Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (11)

9
Възмъжаване

Удобно облегнат на любимото си дърво, Риджис се протегна лениво, прозя се продължително и в трапчинките му заиграха ярките лъчи на слънцето, които бяха успели да пробият гъстия клонак над главата му. Въдицата му стоеше до него, макар че на кукичката отдавна вече нямаше стръв. Полуръстът рядко хващаше риба, но се гордееше с това, че никога не похабява повече от един червей.

Откакто се бе завърнал в Самотната кория, идваше тук всеки ден. Сега Риджис прекарваше зимите в Брин Шандер при своя добър приятел Касиус. Градът на хълма не можеше да се сравнява с Калимпорт, но палатът на Касиус беше най-близкото подобие на цивилизация, което можеше да се намери в Долината на мразовития вятър. Риджис бе много горд от хитростта, с която бе успял да убеди Касиус да го покани да прекарва суровите зимни месеци при него.

Откъм Маер Дуалдон полъхна хладен ветрец и полуръстът въздъхна доволно. Макар да бе вече средата на юни, това бе първият горещ ден от краткото лято и Риджис бе твърдо решен да получи колкото се може повече от него. За първи път от повече от година насам бе излязъл преди пладне и твърдо възнамеряваше да си лежи тук, захвърлил дрехите си и да усеща как топлината изпълва всяка частица на тялото му, докато не види и последният ален лъч на слънцето да се скрива зад хоризонта.

Яростен вик откъм езерото привлече вниманието му и Риджис привдигна глава, едва-едва отваряйки натежалите си клепачи. За негово огромно задоволство първото нещо, което забеляза бе, че коремът му значително е пораснал през последната зима и сега, както беше легнал по гръб, можеше да види само върховете на пръстите на краката си.

В средата на езерото четири лодки (две от Термалайн и две от Таргос) се опитваха да се доберат до някое по-хубаво местенце, като непрекъснато лавираха и обръщаха носовете си, а моряците ругаеха и плюеха срещу лодките на конкурентния град. Бяха изминали почти пет години от Битката при Брин Шандер, а двата града продължаваха да се намират в състояние на война. И макар битките да се водеха най-често с думи или юмруци, а не с истински оръжия, не един и два кораба бяха потопени, блъснати в крайбрежните скали или обърнати в плитчините край брега.

Риджис безпомощно сви рамене и отново облегна глава на жилетката си, която му служеше за възглавница. Нищо не се бе променило кой знае колко в Десетте града през последните четири години и половина, макар той и още неколцина от членовете на Съвета да се надяваха, че въпреки разпрата между Таргос и Термалайн заради ранения елф, поселищата ще заживеят в съюз.

Даже по бреговете на Диншиър примирието между отдавнашните съперници се бе оказало твърде кратко и бе продължило само до първия път, когато лодка на Каер Диневал улови рядка и ценна осемметрова пъстърва във водите, отстъпени им от Каер Кьониг като компенсация за нарастващия флот на Източен пристан.

А пък Добра медовина и Дуганова бърлога — двете скромни и свободолюбиви градчета, разположени край Аленото езеро, които гледаха да си нямат много вземане-даване с останалите градове — бяха настояли да получат компенсация от Брин Шандер и Термалайн. Те бяха понесли огромни загуби в Битката при Брин Шандер, една война, която както смятаха, дори не ги засягаше и сега настояваха, че тези, които бяха спечелили най-много от съюза, трябва да платят. Северните градове, както можеше да се очаква, просто се изсмяха на това искане.

И така, никой не се поучи от урока за ползата от обединението и десетте поселища останаха все така разединени, както и преди.

Всъщност градът, който се бе облагодетелствал най-много от битката, беше Самотната кория. Като цяло, населението на Десетте града бе останало непроменено. Много авантюристи и разбойници продължиха да кръстосват областта, ала и много от тях бяха убити или пък, уплашени от суровите условия на живот, се отправиха към по-гостоприемни земи.

Самотната кория обаче се бе разраснала значително. Маер Дуалдон с изобилието си от едрокоста пъстърва си оставаше най-богатото от трите езера, ала непрестанните дрязги между Термалайн и Таргос, както и честите наводнения, които непредвидимата Шаенгарнска река причиняваше в Бремен, превръщаха Самотната кория в най-привлекателното от четирите селища. Жителите на малкия градец дори бяха измислили нов начин за привличане на посетители като наричаха града си „Дома на храбрия полуръст“ и подчертаваха, че той е единственото място в продължение на повече от сто мили, където човек можеше да се излегне под сянката на истински дървета.

Риджис се отказа от участие в Съвета малко след битката, решение, което бе изгодно както за него, така и за съгражданите му. Самотната кория се разрастваше и бързо се отърсваше от славата си на сборище на най-пропадналите типове и затова имаше нужда от по-деен представител в Съвета. А пък и на Риджис вече не му се занимаваше с такава отговорност.

Естествено, Риджис бе намерил начин да спечели пари от славата си. Всеки, който искаше да се засели тук, трябваше да плати известна сума в замяна на правото да плава под флага на Самотната кория и полуръстът, като убеди новия представител и останалите големци от града, че отчасти и славата на името му бе помогнала за привличането на тези хора в града, си осигури дял от тези такси.

Широка усмивка се появяваше върху лицето на Риджис всеки път, когато си помислеше как щастието му се бе усмихнало. Живееше си спокойно, правеше каквото иска, когато иска, а това най-често бе да лежи облегнат на любимото си, обрасло с мъх дърво, с въдица до себе си и да оставя денят да се изнизва безметежно.

