Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (21)

19
Мрачни вести

Дризт вървеше с меки стъпки през тунелите покрай труповете на вербезите без да спира дори за миг, забавяйки крачка само за да си вземе още едно парче овнешко от голямата маса. Стигна първия тунел, в който бяха влезли с Уолфгар и пое надолу, опитвайки се да потисне нетърпението си. Ако великаните бяха скрили съкровище там долу, до него сигурно щеше да се стига през тайна врата, възможно бе дори да го пази някакво чудовище, макар да бе малко вероятно това да е още един великан — той би се притекъл на помощ на другарите си в битката.

Тунелът беше доста дълъг и водеше все на север — Дризт разбра, че сигурно минаваше под самата Грамада на Келвин. Отдавна бе отминал и последната от факлите, които горяха по стените, ала мракът само го радваше. През по-голямата част от живота си бе пътувал из тъмните тунели в мрачния подземен свят на своя народ и големите му очи виждаха много по-добре в тъмата, отколкото в светлия свят на повърхността.

Тунелът свърши внезапно и Дризт се озова пред голяма, обкована с желязо врата, заключена с огромна верига и катинар. Внезапно изпита силно угризение, че не бе взел Уолфгар със себе си. Елфът имаше две слабости — трепетът, който изпитваше, когато откриеше плячката на победените си врагове, бе почти толкова силен, колкото и сладостната тръпка от битката. И не златото и скъпоценните камъни примамваха Дризт, не.

Той не се интересуваше от богатства и рядко задържаше каквото и да е от съкровищата, които бе спечелил. Това, което го привличаше, бе тръпката от първия допир с тях, трескавият поглед, с който ги оглеждаше, с надеждата да открие някой древен магически предмет, изгубен преди столетия или пък книга със заклинания на някой прастар и мъдър магьосник.

Чувството му за вина спрямо Уолфгар бързо отлетя, когато извади малко лостче от торбичката, висяща на кръста му. Никога не се бе обучавал в изкуството на кражбата, ала пъргавите му пръсти можеха да се мерят с тези на всеки опитен крадец. Използвайки умелите си ръце и острия си слух, той лесно се справи с грубовато направената ключалка — само след няколко секунди катинарът бе отворен. Ослуша се за някакви звуци иззад вратата и като не чу нищо, предпазливо повдигна тежкото резе. Ослуша се още веднъж, опитвайки се да долови някакво движение в стаята, после извади един от ятаганите си и като затаи нетърпеливо дъх, бутна вратата.

В следващия миг по лицето му се изписа огромно разочарование. Стаята, слабо осветена от две догарящи факли, бе малка и празна. Единственият предмет в нея бе голямо, обковано с метал, огледало в средата. Дризт, който добре знаеше, че в такива предмети често се крие странна магия, предпазливо се приближи до него, като внимаваше да не попада в обсега му.

Огледалото бе високо около метър, ала бе поставено върху изкусно изработена желязна поставка, така че да бъде на нивото на очите на онзи, който гледаше в него. Сребърният обков и пазената в тайна стая, в която бе поставено, говореха достатъчно красноречиво, че това не е обикновено огледало. Дризт се вгледа в странния предмет, но не успя да открие нито магически руни, нито други странни знаци, които да му подскажат за какво служи то.

Като не откри нищо необичайно в огледалото, Дризт се отказа от предпазливостта си и застана пред него. Внезапно във вътрешността на кристала се завихри розова мъгла, която сякаш се бореше да напусне тясното пространство на огледалото, като да бе затворена там против волята си. Дризт незабавно отскочи встрани без да откъсва очи от огледалото, изпълнен повече с любопитство, отколкото със страх.

Мъглата ставаше все по-гъста, сякаш подхранвана от невидим пламък. После сърцевината й започна да се разширява със страшна бързина и в нея се показа образа на някакъв човек с изпито и мрачно лице, досущ като взето от картина, нарисувана в някой от южните градове.

— Какво искаш? — попита лицето и гласът му се разнесе в празната стая, която се простираше пред огледалото.

Дризт отстъпи още една крачка назад — трябваше на всяка цена да остане незабелязан. За миг се замисли дали да не се изправи пред загадъчния магьосник, ала реши, че приятелите му можеха да загубят твърде много, ако си позволи да направи нещо толкова дръзко и необмислено.

— Застани пред мен, Едноусти! — заповяда образът в огледалото с презрителна усмивка.

