Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (4)

3
Залата на медовината

Отвъд многобройните мили гола тундра, които деляха Десетте града от най-северните земи на Царствата, зимните студове вече бяха сковали земята и я бяха покрили с ледена кора. Там нямаше нито планини, нито дървета, които да спират свирепите пориви на мразовития източен вятър, неспирно носещ пронизващ въздух от Регхедския ледник. Огромни ледени блокове бавно се носеха из водите на Морето на неспирния лед, а гласът на ветровете, които брулеха върховете им, напомняше за приближаващата зима. И въпреки това чергарските племена, които летуваха там, не бяха последвали северните елени на юг по пътя им към по-меката зима в южната част на полуострова.

Безкрайната пустота на хоризонта се нарушаваше единствено от самотен бивак — най-големият лагер, на който варварите се бяха установявали някога толкова далеч на север по това време на годината. Разположени в кръг и обградени от огньовете на племената си, бяха издигнати палатките на вождовете. В центъра, също направена от еленова кожа и достатъчно голяма, за да побере всички бойци, беше построена голяма шатра от еленова кожа. Наричаха я Хенгорот „Залата на медовината“ и за племената от Севера, тя беше свещено място, където споделяха храната си и вдигаха наздравици за Темпос, бога на войната.

Тази вечер огньовете в лагера само тлееха, тъй като последните, които трябваше да пристигнат (Племето на лоса) се очакваха преди спускането на нощта. Всички останали вече се бяха събрали в Хенгорот, където обичайните за тези събрания тържества бяха започнали. Огромни кани с медовина отрупваха масите, зачестиха и шеговитите боричкания между воините. И макар че варварите често воюваха помежду си, тук, в Хенгорот, всички разногласия се забравяха.

На главната маса седеше сериозен крал Беорг, здравеняк с буйни руси къдрици, побеляваща брада и дълбоки бръчки, които годините бяха издълбали по загорялото му лице. Типичен представител на своята раса, той беше висок, едър и широкоплещест. Варварите от Долината надвишаваха с повече от една глава жителите на Десетте града, сякаш искаха докрай да се възползват от необятните пространства на тундрата.

Всъщност те бяха досущ като земята, която обитаваха — също като нея и техните лица (обикновено обрасли с брада) бяха обгорени от слънцето и обрулени от неспирните ветрове, което им придаваше вид на мрачни и застрашителни маски, вид, който ни най-малко не предразполагаше чужденците. Варварите презираха жителите на Десетте града, за тях те бяха просто сметкаджии, лишени от сила и душа.

И все пак именно един от тези „сметкаджии“ сега стоеше в тяхната свещена шатра: близо до Беорг бе седнал тъмнокосият де Бернезан — единственият в залата, който не бе роден и отрасъл в някое варварско племе. Плахият южняк седеше с ниско приведени рамене и притеснено се оглеждаше наоколо. Много добре знаеше, че варварите не харесват особено чужденците и че дори и най-младият слуга може да го прекърши на две само с един удар на огромните си ръце.

— Дръж се храбро — посъветва го Беорг. — Днес ще вдигаш наздравици с Племето на вълка. Ако усетят, че се страхуваш… — той не довърши, но де Бернезан твърде добре знаеше как постъпваха варварите със слабите.

Дребният човечец пое дълбоко дъх и се изпъчи.

Беорг също беше притеснен. Крал Хийфстааг, на когото се подчиняваха също толкова отдадени, дисциплинирани и многобройни бойци, беше главният му съперник. За разлика от обичайните варварски нападения срещу поселищата, планът на Беорг предвиждаше Десетте града да бъдат превзети, оцелелите при битката рибари — поробени, а варварите да живеят в охолство от добивите от езерата. Беорг виждаше възможност народът му най-сетне да се раздели с несигурния чергарски живот и да се сдобие с блага, които дотогава не бе познавал. Сега всичко зависеше от съгласието на жестокия Хийфстааг, за когото значение имаха само личната слава и богатата плячка. Беорг знаеше, че дори и да превземе Десетте града, в крайна сметка щеше да му се наложи да се разправя с Хийфстааг, който нямаше така лесно да се откаже от кръвожадността си. Но за това щеше да се притеснява по-късно, сега най-важно бе нападението над поселищата и ако Племето на лоса откажеше да се присъедини, по-малобройните племена също щяха да се разединят. Войната можеше да започне още на другата сутрин, което щеше да бъде пагубно за целия им народ. Дори онези варвари, които оцелееха в първите битки, щяха да се изправят пред друг безмилостен враг — суровата зима. Северните елени отдавна бяха заминали на юг, а пещерите по пътя не бяха снабдени с провизии. Хийфстааг беше коварен водач и знаеше, че по това време на годината варварите нямаха друг избор, освен да се придържат към първоначалния план. И все пак, чудеше се Беорг, какви ли условия щеше да постави той?

