Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (3)

2
На брега на Маер Дуалдон

Полуръстът. Риджис, единственият от своята раса на разстояние стотици мили, сключи ръце зад главата си и се облегна на мекия мъх, който покриваше дънера на дървото. Риджис беше нисък, дори и за своя дребен народ — перчемът на къдравата му кестенява коса, едва надвишаваше трите фута, но пък коремът му беше доста закръглен, благодарение на голямата му любов към хубавото хапване или хапвания, според случая (ако му се удадеше такава възможност).

Кривата пръчка, която му служеше за въдица, стърчеше над него, придържана здраво от косматите пръсти на краката му и се отразяваше в кристалните води на езерото Маер Дуалдон. Малки вълнички се плъзнаха върху отражението, когато червената дървена плувка започна да подскача лекичко. Кордата висеше отпуснато близо до брега и затова Риджис не усети рибата, която налапа примамката. Само след секунди на кукичката нямаше нито примамка, нито риба, но полуръстът така и не разбра, а щяха да минат часове докато се сети да провери какво става. Не че го интересуваше кой знае колко.

Беше тук, за да си почива, а не да върши работа. Зимата наближаваше и това най-вероятно щеше да бъде последната му екскурзия до езерото; тогава той не ходеше за риба, за разлика от някои безумно алчни жители на Десетте града. Освен това Риджис имаше достатъчно голям запас от кости на пъстърви, уловени от другите, който щеше да му стигне за всичките седем зимни месеца. Той наистина правеше чест на своята раса, която съвсем не се славеше с амбициозност, като се опитваше да внесе частица цивилизация в земя, където такава въобще не съществуваше и която се намираше на стотици мили от най-близкия град, достоен за това определение. Другите полуръстове никога, дори и през летните месеци, не идваха толкова на север, а предпочитаха удобствата на по-южните земи. Риджис също би си стегнал багажа и би заминал на юг с най-голямо удоволствие, стига да не беше дребният проблем, който съществуваше между него и един от членовете на известна гилдия на крадци.

На земята до полегналия полуръст имаше малко парченце „бяло злато“, както и няколко деликатни инструмента за резба. В някога квадратните форми на костта, сега можеха да се забележат, все още едва загатнати, очертанията на конска глава. Риджис възнамеряваше да поработи върху резбата, докато лови риба.

Риджис често възнамеряваше да свърши разни неща.

„Денят е твърде хубав“, сам се убеждаваше той, а това беше извинение, което винаги минаваше пред него. Днес обаче, за разлика от друг път, наистина си беше така. Сякаш демоните на времето, които бяха подчинили тази жестока земя на желязната си воля, си бяха дали почивка или пък пестяха силите си за някоя особено сурова зима. Ето как есенният ден спокойно можеше да съперничи на дните в земите далеч на юг. Истинска рядкост за място, наричано Долината на мразовития вятър — име, което неспирните източни ветрове, вечно носещи мразовития полъх от Регхедския ледник, напълно му бяха заслужили. Дори и малкото дни, в които вятърът сменяше посоката си, не носеха кой знае каква промяна — от север и от запад Десетте града бяха заобиколени от стотици мили гола тундра и от ледовете на Морето на неспирния лед. Единствено южните ветрове биха могли да донесат някакво облекчение, но всеки повей, опитал се да проникне в Долината от тази посока, се спираше от високите склонове на Гръбнака на света.

Известно време Риджис съумяваше да държи очите си отворени, съзерцавайки през клонките на елите пухкавите бели облачета, които се носеха по небето. Слънцето сипеше златни лъчи и го изкушаваше да свали жилетката си, но щом някой облак го засенчеше, Риджис си припомняше, че вече бе септември. Само след месец щеше да завали сняг. След два, пътищата към Лускан, най-близкото населено място до Десетте града, щяха да бъдат непроходими за всички, освен за най-силните и за глупците.

