Лора Джо Роуланд
Иредзуми (15)

Глава 15

Из Едо кънтеше лай на кучета, нощта обгръщаше града с мразовит мрак, гасеше светлините и опразваше улиците. Лунната светлина бе превърнала река Сумида в ивица разтопено сребро. В края на един кей далеч нагоре по течението имаше беседка. От извитите краища на керемидения й покрив висяха фенери и осветяваха флаговете с герба на Токугава и издяланите в каменните стени позлатени дракони. Войници стояха на пост край павилиона, за да охраняват спокойствието и уединението на единствения й обитател. Вътре Янагисава седеше върху покрития с татами под и проучваше официални документи на трепкащата светлина на лампите. Останките от вечерята му се намираха върху един поднос отстрани; от мангал с дървени въглища се издигаше дим и излизаше навън през покрити с тънка решетка прозорци. Това бе любимото място на Янагисава за тайни срещи — далеч от замъка и от всички възможни шпиони. Тъкмо бе изслушал доклада на двама мецуке, които току-що се бяха върнали от задачи в провинцията. Сега очакваше последния си посетител, който трябваше да му донесе новини по най-важния въпрос — за хода на плана му срещу сосакан Сано.

По кея се разнесоха гласове и стъпки. Янагисава захвърли документите на покритата с възглавница пейка и стана. Надникна през прозореца и видя пазач, който съпровождаше дребна фигура по пътеката към павилиона. Янагисава се усмихна, когато разпозна Шичисабуро, облечен в ярките си театрални одежди от брокат. Нетърпението ускори ударите на сърцето му. Той рязко отвори вратата и в помещението нахлу студен въздух.

Шичисабуро вървеше нагоре по кея с церемониална грация, все едно излизаше на сцената на театър Но. Щом видя своя господар, очите му засияха, той се поклони и запя:

Сега ще представя танца на луната,

ръкавите ми са пълзящи облаци.

И с песен ще излея радостта си —

отново и отново, докато трай нощта.

Това бе цитат от пиесата „Кантан“^[1] на великия Дзеами Мотокийо^[2] за един китайски селянин, който си представя как се възкачва на императорския трон.

Янагисава и Шичисабуро често се забавляваха, разменяйки си реплики от някоя любима драма. Като чу любимата си песен от тази пиеса, дворцовият управител се разчувства и топлината на желанието изпълни цялото му тяло. Момъкът бе изкусен актьор и тъй поразително красив, но на този етап деловата работа стоеше преди удоволствието. Янагисава дръпна Шичисабуро в беседката, затвори вратата и попита:

— Изпълни ли нарежданията, които ти дадох снощи?

— О, да, господарю мой.

На светлината на лампата лицето на младия актьор излъчваше щастие. Присъствието му изпълваше помещението със свежия сладък мирис на младостта.

— Имаше ли някакви трудности да се озовеш вътре?

— Никакви, господарю мой — отвърна Шичисабуро. — Следвах указанията ви. Никой не ме спря. Беше безупречно.

— Успя ли да намериш, каквото трябва? — независимо от факта, че бяха сами, Янагисава съблюдаваше обичайната си практика да говори предпазливо.

— О, да. Беше точно там, където ми казахте.

— Някой видя ли те?

Младият актьор поклати глава.

— Не, господарю мой, бях много внимателен — устните му трепнаха в дяволита усмивка. — А дори и да са ме видели, никой не би ме познал, нито би разбрал какво правя.

— Да, наистина — Янагисава също се усмихна. — Къде го сложи? — актьорът се вдигна на пръсти и прошепна отговора си в ухото на дворцовия управител. Той се изкиска: — Великолепно! Блестящ си!

Шичисабуро плесна весело с ръце.

— Не, ваша светлост, вие сте блестящ. Сосакан Сано със сигурност ще се улови в капана! — но после съмнение набразди по детски гладкото му чело: — Ами какво ще стане, ако случайно го пропусне?

— Няма — отвърна убедено Янагисава. — Зная как мисли и как действа Сано. Ще постъпи точно както съм предвидил. Но ако по някаква причина не го стори, лично ще му помогна… — Янагисава отново се изкиска. — Не е ли забавно? Единият ми съперник предоставя на другия оръдието за унищожението и на двамата. А ние трябва само малко да почакаме… А! Сещам се как по-приятно да прекараме времето си, докато чакаме. Ела тук.

Янагисава хвана Шичисабуро за ръката и го придърпа към себе си. Но момчето се отдръпна.

— Почакайте, господарю. Имам една изненада за вас. Ще ми позволите ли? — и с изкусителна усмивка развърза пояса си и го пусна на пода. Бавно и тържествено съблече горното си кимоно, смъкна широките си панталони, пусна ги на пода и ги прекрачи. Янагисава го гледаше като упоен — никой не умееше да се съблича с такава безупречна грация. Нямаше търпение да види каква нова еротична наслада му е приготвил актьорът. Очите на Шичисабуро сияеха възбудено. После смъкна бавно бялата си долна роба и я остави да се свлече на пода. Победоносно протегна ръце и се остави на щателния оглед на Янагисава. Дворцовият управител ахна; сърцето му сякаш спря. Пресни разрези бяха белязали гърдите на момъка — все още кървящи, зловещи на фона на бледата гладка кожа. Най-жестокият от тях прорязваше зърното на лявата му гръд. Друг преминаваше през пъпа му и се губеше в превръзката на слабините му. Момъкът изглеждаше като жертва на жестоко нападение. — Направих го за вас, господарю мой! — възкликна Шичисабуро. — За да покажа, че съм готов да понасям болка и да страдам за вас!