Това, което го успокояваше, бе мисълта, че между свиканите племена не беше избухвал по-сериозен конфликт и че сега, когато се бяха събрали в общата зала, атмосферата бе приятелска и сърдечна, а медовината не спираше да се лее. Беорг бе разчитал общият враг и очакваното благоденствие да обединят различните племена. Всичко вървеше по план… засега.

И все пак Хийфстааг, този жесток звяр, си оставаше ключът към всичко.

* * *

Земята трепереше под тежките стъпки на маршируващите бойци на Хийфстааг. Самият той — грамаден и едноок — водеше колоната с широката си, полюляваща се походка така типична за обитателите на тундрата. Предложението на Беорг го беше заинтригувало и, подтикван от рано дошлата зима, суровият крал бе решил да върви и нощем, като спираше само за малко, та хората му да могат да отдъхнат и да се подкрепят. Макар да бе известен със свирепостта си в битките, Хийфстааг беше и водач, който внимателно преценяваше всеки свой ход. Този труден поход щеше да спечели на народа му още по-голямо уважение от страна на останалите племена, а Хийфстааг никога не пропускаше да се възползва от всяка благоприятна възможност, която се изпречеше на пътя му.

Не че очакваше да има проблеми в Хенгорот. Към Беорг той изпитваше най-голямо уважение. Два пъти бяха се изправяли един срещу друг и два пъти вълчият крал бе излизал победител. Ако планът на Беорг наистина беше толкова добър, колкото изглеждаше, Хийфстааг щеше да се присъедини към него, настоявайки единствено да участва във водачеството наравно с русия крал. Идеята, че когато завземеха Десетте града, варварите щяха да изоставят скитническия живот и да станат търговци за Хийфстааг бе нелепа, но ако това щеше да му осигури тръпката на битката и лесна победа, той нямаше нищо против да остави Беорг да си мечтае. Засега щеше да се задоволи с добрата плячка и с топлия подслон, който щеше да си осигури за дългата зима, а след това… след това щеше да се наложи да промени първоначалното споразумение и да преразпредели благата.

Когато наближиха лагерните огньове, маршируващите бойци ускориха крачка.

— Пейте, храбри воини! — рече Хийфстааг. — Пейте силно и нека всички, които са се събрали тук, да треперят при приближаването на Племето на лоса!

* * *

Беорг надаваше ухо, за да чуе пристигането на Хийфстааг. И понеже добре познаваше нрава на съперника си, звукът, който се понесе в нощта — първите ноти на Песента на Темпос — не го изненада ни най-малко. Той реагира моментално, скочи върху близката маса и се провикна:

— Чуйте, о, мъже на Севера! Чуйте предизвикателството!

В Хенгорот настъпи оживление — всички наскачаха от местата си, втурнаха се натам, където се бяха строили собствените им племена и запяха песента, посветена на бога на войната, песен за храбри подвизи и славна смърт на бойното поле. Всяко варварско момче научаваше тази песен още с проговарянето си — смяташе се, че по Песента на Темпос може да се прецени силата на дадено племе. Единствената разлика в думите беше в припева, който бе различен за всяко племе и по който можеха да се разпознават различните певци. В този момент всички пееха, колкото им глас държи, защото именно това беше предизвикателството на песента — чий зов щеше най-ясно чуе Темпос.

Хийфстааг и хората му влязоха в лагера и се спряха пред Хенгорот. Вътре песента на Вълчето племе заглушаваше гласовете на всички останали, но бойците на едноокия крал бяха достоен съперник.

Скоро по-малките племена замлъкнаха, неспособни да отвърнат на предизвикателството на Вълка и на лоса. Двубоят между тях продължи още дълго — никой не искаше да отстъпи превъзходството си пред лицето на божеството. Много от победените племена се хванаха за оръжието си. Не една война бе избухнала, защото предизвикателството на песента не бе успяло да излъчи победител.

Най-накрая в шатрата влезе знаменосецът на Хийфстааг, младеж висок и с горда осанка, чийто наблюдателен поглед внимателно преценяваше всичко наоколо и сякаш не подхождаше на възрастта му. Той приближи към устните си рог, направен от китова кост и изсвири ясен тон. Едновременно, както повеляваше традицията, и двете племена замлъкнаха.

