди другарите на вербега да успеят да го предупредят, заби един от ножовете дълбоко в бедрото на чудовището, разсичайки сухожилието му. Великанът залитна към него и докато отскачаше леко встрани, Дризт си помисли каква прекрасна мишена ставаха дебелите вени във врата на един вербег, когато челюстите му са стиснати от болка.

Ала време за размишления нямаше. Останалите чудовища — пет разярени великана — вече бяха захвърлили тялото на ранения си другар встрани и бяха само на няколко крачки от него. Дризт заби и другия нож във врата на противника си и се насочи към вратата, която водеше обратно към бърлогата им. И щеше да успее, ако един от великаните не носеше камък. Вербезите по принцип са много изкусни в хвърлянето на камъни, а този бе по-добър от повечето от тях. Сега незащитената глава на елфа бе неговата цел, а ударът му винаги бе точен.

Ала и ударът на Уолфгар бе точен. Щитозъб разби гръбнака на последния вербег, точно когато той прескачаше падналия си другар. Раненият великан, който се опитваше да извади камата на Дризт от коляното си, изумено се втренчи в трупа на другаря си, смаян от свирепия удар на яростния варварин.

С крайчеца на окото си Дризт видя летящия към него камък и се приведе, за да го избегне. Успя да опази главата си, но тежкият къс го улучи в рамото и го запрати на пода. Светът се завъртя около него. Елфът се опита да се отърси от вцепенението, което го бе обзело — някаква частичка от мозъка му виждаше как великанът се приближава към него и се готви да го довърши. Ала всичко наоколо тънеше в мъгла. В този момент вниманието му бе привлечено от нещо, което лежеше до лицето му. Елфът се вгледа в него, опитвайки се да намери нещо, на което да се опре и да накара света да спре да се върти.

Пръст на вербег.

Елфът на мрака се завърна и светкавично посегна към оръжието си.

Ала когато видя великанът да се надвесва над него с тояга в ръка, Дризт разбра, че е твърде късно.

Раненият вербег застана в средата на тунела, готвейки се да посрещне нападението на Уолфгар, но единият му крак се бе вцепенил и му бе трудно да стои прав. Стиснал Щитозъб в ръка, варваринът отмести врага си встрани и влезе в стаята. Двамата вербези го чакаха.

Гуенивар се промуши между краката на единия от великаните и вложи всичката сила на гъвкавите си мускули в своя скок. Точно когато надвесеният над Дризт вербег замахна с тоягата си, пред него изскочи черна сянка и от лицето му рукна кръв. Елфът разбра какво се бе случило едва, когато чу тупването на меките лапи върху масата. В следващия миг към нападателя на Дризт се присъедини още един великан, ала елфът вече бе получил времето, от което се нуждаеше и със светкавично движение извади един от ятаганите и прониза първия вербег в слабините. Чудовището се преви надве от свирепата болка и в този миг тежката тояга на връхлитащия му другар се стовари върху тила му.

— Благодаря! — промърмори Дризт и като прескочи тялото му, отново замахна.

Колебанието на другия вербег му струва живота. Докато чудовището изумено се взираше в тоягата си, от която се стичаше мозъкът на другаря му, закривеното острие на ятагана се заби в ребрата му, като разкъса дробовете и прониза сърцето.

За умиращия вербег времето като че ли бе спряло. Тоягата му бавно полетя към земята, сякаш бе по-лека от въздуха. Великанът залитна като посечено дърво и започна да пропада все по-надолу и по-надолу. Ала така и не усети как тялото му докосна пода…

Уолфгар се надяваше, че бе ударил ранения вербег достатъчно силно, за да не може той да пропълзи от тунела и да му се нахвърли изотзад. И без това си имаше предостатъчно работа с двамата великани, които сега се изпречиха пред него. Не че имаше защо да се притеснява за тила си — раненият вербег тежко се отпусна до стената, без да вижда нищо наоколо. В другия край на стаята Дризт току-що беше довършил двамата си противници. Уолфгар се изсмя на глас като видя приятеля си да избърсва кръвта от оръжията си и спокойно да прекосява стаята. Един от вербезите също забеляза Мрачния елф и като остави другаря си сам да се оправя с варварина, се обърна към новия враг.