Ала когато не се появи никой, магьосникът започна да се ядосва и яростно извика:

— Когато открия кой от вас, идиоти такива, се навърта около огледалото и ме вика, ще го превърна в заек и ще го хвърля сред глутница изгладнели вълци!

После мъглата просветна и образът изчезна.

Дризт се почеса по брадичката и се зачуди дали може да направи или да открие още нещо. Реши, че този път рискът е прекалено голям.

* * *

Когато се върна, Дризт откри Уолфгар да седи заедно с Гуенивар в главния тунел, на няколко крачки от залостената врата на главния вход. Варваринът галеше силния врат на пантерата.

— Виждам, че Гуенивар е спечелила приятелството ти — обади се елфът и се приближи.

Уолфгар се усмихна:

— Великолепен съюзник! — рече той и потупа животното. — И истински боец!

После се накани да се изправи, ала нещо го запрати на земята със страшна сила.

Силен взрив разтърси пещерата, когато огромен скален къс се стовари върху вратите й, разтрошавайки огромното дървено резе и изкъртвайки я от пантите й.

Дризт извади ятагана си и застана пред Уолфгар, закривайки мъчещия се да възстанови равновесието си варварин.

В този миг в пещерата се втурна брадат воин с кръгъл щит, чийто герб изобразяваше голяма чаша пенещо се пиво, в едната ръка и изцапана с кръв брадва в другата.

— Покажете се, великани! Нека се позабавляваме! — провикна се Бруенор и стовари тежката секира върху щита си… сякаш войската му вече не бе вдигнала предостатъчно шум!

— По-спокойно, свирепи Бруенор! — разсмя се Дризт. — Вербезите са мъртви.

Джуджето видя приятелите си и скочи в тунела, последван от шумните си воини.

— Мъртви! — провикна се то. — Окаянико, знаех си, че ще вземеш цялото забавление само за себе си!

— А подкрепленията? — обади се Уолфгар.

Бруенор се изсмя:

— Имай ми повече вяра, момче! Всичките лежат в една яма, макар че земята е прекалено добра за тез’ мръсни изчадия! Само един жалък орк още диша… пък и то ще продължи само докато не го накарам да си отвори гадната уста!

След случката с огледалото Дризт още повече искаше да разпита орка.

— Каза ли нещо? — попита той джуджето.

— А, досега си държи устата затворена — отвърна то. — Ама аз знам някои нещица, дето ще го накарат да я отвори набързо!

Ала Дризт мислеше друго. Орките по принцип не бяха особено верни на господарите си, но срещу заклинанията на някой магьосник мъченията нямаше да са от особена полза. Трябваше им нещо, което да противопоставят на магията и Дризт знаеше точно какво може да им помогне.

— Доведете Риджис! — обърна се той към Бруенор. — Полуръстът ще накара орка да ни каже всичко, което знае.

— Онуй, което му бях намислил, щеше да е по-забавно… — оплака се джуджето, но и то отлично разбираше, че елфът бе прав.

Това, че толкова много великани се бяха обединили, не само бе пробудило любопитството му, а и го бе разтревожило сериозно. А с тях имаше и орки…

* * *

Дризт и Уолфгар седяха в единия край на стаята, колкото се можеше по-далеч от Бруенор и другите две джуджета. Един от воините на Бруенор се бе върнал от Самотната кория още същата нощ и бе довел Риджис и макар всички да бяха уморени от похода и битките, не можеха да заспят — информацията, която щяха да изкопчат от орка, бе прекалено важна. Риджис и пленникът се бяха оттеглили, за да поговорят насаме в съседната стая, още щом полуръстът успя да го подчини на волята си с помощта на рубинения медальон.

Бруенор се бе заел с приготвянето на ново ястие — яхния от великански мозък — и сега вареше отвратителните смрадливи продукти в един празен череп на вербег.

— Помислете малко! — опитал се бе той да убеди Дризт и Уолфгар, когато видя отвращението и ужаса по лицата им. — Домашната гъска е много по-вкусна от дивата, защото не й се налага да използва мускулите си. Защо да не е така и за мозъка на вербезите?

Ала Дризт и Уолфгар не бяха съвсем убедени. Обаче никак не им се искаше да си тръгнат и да изпуснат да чуят какво ще каже Риджис, затова се свиха в най-далечния ъгъл на помещението и тихичко заговориха.

Бруенор напрягаше слух, опитвайки се да долови думите им, защото говореха за нещо, което живо го вълнуваше.