Ритуалното самоосакатяване, изпълнено с мечове или кинжали, бе древна практика, прилагана от векове. Чрез нея самураите любовници даваха израз на своята вярност и взаимна отдаденост. Янагисава бе поласкан от старанието на актьора да му достави удоволствие. Разсмя се и каза:

— Добре си се справил!

Шичисабуро коленичи. Взе ръката на Янагисава и я притисна върху раната на гръдта си. Кожата му сякаш гореше.

— С кръвта си се вричам във вечна любов към вас, господарю мой — прошепна младежът. Очите му пламтяха от страст — истинска, неподправена.

Смехът заглъхна в гърлото на Янагисава. Слисан, той възкликна:

— Ама ти май говориш сериозно? — дълбоко в него нещо се разтърси. — Всичко, което казваш за чувствата си към мен, е истина. Не играеш. Убеден си във всяка своя дума.

Момъкът кимна.

— В началото играех — призна той. — После започнах да се влюбвам във вас — усмивката му бе изпълнена с любов и копнеж. — Вие сте тъй красив и силен, тъй интелигентен и могъщ. Вие сте всичко, което искам, което бих си пожелал да бъда. Бих направил всичко за вас!

Порой от чувства заля Янагисава. Първо дойде недоверието, че някой може да направи такъв жест на саможертва в негово име. Очите му се изпълниха със сълзи — сълзи, за които смяташе, че са пресъхнали след погребението на брат му, но които се бяха събирали в огромния язовир на самотата. Дарът на Шичисабуро го трогна до дъното на душата му. Изпита желание да прегърне момъка и да изхлипа благодарността си, да почувства прегръдката на ласкавите му ръце, да смъкне щитовете от вкамененото си сърце… И тогава през разстоянието на времето той дочу гласа на баща си: „Недостоен да бъде мой син.“ И си спомни ударите с дървената сопа. Отново се почувства жалък и недостоен за любов. Припомни си, че вече е най-могъщият след шогуна, а Шичисабуро е само някакъв прост селянин. Що за безразсъдство — да си позволява да обича владетеля на Япония? Копнежът и признателността на Янагисава се превърнаха в ярост. Той отдръпна ръката си от Шичисабуро:

— Как смееш да се държиш към мен тъй непочтително? — и зашлеви момъка. Актьорът ахна изумен; обида изпълни очите му. — Никога не съм ти заповядвал да ме обичаш! Как смееш! — изкрещя дворцовият управител. Любовта правеше човек уязвим и зависим; тя носеше само нещастие. Родителите му бяха поругали детските му усилия да им угоди и да спечели любовта им и с това му бяха причинили повече болка, отколкото с побоищата. Любовта на Шичисабуро носеше същата заплаха, освен ако не предотврати опасността веднага. — Аз съм твой господар, а не любовник! — гласът му прозвуча дрезгаво от усилието да овладее противоречивите си емоции. — Покажи някакво уважение! Поклони се! — той замахна с ръка и удари коленичилия момък. Шичисабуро се просна на пода.

— Съжалявам, господарю! — изхлипа той. — Не съм искал да ви обидя. Мислех, че онова, което сторих, ще ви достави удоволствие. Гомен насай, хиляди извинения, простете!

Шичисабуро се повдигна на лакти. Дворцовият управител го удари в челюстта и момъкът падна отново. После грубо разкъса препаската около слабините му, съблече собствената си роба, притисна младия актьор с лице към рогозката, и започна да го обладава.

— Сега ще ти покажа кой е господарят и кой робът! — крещеше Янагисава между тласъците.

Шичисабуро избухна в сълзи.

— Ако това е угодно на моя господар, повече никога няма да говоря за любовта си — извика той. — Нека забравим случилото се! — но вече не можеха да се върнат назад; всичко се бе променило. Янагисава обсипа с юмруци гърба му. Момъкът стенеше, но без да се съпротивява, и с това още повече вбеси дворцовия управител. — Можете да правите с мене… каквото пожелаете — изплака Шичисабуро между стенанията си. — Аз приемам… болката. Дори и ако не желаете… моята любов… аз съм ваш завинаги. Ще направя… всичко за вас!

И Янагисава изведнъж осъзна какво трябва да стори — да приключи връзката си с Шичисабуро веднъж завинаги. Иначе рано или късно щеше да се поддаде на емоциите си, а това би означавало да рухнат властта му, усилията му, самият той.

Но засега актьорът все още му беше твърде полезен и може би отново щеше да има нужда от услугите му.