— Ей ти, дребният! Да не си мислиш, че можеш да се изправиш насреща ми и да оцелееш, та да го разказваш! — изрева великанът.

С престорено отчаяние, Дризт се озърна наоколо. Както обикновено и този път бързо откри лесен начин да победи врага си. Прилепена ниско до пода, Гуенивар бе пропълзяла между телата на падналите чудовища и сега се приближаваше. Елфът отстъпи назад, опитвайки се да накара вербега да пресече пътя на пантерата.

Тежката тояга се стовари върху ребрата на Уолфгар, запращайки го към дървените подпори. Но варваринът бе замесен от по-жилаво тесто, отколкото дървото и спокойно посрещна удара, отвръщайки му с двойно по-голяма сила. Вербегът замахна отново и отново Щитозъб се стовари върху него. Вече повече от десет минути варваринът се биеше без почивка, ала не усещаше никаква умора. Безкрайните часове, които бе прекарал в тежък труд рамо до рамо с Бруенор и дългите мили, които бе изминал с Дризт, започваха да си казват думата — ударите, които сипеше върху бързо отслабващия си противник, зачестиха.

Великанът пристъпи към Дризт.

— Недей да бягаш, жалък плъх! — изръмжа той. — И не ми играй номерца! Да те видим колко те бива в честен двубой!

В мига, в който вербегът достигна елфа, Гуенивар прекоси последните метри, които я деляха от двамата и с гигантски скок се метна върху гърба на чудовището, забивайки дългите си нокти в плътта му. Вербегът инстинктивно погледна назад, за да види новия си нападател, ала бързо се окопити и отново се обърна към елфа…

… точно навреме, за да види как острият ятаган се забива в гърдите му.

— От къде на къде реши, че ще се бия честно? — отвърна Дризт, като видя смайването, изписано по лицето на великана.

Вербегът се дръпна назад. Острието не бе пронизало сърцето му, ала раната щеше да го погуби, ако не направеше нещо. Кожената му туника светкавично се напои с бликналата кръв, не можеше да си поеме дъх.

Дризт и Гуенивар нанасяха удар след удар на ранения вербег — ятаганите на елфа се впиваха в огромното тяло, докато острите нокти на котката разкъсваха плътта на чудовището. И тримата знаеха, че битката скоро ще свърши.

Противникът на Уолфгар замахваше все по-слабо, трудно му бе да се защитава с тежката си тояга. Варваринът също започваше да се уморява и запя стара бойна песен от тундрата. Ясните ноти на Песента на Темпос прогониха умората от мускулите и му дадоха сили, за да нанесе последен удар на противника си. Изчака тоягата на вербега да падне надолу и стовари Щитозъб върху врага си — един, два, три пъти… След третия удар Уолфгар замалко не се строполи на земята от изтощение, ала врагът му вече бе рухнал. Варваринът уморено се облегна на бойния чук и се загледа в двамата си приятели, които довършваха своя противник.

— Добра работа! — засмя се Уолфгар, когато и последният вербег падна мъртъв.

Дризт се приближи до приятеля си, а ръката му висеше безпомощно. Дрехите му бяха разкъсани там, където го бе ударил камъкът и кожата на рамото му бе подута и изранена.

Уолфгар се вгледа в раната на приятеля си с тревога. Дризт отвърна на неизречения му въпрос, като вдигна ръката си високо над главата си, макар лицето му да се сви от болка.

— Бързо ще заздравее — увери той варварина. — Просто неприятна драскотина — нищожна цена, като я сравниш с телата на тринадесет великана.

От тунела долетя приглушен стон.

— Дванадесет засега — поправи го Уолфгар. — Единият май още е жив.

И като въздъхна дълбоко, варваринът нарами Щитозъб и се запъти да довърши работата.

— Само за минута! — спря го Дризт, на когото една мисъл не даваше покой. — Когато вербезите те подгониха в тунела, те чух да казваш нещо, предполагам на родния ти език. Какво им извика?

