Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (6)

5
Някой ден

С равномерна крачка Бруенор се катереше по скалистия склон, а ботушите му без никакво усилие намираха вдлъбнатините, които използваше винаги, когато се изкачваше към високия връх в южния край на долината на джуджетата. Хората от Десетте града, които често виждаха джуджето да стои замислено на възвишението, нарекоха високата каменна колона, която се издигаше на скалистия хребет Възвишение на Бруенор. На запад, точно под джуджето, се виждаха светлините на Термалайн, а отвъд тях тъмнееха водите на Маер Дуалдон и само тук-таме проблясваше светлинката от някоя рибарска лодка, чийто екипаж отказваше да се прибере преди да е уловил поне няколко едрокости пъстърви.

Тундрата, както и най-близките звезди, които искряха в нощта, вече бяха останали зад Бруенор. Пронизващият вятър, който духаше още от залез-слънце, сякаш бе изгладил и най-малката гънка от небето и Бруенор имаше чувството, че е напуснал пределите на земята.

Тук, на това място, той потъваше в блян, който неизменно го отвеждаше към древния му дом. Митрал Хол — домът на неговите предци, където се лееха реки от искрящ метал и където ковашките чукове на джуджетата вечно пееха в прослава на Морадин и Думатоин. Бруенор бе още голобрадо момче, когато народът му започна да копае твърде надълбоко и бе прогонен от тъмните твари, които обитаваха мрачните недра на земята. Сега той бе най-старият член на малобройното си племе и единственият, който бе виждал богатствата на Митрал Хол.

Бяха се установили в скалистата долина между двете най-северни езера много преди който и да било човек, освен варварите, да бе дошъл в Долината на мразовития вятър. Те бяха просто жалка останка от това, което някога бе процъфтяващо общество на джуджета; група бежанци, съсипани и смазани от загубата на родината и миналото си, чийто брой продължаваше да намалява — гинеха не само от старост, но и от скръб. Въпреки че мините в долината не бяха лоши, джуджетата сякаш бяха обречени бавно да потънат в забвение.

С появата на Десетте града, късметът най-сетне им се усмихна. Долината им се намираше на север от Брин Шандер, толкова близо до главния град, колкото и риболовните селища и хората, които постоянно воюваха както помежду си, така и срещу различни нашественици, бяха предоволни, че можеха да купуват превъзходните доспехи и оръжия, изковани от джуджетата.

Но дори и сега, когато животът им се бе подобрил значително, желанието да си възвърне древната слава на своите предци, все още изгаряше Бруенор. За него пристигането в Десетте града не бе нищо повече от временно отлагане на проблема, който нямаше да бъде напълно разрешен, докато отново не си възвърнеха Митрал Хол и не възродяха старата му слава.

— Доста е студеничка нощта, за да я прекарваме толкова нависоко, добри ми приятелю! — дочу се глас зад него.

Джуджето се обърна, за да погледне Дризт До’Урден, макар да знаеше, че мрачният елф ще е напълно невидим на тъмния фон на Грамадата на Келвин. Тук единствено тя нарушаваше монотонната линия на хоризонта. Наричаха я така, понеже приличаше на купчина камъни, струпани нарочно и наподобяваше погребална могила. Варварските предания разказваха, че някога Грамадата наистина бе служила за гроб. И наистина, долината, в която джуджетата живееха сега, ни най-малко не приличаше на естествено природно образувание. Наоколо й се простираше тундрата — равна и (макар и неплодородна) покрита с почва. Но из долината имаше съвсем малко пръст, разпръсната тук-там между натрошените скални блокове и каменните стени. Единствено в тази долина и в планината, която се издигаше в северната й част, се намираха по-големи количества скали — сякаш някое божество по погрешка ги бе сложило там преди много години, в зората на Съзиданието.

Дризт забеляза блуждаещия поглед на приятеля си:

— Отново търсиш гледки, които са живи само в спомените ти — рече елфът, който добре знаеше какво означава древното царство на предците му за Бруенор.

— Гледки, които очите ми някой ден отново ще съзрат — отвърна Бруенор. — Ще отидем там, елфе, ще видиш.

— Та ние дори не знаем пътя.

— Пътища се откриват. Но не и докато сам не ги потърсиш.

— Някой ден — пошегува се Дризт.

През няколкото години откакто се познаваха, Бруенор непрекъснато караше елфа да го придружи в опита му да открие Митрал Хол. Дризт намираше идеята за глупава — никой, с когото бе разговарял, нямаше и най-малка представа къде се намира древният дом на джуджетата, а единственото, което Бруенор си спомняше, бяха откъслечни образи от сребърните зали. Въпреки това Дризт, който знаеше колко силно Бруенор желае да се завърне в Митрал Хол, му съчувстваше и винаги отговаряше на молбите му с обещанието „някой ден“.

