Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (34)

31
Победа

Воините на Десетте града, заедно с джуджетата и варварите, с мечове в ръка си бяха пробили път от всички краища на полето и сега стояха заедно пред северните порти на Брин Шандер. И докато те бяха преодолели всички препятствия по пътя си — разстояние, врагове и отдавнашна неприязън един към друг — за да се обединят и да могат да оцелеят, в армията на Кесел се случваше точно обратното. Когато навлизаха в Бременския проход, единствената им цел бе победата в прослава на Акар Кесел. Ала него вече го нямаше, Кришал Тирит се бе превърнала купчина отломъци и тънката нишка, която бе обединявала извечните врагове, се скъса. Омразата между съперничещите си племена заплашваше да избухне с всичка сила.

С нова надежда гледаха противниците си хората и джуджетата — все повече и повече от чудовищата напускаха бойното поле и побягваха към откритата тундра.

Ала въпреки това, многохилядната някога армия на Кесел все още бе достатъчно голяма и като море заливаше защитниците на Десетте града, притискайки ги плътно към северната стена на Брин Шандер. Засега чудовищата все още не се бяха впуснали в атака, но и не отстъпваха от подстъпите към престолния град.

По-рано, когато първото им нападение бе изненадало нашествениците, водачите на хората и джуджетата биха сметнали това затишие за пагубно — то не само можеше да отслаби жаждата им за разплата, но щеше да даде възможност на изумените им противници да се прегрупират и да заемат по-удобна позиция на бойното поле.

Сега обаче, то бе горещо приветствано от Касиус и останалите. То даде възможност на изтощените воини да си поемат дъх, а на гоблините и орките помогна да осъзнаят с още по-болезнена сила колко големи загуби бяха понесли. Бойното поле в тази част на града буквално бе покрито с трупове — повечето от тях гоблинови, а не човешки — а жалката купчина отломки, която допреди няколко часа бе величествената Кришал Тирит, постоянно напомняше на чудовищата за жестокото поражение, което бяха претърпели. Не бе останал нито един великан или людоед, който да стегне непрестанно разреждащите се редици. С всяка изминала минута, все повече и повече от чудовищата напускаха бойното поле.

Касиус свика оцелелите представители на кратко съвещание.

Малко встрани от тях, Уолфгар и Ревик говореха с Фендер Ковашкия чук, който бе поел командването над отряда на джуджетата по време на обезпокояващото отсъствие на Бруенор.

— Голяма радост изпълни сърцата ни, когато се върна, могъщи Уолфгар! — рече Фендер. — Бруенор бе сигурен в това.

Уолфгар отправи поглед към полето, търсейки някакъв знак, който да му подскаже, че Бруенор все още е там някъде и все така безмилостно посича враговете си.

— Знаете ли нещо за него?

— Ти си последният, който го е видял — с мрачен глас отвърна Фендер.

Двамата замълчаха, все така вгледани в полето.

— Нека пак чуя свистенето на брадвата ти! — тихо прошепна Уолфгар.

Ала Бруенор не можеше да го чуе.

* * *

— Йенсин — обърна се Касиус към представителя на Каер Диневал, — къде са жените и децата ви? На сигурно място ли са?

— В Източен пристан — отвърна Брент. — Заедно с жените и децата на Дуганова бърлога и Добра медовина. Имат достатъчно припаси, а ако презрените воини на Кесел се отправят натам, хората ще разберат достатъчно рано, та да успеят отново да излязат в Диншиър.

— Ала колко дълго ще могат да оцелеят в езерото? — попита Касиус.

Брент сви рамене:

— Предполагам, докато дойде зимата. Ала гоблините и орките не могат да обградят цялото езеро, така че винаги ще има място, където да слизат на сушата.

Касиус доволно кимна и се обърна към Кемп.

— В Самотната кория — отвърна таргосецът на неизречения му въпрос. — И се обзалагам, че са по-добре, отколкото ние сега. Имат толкова много лодки, че могат да основат град насред Маер Дуалдон.

— Това е добре — рече Касиус, — защото ни дава още една възможност. Бихме могли да удържим чудовищата още малко, а след това да се скрием зад стените на Брин Шандер. Въпреки че по брой все още ни превъзхождат, гоблините и орките няма да успеят да превземат града.