Уолфгар се разсмя гръмогласно:

— Един стар боен вик на моето племе — обясни той. — Сила за приятелите и смърт на враговете!

Дризт му хвърли подозрителен поглед и се зачуди докъде ли се простираше умението на Уолфгар да измисля небивалици щом му потрябват.

* * *

Раненият вербег още се подпираше на стената, когато Дризт и Уолфгар, следвани от Гуенивар, се приближиха. Камата на елфа все още стърчеше от крака на чудовището, здраво заклещена между две кости в коляното. Когато двамата застанаха пред него, великанът ги погледна с очи пълни с омраза, ала и с необичайно спокойствие.

— Ще си платите за това! — изплю се той срещу Дризт. — Едноустият добре ще се позабавлява с вас преди да ви довърши, не се и съмнявайте!

— А! Значи имал и език — рече елфът на варварина и после се обърна към вербега. — Едноустия?

— Главатарят на пещерата — отвърна великанът. — Едноустият ще иска да се срещне с вас!

— И ние искаме да се срещнем с него! — провикна се Уолфгар. — Имаме една малка сметка за уреждане с него… във връзка с две джуджета!

Като чу Уолфгар да споменава джуджетата, великанът отново се изплю срещу него. Ятаганът на Дризт просветна в полумрака на тунела и се спря на сантиметри от гърлото на чудовището.

— Убийте ме и да приключваме — изсмя се великанът без да трепне и непоклатимото му спокойствие стресна елфа. — Аз служа на Повелителя! Славно е да дадеш живота си за Акар Кесел!

Уолфгар и Дризт неспокойно се спогледаха. Никога преди не бяха виждали такава фанатична преданост у някой вербег и думите на чудовището ги разтревожиха. Основният недостатък на вербезите, който им пречеше да подчинят по-малките раси, бе нежеланието им да се посветят напълно на някаква цел и неспособността им да следват само един водач.

— Кой е Акар Кесел? — сурово попита Уолфгар.

Великанът се изсмя злобно:

— Ако сте приятели на Градовете, ще научите съвсем скоро!

— Нали каза, че Едноустият е главатар на тази пещера? — обади се и Дризт.

— На пещерата, да — отвърна вербегът. — А някога имаше и собствено племе. Ала сега и Едноустият се подчинява на Повелителя!

— Имаме проблем! — прошепна Дризт на Уолфгар. — Чувал ли си досега някой вербег да предаде властта си на другиго без бой?

— Боя се за джуджетата — беше отговорът на варварина.

Дризт обърна гръб на чудовището и се опита да изкопчи нещо, което може да им е от полза, като смени темата:

— Какво има в края на тунела?

— Нищо — прекалено бързо долетя отговорът на вербега. — Ъъъ… само местенце дето спим, това е.

Верен, но тъп, отбеляза Дризт наум и се обърна към варварина:

— Трябва да намерим този Едноуст и всички останали, които може да се крият там и биха могли да предупредят онзи Акар Кесел.

— Ами този? — запита Уолфгар.

Ала великанът му отговори вместо Дризт. В замъгления му мозък се редяха видения за слава и той реши да умре в служба на магьосника. Напрягайки мускулите си и стискайки зъби, за да превъзмогне свирепата болка, вербегът се нахвърли върху двамата.

Щитозъб строши ключицата и врата му, ятаганът на Дризт прониза ребрата му, а Гуенивар заби нокти във вътрешностите му.

Ала дори и смъртта не изтри усмивката от лицето на великана.

* * *

Тунелът, който започваше от задната врата на трапезарията, тънеше в мрак и двамата приятели трябваше да изтръгнат една факла от стената и да я вземат със себе си. После заслизаха надолу, навлизайки все по-дълбоко в сърцето на хълма. По пътя си минаха покрай многобройни малки стаи, повечето от които бяха празни, ала в някои бяха натрупани най-различни вещи: кожи, хранителни припаси, тояги и копия. Дризт предположи, че Акар Кесел възнамерява да използва пещерата като военна база за армията си.

