Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (23)

Епилог

И за миг не спираше своя бяг той — нито под ярката светлина на слънцето, нито под далечните звезди на нощното небе, нито когато източният вятър жестоко брулеше лицето му. Огромните му крачки го отнасяха напред и напред, превърнал се бе само в една дребна точица в пустата равнина, петънце, което сякаш бе самото Движение. Дни наред Уолфгар напрягаше сили до самия предел на възможностите си, не спираше дори, когато ловуваше или се хранеше, докато изтощението не го повалеше насред крачка.

Далеч на юг, като отровен облак от зловонни изпарения, откъм Гръбнака на света прииждаха войските на Акар Кесел. Покорени напълно на волята на кристалния отломък, чудовищата искаха да сеят смърт и разруха. Да угодят на Акар Кесел.

Три дни след като напусна долината на джуджетата, варваринът се натъкна на дирите на многоброен отряд воини, които отиваха в посоката на гоблините. Зарадва се, че така лесно успя да открие народа си, ала от наличието на толкова много следи разбра, че племената наистина се събираха и това значеше, че трябваше още повече да бърза. Пришпорван от нуждата, той отново полетя напред.

Ала не умората, а самотата бе най-големият враг на Уолфгар. Отново и отново се връщаха мислите му към времето, прекарано сред приятелите, отново и отново се опитваше той да ги насочи към клетвата, която бе дал на баща си и към онова, което можеше да му донесе предстоящата победа. Но през цялото време се стараеше да прогони мисълта за пътя, който бе поел сега — боеше се да не би безнадеждността на начинанието му да прекърши неговата решителност.

Ала това бе единствената му възможност. Във вените му не течеше благородна кръв и той не можеше да предяви Предизвикателството на Хийфстааг. Дори и да победеше избрания крал, никой от племето нямаше да го признае за свой водач. Единственото, което би могло да му даде правото да претендира за кралска власт, бе извършването на нечуван подвиг.

И пак се понесе той — напред към целта, която бе подмамила десетки воини, които искаха да станат крале, към смъртта им. А в сенките го следваше Дризт До’Урден, с онази изящна лекота, която отличаваше неговата раса.

Все на изток, към Регхедския ледник и към мястото, наречено Незамръзващата падина.

Към бърлогата на Ингелоакастимизилян, белия дракон, който варварите наричаха просто Смразяващия.