Тази идея като че ли се понрави на Йенсин Брент, ала Кемп изсумтя недоволно:

— Ами варварите?

— Техните жени са издръжливи и могат да оцелеят и без мъжете си — отвърна Касиус.

— Да не мислиш, че ме интересува какво ще стане с когото и да било от смрадливия им народ! — сопна се Кемп, нарочно повишавайки глас, така че Уолфгар и Ревик, които се съвещаваха наблизо, да могат да го чуят. — Говоря за самите тях. Нали не възнамеряваш да отвориш вратите на града си за тези бесни псета?

Гордият Уолфгар тръгна към тях.

Вбесен, Касиус се обърна към таргосеца:

— Упорит си като магаре! — остро прошепна той. — Единствената ни надежда сега е да се обединим!

— Единствената ни надежда е да се хвърлим в атака! — не му остана длъжен Кемп. — Та те са ужасени, а ти искаш да побегнем и да се скрием зад стените на града!

Огромният варварин застана срещу двамата представители.

— Добра среща, Касиус от Брин Шандер — учтиво рече той. — Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар и крал на племената, които ти се притекоха на помощ и се присъединиха към благородното ти начинание.

— Какво ли пък знаете вие за благородство! — грубо се намеси Кемп, ала Уолфгар не му обърна внимание и спокойно продължи, без да покаже с каквото и да било, че е чул думите на таргосеца:

— Чух голяма част от вашето съвещание и смятам, че невъзпитаният ти и неблагодарен съветник — тук той поспря за миг, за да се овладее — има право.

Касиус, който очакваше, че Уолфгар ще бъде разярен от обидите на Кемп, се обърка.

— Единствената ни надежда е да се хвърлим в атака — обясни Уолфгар. — Гоблините все още не знаят дали могат да спечелят нещо от тази битка. Чудят се защо изобщо са последвали злия магьосник към това гибелно за тях място. Ако им дадем още време, жаждата им за кръв може отново да се пробуди у тях и тогава ще се изправим пред твърде силен за изтощените ни воини противник.

— Благодаря ти за тези думи, кралю на варварите! — отвърна Касиус. — Ала се съмнявам, че тези отрепки са в състояние да държат Брин Шандер в обсада повече от няколко дена. Ще напуснат полето още преди да е минала и една седмица!

— Навярно — рече Уолфгар. — Ала дори и тогава хората ти ще трябва да платят висока цена. Гоблините няма да си тръгнат оттук с празни ръце. Няколко от градовете все още не са защитени и чудовищата със сигурност ще ги нападнат и оплячкосат, докато напускат Долината на мразовития вятър. Освен това — което е хилядократно по-лошо — те няма да си тръгнат оттук със страх в сърцата. Ако отстъпиш, ще спасиш живота на хората си, Касиус, ала няма да попречиш на гоблините да се върнат!

— Значи мислиш, че трябва да ги нападнем още сега? — попита Касиус.

— Враговете ни вече се боят от нас. Оглеждат се наоколо и виждат гибелта, която хвърлихме върху тях. Страхът е мощно оръжие, особено срещу страхливци, каквито са всички от скверната раса на гоблините. Нека ги разгромим напълно, така, както твоят народ разгроми моя преди пет години — Касиус ясно видя болката, която проблесна в очите на Уолфгар при спомена за онзи далечен ден, — нека ги накараме да побегнат с писъци към планините, в които се намират гнусните им дупки! Дълги години ще минат, преди гоблините отново да се осмелят да нападнат Десетте града.

Касиус се вгледа в младия варварин, а в очите му се четеше искрено уважение и силно любопитство. Трудно му бе да повярва, че гордите воини на тундрата, у които още бе жив споменът за жестоката загуба, която бяха претърпели от жителите на Десетте града, сега им се бяха притекли на помощ.

— Моят народ наистина разгроми твоя. Безмилостно. Защо тогава дойде?

— Да оставим отговора на този въпрос за по-късно! Сега нека запеем! Нека всеем ужас в сърцата на враговете си и ги унищожим! — и като се обърна към Ревик, младият варварин се провикна:

— Нека Песента на Темпос възвести смъртта на гоблините!

Победоносен възглас разтърси редиците на варварите и те запяха, прославяйки своя бог на битките.