— Половин точка за последния в трапезарията — настояваше Уолфгар. — И половин за котката.

— Тогава и на теб ти се полага само половинка за онзи при пропастта — не му остана длъжен Дризт.

— Дадено — съгласи се варваринът. — А онзи в тунела и Едноустия си ги поделяме, нали?

Елфът кимна:

— Значи, като съберем всичко, се получава десет и половина за теб и десет и половина за мен.

— И четири за котката — добави Уолфгар.

— Четири за котката — повтори Дризт. — Добре се бихме, приятелю! Досега не беше зле, ама ми се струва, че ни предстоят още доста битки и най-накрая опитът ми ще надделее.

— Дотогава ще си престарял, елфе! — подразни го Уолфгар, облегна се на стената и се усмихна самоуверено, а зъбите му проблеснаха през русата брада. — Ще видим, ще видим!

Бруенор също се засмя — шеговитата надпревара между приятелите му го радваше, а и все повече се гордееше с младия варварин. Уолфгар се справяше отлично, щом не отстъпваше на каления в толкова много битки, Дризт До’Урден.

В този миг Риджис влезе в стаята и посивялото му лице сложи край на веселото настроение, което цареше дотогава.

— Имаме големи неприятности! — мрачно каза той.

— Къде е оркът? — погрешно го разбра Бруенор и измъкна брадвата си.

— Там си е, нищо му няма — отвърна Риджис.

Оркът с огромно удоволствие бе разказал на новия си приятел всичко за плановете на Акар Кесел да завземе Десетте града и за огромната му войска. Полуръстът видимо трепереше, докато разказваше на приятелите си онова, което бе научил:

— Всички орки, гоблини и вербези от тази част на Гръбнака на света са се обединили под командването на някакъв магьосник, наречен Акар Кесел — започна Риджис.

Когато чуха името, Дризт и Уолфгар се спогледаха. Варваринът бе сметнал Акар Кесел за някой леден великан, когато вербегът го бе споменал, ала Дризт имаше други подозрения, които случката с огледалото само бе засилила още повече.

— Възнамеряват да нападнат Десетте града — продължаваше Риджис. — Даже и варварите, предвождани от някакъв могъщ едноок главатар, са се присъединили към редиците им.

Лицето на Уолфгар почервеня от гняв и неудобство. Неговият народ да се бие заедно с орки! Много добре знаеше кого бе описал полуръстът — нали той самият някога принадлежеше към Племето на Лоса и дори бе носил знамето като вестоносец на Хийфстааг! Споменът на Дризт за едноокия крал също бе болезнено ясен. Той успокояващо стисна рамото на Уолфгар.

— Вървете в Брин Шандер! — обърна се елфът към Бруенор. — Хората трябва да са готови!

Лицето на Риджис се сви в болезнена гримаса — знаеше, че ще бъде безсмислено. Ако оркът бе казал истината за армията на Кесел, Десетте града щяха да бъдат безсилни да отблъснат нападението, дори и да се обединяха. Полуръстът сведе глава и беззвучно преглътна — не искаше да безпокои приятелите си повече, отколкото се налагаше:

— Да тръгваме!

* * *

Макар че Бруенор и Риджис успяха да убедят Касиус колко важни бяха вестите, които носеха, минаха няколко дни преди да се събере Съветът. Беше краят на лятото — разгара на риболовния сезон — и всички се бореха да уловят колкото се може повече едрокоста пъстърва, преди да е дошъл последният търговски керван от Лускан. Представителите на деветте града много добре разбираха отговорността, която носеха, ала не им се щеше да оставят езерата дори и за ден.

Ето защо, когато най-после се събраха, те не бяха настроени особено отзивчиво. Единственото изключение правеха Касиус от Брин Шандер; Малдун, новият говорител на Самотната кория, за когото Риджис бе герой, а думата му — закон; Гленсатер от Източен пристан, град, винаги готов да се включи във всяко начинание, което можеше да е от полза на Десетте града и Агорвал Термалайнски, който бе искрено предан на Бруенор.

Кемп, който още не бе простил на джуджето за скарването им след Битката при Брин Шандер, бе особено зле настроен. Още преди Касиус да успее да приключи с Формалностите, грубият представител на Таргос скочи от мястото си й като стовари юмрук върху масата, изръмжа:

— Зарежи глупавите Формалности и давай по същество! С какво право ни извика от езерата ни, Касиус? Докато ние седим тук, търговците от Лускан вече се готвят за пътуването си!