Риджис обърна поглед към дългия залив, който се простираше откъм страната на малката му рибарска колибка. Останалите жители на Десетте града също се бяха възползвали от хубавото време — рибарските им лодки бяха излезли в открити води и всеки се опитваше да се промуши или да избута другия, за да се добере до по-добро място, където да хвърли мрежите си. Човешката алчност продължаваше — дори и след толкова време — да изненадва Риджис. В далечните южни земи на Калимшан той се бе издигнал (и то доста бързо) до съдружник на ръководителя на гилдията на крадците в пристанищния град Калимпорт. И именно алчността на хората бе сложила край на кариерата му. Пук паша — водачът на тяхната гилдия — притежаваше великолепна колекция от рубини (трябва да наброяваха поне дузина), шлифовани така майсторски, че отблясъците им омагьосваха всеки, който ги зърнеше. Всеки път, когато Пук ги извадеше, за да ги показва, Риджис се дивеше на искрящата им красота и в крайна сметка си взе един. А защо Пук, който имаше още единадесет от тях, все още му беше бесен — това полуръстът не можеше да проумее до ден-днешен.

„Проклета да е човешката алчност!“, казваше си Риджис всеки път, когато хората на пашата се появяха в поредния град, където полуръстът се бе заселил, принуждавайки го да бяга във все по-далечни земи. През последната година и половина обаче, откакто бе пристигнал в Десетте града, не се бе сещал за този израз. Ръката на пашата може и да беше дълга, но това гранично поселище, разположено насред най-негостоприемната и дива местност, която човек може да си представи, бе твърде отдалечено дори и за нея и Риджис се чувстваше съвсем сигурен в безопасността на новото си убежище. А и пари имаше тук — всеки достатъчно сръчен и талантлив, за да се занимава с резба, всеки, който можеше да превърне подобните на слонова кост кости на пъстървата в произведения на изкуството, можеше да си живее прекрасно, без да полага особени усилия.

Напоследък сувенирите от Десетте града се бяха превърнали в последния писък на модата в южните градове, та Риджис възнамеряваше да се отърве от обичайната си летаргия и да превърне новия си занаят в процъфтяваща търговия.

Някой ден.

* * *

Дризт До’Урден вървеше безшумно, а ниските му, меки ботуши едва-едва раздвижваха прахта по пътя. Беше нахлупил качулката на кафявото си наметало плътно над снежнобелите вълни на косата си и се движеше с такава лекота и изящество, че ако някой го зърнеше, би го помислил за зрителна измама, родена от кафявото море на тундрата.

Елфът на мрака се загърна още по-плътно с наметката си. Под слънчевите лъчи той се чувстваше така уязвим, както някой човек би се чувствал в тъмата на нощта. Повече от половин век живот дълбоко в недрата на земята не можеше да се заличи така лесно от няколко години живот на слънчевата й повърхност. И досега слънчевата светлина го изтощаваше и замайваше.

Но Дризт беше пътувал през цялата нощ и сега трябваше да продължи. Не стига, че вече закъсняваше за срещата си с Бруенор в долината, където живееше джуджето, ами бе видял и предостатъчно предупредителни знаци. Северните елени бяха тръгнали на югоизток, към морето, както правеха всяка есен, но този път нямаше хора, които да ги следват. Пещерите на север от Десетте града, в които варварите винаги спираха, когато се завръщаха в тундрата, сега даже не бяха заредени с провизиите, необходими на племената за дългия път. Дризт много добре разбираше какво означава това. Животът на варварите зависеше от стадата на северните елени. Това, че бяха изоставили традиционния си начин на живот беше повод за сериозна тревога.

А Дризт беше чул и бойните барабани.

Едва доловимия им тътен се носеше над пустата равнина като далечен гръм и само варварите разбираха какво точно казват. Но Дризт знаеше какво вещаят. Той много добре знаеше колко е полезно да познаваш навиците и на приятелите, и на враговете си и често бе използвал умението си да се промъква незабелязано, за да наблюдава всекидневните занимания и обичаи на варварите, гордите обитатели на Долината.