Касиус видя мигновеното въздействие, което песента имаше върху най-близките чудовища. Те отстъпиха назад и уплашено стиснаха оръжията си.

По устните на представителя плъзна усмивка. Все още не можеше да разбере защо варварите им се бяха притекли на помощ, ала обясненията можеха да почакат.

— Да се присъединим към съюзниците си от тундрата! — провикна се той към бойците си. — Днес ще бъде победен ден!

Джуджетата подхванаха древния боен напев на изгубената си родина. Рибарите от Десетте града запяха с варварите, отначало бавно, докато научат думите, ала много скоро свикнаха с непривичните окончания и песента се понесе от устните им със съвършена лекота. Сега варвари и рибари пееха в един глас и всеки прославяше своето племе или своя град. Все по-силна ставаше песента, все по-яростно изпълваха звуците й въздуха. Гоблините потрепераха като чуха ясните гласове на страховитите си врагове. Все повече и повече чудовища панически побягваха към откритата тундра.

Така, като огромна гибелна вълна, хора и джуджета се втурнаха надолу по хълма.

* * *

Дризт успя да се отдалечи достатъчно далеч от върха на Грамадата, за да се спаси от смъртоносната лавина, ала опасностите, които го грозяха на всяка крачка, все още не бяха отминали. Грамадата на Келвин не бе висока планина, ала върховете й бяха покрити с вечни снегове и бяха непрестанно изложени на свирепия вятър, който бе дал името си на цялата земя наоколо.

И сякаш това не стигаше, ами и краката му — които се бяха намокрили, когато мощта на Креншинибон бе стопила снега на върха — сега отново се бяха вкочанили и водата, която бързо бе замръзнала в ботушите му, правеше всяка крачка в дебелия сняг непоносимо болезнена.

Само волята все още го караше да върви на запад, натам, накъдето планината предлагаше поне малко защита от мразовития вятър. Дризт използваше малкото останала му енергия, за да накара полузамръзналата във вените кръв да продължава да се движи из вкочаненото му тяло. Когато достигна ръба на върха и най-сетне заслиза надолу, трябваше да се движи съвсем предпазливо — всяко по-рязко движение щеше да означава същата бяла смърт, която бе сполетяла и Кесел.

Краката му бяха напълно вкочанени, но той не спираше, борейки се не само със студа и умората, но и със собственото си тяло.

И тогава се подхлъзна.

* * *

Свирепите бойци на Уолфгар бяха първите, които връхлетяха върху редиците на гоблините, посичайки и отблъсквайки ужасените чудовища все по-назад. Никой не смееше да се изправи пред могъщия крал, ала в бъркотията на бойното поле, малцина съумяваха да се отдръпнат от пътя му. Едно след друго чудовищата падаха мъртви на земята.

Ужасът вцепени гоблините и това се оказа гибелно за челните редици на армията им.

Ала истинският крах на кеселовата войска дойде от самите й бойци. Онези племена, които досега още не се бяха включили в битката, започнаха да се замислят дали имаше смисъл да продължават тази война. Вражеските им племена вече бяха достатъчно отслабени от загубите, които бяха понесли от ръцете на хората и джуджетата и оцелелите племена с лекота можеха да завземат земите им в Гръбнака на света. Така, малко след като започна второто нападение на съюзниците, над Ледовития пролом се издигна още по-гъст облак прах — десетки гоблинови племена напускаха битката и се завръщаха у дома си.

Въздействието на това масово бягство върху онези чудовища, които не можеха да избягат, бе ужасяващо. Дори и най-глупавият гоблин разбираше, че единственият им шанс да победят коравите защитници на Десетте града, бе численото превъзходство.

Тътенът на Щитозъб се носеше далеч из полето, докато Уолфгар вървеше напред, поваляйки всичко по пътя си. Дори и хората от Десетте града гледаха да стоят далеч от него, уплашени от огромната му сила. Ала варварите, изпълнени със страхопочитание пред могъществото на новия си крал, непоколебимо го следваха.

Уолфгар се вряза в една група орки. С мощен грохот Щитозъб се стовари върху един от тях и в следващия миг оркът падна мъртъв, погребвайки под себе си онези, които стояха зад него. Още един замах на магическия чук и повече от половината оркски отряд лежеше на земята — мъртви или зашеметени.

