Лора Джо Роуланд
Иредзуми (9)

Глава 9

Сано яздеше през тесните улички на търговския квартал Нихонбаши, плътно застроен с работилници, сергии и дюкяни. Началникът на дворцовата стража му бе съобщил, че откакто е отстранен, главният пазач Кушида се върти все около академията за бойни изкуства на Сано. По ирония на съдбата разследването бе отвело личния следовател на шогуна в района, където се намираха родният му дом и школата, основана от покойния му баща. Някога и той бе преподавал в нея, даже кроеше планове за развитието й след оттеглянето на баща си, но когато постъпи на работа в силите на реда, старецът прехвърли школата на Аоки Коемон, един от учениците си. Майката на Сано не бе пожелала да се премести при него в замъка Едо и все още живееше в помещенията зад училището. Сано бе похарчил голяма част от заплатата си за подобрения в школата — вечно течащият керемиден покрив бе заменен с нов, фасадата бе прясно измазана с бял хоросан, нова, по-голяма табела обявяваше името на академията. Сега с гордост влезе вътре. В залата няколко редици самураи, облечени в бели памучни униформи, размахваха дървени мечове, тояги и копия в тренировъчен бой. Крясъци и тропот отекваха в гръмка какофония — шума, на фона на който бе минало цялото детство на Сано. Познатият тежък мирис на пот и масло за коса бе пропил въздуха. В школата вече тренираха повече от триста ученици, а броят на сенсеите бе нараснал до двайсет.

— Сано сан! Добре дошъл! — посрещна го Аоки Коемон, приятелят му от детинство. Поклони се и после викна към групата: — Внимание! Нашият покровител е тук!

Боевете мигом стихнаха. В настаналата пълна тишина всички се поклониха на Сано. Той се почувства едновременно смутен и поласкан. Някога тук учеха само ронини или дребни васали от низши кланове. Сега идваха членове на най-приближените до Токугава семейства и близките на най-прочутите даймио — някои заради репутацията му, а други — с надеждата да спечелят благоволението му.

— Продължавайте работата си — нареди Сано.

Тренировките и шумът се възобновиха.

— Какво ви води насам днес? — попита Коемон.

— Търся Кушида Мацутацу.

Коемон посочи в дъното на помещението, където група ученици вземаха урок по нагинатаджуцу — изкуство за бой с копие — от един нисък слаб самурай. Неговото бамбуково тренировъчно оръжие завършваше с изкривено дървено острие, увито в памук.

— Ето го — каза Коемон. — Той е един от най-добрите ни ученици и често действа като инструктор.

Когато Сано се приближи, Кушида тъкмо показваше на групата определени удари. Изглеждаше около трийсет и пет годишен и носеше обикновен бял тренировъчен екип. Лицето му бе сбръчкано като на маймуна, с блестящи очи под надвиснало чело. Имаше дълги ръце и къси крака, които засилваха маймунския му вид. Изглеждаше твърде нелеп ухажор на една толкова красива млада жена, като Харуме.

Кушида подреди учениците си в две успоредни редици, клекна, стиснал копието в две ръце, и извика:

— Нападайте!

Учениците връхлетяха отгоре му с насочени напред копия. Нагината първоначално са били използвани от воини монаси; по-късно, преди петстотин години, враждуващите кланове масово са включвали копия във въоръжението на армиите си. Но с установяването на династията Токугава със закони бе забранено използването на нагината и малцина специалисти все още владееха това изкуство. Главният пазач Кушида очевидно бе достигнал съвършенство в използването на това оръжие. Сано го наблюдаваше с възхищение — в замайващо бърз танц Кушида се вряза сред своите нападатели и копието му светкавично повали няколко противници. Пазачът използваше всяка част на оръжието си — парираше удари с дръжката, разсичаше с обезопасеното острие и ръгаше с тъпия край. Все повече тела се строполяваха на пода наоколо, но Кушида сякаш бе концентрирал безкрайна енергия и продължаваше да се бие на живот и смърт. Би трябвало вече да е научил за смъртта на Харуме, помисли си Сано. Това ли бе неговият начин да изрази скръбта си? Или бе просто израз на склонността му към жестокост, която го бе тласнала към убийство?