Дризт ускори крачка, напрягайки сили до краен предел. Само за пет кратки години се бе привързал към няколкото поселища, носещи името Десетте града и хората, които ги населяваха. Както повечето от другите изгнаници, които се бяха заселили тук, и за елфа това беше единственото място в Царствата, което го бе приело. Дори и тук повечето от хората просто понасяха присъствието му, но малцина го безпокояха — неписано правило на земя, населена с единаци. Той дори беше извадил по-голям късмет от много други — успял бе да открие неколцина приятели, които можеха да съзрат истинската му същност въпреки наследството му на елф на мрака.

Той неспокойно погледна към Грамадата на Келвин, самотната планина, която бележеше началото на скалистата долина на джуджетата между Маер Дуалдон и езерото Диншиър, но бадемовидните му очи с цвят на лавандула, които нощем можеха да си съперничат с очите на сова, не можеха да проникнат през булото на дневната светлина и да преценят точното разстояние.

После отново сведе глава под качулката си, избирайки да се втурне сляпо напред, пред изтощението, което му причиняваше слънцето и пак потъна в тъмата на спомените за Мензоберанзан, мрачното подземно царство на своите предци. Някога елфите на мрака бяха бродили из горния свят и бяха танцували със своите светлокожи родственици под слънцето и звездите. Но още тогава те бяха зли и безмилостни — по-сурови дори и от останалите елфи, раса като цяло горделива и безпощадна. Когато между елфическите племена избухна война, елфите на мрака бяха изтласкани дълбоко в недрата на земята. Те останаха там, щастливи да открият свят на мрачни тайни и черни магии. Вековете, прекарани долу и загадъчните магии, които овладяха, отново възвърнаха силата им и сега те бяха по-могъщи от елфите от горния свят, за които магиите бяха просто забавление, а не необходимост.

Под земята обаче, елфите на мрака бяха загубили всякакво желание да виждат слънцето и звездите. Както телата, така и умовете им се бяха приспособили към тъмнината и сега (за щастие на всички, които живееха под открито небе) злите елфи на мрака бяха напълно щастливи да си останат под земята — на повърхността излизаха само от време на време, за да плячкосват и убиват. Доколкото Дризт знаеше, той беше единственият от своята раса, който живееше на горния свят. Донякъде бе успял да привикне към светлината, но кръвта си казваше думата — слънцето все още изпиваше силите му.

Но дори и това не беше оправдание, бесен на собствената си небрежност си каза Дризт, когато двама снежни човека, все още облечени в летните си маскировъчни кожи, изникнаха внезапно пред него.

* * *

Червеният флаг, който се издигна от палубата на една от рибарските лодки, означаваше улов. Риджис го следеше с очи докато се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.

— Поне четири фута има, че и повече — одобрително промърмори той, когато флагчето спря точно под напречната греда на мачтата. — Тази вечер в някоя къща ще падне веселба.

Веднага след първата дойде и втора лодка и в устрема си се блъсна във вече закотвения съд. Двата екипажа моментално извадиха оръжията си, макар и да останаха на корабите си и Риджис, отделен от тях само с водата, чу виковете на капитаните:

— Ей! — извика капитанът на втората лодка. — Отмъкна ми улова!

— Ти да не си хванал морска болест — не му остана длъжен капитанът на първия кораб. — Т’ва си е наш’та риба — честно и почтено уловена. А сега обръщай т’ва пробито корито и се пръждосвай оттук!

Както можеше и да се очаква, вторият екипаж се прехвърли на борда на чуждата лодка, още докато капитанът говореше.

Риджис отново се загледа в облаците — караницата изобщо не го интересуваше, макар че шумът от битката беше доста неприятен. Такива разправии бяха често срещани тук — винаги се караха заради риба и най-често, когато някой уловеше нещо голямо. Обикновено тези разпри не бяха сериозни, повече перчене и шумотевица, отколкото истински бой и рядко някой биваше ранен или убит. Естествено, имаше и изключения. В едно счепкване, в което бяха участвали седемнадесет лодки, моряците от екипажите на три лодки и половина бяха посечени, а телата им — оставени да се носят по окървавените вълни. От този ден хората забравиха старото име на това езеро, най-южното от трите — Делон Лун — и го нарекоха Езеро на алените води.