Известно време вървяха в пълна тъмнина и Уолфгар, който нямаше отличното зрение на приятеля си, започна да става все по-неспокоен, особено като забеляза, че факлата догаря. Внезапно се озоваха в някаква просторна зала, по-голяма от всички, които бяха видели дотогава. Отвъд залата се простираше тъмното нощно небе.

— Стигнахме до другия вход — обади се Уолфгар. — Вратата е открехната. Мислиш ли, че Едноустият е избягал?

— Тихо! — прошепна Дризт.

Стори му се, че от дясната му страна долитат някакви звуци. Той направи знак на варварина да остане в средата с факлата, докато той предпазливо тръгна към сенките в десния ъгъл на стаята.

Внезапно елфът чу груби гласове пред себе си и рязко спря, чудейки се защо не вижда онези, които говореха. В следващия миг видя голямо огнище и разбра. Гласовете се носеха от комина.

— Едноустия? — запита Уолфгар и се приближи.

— Сигурно — отвърна Дризт. — Мислиш ли, че ще успееш да се промъкнеш през комина?

Варваринът кимна и помогна на елфа да се изкачи пръв — ръката все още отказваше да му служи. След това го последва, оставяйки Гуенивар да ги пази.

Двамата се заизкачваха нагоре, докато не стигнаха до някакво разклонение. Едното водеше надолу към стаята, от която идваха гласовете; другото постепенно изтъняваше и отиваше към повърхността. Разговорът в стаята бе шумен и разгорещен и Дризт се приближи, за да види какво става. Уолфгар го хвана за стъпалата, за да го задържи, когато в последните сантиметри наклонът стана почти отвесен. Висейки с главата надолу, елфът надникна в другата стая. Вътре имаше трима великана. Единият стоеше до вратата в далечния край на стаята и Дризт веднага разбра, че страшно му се иска да избяга. Вторият вербег бе застанал с гръб към огнището и с наведена глава посрещаше шумните упреци на третия — огромен леден великан. По разкривената безуста усмивка Дризт разбра — това бе Едноустият.

— За да предупредя Едноустия! — изскимтя по-малкият великан.

— Избягал си по време на битка! — изрева Едноустият. — Оставил си другарите си да умрат!

— Не… — опита се да протестира вербегът, ала Едноустият бе чул достатъчно.

С един замах на огромната си брадва той отсече главата на по-малкия великан.

* * *

Гуенивар все така стоеше на пост, когато Уолфгар и Дризт се завърнаха. Пантерата светкавично се обърна и дружески изръмжа, когато ги видя, ала Уолфгар, в чиито уши гърленият звук съвсем не звучеше приятелски, предпазливо отстъпи назад.

— Трябва да има още един тунел — обади се Дризт, без дори да се засмее на притеснението на приятеля си — бързаше прекалено много.

— Давай да свършваме най-после — рече Уолфгар.

Лесно намериха тунела и много скоро стигнаха до някаква врата, която трябваше да води към стаята с великаните. Двамата си пожелаха успех, а Дризт потупа Гуенивар по силния врат, но варваринът набързо отклони предложението на приятеля си да направи същото. После връхлетяха в стаята.

Ала там нямаше никой. Една врата, която Дризт не бе успял да види през комина, бе леко открехната.

* * *

Едноустият изпрати последния си воин със съобщение до Акар Кесел. Леденият великан бе опозорен и знаеше, че магьосникът няма да се примири току-така със загубата на толкова много ценни бойци. Единственото, което му оставаше бе да се „погрижи“ за двамата натрапници, с надеждата, че техните глави ще умилостивят безмилостния му господар.

Уолфгар и Дризт минаха през втората врата и се озоваха в разкошно обзаведена стая, с дебели кожи и огромни пухени възглавници. Имаше две врати — едната бе леко открехната и водеше към тъмен коридор, другата бе плътно затворена.