Съвсем скоро всички ученици лежаха на пода сразени, стенещи и разтриващи натъртените места по телата си.

— Слабаци! Лениви дебелаци! — ругаеше ги Кушида. Беше се запъхтял; от обръснатото му теме капеше пот. — Ако това бе истинска битка, всички щяхте да сте мъртви. Трябва да тренирате по-усърдно! — после забеляза Сано, тялото му се стегна и той вдигна копие, сякаш се подготвяше за нова битка. — Сосакан сама, не ви отне много време да ме намерите, нали? Кой ви каза за мен? Онази крава, отошийори Чизуру?

— След като знаете защо съм тук, няма ли да е по-добре да излезем навън, за да поговорим насаме? — предложи Сано с многозначителен поглед към любопитните ученици.

Кушида сви рамене и пое към вратата. Движеше се със стегната походка; мускулите на тънките му ръце и крака бяха като стоманени въжета. От една дървена кофа си взе чаша вода. Сано го последва на верандата. Улицата бе изпълнена с несекваща върволица от селяни и самураи.

— Кажете ми какво се е случило между вас и Харуме?

— Защо да говорим за това, след като вече знаете? — Кушида хвърли на пода нагината, отпи жадно от чашата си и изгледа ядно Сано. — Защо просто не ме арестувате? Отстраниха ме от служба; вече съм опозорен, какво по-лошо може да ми се случи?

— Екзекуция — лаконично отвърна Сано. — Давам ви шанс да разкажете своята история за случилото се.

С въздишка на примирение Кушида остави чашата на пода, отпусна се назад и се облегна на лакти.

— Е, добре. Когато Харуме дойде в замъка, бях… силно привлечен от нея. Да, зная правилата и до онзи момент никога не ги бях нарушавал. Но сокушицу бе тъй красива, тъй жизнена и очарователна… — погледът му се смекчи от спомена. По-скоро на себе си, отколкото на Сано, добави: — В началото бях доволен просто да я виждам. Слушах я как разговаря с другите жени или взема уроци по музика. Когато излизаше от замъка, се включвах като доброволец в ескорта от войници само за да бъда близо до нея. Но скоро започнах да искам повече. Намирах си поводи да я заговоря, търсех пролука да видя голото й тяло… Започнах да я шпионирам. Стоях пред стаята й, докато се събличаше, и наблюдавах как сянката й се движи върху хартиената стена. После един ден тя случайно остави вратата на банята открехната. И аз съзрях раменете, гърдите и краката й… — изповядваше се Кушида смутено, а гласът му стана приглушен от благоговение. — И при тази гледка изчезна всякаква предпазливост в мен…

Дали Харуме неволно е оставила вратата открехната, или е играела с Кушида същата игра, която бе описала в дневника си?

— И вие й направихте предложение? — подсказа Сано.

Пазачът се навъси, сякаш ядосан на себе си, че бе говорил твърде открито. Прегърбен, с ръце на коленете, той впери поглед в пода и отвърна:

— Изпратих й писмо, в което й казвах колко й се възхищавам. Но тя изобщо не им отговори и започна да ме избягва. Опасявах се, че съм я ядосал, и й написах второ писмо, в което се извинявах за първото и я умолявах да ми позволи да й бъда приятел… — гласът на Кушида се напрегна; ноктите му се впиха в ръцете му. — Е, тя пак не ми отговори. От този момент нататък почти не я видях; тя престана да разговаря с мен. Бях толкова отчаян, че престъпих всякаква дисциплина и разум. Написах й ново писмо, в което й признах, че я обичам. Помолих я да избяга с мен, за да можем да бъдем заедно като мъж и жена за една нощ и после да умрем заедно и да живеем вечно в отвъдното. Цели пет мъчителни дни чаках отговор! Мислех, че ще се побъркам… — Кушида избухна в рязък, треперлив смях. — И тогава, докато крачех на пост по коридора, случайно се натъкнах на нея. Сграбчих я за раменете и поисках да знам защо не отговаря на писмата ми. Тя ми изкрещя да я пусна. Не ме интересуваше дали някой ще види, или ще чуе. Казах й, че я обичам, че я желая и че не мога да живея без нея. И тогава… — Кушида отпусна глава върху ръцете си. Талази от отчаяна мъка се излъчваха от тялото му. — … тя каза, че е трябвало да се досетя, че не споделя чувствата ми. И ми нареди да я оставя на мира — пазачът вдигна лице — маска на неутешима скръб. — Тя ме отблъсна! Толкова се разгневих, че ми причерня пред очите. Заради нея бях нарушил дисциплината, бях изложил на риск поста и честта си! Помня, че чух собствения си глас да казва „Ще те убия. Ще те убия!“, а тя се отскубна и избяга. Успях някак да се овладея, но скоро след това научих, че Харуме е докладвала за случилото се до най-малката подробност. Охраната ме изхвърли. Повече не съм я виждал — Кушида въздъхна шумно и хвърли поглед към оживената улица. — Край на историята.