Ето как, макар единственото, с което се занимаваше сега, да бе малко резба от време на време, полуръстът си живееше охолно и леко. Неговите работи се продаваха десет пъти по-скъпо отпреди не само заради славата му, но най-вече понеже бе успял да убеди южните познавачи, които идваха в Брин Шандер, че творенията му притежават особена естетическа стойност.

Той потупа рубинения медальон, който лежеше върху гърдите му. Тези дни можеше да „убеди“ всекиго в каквото си поискаше.

* * *

Чукът се стовари върху горещия метал. Сноп искри отхвръкнаха от наковалнята и се извиха в огнена дъга, осветявайки за миг каменната работилница. Тежкият чук летеше ту нагоре, ту надолу — детска играчка в яката, мускулеста ръка, която го въртеше без никакво усилие.

В малката гореща стая ковачът носеше само панталони и кожена престилка. Широките му рамене бяха покрити с черни сажди, а в червените отблясъци на пещта тялото му лъщеше от пот. Движенията му бяха така ритмични и леки, сякаш не бе обикновен смъртен, а божество, изпод чиито ръце се раждаше нов свят.

Доволна усмивка се изписа по лицето му, когато металът най-сетне поддаде под силата на ударите му. Никога досега не бе срещал толкова яко желязо — то сякаш го предизвикаше и когато най-накрая го победи, през тялото му премина онази тръпка, която усещаше в разгара на битките.

— Бруенор ще бъде доволен!

Уолфгар поспря за момент и се усмихна, като си спомни първите си дни в мините на джуджетата. Какъв упорит млад глупак беше тогава, изпълнен с гняв, че някакво си мърморещо джудже му бе отнело правото да умре с чест на бойното поле, оправдавайки нежеланата си милост с думите „бива го за работа“.

Това беше петата и последна пролет, през която щеше да чиракува в подземните мини на джуджетата, където му се налагаше да държи двуметровото си тяло приведено. Копнееше за свободата на тундрата, където можеше свободно да протегне огромните си ръце към сгряващите лъчи на слънцето или към загадъчния сърп на луната. Или пък да лежи по гръб, без да се налага да свива нозе, докато неспирният вятър хапе бузите му, а звездите изпълват ума му с тайнствени видения от незнайни хоризонти.

И все пак, въпреки всичките им неудобства, Уолфгар не можеше да отрече, че горещият въздух и непрестанната глъчка на мините щяха да му липсват. През първата година той се бе вкопчил в суровите закони на народа си, според които пленничеството бе най-страшният позор и бе пял песента на Темпос всяка сутрин като противоотрова срещу онази слабост, от която така се боеше, докато живееше сред меките, цивилизовани южняци.

И все пак, Бруенор бе як като желязото, което ковеше. Той не обичаше битките, ала брадвата му, никога не пропускаше целта си, а самият той спокойно посрещаше удари, които биха повалили и великан.

В началото джуджето бе истинска загадка за Уолфгар. Младият варварин изпитваше уважение към него — този, който го бе победил в битка. Ала още тогава, докато бойното поле издигаше непреодолимата преграда на враждата между тях, варваринът съзря в очите на джуджето истинска и дълбока симпатия, която го изненада и обърка. Той и народът му бяха дошли, за да опустошат Десетте града и все пак отношението на Бруенор напомняше повече загрижеността на строг баща, отколкото безжалостния поглед на господар. Въпреки това, Уолфгар никога не забравяше положението си в мината, тъй като Бруенор често бе рязък, даже груб и караше варварина да върши черна, понякога дори обидна работа.

Ала след известно време гневът на Уолфгар изчезна и той търпеливо понасяше положението си, изпълнявайки нарежданията на Бруенор, без да задава въпроси и да се оплаква. Постепенно, положението му се подобри.

Джуджето го бе научило да кове желязо, а по-късно и да го оформя в превъзходни оръжия и инструменти.

И най-накрая, един ден, който варваринът никога нямаше да забрави, той получи своя собствена работилница, където можеше да работи сам и без надзор, макар че Бруенор често се отбиваше, за да му направи забележка за някой неточен удар или да му даде съвет. Освен че до голяма степен му бе възвърнала свободата, малката работилничка му върна и гордостта. Още от мига, когато за първи път вдигна чука, който вече наричаше „свой“, методичното търпение, с което се бе трудил дотогава, бе заменено от истинско желание за работа и педантичната отдаденост на истинския творец. Варваринът се измъчваше и от най-малкото несъвършенство в изкованите от него вещи, а понякога преработваше цял предмет заради съвсем малка грешка. Тази промяна у него го радваше — мислеше си, че може да му е полезна за в бъдеще, макар и още да не знаеше как.

Бруенор я наричаше характер.

Работата се отразяваше добре и на тялото му. Каменоделството и коването на якото желязо, бе заякчило мускулите му и бе придало на бездруго едрото му тяло невероятна сила. А и бе придобил голяма издръжливост — желанието да не изостава и за миг от неуморните джуджета бе закалило сърцето и дробовете му.

Уолфгар прехапа устни от срам при спомена за първата си мисъл след битката при Брин Шандер. Тогава се бе заклел да си отмъсти жестоко на Бруенор веднага след като минеха петте години. Ала за своя почуда, варваринът разбра, че времето, прекарано под настойничеството на Бруенор, го бе превърнало в по-добър човек и сега самата мисъл да вдигне оръжие срещу джуджето го отвращаваше.

После — сякаш използвайки силата на чувствата си, за да я превърне в чисто физическа мощ — Уолфгар отново вдигна ковашкия чук и под ръцете му твърдото желязо започна да добива очертанията на острие. От него щеше да излезе превъзходен меч.

Бруенор щеше да бъде доволен.