Онези, които още се държаха на краката си, нямаха никакво желание да се изправят пред могъщия варварин.

Гленсатер от Източен пристан се опита да предизвика същата жажда за победа у хората си и навлезе в една група гоблини. Ала Гленсатер не беше страховит исполин като Уолфгар и в ръцете си не държеше толкова могъщо оръжие като Щитозъб. Мечът му посече първия гоблин, който се изпречи на пътя му, после светкавично се заби в сърцето на друг звяр. Представителят на Източен пристан се биеше добре, ала в нападението му липсваше нещо — онова, което издигаше Уолфгар над обикновените хора. Гленсатер бе убил двама гоблини, но не бе успял да предизвика у останалите онзи ужас, който му трябваше, за да продължи напред. Вместо да побегнат, както орките бяха побягнали пред варварина, останалите гоблини оправиха редиците си и се впуснаха след него.

Гленсатер достигна до мястото, където се биеше Уолфгар, но в същия миг жестоко копие се вряза в гърба му и, разкъсвайки всичко по пътя си, прониза гърдите му.

Уолфгар, потресен от ужасяващата гледка, замахна с всички сили над Гленсатер и в следващия миг главата на гоблина, който още държеше копието в ръката си, хлътна в раменете му, покривайки Щитозъб с кръв и мозък. Гленсатер чу тътена от страховития удар зад гърба си и дори успя да се усмихне в знак на благодарност, преди да рухне мъртъв на земята.

Джуджетата се биеха по различен начин. Опрели гръб в гръб, те покосяваха гоблините редица след редица, без чудовищата да могат да наранят някого от тях — толкова плътно бяха застанали. Хората от Десетте града, борещи се за живота на жените и децата си, се биеха — и умираха — без капка страх.

За по-малко от час, гоблините бяха разбити, а само час и половина по-късно и последното чудовище падна мъртво на окървавената земя.

* * *

Без да може да спре, Дризт падаше по склона на планината, повлечен от бялата вълна на снега. Премяташе се безпомощно, опитвайки се да се залови за всеки камък, който се изпречеше по пътя му. Когато наближи основата на заснежения връх, елфът отхвръкна и полетя през глава над сивите скали, сякаш гордият, непокорим връх го бе запратил надалеч от себе си като неканен гост.

Сръчността му — както и голяма доза чист късмет — го спасиха. Когато най-сетне успя да спре, Дризт откри, че раните му бяха повърхностни — одрано коляно, разкървавен нос и изкълчена китка бяха най-сериозните наранявания, които бе получил. Всъщност, като се замислеше, малката лавина си беше истински късмет. Благодарение на нея бе успял да слезе доста бързо от върха, силно се съмняваше дали иначе нямаше да го постигне участта на Кесел.

По това време битката на юг от планината вече бе започнала. Дризт чу звъна на оръжията и с огромен интерес проследи хилядите гоблини, които бързаха през Ледовития пролом, в отчаян опит да избягат и да се завърнат в пещерите си далеч от тук. Елфът не можеше да бъде сигурен какво точно става в полето пред Брин Шандер, но добре знаеше, че гоблините се славят със своята страхливост.

Ала сега нямаше никакво време да се чуди какво ли става там долу. Очите му се насочиха към купчината черни камъни и кристални отломки — всичко, което бе останало от величествената Кришал Тирит. Дризт напусна склоновете на Грамадата на Келвин и пое през Бременския проход към мястото, където се чернееха останките на Кулата.

Трябваше да разбере дали някой от двамата му приятели се бе спасил.

* * *

Победа.

Малка утеха представляваше тази мисъл за Касиус, Кемп и Йенсин Брент, когато отправиха поглед към окървавеното поле и хилядите трупове около стените на Брин Шандер. Те бяха единствените оцелели от представителите на десетте поселища, останалите седем бяха паднали убити.

— Победихме — мрачно каза Касиус.

Безпомощен, представителят на Брин Шандер гледаше как все повече и повече воини от Десетте града падат мъртви, воини, които бяха получили смъртоносни рани, но бяха отказали да се предадат на смъртта, преди да са видели края на битката и спасението на родните си земи. Повече от половината мъже на Десетте града вече бяха мъртви, а още мнозина щяха да умрат по-късно от раните си — почти половината от оцелелите бяха тежко ранени. Четири града бяха напълно опожарени, петият бе плячкосан и разрушен от завзелите го гоблини.