— Колко време мина от последната ви среща до изхвърлянето ви от замъка? — попита Сано.

— Два дни. Достатъчно, за да може отошийори Чизуру да е чула оплакването на Харуме и да е уведомила началниците на стражата, за да ме накажат.

— А виждали ли сте някога това? — Сано извади от пояса си мастилницата — сега празна и измита — и я подаде на Кушида.

— Разбрах, че смъртоносната отрова е била в бурканче за туш. Това ли е? — пазачът сложи мастилницата върху дланта си, погали с връхчетата на пръстите си йероглифите, с които бе изписано името на Харуме, после върна мастилницата на Сано с гримаса на нетърпение. — Знам какво си мислите. Че аз съм я убил. Не разбирате ли? Тя ме презираше. Никога не би се татуирала заради мен. Пък и никога не съм виждал тази мастилница.

Харуме нямаше навика да ми показва подаръците от любовниците си.

— Значи сте знаели, че си има любовник?

— Само предполагам, щом е била убита по този начин… Как бих могъл да знам по-рано? Тя не ми се доверяваше.

— Но вие сте я следили, наблюдавали сте я, подслушвали сте разговорите й, може да сте се досетили. Ревнувахте ли, че не само ви е отблъснала, но и че си е имала друг? Виждали ли сте ги заедно, когато сте я съпровождали извън двореца? Вие ли отровихте туша, пратен от него?

— Не съм я убил! — Кушида грабна копието си и го размаха заплашително. — Не знаех нищо за мастилото. Разпоредбите забраняват пазачите да влизат в стаите на наложниците, освен когато е наложително, и в такъв случай трябва да не са сами. Не съм я убил, аз я обичах и никога не бих я наранил. И все още я обичам, дори сега. Ако беше жива, може би един ден щеше да се влюби в мен. Не съм имал причини да искам смъртта й.

— Ако се изключи фактът, че с нейната смърт обвиненията срещу вас отпадат и скоро ще ви възстановят на поста ви — напомни му Сано.

— Мислите ли, че ме интересува? Какво значение имат положението, парите и дори честта, когато Харуме вече я няма? Без нея няма живот за мен! — изкрещя Кушида. — Арестувайте ме, осъдете ме, екзекутирайте ме, ако искате — все ми е едно. Но ви заявявам за последен път: Не съм убил Харуме!

В този миг дотича пратеник от двореца. Носеше прът, на който се ветрееше знаме с герба на Токугава. С поклон към Сано пратеникът каза:

— Съобщение за вас, сосакан сама — и му подаде свитък в лакиран калъф.

Сано отвори калъфа и прочете сложеното вътре писмо, изпратено от доктор Ито по-рано сутринта. Трупът на Харуме бе пристигнал в моргата на Едо и докторът му съобщаваше, че ще извърши аутопсията, когато на Сано му е удобно.

След като се отби да види майка си, Сано се отправи към моргата, разсъждавайки пътьом над разговора си с Кушида. Колко лесно ревността на уязвения пазач можеше да е превърнала любовта му към Харуме в омраза. Но от онова, което бе видял, можеше да заключи, че ако е искал да убие, пазачът би използвал нагината, любимото си оръжие. А убийството на наложницата предполагаше хладен и нарочен, по-скоро женски умисъл.