— Сега имаме по-важна работа — напомни му елфът.

По-рано през деня, по време на съвещанието в една от пещерите на джуджетата, Дризт им бе разказал какво беше открил.

— Значи си сигурен, че ще дойдат, така ли? — попита Бруенор.

— Нападението им ще разтърси даже камъните на Грамадата — отвърна Дризт и като излезе от сянката на планината, се присъедини към приятеля си. — И ако Десетте града не се обединят срещу тях, хората са обречени.

Бруенор приклекна и обърна поглед на юг, към светлините на Брин Шандер в далечината.

— Само че те няма да се обединят, упоритите му глупаци — промърмори той.

— Може и да го направят, ако отидете при тях.

— Не! — изръмжа джуджето. — Когат’ решат да се обединят, ние ще се бием рамо до рамо с тях и тежко на варварите тогава! Ти иди при тях, ако желаеш и наслука, ама нищо да не споменаваш за джуджетата. Пък нека да видим колко кураж им се намира на тез’ рибари!

Дризт се засмя горчиво. И двамата знаеха много добре, че в никое от поселищата (с изключение на Самотната кория, чийто представител бе Риджис) хората не му се доверяваха и дори не искаха да го виждат сред тях. Бруенор забеляза погледа на приятеля си и от него го заболя, също както недоверието на хората причиняваше болка на Дризт, макар той стоически да се опитваше да я скрие.

— Дължат ти много повече, отколкото някога ще разберат — отсече Бруенор и в погледа, който хвърли на приятеля си проблесна жал.

— Нищо не ми дължат!

— Защо те е грижа? — поклати глава джуджето. — Вечно бдиш над хора, дето хич не ги е грижа за теб. Какво им дължиш?

Дризт сви рамене — и сам той не можеше да отговори на този въпрос. Бруенор беше прав. Когато за първи път пристигна по тези земи, единственият, който му предложи приятелството си, беше Риджис. Той често придружаваше полуръста и го пазеше по време на опасните му пътувания от Самотната кория, през откритата тундра на север от Маер Дуалдон и надолу към Брин Шандер, където Риджис ходеше, за да търгува и за да присъства на съвещанията на съвета. Всъщност именно по време на едно такова пътуване те се бяха срещнали и Риджис, който бе чувал ужасяващите слухове, които се носеха за Дризт, се бе опитал да избяга от него. За щастие и на двамата, полуръстът обикновено подхождаше непредубедено към другите и предпочиташе сам да си създава мнения за тях. Не мина много време и двамата станаха близки приятели.

Но и до ден-днешен Риджис и джуджетата си оставаха единствените, които смятах елфа за приятел.

— Не знам защо ме е грижа — честно отвърна Дризт.

Мисълта му отново се насочи към родните земи, където верността бе просто средство, с което да надвиеш общия враг.

— Може би ме е грижа, защото се опитвам да бъда различен от своя народ — заговори той, колкото на Бруенор, толкова и на себе си. — А може би ме е грижа, защото съм различен от своя народ. Може би приличам повече на вас, които живеете на повърхността… или поне така се надявам. Тревожа се за тях, защото имам нужда от нещо, на което да държа. А и ти не си толкова различен, Боен чук. Безпокоим се, та да не се окаже, че животът ни няма никакъв смисъл.

Бруенор го погледна с любопитство.

— Можеш и да отричаш чувствата си към жителите на Десетте града пред мен, но не можеш да ги скриеш от самия себе си.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Естествено, че се тревожа — моят народ има нужда от търговията с тях.

— Инат си — промърмори елфът и се усмихна многозначително. — Ами Кати Бри? Какво ще кажеш за човешкото момиче, което остана сираче след онази битка в Термалайн? Изоставеното момиченце, което ти прибра и отгледа като собствено дете?

Бруенор бе благодарен, че нощният мрак скри издайническата червенина, която плъзна по лицето му.

— Тя все още живее с теб — продължи Дризт — макар че — това дори и ти не би могъл да отречеш — отдавна вече може да се върне при народа си. Да не би случайно да държиш на нея, резки ми приятелю?

— О! Я си затваряй устата — изръмжа джуджето. — Тя просто върши домакинската работа и прави живота ми малко по-лесен и хич недей да ставаш сантиментален!

— Инат си — повтори Дризт, този път малко по-силно.

Оставаше му още един коз:

— Ами аз? Джуджетата не обичат много даже и елфите на светлината, какво остава пък за мрачните. Как тогава ще ми обясниш приятелството си. Аз нямам нищо освен собственото си приятелство, което да ти предложа в замяна. Защо те е грижа за мен?