Бяха платили ужасна цена за победата си.

Варварите също бяха претърпели жестоки загуби. Предимно млади и неопитни, бойците на Уолфгар се биха с неустрашимостта и издръжливостта, в която бяха възпитавани от малки. За тях смъртта на бойното поле бе достоен завършек на достоен живот.

Само джуджетата, калени в десетки битки, бяха почти невредими. Неколцина от тях бяха убити, двама-трима — ранени, но останалите бяха готови отново да вдигнат брадвите си, стига само да намереха още гоблинови глави за отсичане. Ала имаше нещо, което им тежеше и не им даваше покой — Бруенор не се бе завърнал.

— Идете при хората си — рече Касиус на другите представители, — а когато се върнете, ни чака съвещание. Кемп ще говори от името на градовете на Маер Дуалдон, а Йенсин Брент — от името на останалите пет града.

— Много неща трябва да обсъдим — отвърна Брент — а нямаме почти никакво време. Зимата скоро ще бъде тук.

— Ще се справим! — самоуверен както винаги, заяви Кемп, ала когато видя мрачния поглед на другарите си, добави:

— Макар че ще ни бъде много тежко.

— Тежка ще бъде зимата и за моя народ — обади се нечий глас.

Тримата представители се обърнаха и видяха Уолфгар да крачи към тях през труповете, които покриваха окървавената земя. Прашен и опръскан с кръвта на падналите си врагове беше варваринът, ала и най-великият крал не би могъл да изглежда по-величествен и благороден от него.

— Моля за разрешение да присъствам на вашето съвещание, Касиус. Нашите народи могат да предложат много един на друг в тежките времена, които ни предстоят.

— Ако ни трябват товарни добичета — изръмжа Кемп — ще си купим волове.

Касиус хвърли заплашителен поглед на таргосеца и се обърна към неочаквания си съюзник:

— На драго сърце те каня, дори те моля, да се присъединиш към съвещанието ни, Уолфгар, сине на Беорнегар. Много ти дължи моят народ за помощта ти в този така важен за нас ден. И пак те питам, защо ни се притече на помощ?

За втори път през този ден Уолфгар не обърна внимание на обидите на Кемп.

— За да платя един свой дълг — отвърна той на Касиус. — А може би и за да дам по-добър живот и на своя, и на твоя народ.

— Като убиваш гоблини? — обади се Йенсин Брент, досещайки се, че младият крал има още нещо наум.

— Като за начало — рече Уолфгар. — Ала още много можем да направим, ако сме единни. Моят народ познава тундрата по-добре и от снежните хора. Знаем на какво е способна тя и как да се справяме с нея, знаем как да оцелеем дори и в най-страшната зима. Вашият народ ще спечели много от нашето приятелство, особено в суровите времена, които ни чакат.

— Ха! — изсумтя Кемп, но Касиус го накара да замълчи, заинтригуван от възможностите, които се откриваха пред него.

— А какво ще спечели твоят народ от един такъв съюз? — обърна се той към Уолфгар.

— По-добър живот — отвърна младият крал. — Живот, какъвто досега не са познавали. Ние притежаваме драконово съкровище, ала златото и скъпоценните камъни не могат да ни стоплят, когато вятърът вие из тундрата, нито да ни нахранят, когато дивечът е малко. На вас ви предстои да построите наново половината от градовете си. Ние имаме богатство, което ще ви помогне да го направите. В замяна, Десетте града ще предложат на моя народ един по-добър и по-сигурен живот.

Касиус и Йенсин Брент кимаха одобрително, докато Уолфгар излагаше плана си пред тях.

— Освен това — рече накрая младият крал, — никой не може да отрече, че се нуждаем един от друг, поне за момента. И двата народа понесоха тежки загуби и са уязвими за опасностите, които дебнат из тези сурови земи. Ала обединени ще имаме достатъчно сили, за да оцелеем през зимата.

— В думите ти има много мъдрост — рече Касиус. — Бъди мой личен гост на съвещанието ни тази вечер и нека заедно решим какво да правим, та да осигурим по-добър живот на всички, които оцеляха в борбата срещу Акар Кесел!