Знаменосецът прекоси помещението и се приближи към домакина, като нито за миг не примигна, нито отмести очи от внушителната фигура на Беорг, макар в същото време да не пропусна да забележи, че всички погледи в залата бяха насочени към него. Хийфстааг си бе избрал достоен пратеник, помисли си Беорг.

— О, кралю Беорг — обърна се знаменосецът към него, когато шумът в залата стихна — и вие, крале, които сте се събрали тук! Племето на лоса моли за разрешение да влезе в Хенгорот и да сподели вашата медовина, за да можем заедно да пием в прослава на Темпос.

Беорг не отговори веднага, а остана загледан във вестоносеца, опитвайки се да разбере дали неочакваното забавяне на отговора няма да разколебае увереността на младежа.

Той обаче не примигна, нито отклони поглед, по лицето му не трепна и мускул.

— Имате го! — впечатлен заяви Беорг. — И добра среща!

После продължи, вече на себе си:

— Де да можеше и Хийфстааг да притежава твоето търпение.

— Приемете крал Хийфстааг — разнесе се ясният, силен глас на пратеника му — крал на Племето на лоса, син на Хротулф Силния син на Ангаар Смелия; на три пъти надмогнал великата мечка, два пъти превземал Термалайн; погубил в двубой, само с един-единствен удар, Рааг Донинг, крал на Мечото племе (при тези думи Племето на мечката, и особено кралят му, Хаалфдейн, син на Рааг Донинг, се размърдаха неспокойно).

Пратеникът продължи още дълго да изрежда всички подвизи, почести и титли, които Хийфстааг си бе спечелил през дългия си, славен живот.

Също както песента беше състезание между племената, така и изреждането на титлите и подвизите представляваше двубой между самите бойци и най-вече между кралете, чиято храброст и сила се прехвърляха и върху воините им. Именно от този момент се боеше Беорг, защото дългият списък на Хийфстааг надвишаваше дори неговия собствен. Именно затова кралят на лоса бе пристигнал последен, та да могат всички да чуят подвизите и титлите му, всички онези, които няколко дни по-рано бяха чули пратеника на Беорг, дошъл при всекиго поотделно. Това беше привилегия на краля — домакин — правото да прочете подвизите си пред всичките си гости, докато гостуващите крале го правеха само пред тези, които присъстваха по време на пристигането им. Но сега, като бе изчакал всички останали да пристигнат преди него и да се съберат в Хенгорот, Хийфстааг бе успял да заличи предимството на Беорг.

Най-после знаменосецът свърши и прекоси отново залата, за да отвори шатрата пред краля си. Хийфстааг влезе гордо изправен и застана пред Беорг.

Ако многобройните му подвизи и титли бяха впечатлили хората, то и външният му вид не ги разочарова. Червенобрадият крал беше висок почти седем фута и толкова едър, че дори Беорг изглеждаше дребен в сравнение с него. Освен това Хийфстааг гордо носеше върху себе си белезите от многобройни битки. Едното му око му бе избодено от рогата на северен елен, а при една битка с бялата мечка ръката му бе безвъзвратно осакатена. Кралят на лоса бе участвал в повече битки от всеки друг в тундрата и по всичко личеше, че с нетърпение очаква да се бие в още много други.

Двамата крале се взираха един в друг, без да отместват поглед или да премигват дори и за миг.

— Вълка или Лоса? — попита накрая Хийфстааг, очакван въпрос, след като предизвикателството на песента не бе излъчило победител.

— Добра среща и добра битка — подобаващо отвърна Беорг. — Нека острият слух на Темпос реши спора, макар че и самият бог ще се затрудни от такъв тежък избор!

След като формалностите приключиха, напрежението от лицето на Хийфстааг изчезна и той се усмихна широко на съперника си:

— Добра среща, Беорг, кралю на Вълчето племе. Радвам се, че мога да се изправя пред теб, без да виждам собствената си кръв на върха на смъртоносното ти копие.

Приятелските думи на Хийфстааг изненадаха русия крал. Не се бе и надявал на по-добро начало на военния съвет.

— Нито пък аз да се опитвам да избегна безпогрешния удар на жестоката ти секира — не пропусна да му върне похвалата той.

Внезапно Хийфстааг съзря чернокосия мъж, който стоеше до Беорг и усмивката изчезна от лицето му.

— С какво право, заради смелостта или може би заради кръвта си, стои този слаб южняк в свещената шатра на Темпос? Мястото му е при неговия народ или в най-добрия случай при жените!

— Успокой се, Хийфстааг — отвърна Вълчият крал. — Това е де Бернезан, ролята му в нашето начинание е много важна. Две зими е прекарал в Десетте града и ми донесе ценна информация.

