Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (10)

Епилог

По целия хълм рибарите от Десетте града вървяха между труповете на враговете си, ограбвайки и малкото, което варварските воини имаха у себе си и доубивайки онези нещастници, у които все още тлееше искрица живот.

Но дори и насред кървавата сеч имаше място за милост. Някакъв човек от Добра медовина претърколи отпуснатото тяло на млад варварски воин в безсъзнание и се приготви да го довърши с камата си. В този момент се появи Бруенор и като разпозна младия знаменосец, който бе пробил шлема му, спря ръката на рибаря и рече:

— Не го убивай. Още е само момче, даже не е знаел какво вършат той и народа му.

— Ха! — изсумтя рибарят. — Да не мислиш, че тия кучета щяха да пожалят нашите деца. Пък и без това си е с единия крак в гроба.

— И все пак те моля да го оставиш жив — изръмжа Бруенор, а брадвата нетърпеливо подскачаше на рамото му. — Всъщност настоявам!

Рибарят отвърна на смръщения поглед на джуджето, но понеже го бе виждал как се бие, реши, че не би искал да го предизвиква, затова само изсумтя и отиде да си търси по-лесна плячка от другата страна на хълма.

Младежът на земята простена и се размърда.

— А! Май ти е останал още малко животец — рече Бруенор и като приклекна, повдигна главата му за косата и го погледна в очите. — Чуй ме добре, момче. Току-що ти спасих живота — макар и сам да не знам защо, ама хич и не си мисли, че хората от Десетте града са ти простили. Искам да видиш нещастието, което причинихте. Да убиваш може и да ти е в кръвта и ако е така, нека ножът на рибаря те довърши още сега. Ама все ми се чини, че у теб се крие нещо повече, та ще ти дам възможност да ми го докажеш. Пет години и един ден ще служиш на мен и на моя народ в мините, та да видим дали си достоен да получиш живота и свободата си.

Бруенор видя, че младежът отново бе изпаднал в безсъзнание.

— Е, няма значение — рече си той. — Ще има време да ме чуеш, бъди сигурен!

После понечи да пусне главата му на земята, но размисли и внимателно я положи върху тревата.

Голяма бе изненадата на онези, които видяха грубоватото джудже да проявява неочаквана грижа за младия варварин, но никой не знаеше какво щеше да последва от това. Даже самият Бруенор, въпреки това, което мислеше за характера на младежа, не можеше да предположи, че това момче, Уолфгар, ще се превърне в мъжа, който щеше да промени облика на суровата тундра.

* * *

Далеч на юг, в един широк проход между високите върхове на Гръбнака на света, Акар Кесел се наслаждаваше на сладкия живот, който Креншинибон му осигуряваше. Гоблините, които му прислужваха, бяха уловили още една жена от някакъв керван, за да може да се позабавлява. Само че сега вниманието му бе привлечено от нещо друго — дим. В небето над Десетте града се издигаше дим.

„Варварите“ предположи Кесел. Още докато беше в Източен пристан, заедно с другите магьосници от Лускан, Кесел бе чул слуховете, че варварите се събират и подготвят нападение. Само че това изобщо не го интересуваше. А и защо да го интересува? Тук, в Кришал Тирит, той имаше всичко, от което се нуждаеше и не изпитваше никакво желание да ходи, където и да било.

Той не изпитваше такова желание.

Креншинибон обаче бе жив със своята магия и част от този живот бе желанието да завзема и да властва.

Кристалният отломък нямаше никакво намерение да се задоволи със съществуването си в някаква далечна планина, където единствените му слуги бяха низши гоблини. Той искаше повече. Искаше власт.

Подсъзнателните спомени на Кесел за Десетте града, раздвижени от стълба дим в небето, бяха разбудили глада на кристала и сега той използваше силата на внушението си върху него.

Внезапно, в най-съкровената част на сърцето си, магьосникът видя странна картина. Видя себе си, седнал на трон в Брин Шандер, невероятно богат и почитан от всички. Представи си какво биха казали в Домовата кула на мистиците — и най-вече Елделук и Дендибар — когато чуеха за Акар Кесел, повелител на Десетте града и владетел на Долината на мразовития вятър. Дали тогава щяха да му предложат мантия и място в жалкия си орден?

Въпреки че безгрижният живот, който водеше в момента му доставяше огромно удоволствие, тази мисъл много му допадна и той продължи да фантазира, обмисляйки начините, по които би могъл да постигне една толкова амбициозна цел.

Веднага изключи възможността да се опита да наложи волята си над рибарите, както бе направил с гоблините — дори и най-глупавият гоблин се бе опитал да се противопоставя на волята му, колкото се може по-дълго. А и всеки път, щом напуснеха кулата и местността непосредствено около нея, слугите му си възвръщаха способността сами да определят действията си и побягваха в планината. Не, обикновеното подчинение нямаше да му е от полза срещу хората.

Кесел се замисли дали да не използва силата, която усещаше да пулсира в сърцевината на Кришал Тирит — разрушителна мощ, многократно надвишаваща всичко, за което бе чувал дори и в Домовата кула в Лускан. Това щеше да помогне, ала нямаше да бъде достатъчно. Дори и силата на Креншинибон не беше неограничена и имаше нужда от много слънце, за да се сдобие с нова енергия. Освен това в Десетте града имаше твърде много хора, разпръснати на твърде голяма площ, за да бъдат държани в подчинение, а пък на Кесел не му се искаше да убива всички. Гоблините бяха удобни, но магьосникът мечтаеше за хора, които да се прекланят пред него. Истински хора, като онези, които цял живот го бяха унижавали.

За Кесел кристалният отломък бе обезщетение за всичко, което бе преживял преди.

Всичките му размишления неминуемо водеха до един и същ извод — щеше да му трябва войска.

Той се замисли за гоблините, които бяха под негова власт. Фанатично верни и готови да изпълнят всяко негово желание, те с готовност щяха да умрат за него (всъщност, някои от тях вече го бяха направили). Въпреки това те не бяха достатъчно многобройни, за да покорят обширната местност около трите езера.

В съзнанието му, подсказан от кристалния отломък, се зароди пъклен план.

— Колко ли дупки и пещери — възкликна Кесел на глас — са скрити в обширната планина! И колко ли гоблини, зли духове, а може би дори тролове и великани, се крият там!

В мислите му започна да се оформя дяволска картина. Той видя себе си начело на огромна армия от гоблини и великани — те се носеха през равнината и никой не можеше да ги спре или да им устои.

И всички хора щяха да треперят пред него!

Кесел се облегна на меката възглавница и нареди да му доведат новата наложница. Мислеше си за една друга игра — игра, която също му се бе явила в един странен сън и в която момичето плачеше и се молеше. И умираше. Кесел реши, че непременно трябва да обмисли възможностите за превземане на Десетте града, които се откриваха пред него. Нямаше защо да бърза, разполагаше с предостатъчно време. Гоблините винаги можеха да му намерят нова играчка.

Креншинибон сякаш също бе в покой. Бе успял да засади семето в съзнанието на Кесел. Семе, което — в това кристалният отломък бе сигурен — щеше да избуи в завоевателен план. Ала, също като Кесел, и той не бързаше.

Кристалният отломък беше чакал десетки хиляди години, за да се завърне към живот и отново да получи възможност да властва. Можеше да почака още малко.