— Научихме, че се подготвя нападение над Десетте града, представителю Кемп — спокойно отвърна Касиус, който добре разбираше гнева на риболовците. — Никога нямаше да ви извикам, теб и останалите, по това време на годината, ако наистина не беше наложително.

— Значи слуховете са верни — подигравателно се изсмя Кемп. — Нападение, така ли? Ха! Ясни сте ми!

И с тези думи таргосецът се обърна към Агорвал. Напоследък боевете между Таргос и Термалайн бяха зачестили, въпреки усилията на Касиус да ги спре и да накара двамата представители да седнат на масата за преговори. Агорвал се бе съгласил да се срещне с таргосеца, но Кемп решително бе отказал каквито и да било преговори. Ето защо, за представителя на Таргос, без друго изпълнен с подозрения, съвещание по това време изглеждаше още по-съмнително.

— Какъв жалък опит! — провикна се той и огледа останалите представители. — Какъв жалък опит на Агорвал и хитрите му поддръжници да сложат изгоден за тях край на спора между Таргос и Термалайн!

Подтикван от подозрителността, която Кемп бе посял, Шермонт, новият представител на Каер Кьониг, насочи обвиняващо пръст към Йенсин Брент от Каер Диневал:

— Какво е твоята роля в това долно предателство? — изкрещя той и се изплю срещу съперника си.

Шермонт бе получил поста си, след като предишният представител на Каер Кьониг бе умрял в битка с лодка на Каер Диневал. Преди смъртта си Дорим Лугар бе приятел и водач на Шермонт и сега новият представител мразеше Каер Диневал повече и от предшественика си.

Риджис и Бруенор седяха на местата си, слисани и безпомощни. Най-сетне Касиус с всичка сила стовари председателското си чукче върху масата. Свирепият удар счупи дръжката на две, ала успя да укроти останалите поне за малко:

— Тишина! — нареди той. — Спрете отровните си думи за малко и чуйте мрачните новини!

Останалите се облегнаха на столовете и млъкнаха, ала Касиус се страхуваше, че злото вече бе сторено.

Риджис взе думата.

Ужасът на това, което бе научил от пленения орк, още го изгаряше и полуръстът с жар разказа за победата, която приятелите му бяха извоювали в пещерата и сред тревата на Стръмната клисура.

— И Бруенор успя да залови един от орките, които придружаваха великаните! — възкликна Риджис.

Много от представителите си поеха дълбоко дъх, уплашени от мисълта, че орки и великани могат да върлуват заедно. Но Кемп и още неколцина от членовете на Съвета винаги се плашеха повече от непосредствената „заплаха“, която представляваха за тях съперниците им в риболова, отколкото от който и да било враг. Те вече бяха решили, че знаят каква е истинската цел на това съвещание и изобщо не се впечатлиха от думите на полуръста.

— Оркът ни каза — мрачно продължи Риджис — за пристигането на някакъв могъщ магьосник, Акар Кесел и за огромната му армия от гоблини и великани! Идват, за да превземат Десетте града!

Полуръстът си мислеше, че поне това ще ги стресне.

Ала когато взе думата, у Кемп нямаше само страх, а само гняв:

— Заради думите на някакъв си орк, Касиус? Събрал си ни тук, когато трябва да ловим риба, само заради заплахите на някакъв си смрадлив орк?

— Не виждам нищо необичайно в разказа на полуръста — обади се и Шермонт. — Всички сме чували какво може да надрънка някой гоблин, когато го пленят, само и само да си спаси главата.

— Или имаш и друга причина да ни събереш? — изсъска таргосецът и подозрително изгледа Агорвал.

Касиус, макар наистина да вярваше на мрачните вести, които Риджис бе донесъл, се облегна назад и не каза нищо. При всичкото напрежение, което съществуваше между отделните градове и с приближаването на края на един особено неплодовит риболовен сезон, представителят на Брин Шандер бе очаквал нещо такова. Той хвърли примирен поглед на Бруенор и Риджис и сви рамене, когато съвещанието отново се превърна в надпревара по крещене.

Шумът ставаше все по-силен. Полуръстът извади рубинения медальон изпод жилетката си и побутна Бруенор. Двамата приятели се спогледаха разочаровани — бяха се надявали, че няма да им се наложи да използват камъка.

Риджис потропа с чукчето си и когато Касиус му даде думата, скочи върху масата и тръгна към главния си противник, точно както бе направил преди пет години.