— Ах, малки рибки, колко зло носите на хората — промърмори Риджис, мислейки си с насмешка за всичко, което сребристите риби предизвикваха между алчните жители на Десетте града.

И десетте селища дължаха съществуването си на едрокостата пъстърва, с нейната голяма, подобна на юмрук глава и кост, много наподобяваща слоновата. Тези езера бяха единственото място в света, в което се въдеха ценните риби и въпреки че местността беше неплодородна и дива, населена с варвари и човекоподобни, а честите бури, които вилнееха тук, можеха да пометат и най-масивната постройка, мисълта за бързо забогатяване продължаваше да примамва хора и от най-отдалечените краища на Царствата.

Ала както идваха, така неотменно си и отиваха. Долината на мразовития вятър беше неприветлива, сива пустош със суров климат и безброй опасности. Смъртта бе честа гостенка тук и покосяваше всеки, който не можеше да се справи с жестоката действителност на живота в Долината.

И все пак в последните сто години, след като бе открито съществуването на едрокостата пъстърва, населението на Десетте града се беше увеличило значително. Първоначално деветте селца, разположени около езерата не бяха нищо повече от няколко особено добри за риболов места, които малцината заселници си бяха харесали и обявили за свои. Брин Шандер, десетото селище — сега обграден със стена и кипящ от живот град, в който живееха няколко хиляди души — тогава беше просто един пуст хълм, на който имаше само една самотна колиба, в която веднъж в годината рибарите се срещаха с търговците от Лускан, за да обменят както стоки, така и новини.

В онези дни да се види лодка, пък била тя и малко едноместно кану в езерото, чиито води бяха леденостудени през цялата година и можеха за минути да погубят човека, имал нещастието да падне в тях, бе истинска рядкост. Сега обаче, всеки град имаше цяла флотилия от свои собствени лодки, които плаваха под неговото знаме. Само в Таргос (най-големият от риболовните градове) имаше повече от хиляда лодки, включително и двумачтови шхуни с повече от десет души екипаж.

Откъм двата кораба долетя предсмъртен вик, чуваше се и звън на остриета. Риджис за пореден път се зачуди дали животът на хората от Десетте града нямаше да е по-добър без пъстървата.

Не можеше все пак да отрече, че за него Десетте града се бяха превърнали в сигурно убежище. Опитните му, ловки пръсти лесно бяха свикнали с инструментите за резба, а наскоро дори бе избран за представител на Съвета на един от градовете. Е, вярно, че Самотната кория беше най-малкото и най-северното градче, последно убежище за най-големите разбойници, но въпреки това за полуръста този пост беше чест. А и удобство. Понеже беше единственият истински резбар в градчето, той беше и единственият, който имаше както основание, така и желание да ходи редовно до Брин Шандер — главното поселище и търговски център на Десетте града. За полуръста това беше повече от добре дошло. Срещу десет процента от печалбата, той доставяше почти целия улов на хората от Самотната кория на пазара. Дори само това му стигаше, за да си живее леко.

Веднъж в месеца през лятото и веднъж на три месеца през зимата (стига времето да го позволяваше) Риджис трябваше да присъства на събранията на Съвета и да изпълнява задълженията си на представител. Обикновено тези събрания се провеждаха в Брин Шандер и макар почти винаги да бяха просто дребнави спорове относно риболовните територии на градовете, рядко продължаваха повече от няколко часа. За полуръста присъствието на тези събрания съвсем не беше висока цена за монопола му върху пътуванията до южното тържище.

Битката в езерото скоро свърши (и то само с една жертва) и Риджис отново потъна в съзерцание на облаците. Зад гърба му, тъмни на фона на дърветата зад тях, се виждаха очертанията на десетината колиби, които представляваха Самотната кория. Въпреки славата, която се носеше на жителите му, за Риджис това беше най-хубавият от Десетте града. Дърветата му осигуряваха защита от свирепия вятър, а пък от тях ставаха и хубави дъски за къщите. Всъщност само отдалечеността му от Брин Шандер му бе попречила да се превърне в по-важна част от Десетте града.