— Ами… ти ми носиш вести, когато… — Бруенор млъкна, съзнавайки, че Дризт го бе поставил натясно.

Ала елфът не настоя повече.

Обгърнати в тишина, двамата приятели седяха и гледаха как светлините в Брин Шандер гаснеха една след друга. Въпреки че си даваше вид на безчувствен, Бруенор не можеше да не признае пред себе си колко истина се съдържаше в думите на приятеля му — той наистина се бе привързал към хората, които се бяха заселили по бреговете на трите езера.

— Какво смяташ да правиш тогава? — запита джуджето най-накрая.

— Да ги предупредя — отвърна Дризт. — Ти подценяваш съседите си, Бруенор. Те са замесени от по-жилаво тесто, отколкото смяташ.

— Вярно е — съгласи се джуджето. — Само че аз повече се притеснявам за нрава им. Всеки ден ги виждаме как се бият и все зарад проклетата риба. Тез’ хора ги интересува само техния собствен град, пък останалите — гоблините ги взели. Сега трябва да ми докажат, на мен и на моя народ, че могат да се бият не само помежду си.

Дризт не можеше да отрече, че наблюденията на Бруенор бяха напълно верни. През последните няколко години, след като пъстървата започна да обитава по-дълбоките части на езерата и стана по-трудна за улавяне, съперничеството между рибарите стана още по-ожесточено. За сътрудничество между градовете не можеше да става и дума — всяко поселище се опитваше да вземе връх над съседите си.

— След два дни в Брин Шандер ще има съвет — продължи Дризт. — Вярвам, че все още можем да изпреварим варварите и макар да се боя от всяко забавяне, не мисля, че можем да съберем представителите на градовете по-рано. Точно толкова ще ми трябва и за да успея да обясня на Риджис какво трябва да направи, защото именно той ще съобщи на останалите от съвета за предстоящото нападение.

— Къркорещия корем? — изсумтя Бруенор (това беше името, което самият той бе измислил заради ненаситния апетит на полуръста). — Той присъства на съвещанията само, за да поддържа стомаха си пълен. В неговите думи ще се вслушат още по-малко, отколкото в твоите, елфе.

— Подценяваш полуръста — отвърна Дризт — и още повече — жителите на Десетте града. И недей забравя, че той притежава рубина!

— Ами! Това си е просто едно красиво камъче и нищо повече. Държал съм го с ей тези две ръце, пък никаква магия не видях.

— Магията е прекалено неуловима за очите на едно джудже — изсмя се Дризт — и навярно недостатъчно силна за дебелата ти глава. Но тя съществува — съвсем ясно я виждам, а и знам какво се говори за такива камъни. Риджис може и да повлияе на Съвета много повече, отколкото си мислиш и със сигурност повече, отколкото аз бих могъл. Нека се надяваме, че ще успее, макар и двамата да знаем, че някои от представителите в Съвета ще се противопоставят на всеки план, предвиждащ съвместни действия на градовете — дали поради надменното си желание за независимост на всяка цена или пък защото вярват, че едно варварско нападение над техните по-слабо защитени съперници в действителност би било добре дошло за собствените им амбиции. Брин Шандер си остава ключът към всичко, но единственият шанс да го накараме да се включи, са големите риболовни градове — и най-вече Таргос — също да се присъединят.

— Източен пристан ще помогне, т’ва е сигурно — рече Бруенор. — Те все приказват как поселищата трябва да се обединят.

— И Самотната кория ще се присъедини, нали Риджис им е представител. Обаче Кемп Таргоски със сигурност смята, че стените, които обграждат града му, ще съумеят да възпрат нападението на варварите, докато съперникът му Термалайн, много трудно ще устои на варварските орди.

— Хич не го виждам Кемп как би се присъединил към каквото и да било, в което участва и Термалайн. А пък без Таргос, Кьониг и Диневал също ще откажат да се включат.

— Именно тук е ролята на Риджис — обясни елфът. — Вярвай ми, рубинът е способен на невероятни неща.

— Пак говориш за силата на камъка — отвърна джуджето. — Обаче Къркорещия корем твърди, че старият му господар имал цяла дузина такива камъчета. Могъщата магия надали върви в комплекти по дванайсет.

— Риджис каза, че господарят му имал дванадесет подобни камъка — поправи го Дризт. — Всъщност, полуръстът няма как да знае дали всички останали или въобще някой от тях също притежава магическа сила.

— Че защо тогава онзи е дал на Къркорещия корем единствения си камък, надарен със сила?

Дризт не отговори, но мълчанието му скоро наведе Бруенор на единственото възможно обяснение. Риджис си имаше свои начини да получава неща, които не му принадлежаха и макар да бе обяснил, че камъкът му бе подарък…