— Каква роля играе тогава в нашето начинание? — настояваше едноокият крал.

— Донесе ни информация.

— Това е минало. Каква полза от него сега? Несъмнено той не може да се бори рамо до рамо с нашите воини!

Беорг хвърли поглед към де Бернезан, като се опитваше да потисне отвращението си към жалкото псе, което бе предало народа си, в опит да напълни собствените си джобове със злато:

— Защити се, южняко! И дано Темпос намери място и за твоите кости в славното си поле!

Де Бернезан се опита да издържи на железния поглед на Хийфстааг, но не успя. После прочисти гърлото си и отговори толкова високо и уверено, колкото му се удаде:

— Когато завземете градовете и си осигурите техните богатства, ще се нуждаете от човек, който познава южния пазар. Аз съм този човек.

— На каква цена? — изръмжа Хийфстааг.

— Охолен живот — отвърна южнякът. — И пост, на който ще ме уважават. Нищо повече.

— Ха! Щом е предал е хората си, ще предаде и нас! — и грамадният крал извади брадвата от пояса си и посегна към де Бернезан.

Беорг потръпна — знаеше, че успехът на целия му план зависи от този момент.

Със сакатата си ръка Хийфстааг сграбчи мазната черна коса на южняка и като издърпа главата му настрани, оголи врата му. После замахна с брадвата си, като в същото време не отделяше очи от лицето му. Ала Беорг, в разрез с ненарушимите традиции на народа си, го бе подготвил за този момент и съвсем недвусмислено го бе предупредил, че ако се опита да се бори, смъртта му със сигурност ставаше неизбежна. Но ако приемеше удара и ако Хийфстааг просто го изпитваше, най-вероятно щеше да спаси живота си. И като събра цялата сила на волята си, де Бернезан прикова поглед в едноокия крал и не потрепна пред приближаващата смърт.

В последния момент, когато острието бе само на косъм от гърлото на южняка, Хийфстааг отклони удара. После пусна дребния мъж на земята, макар и все още да не го изпускаше от погледа на единственото си око.

— Честният мъж трябва да приема безпрекословно всички решения на краля си — рече де Бернезан, опитвайки да говори колкото се може по-сигурно.

Бойците в Хенгорот нададоха одобрителен възглас и когато в залата отново се възцари тишина, Хийфстааг се обърна към Беорг и рязко попита:

— Кой ще води хората?

— А кой спечели предизвикателството на песента?

— Мъдър отговор, кралю на Вълка! — поздрави Хийфстааг съперника си. — Двамата ще водим хората и нека никой не оспорва властта ни!

— И нека смърт постигне всеки, който се опита да го направи! — отвърна Беорг.

Де Бернезан въздъхна с облекчение и нервно пристъпи на място. Ако Хийфстаг или дори Беорг забележеха малката локвичка между краката му, с него със сигурност бе свършено. Отново пристъпи неспокойно и пребледня като платно, когато погледът му срещна очите на младия знаменосец — сега вече унижението и смъртта бяха неизбежни. Вестоносецът обаче се извърна встрани и се усмихна развеселено, но не каза нищо — нещо невероятно за неговия народ, на когото милостта беше чужда.

Хийфстааг вдигна ръце над главата си, с поглед отправен към тавана и брадва, насочена нагоре. Беорг грабна своята секира и повтори движенията му.

— Темпос! — извикаха двамата в един глас.

После се спогледаха отново и забиха остриетата на брадвите в левите си ръце, оставяйки кръвта да оцвети остриетата им. След това едновременно запратиха двете оръжия в другия край на помещението, където те се забиха в една и съща бъчва с медовина. Тези, които бяха най-близо веднага грабнаха кани и се затичаха да уловят първите капки от медовината, която кръвта на кралете им бе осветила.

— Съставил съм план, който се нуждае от твоето одобрение — обърна се Беорг към Хийфстааг.

— Да го оставим за по-късно, благородни приятелю — отвърна едноокият крал. — Нека днес отпразнуваме с песен и пълни чаши предстоящата победа.

С тези думи Хийфстаг потупа краля на вълка по рамото и му намигна с единственото си око:

— Радвай се, че пристигнах, защото ти изобщо не си подготвен за толкова голямо събиране.

Беорг го погледна учудено, но Хийфстааг му намигна още веднъж, за да разсее подозренията му. После похотливият великан щракна с пръсти към един от лейтенантите си и смушка съперника си в ребрата, за да го включи в шегата си:

— Доведете жените!