С тези думи Касиус се обърна и се отдалечи. С една ръка, Уолфгар сграбчи ризата на Кемп и с лекота го повдигна от земята. Таргосецът се опита да се освободи, ала бързо разбра, че е безсилен срещу желязната хватка на огромния варварин.

Уолфгар го погледна застрашително:

— Сега — бавно рече той, — съм отговорен за народа си. Ето защо пренебрегнах обидите ти. Ала когато дойде денят, когато вече няма да съм крал, за теб ще бъде по-добре да не се изпречваш на пътя ми.

И само с едно леко движение на китката, Уолфгар запрати таргосеца на земята.

Кемп, твърде уплашен, за да почувства ярост или унижение, остана на земята, без да каже нищо. Касиус и Брент се спогледаха и се разсмяха, макар и достатъчно тихо, та Кемп да не ги чуе — и без това бе достатъчно унижен.

Смехът им бързо секна, когато видяха момичето. То идваше към тях, едната му ръка бе превързана, а лицето и кестенявата му коса бяха покрити с пръст. Уолфгар също я съзря и при вида на нейните рани усети по-силна болка, отколкото би почувствал и от най-жестоката рана, която би могъл да му нанесе най-свирепият великан.

— Кати-Бри! — извика той и се завтече към нея.

— Нищо ми няма — увери го тя, въпреки че бе очевидно, че е лошо ранена. — Макар да не смея да си помисля какво можеше да ми се случи, ако Бруенор не се бе появил.

— Видяла си Бруенор?

— В тунелите — обясни Кати-Бри. — Някакви орки намериха входа към подземията ни… може би трябваше да срутя прохода. Само че не бяха много, пък и чувах, че отвън джуджетата се справят добре в битката. Тогава дойде Бруенор, но след него нахлуха още орки. Една от поддържащите колони рухна… мисля, че Бруенор я строши нарочно, но не съм сигурна — сред цялата прах и бъркотията, която настана.

— Ами Бруенор? — уплашено попита Уолфгар.

Кати-Бри обърна поглед към полето зад себе си.

— Там е. Пита за теб.

* * *

Когато Дризт достигна останките от Кришал Тирит, битката пред стените на Брин Шандер вече бе свършила. Навсякъде около себе си виждаше и чуваше ужасите, които войната бе причинила, ала сега нямаше време за това. Без да спира и за миг, елфът се закатери по огромната камара камъни.

В действителност той знаеше, че това, което прави в момента, е безсмислено. Та ако Риджис и Гуенивар не бяха успели да избягат от кулата преди тя да се срути, как можеше да очаква да ги открие, още по-малко пък живи?

Ала Дризт продължаваше да търси, отказвайки да се вслуша в гласа на разума си. Именно по това се различаваше той от своите събратя, именно това го бе накарало да напусне мрака на тяхното подземно царство — Дризт До’Урден познаваше съчувствието и жалостта.

Когато се изкачи доста високо върху камъните, той започна да копае с голи ръце. Повечето от отломките бяха твърде големи и не можеше да проникне по-надълбоко в камарата, ала Дризт отказваше да се предаде и продължаваше напред, промъквайки се през тесни и нестабилни пролуки, които всеки миг заплашваха да се срутят върху му. Не можеше да използва лявата си ръка, която Кесел бе изгорил, а от острите камъни десницата му скоро се обля в кръв, но дори и сега не спря, а продължи да претърсва купчината и след като обиколи подножието й, започна да се изкачва към върха.

Упоритостта и благородните чувства, които го водеха, най-сетне бяха възнаградени. Когато успя да се изкатери до върха на грамадата, Дризт усети познато магическо излъчване. Воден от него, той достигна малък процеп между два камъка и бръкна вътре, молейки се да открие магическия предмет невредим. Когато извади ръката си, здраво стискаше малката статуетка, изобразяваща пантера. Дризт прокара треперещи пръсти по фигурката, за да види дали е здрава. Не откри и драскотина — магията, скрита в сърцето на статуетката, бе издържала огромната тежест на камъните.

