Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (15)

13
По волята на Властелина

— Събери хората си и тръгвайте, Едноусти! — нареди магьосникът на огромния леден великан, който стоеше пред него в тронната зала на Кришал Тирит. — И не забравяй, че представляваш армията на Акар Кесел! Вие сте първият отряд, който отива там и ако искаме да успеем, трябва да пазим всичко в пълна тайна. Ще следя всяка твоя стъпка. Не ме разочаровай!

— Имай доверие в нас, господарю — отвърна великанът. — Пещерата ще е напълно готова и ще чака пристигането ви.

— Вярвам ти — увери Кесел огромния командир. — Тръгвай сега!

Ледения великан взе завитото с одеяло огледало, което Кесел му бе дал, поклони се ниско и излезе.

— Не трябваше да изпращаш тях — изсъска Ерту, който през целия разговор бе стоял скрит зад трона на магьосника. — Вербезите и огромният им водач веднага ще се набият в очи в онова място, пълно с джуджета и хора.

— Едноустият е мъдър пълководец — сопна се Кесел, вбесен от дързостта на демона. — Достатъчно е умен, за да държи войските далеч от очите на хората.

— И все пак хора щяха да са много по-подходящи тук. Точно както те посъветва и Креншинибон.

— Аз съм предводителят! — изкрещя Кесел и като извади кристала от дрехите си, се приведе към демона и заплашително размаха отломъка пред очите му. — Креншинибон дава съвети, но аз взимам решенията. Недей забравя къде ти е мястото, могъщи демоне! Аз съм Повелителят на кристалния отломък и няма да позволя да поставяш под съмнение всеки мой ход.

Червените очи на Ерту застрашително се присвиха и Кесел се дръпна назад, внезапно осъзнал колко неразумно бе да заплашва демона. Ала чудовището бързо се успокои — щеше да се примири с дребните неудобства, които гневните изблици на Кесел му причиняваха. В сравнение с това, което щеше да спечели в крайна сметка, можеше да си позволи да потърпи малко.

— Креншинибон съществува още от зората на света — рече той с грубия си глас. — Ръководил е хиляди войни, много по-големи от тази, която се каниш да водиш. Може би ще е по-разумно по-често да се вслушваш в съветите му.

Кесел нервно потръпна. Креншинибон наистина го бе посъветвал да използва за първия си отряд в онази местност хората, които скоро щеше да командва. Беше измислил десетки причини, с които да оправдае изпращането на великани, ала истината бе, че изпрати хората на Едноустия, воден не толкова от стратегически съображения, колкото от желанието да докаже на себе си, на отломъка и на дръзкия демон, кой беше господарят.

— Ще се вслушвам в съветите на Креншинибон, когато сметна за необходимо! — отсече Кесел.

После извади от мантията си друг кристал, досущ като Креншинибон и кристала, който лежеше в основата на Кришал Тирит и нареди на Ерту:

— Занеси го на подходящото място и изпълни обреда на издигането, а когато всичко е готово, аз ще се присъединя към теб през някоя огледална порта.

— Ще издигнеш още една кула, докато първата е още на мястото си! — възкликна Ерту. — Това ще изтощи мощта на отломъка неимоверно!

— Мълчи! — Кесел вече видимо трепереше. — Иди и направи, каквото ти наредих. Остави на мен да се тревожа за кристала!

Демонът взе копието на Креншинибон, поклони се ниско и излезе без да проговори. Той много добре разбираше, че по най-глупашки начин, за сметка на това, което бе разумно, магьосникът демонстрираше властта си над отломъка. Кесел нямаше необходимите умения, за да ръководи тази война, ала кристалният отломък продължаваше да го подкрепя.

Ерту тайно бе предложил на Креншинибон да го отърве от Кесел и да стане негов повелител, ала кристалът бе отказал. Отломъкът предпочиташе демонстрациите, които неувереността на магьосника изискваше от него, пред непрестанната борба за надмощие, която щеше да му се наложи да води с могъщия демон.

* * *

Варварският крал вървеше с гордо вдигната глава между огромните тролове и великани. Дързък и горделив, той влезе през тежката желязна врата на черната кула и заплашително изръмжа, когато мина покрай троловете, които стояха на пост. Мразеше това място на магии и бе твърдо решен да отхвърли зова, който почувства в мига, в който зърна високия й връх да се издига на хоризонта като вледеняващ пръст. Ала призивът на господаря на Кришал Тирит бе твърде силен.

Хийфстааг мразеше магьосника. В очите на всеки варварин Кесел щеше да изглежда слаб страхливец, който използва магии и демони, за да свърши онова, за което не му достига физическа сила. А това, че не може да отхвърли мощта, която Кесел владееше, го караше да го мрази още повече.

Варварският крал отметна обшитата с мъниста завеса, която водеше към личните покои на магьосника — там, където той приемаше посетителите си. Кесел седеше на пода, облегнат на голяма, пухена възглавница и нетърпеливо потропваше с пръсти, чиито нокти бяха добре оформени и грижливо лакирани. Няколко голи робини, чиято воля Креншинибон отдавна бе пречупил и подчинил, се въртяха наоколо, готови да изпълнят всяка прищявка на Повелителя на отломъка.

Хийфстааг се изпълни с ярост, виждайки жени да се подчиняват безропотно на такова отвратително, жалко подобие на мъж. Зачуди се (и не за първи път) какво би станало, ако се нахвърли върху магьосника и разбие черепа му с брадвата си. Ала стаята бе пълна с паравани и колони и Хийфстааг — макар да отказваше да повярва, че волята на магьосника може да пречупи неговата ярост — знаеше, че демонът на Кесел вероятно не бе далеч от господаря си.

— Радвам се, че успя да се присъединиш към мен, благородни Хийфстааг — спокойно и обезоръжаващо започна Кесел.

Знаеше, че Ерту и Креншинибон са наблизо и се чувстваше сигурен, дори и в присъствието на грубия варварин. Погали едно от момичетата, демонстрирайки абсолютната си власт над тях и меко продължи:

— Ала трябваше да дойдеш по-рано. Войските ми са почти готови, първите разузнавачи вече потеглиха — тук той се наведе, за да подчертае думите си и зла усмивка заигра по устните му, — ако не намеря място за хората ти в плановете си, те изобщо няма да ми трябват и тогава…

Нито един мускул не трепна по лицето на Хийфстааг.

— Е, хайде, могъщи кралю — тихо рече Кесел, ела и сподели с мен трапезата ми.

Горделивият варварин все така не помръдваше.

— Отлично! — изсъска магьосникът и като сви юмрук, прошепна някаква магическа дума.

После властно запита:

— Кому служиш?

Хийфстааг усети как тялото му се напряга и за свой ужас се чу да казва:

— На Акар Кесел!

— А кому служи народът на тундрата?

— Те служат на мен — отвърна Хийфстааг, — а аз служа на Акар Кесел. Акар Кесел заповядва на племената на тундрата.

Магьосникът отпусна юмрука си и напрежението от тялото на едноокия крал изчезна.

— Не обичам да ти причинявам това — рече Кесел и изчисти някакво петънце от грижливо оформените си нокти. — Не ме принуждавай да го правя отново.

После извади един свитък иззад възглавницата, на която се бе облегнал и го хвърли на пода:

— Седни пред мен — нареди магьосникът — и ми разкажи още веднъж за поражението си.

Хийфстааг седна на пода пред своя господар и взе пергамента.

Беше карта на Десетте града.