Внезапно Уолфгар протегна ръка, за да спре приятеля си и му даде знак да мълчи. Онова неуловимо умение на истинския боец, шестото чувство, което му позволява да види невидимата опасност, се бе пробудило у варварина. Той бавно се обърна към затворената врата и вдигна Щитозъб. Спря за миг пред нея и, наклонил глава на една страна, се опита да долови нещо, което да потвърди подозренията му. Не чу нищо, ала вярваше на инстинктите си. Надавайки боен вик, варваринът замахна с чука. Само с един удар магическото оръжие разтроши дървената врата, събаряйки свода й — и Едноустия — на земята.

Дризт усети слабо движение зад открехната врата и разбра, че последният от вербезите бе успял да се измъкне. Елфът светкавично изпрати Гуенивар след него. Пантерата разбра какво искаше господарят й от нея и като прелетя над гърчещото се тяло на падналия великан, изскочи от пещерата и се втурна след бягащия вербег.

По лицето на великана се стичаше кръв, ала здравият му череп бе останал незасегнат. Изумени, Дризт и Уолфгар видяха как огромният леден великан разтърси глава и се изправи, за да посрещне нападението.

— Не може да прави така! — извика Уолфгар.

— Този май е доста упорит — сви рамене Дризт.

Варваринът изчака Щитозъб да се завърне в ръката му и заедно с елфа тръгна към чудовището.

Едноустият бе застанал на прага така, че никой от противниците му, които уверено се приближаваха към него, да не успее да го заобиколи. Тримата си размениха заплашителни погледи и няколко леки удара, сякаш за да се опознаят.

— Ти трябва да си Едноустият — поклони се Дризт.

— Така си е! — изрева великанът. — Едноустия! Последният враг, пред когото се изправяте през живота си.

— И самоуверен, освен че е упорит — отбеляза Уолфгар.

— Дребно човече! — провикна се Едноустият. — Смачкал съм стотици от твоята жалка раса!

— Още една причина да те убием — спокойно отвърна елфът.

Внезапно, с бързина и ярост, които слисаха противниците му, великанът замахна с огромната си брадва. Уолфгар бързо отскочи назад. Дризт се приведе, за да избегне удара, потрепервайки, като видя острието да профучава на милиметри от него и да отчупва солидно парче скала от каменната стена.

Уолфгар отново скочи към чудовището и стовари Щитозъб върху огромните му гърди. През тялото на великана пробяга тръпка, ала той прие удара без да се поклати.

— Трябва да удряш много по-силно, жалко човече! — разнесе се гръмовният глас на Едноустия, а тъпата страна на брадвата му връхлетя върху двамата му противника.

И този път Дризт успя да избегне удара, ала умореният от битките варварин, успя само да поеме силата на удара с Щитозъб и огромното оръжие на великана го запрати към стената. Уолфгар се свлече на пода.

Дризт разбра, че положението става опасно. Все още не можеше да използва лявата си ръка, изтощението изцеждаше последните му сили, а и този великан бе твърде силен, за да се бие сам срещу него. Успя да го прониже само веднъж и докато чудовището си поемаше дъх, преди да нанесе нов удар, Дризт побягна към главния тунел.

— Бягай, мрачно псе! — провикна се Едноустият. — Не можеш да ми избягаш!

И надушвайки плячката, чудовището се втурна след врага си.

Щом стигна до тунела, Дризт прибра оръжието си и се заоглежда наоколо, опитвайки се да намери място, на което да устрои засада на Едноустия. Ала такова нямаше. Той се приближи към изхода и зачака.

— Излез! — чу се подигравателният глас на великана, а след малко се показа и огромното му туловище.

Скрит в сенките, елфът запрати двата си ножа срещу противника си. И двата го уцелиха, ала чудовището дори не забави крачка.

Дризт излезе навън. Знаеше, че ако Едноустият не го последва, ще му се наложи да се върне обратно в пещерата. Просто не можеше да остави Уолфгар да умре. Първите лъчи на зората вече докосваха върховете на планината и елфът се разтревожи, че светлината може да му попречи да устрои засада на противника си… ако въобще откриеше къде. Дризт се покатери на едно от дръвчетата, които закриваха входа на пещерата и извади камата си.