Завладяха го смесени чувства. Макар и безкрайно щастлив, че Гуенивар очевидно бе успяла да се спаси, присъствието на магическата фигурка ясно говореше, че Риджис най-вероятно не бе успял да напусне полето, преди кулата да се срути върху него. Сърцето на Дризт се сви. В този миг погледът му бе привлечен от нещо, което блещукаше в малкия процеп. Протегна ръка и извади рубинения медальон на полуръста. Страховете му се потвърдиха — Риджис бе мъртъв.

— Подобаващ гроб, храбри малки приятелю! — тъжно прошепна Дризт и в този миг реши, че отсега нататък огромната купчина камъни щеше да носи името Могилата на Риджис. Не можеше обаче да разбере какво точно бе станало и как Риджис бе изгубил медальона си — по него нямаше нито кръв, нито нещо друго, което да говори, че е висял на шията на собственика си, когато Риджис е умирал.

— Гуенивар — повика Дризт магическото животно. — Ела при мен, сянко моя!

Незабавно усети разбуждането на магията в сърцето на фигурката докато я поставяше на земята пред себе си. Появи се черна мъгла, която бързо се превърна в огромната черна пантера — здрава и поотпочинала през няколкото часа, които бе прекарала в собствената си равнина.

Дризт тръгна към приятеля си, ала внезапно спря, когато видя още едно кълбо мъгла да се появява малко встрани.

Риджис.

Полуръстът бе седнал на земята със затворени очи и широко отворена уста, сякаш се канеше да отхапе огромен залък от някакво невидимо, но очевидно много вкусно лакомство. Едната му ръка бе стисната, сякаш държеше нещо, а другата тъкмо се вдигаше пред отворената му уста.

Зъбите му изтракаха във въздуха и Риджис изненадано отвори очи.

— Дризт! — простена той. — Ама наистина, трябваше да попиташ преди да ме отмъкнеш така! Тази прекрасна котка точно ми бе уловила най-сочното месо, което съм вкусвал някога!

Дризт поклати глава и облекчено се разсмя, макар все още да не можеше да повярва на очите си.

— О, прекрасно! — възкликна Риджис. — Намерил си рубина ми! Мислех си, че съм го изгубил. Не знам защо, но той не можа да дойде с мен и котката.

Дризт му върна медальона. Гуенивар можеше да взима и други със себе си, когато прекосяваше Равнините? На всяка цена трябваше да научи повечко за това умение на магическото животно, но сега това можеше да почака.

Елфът погали врата на пантерата и я остави да се върне в собствената си равнина, за да се възстанови от тежкото изпитание.

— Хайде, Риджис — мрачно рече той. — Да идем да видим дали можем да помогнем с нещо!

Полуръстът примирено сви рамене и се изправи, за да го последва. Когато погледна към полето, което се простираше пред него и видя хилядите трупове и реките кръв, Риджис проумя разрухата, която бе сполетяла Десетте града и, потресен и разтреперан, едва успя да слезе от върха на купчината камъни.

— Победихме ли? — попита той, когато наближиха полето — не знаеше дали хората от Десетте града наричаха жестоката сеч, която виждаше пред себе си, победа или поражение.

— Оцеляхме — отвърна Дризт.

Внезапно двамата приятели чуха вик. Към тях се завтекоха неколцина рибари.

— Убиецо на магьосника! Разрушителю на магическата кула! — викаха те.

Дризт, скромен както винаги, сведе очи към земята.

— Приветстваме те, Риджис — все така викаха мъжете, — спасителю на Десетте града!

Изненадан и развеселен, Дризт погледна към приятеля си. Риджис безпомощно сви рамене, сякаш и той не знаеше какво да каже.

Мъжете вдигнаха полуръста и го понесоха на раменете си.

— Ще те отведем с почести на съвещанието в града! — провикна се един от тях. — Та кой друг, ако не ти, заслужава да вземе участие във вземането на важните решения за бъдещето на Десетте града!

И добави, сякаш тази мисъл му бе хрумнала в последния миг:

— Ти също можеш да дойдеш, елфе.

Дризт отказа поканата.

— Славете Риджис! — рече той и по устните му плъзна усмивка. — Ех, малки приятелю, всеки път успяваш да откриеш злато там, където другите намират само кал и тиня!

И като потупа приятеля си по рамото, елфът се отдръпна, за да направи път на процесията.