Внезапно Риджис дръпна рубина, който висеше под жилетката му и се взря в чудния камък, който си бе присвоил от бившия си господар, останал сега далеч на юг, в Калимпорт.

„Ех, Пук“, мислеше си полуръстът, „да можеше да ме видиш сега.“

* * *

Елфът се опита да достигне двата ятагана, които висяха на кръста му, но снежните хора се приближаваха твърде бързо. Инстинктивно, за да се предпази от по-близкия нападател, Дризт се обърна наляво, оставяйки по този начин другата си страна незащитена. Чудовището го сграбчи в грамадните си лапи, притискайки дясната му ръка плътно до тялото, ала с лявата, която бе останала свободна, Дризт успя да извади другия си ятаган и, превъзмогвайки болката, го опря здраво на крака си — другият звяр връхлетя върху му с такава сила, че преди да успее да спре, извитото острие бе навлязло дълбоко в тялото му.

В болезнената си агония снежният човек се отдръпна, отнасяйки меча на Дризт със себе си.

Повален на земята от другото чудовище, елфът неистово се бореше да запази гърлото си от смъртоносните му зъби, макар и да знаеше, че смъртта му в ръцете на по-силния враг бе неминуема.

Внезапно Дризт чу остър пукот. Снежният човек потръпна силно, главата му се залюля конвулсивно, а по лицето му потече кървава струя мозък.

— Закъсняваш, елфе! — чу се познат глас.

Бруенор Бойният чук се показа иззад мъртвия си враг, пренебрегвайки факта, че мъртвото чудовище беше паднало върху приятеля му.

Въпреки неудобното положение, в което се намираше, Дризт не можеше да не се зарадва при вида на джуджето с неговия дълъг, остър, многократно чупен нос и прошарената му, но все още огненочервена брада.

— Знаех си, че стига само да изляза да те потърся и ще те намеря закъсал някъде.

Като се усмихваше от облекчение, а и на странностите на джуджето, което не преставаше да го учудва, елфът успя да се измъкне изпод чудовището, докато Бруенор се опитваше да издърпа брадвата си от дебелия череп на звяра.

— Кат’ замръзнал дъб са им твърди главите — изръмжа джуджето.

После стъпи здраво зад ушите на снежния човек и с мощен замах успя да освободи секирата си.

— А онуй твое котенце къде се е дянало? — продължи той.

Дризт порови из раницата си и извади малка ониксова статуетка на пантера:

— Едва ли бих нарекъл Гуенивар „котенце“ — рече той с глас, изпълнен с обич и почит.

После завъртя статуетката в ръката си, прокарвайки пръсти по изящните линии, за да се увери, че не бе пострадала от тежестта на чудовището.

— Котката си е котка — държеше на своето Бруенор. — А и защо не беше тук, когато имаше нужда от нея?

— Дори едно магическо животно има нужда от почивка — обясни Дризт.

— Ха! — изръмжа отново джуджето. — Черен е денят, когато един елф на мрака — и при това скиталец — се оставя да бъде изненадан насред полето от двама крастави снежни човека!

Бруенор близна окървавеното острие на брадвата си и погнусено се изплю:

— Долни зверове! Не стават даже и за ядене!

После изчисти оръжието си в земята и закрачи към Грамадата на Келвин.

Дризт прибра Гуенивар в раницата си и отиде да вземе втория си ятаган от другия звяр.

— Хайде, елфе! — извика Бруенор. — Чакат ни още пет мили път, че и повече!

Дризт поклати глава и избърса окървавеното острие на ятагана си в козината на убитото чудовище:

— Върви, Боен чук, — усмихнат прошепна той — и бъди сигурен, че всички зверове по пътя ни ще те видят и ще се постараят да не ти се изпречват пред очите.