Едноустият изскочи навън и се огледа да види бягащия елф.

— Покажи се, жалко псе! Не можеш да ми избягаш!

В този миг елфът се стовари върху него, засипвайки лицето и врата му с канонада от светкавични удари. Великанът изрева от ярост и като разтърси огромното си тяло, събори Дризт, който не можеше да се хване здраво с ранената си ръка. После отново избяга в тунела. Елфът падна тежко върху раненото си рамо и от нечовешката болка замалко не изгуби свяст. Опита се да стане, но се спъна в нечий ботуш. Не може да е Едноустият, помисли си Дризт и бавно се обърна назад, чудейки се откъде се бе взел още един великан.

Ала изражението на лицето му незабавно се смени, щом видя Уолфгар да се надвесва над него, здраво стиснал Щитозъб в ръка. Със суров поглед варваринът проследи отдалечаващото се чудовище.

— Мой е! — мрачно рече Уолфгар.

Едноустият наистина изглеждаше ужасяващо. Там, където го бе ударил Щитозъб, кожата на главата му бе покрита със съсирена кръв, а по лицето му още течеше яркочервена кръв от раните, които Дризт му бе нанесъл. Двата ножа, които елфът бе запратил срещу него, още стърчаха от гърдите му — досущ някакъв зловещ орден.

— Да видим дали и този път ще можеш да поемеш удара! — провикна се варваринът и запрати Щитозъб след чудовището.

— Нищо, което идва от слабите ти ръце, не може да ме изплаши! — и Едноустият предизвикателно се изпъчи, готов да посрещне удара.

Щитозъб се стовари върху огромните му гърди, строшавайки няколко от ребрата на чудовището, но то все така остана на крака.

Ала имаше нещо, с което не можеше да се справи, нещо, което даже не знаеше — мощният удар на Щитозъб бе забил един от ножовете на Дризт дълбоко в плътта, изтласквайки го до сърцето на звяра.

Елфът най-сетне успя да се изправи на крака и като видя, че Едноустият отново се приближава към тях, прошепна на варварина:

— Да бягаме!

— Аз оставам! — отсече Уолфгар без дори да трепне.

Дризт извади ятагана от ножницата.

— Добре казано, храбри приятелю! Да погубим най-после този звяр, че ни чака вечеря!

— Това може да се окаже доста по-трудно, отколкото да седите тук и да бръщолевите глупости! — отвърна Едноустият и в този миг почувства пронизваща болка в гърдите си, ала с презрение я отмина. — Видях колко ви е силицата и още се държа на краката си. Не можете да ме победите!

Дризт и Уолфгар се бояха, че в думите на противника им имаше повече истина, отколкото им се щеше да признаят. Двамата вече едва се държаха на краката си от изтощение, ранени и задъхани, но с твърдото намерение да останат прави и да довършат задачата си.

Ала пълната увереност на великана, който, бавно, но сигурно се приближаваше към тях, бе твърде плашеща.

Едноустият разбра, че става нещо ужасно, когато се намираше само на два-три метра от противниците си. Уолфгар и Дризт също го разбраха — внезапно врагът им забави крачка.

Великанът яростно ги погледна, сякаш го бяха измамили.

— Псета! — изшептя той, от устата му рукна силна струя кръв. — Какво…

Преди да успее да довърши, Едноустият се строполи мъртъв на земята.

* * *

— Ще тръгнем ли след котката? — попита Уолфгар, когато се върнаха при тайната врата.

— Имай вяра в Гуенивар! — отвърна му Дризт, опитвайки се да направи факла от някакви дрипи, които бе намерил да се въргалят наоколо. — Тя няма да остави вербега да избяга. Освен това в задната част на пещерата ме чака превъзходна закуска!

— Ти върви. Аз ще остана тук да чакам завръщането на котката.