Ала този път нещата не станаха, както ги бе очаквал. През годините, изминали след Битката при Брин Шандер, Кемп бе прекарал дълги часове, опитвайки се да си припомни всяка подробност от съвещанието преди варварското нападение. Таргосецът бе доволен от това как бе завършила цялата история и отлично разбираше, че той и всички останали от Десетте града бяха задължени на полуръста за навременното предупреждение. Ала начинът, по който той самият бе променил първоначалното си мнение по въпроса, го тревожеше немалко. Най-голямата любов на Кемп, по-голяма дори и от риболова, бяха битките, но освен че обичаше препирните, той бе и човек с остър ум и бе винаги нащрек за опасностите, които може би го дебнеха. През последните няколко години внимателно бе наблюдавал Риджис, чувал бе и разказите за невероятното умение, с което полуръстът успяваше да убеди хората в това, което искаше. И когато Риджис се приближи към него, едрият таргосец отбягна погледа му.

— Махни се, мошенико! — провикна се той. — Сега, когато вече знаем какъв си, магията ти не действа!

Бруенор, който до този момент бе мълчал, внезапно скочи от мястото си с разкривено от ярост лице:

— И това ли е магьоснически номер, таргоско псе? — изрева той и като взе торбата, която висеше на кръста му, изсипа съдържанието й на масата и отрязаната великанска глава се затъркаля към Кемп.

Неколцина от представителите ужасено отскочиха назад, но таргосецът не трепна.

— И преди сме си имали работа със скитащи великани — хладно отвърна той.

— Скитащи великани! — невярващ на ушите си, повтори Бруенор. — Повече от четиридесет от тези чудовища погубихме, без да броим орките и людоедите!

— Минавали са случайно оттам — таргосецът бе упорит. — И всички са мъртви, нали? Защо тогава, питам аз, четиридесет мъртви великана се превърнаха в повода за събиране на Съвета? Ако жадуваш почести и възхвала, могъщи Бруенор, то ще ги имаш!

От езика на Кемп вече капеше отрова и той с огромно удоволствие видя как джуджето почервеня от гняв.

— А защо пък Касиус да не произнесе реч в твоя чест пред всички жители на Десетте града…

Бруенор стовари и двата си юмрука върху масата и изгледа всички в залата, а в очите му гореше заплаха — да видим ще посмее ли някой да продължи обидите на Кемп!

— И преди сме ви се притичвали на помощ, та да спасите домовете и близките си! — провикна се той. — Може и да ни повярвате и да направите нещо, за да се спасите. А може и да решите да се вслушате в думите на псето от Таргос и да не направите нищо. Каквото и да изберете, вече не ме интересува достатъчно направих за вас! Вършете каквото знаете и боговете да са ви на помощ!

С тези думи той се обърна и излезе от стаята.

Мрачните думи на Бруенор накараха много от представителите да осъзнаят, че заплахата, за която той говореше, бе твърде голяма, за да си позволят да я отминат като празно бръщолевене на отчаян пленник или коварен план, измислен от Касиус и шепа съзаклятници. Ала Кемп, горделив и арогантен, бе убеден, че Агорвал и приятелчетата му — джуджето и полуръстът — използват прикритието на измислено нападение, за да получат преимущество над Таргос и не отстъпваше. По положение в обществото на Десетте града, Кемп отстъпваше само на Касиус и мнението му бе от голямо значение, особено за Каер Кьониг и Каер Диневал, които, след като не успяха да накарат Брин Шандер да вземе страна в спора помежду им, усилено търсеха благоразположението на Таргос.

Много от членовете на Съвета все още изпитваха подозрение към съперниците си и повярваха на думите на Кемп. Ето как Съветът не можа да вземе окончателно решение.

Риджис следеше размяната на реплики между останалите представители, ала думите на Кемп за него се бяха оказали пагубни и той не можа да направи нищо повече. Когато всичко приключи, не бе взето почти никакво решение. Единственото, което Агорвал, Гленса-тер и Малдун успяха да изкопчат от Касиус, бе публично изявление, гласящо: „Нека всеки жител на десетте града бъде предупреден за мрачните вести, които достигнаха до ушите ни. Знайте, че лично ще се погрижа зад стените на Брин Шандер да има място за всекиго, който реши да потърси закрилата на града.“

Риджис погледна разделените представители. Колко ли дълго, зачуди се полуръстът, щяха да издържат дори стените на Брин Шандер, ако не се обединяха…