Докато мъжете го носеха към града, Риджис се обърна назад и завъртя очи, сякаш просто използваше случая да го отнесат дотам, накъдето и без това бе тръгнал.

Ала Дризт го познаваше прекалено добре.

* * *

Веселото настроение на елфа трая съвсем кратко.

Преди още да бе успял да помръдне, две джуджетата го поздравиха.

— Добре, че те открихме, приятелю елф — рече едното от тях и Дризт веднага разбра, че му носеха лоши новини.

— Бруенор? — попита той.

Джуджетата кимнаха:

— На смъртно легло е. Може в този миг вече да е мъртъв. Питаше за теб.

Без да кажат нищо повече, джуджетата поведоха Дризт към малка палатка, която бе опъната близо до изхода на тунелите им.

Вътрешността й тънеше в приглушена светлина. Край леглото, поставено до отсрещната стена, свели глави стояха Уолфгар и Кати-Бри.

На леглото лежеше Бруенор, с окървавени превръзки на главата и гърдите. Джуджето дишаше трудно и накъсано, сякаш всеки дъх можеше да му бъде последен. Дризт бавно се приближи до него, мъчейки се с всички сили да скрие сълзите, които напираха в лавандуловите му очи. Бруенор би искал да го види силен.

— Елфът… ли е? — с усилие каза джуджето, когато видя приятеля си да се надвесва над него.

— Дойдох, скъпи приятелю! — простичко рече Дризт.

— За да… ме изпратиш?

Елфът не знаеше какво да отговори на такъв прям въпрос.

— Да те изпратя? — опита се да се засмее той, макар че в гърлото му бе заседнала огромна буца. — Справял си се и с по-лоши рани! Да не съм те чул да говориш за умиране! Че кой ще открие Митрал Хол тогава?

— Ах, моя дом… — при името на родните му земи, лицето на Бруенор просветна, сякаш спомените и мечтите щяха да направят последния му път по-лек. Значи ще дойдеш с мен?

— Разбира се! — отвърна Дризт и погледна към Уолфгар и Кати-Бри, ала те, погълнати от собствената си скръб, стояха със сведени очи.

— Ала не сега, не… — немощно продължи джуджето. — Няма да можем, зимата е съвсем близо. През пролетта. Да, през пролетта!

Гласът му заглъхна и той затвори очи.

— Да, приятелю! — съгласи се елфът. — През пролетта. Ще дойда с теб в далечния ти дом през пролетта!

Бруенор погледна Дризт и за миг в очите му се завърна старият блясък. Доволна усмивка се разля по лицето му и елфът се зарадва, че бе дарил поне един щастлив миг на умиращия си приятел.

Погледна към Уолфгар и Кати-Бри и видя, че те също се усмихват.

Един на друг, с учудване отбеляза Дризт.

Внезапно, за най-голям ужас и изненада на елфа, Бруенор се изправи и захвърли окървавените превръзки настрани.

— Прекрасно! — провикна се той към тримата си приятели. — Обеща ми и вече не можеш да се отметнеш — имам свидетели!

Дризт замалко не падна от изненада, а когато се съвзе, намръщено погледна към Уолфгар. Варваринът и Кати-Бри с всички сили се мъчеха да сподавят смеха си.

Младежът сви рамене и замалко не прихна:

— Бруенор заплаши, че ако кажа и думичка, брадвата му ще заиграе и след това няма да съм по-висок от някое джудже!

— И щеше да го направи! — додаде Кати-Бри.

После двамата забързаха към вратата.

— Чака ме съвещание в Брин Шандер — обясни Уолфгар, докато се измъкваше.

Навън варваринът и Кати-Бри най-сетне избухнаха в смях.

— Гоблините да те вземат, Боен чук! — смръщи се елфът и, без да може да се въздържи, разтвори ръце и силно прегърна приятеля си.

— Давай да свършваме с това — измърмори Бруенор, оставяйки елфа да го прегърне. — Ама по-бързичко, че ни чака страшно много работа таз’ зима! Пролетта ще дойде по-скоро отколкото си мислиш, а в първия топъл ден тръгваме към Митрал Хол!

— Където и да се намира! — избухна в смях Дризт, прекалено облекчен, за да се сърди на приятеля си за погодения номер.

— Ще успеем, елфе! — провикна се Бруенор. — Ние винаги успяваме!