Дризт стисна рамото на приятеля си и се накани да тръгне. Двамата бяха преживели много през малкото време, откакто се познаваха и Дризт подозираше, че това бе само началото. Елфът навлезе в главния тунел, тананикайки си безгрижно, ала песента за пиршества, която си пееше, бе само за заблуда на варварина — преди да отиде да хапне, трябваше да свърши още нещо. Великанът, когото бяха разпитали, явно не искаше да им каже какво лежеше в дъното на единствения тунел, който все още не бяха изследвали. И като познаваше нрава на великаните, Дризт бе сигурен, че това може да значи едно-единствено нещо — съкровище.

* * *

Огромната пантера с лекота прескачаше назъбените камъни и бързо настигаше вербега. Обут с тежки ботуши, великанът пъхтеше шумно, борейки се за въздух при всяко ново изкачване и всеки нов скок. Чудовището отиваше към Стръмната клисура и към откритата тундра, която започваше отвъд нея. Ала толкова отчаяно бе бягството му, че вместо да мине през равнината, където имаше хубави пътеки, то потърси по-пряк път — вярваше, че той най-бързо ще го отведе в безопасността на падината на Кришал Тирит.

Гуенивар познаваше планината така добре, както и господарят му, знаеше и къде се крие всяко същество, което живееше там. Пантерата вече бе избрала мястото, където искаше да принуди вербега да отиде. Като овчарско куче, Гуенивар съкрати разстоянието между него и врага си и го насочи към едно планинско езеро, чиито води се плискаха наблизо. Ужасеният вербег, сигурен, че страховитият чук или смъртоносните ятагани са плътно след него, следваше пантерата почти по петите, без да посмее да спре и да се пребори с нея. И така, сляпо се втурна по пътя, който Гуенивар му бе избрал.

След малко пантерата се откъсна напред и се втурна към езерото. Когато достигна крайчеца на студените води, тя наклони глава настрани, с надеждата, че острите й сетива ще доловят нещо, което да улесни задачата й. В този миг тя забеляза леко блещукане под водата, върху която слънчеви лъчи вече хвърляха розови отблясъци. После видя и дългото тяло, което лежеше неподвижно като самата смърт. Капанът бе заложен, Гуенивар се скри зад близката скала и зачака.

Вербегът най-сетне се изкачи до езерото, изтощен и останал без дъх. Въпреки ужаса от предполагаемите преследвачи, той се облегна за миг на един голям камък. Всичко като че ли изглеждаше наред. Веднага щом си пое дъх, великанът се огледа наоколо и отново тръгна напред.

Имаше само един път, по който можеше да прекоси езерото — някакъв повален дънер се простираше през него. Ако решеше да заобиколи, макар езерото да не бе особено голямо, щеше да му се наложи да се катери по стръмни скали и да минава край дълбоки пропасти — щеше да се забави прекалено много.

Чудовището изпробва дънера. Изглеждаше здрав и то предпазливо тръгна напред. Гуенивар го изчака да наближи средата на езерото и, изскачайки от прикритието си, полетя във въздуха. Пантерата се стовари с цялата си сила върху гърдите на смаяното чудовище й като го прескочи, се приземи на отсрещния бряг, изскачайки от опасните води, колкото се може по-бързо. Великанът замаха с ръце, опитвайки се да се задържи върху дънера, после с шумен плисък падна в езерото. Дълбоките води се опитаха да го повлекат към дъното и той отчаяно се вкопчи в някакво дърво, което плаваше наблизо, онази сянка, която Гуенивар бе видяла.

Ала в мига, в който ръцете на вербега се увиха около спасителното дърво, то внезапно се раздвижи и петнадесетметровата боа — удушвач се уви около жертвата си със светкавична бързина. Жестоката хватка на змията се затягаше все по-силно около вербега, притискайки ръцете към тялото му и изкарвайки въздуха от дробовете му.

Гуенивар се отърси от водата и капчиците, които покриваха лъскавата й черна козина, се разхвърчаха на всички страни. Погледна към езерото и видя, че още един пръстен от тялото на чудовищната змия се бе увил около вербега, стискайки врата и брадичката му. После боата повлече жертвата си към дъното и Гуенивар разбра, че задачата й бе изпълнена. С дълъг, силен рев тя възвести победата си и се втурна към пещерата.