Лора Джо Роуланд
Иредзуми (21)

Глава 21

Сано слезе от лодката, която го бе прекарала през река Сумида до Фукагава — родното място на Харуме. Разположено при устието на реката, там, където се вливаше в залива Едо, предградието се простираше на мястото на някогашни блата и все още областта не се смяташе за особено благонадеждна. Сано мина покрай складове с мирис на борова дървесина, сусамово масло и хошика — тор от сардини. Край главната улица, която водеше към параклиса Томиока Хачиман, бе разположен оживен търговски район. На нея се намираше и Ока Башо нелегално съществуващ квартал на евтини незаконни проститутки. Наоколо гъмжеше от чайни и странноприемници; там бяха и най-добрите гостилници с морски продукти.

Щом чу храмовата камбана да бие пладне, Сано осъзна, че е гладен. Влезе в известната гостилница Хирасей, разположена отвън при самите порти на храма. Хапна суши със зеленчуци, ориз и пъстърва на скара. После каза на собственика:

— Търся една проститутка — казва се Синя Ябълка. Знаете ли къде мога да я намеря?

Собственикът поклати глава:

— Не познавам никого с това име. Попитайте в храма.

Сано се отправи към храма Хачиман — облицованият му с мед покрив се извисяваше над улицата като огромен самурайски шлем, а зад високите му каменни стени се гушеше параклисът Етай, чиито свещеници съхраняваха регистър на всички, които бяха живели във Фукагава.

— Истинското й име бе Ясуко — каза старият свещеник в параклиса при гробището, където Сано най-сетне бе открил майката на Харуме — под обрасла с мъх надгробна плоча в района за бедняци. Синя Ябълка бе починала преди дванайсет години. — Дойде тук да търси подслон по време на наводненията. Спомням си я добре. Повечето незаконни проститутки нямат на кого да разчитат, нямат постоянни клиенти, но Ясуко бе красива и много търсена. Работният й прякор идеше от синкавия белег по рождение върху китката й — с форма на ябълка. Беше доверчива, често се татуираше с имената на краткотрайните си любовници. Когато подготвях тялото й за кремация, видях йероглифи между всичките й пръсти — и на ръцете, и на краката… Ясуко спечели чувствата на Джимба от Бакурочо, дошъл във Фукагава по работа — продължи свещеникът. — След като се роди детето, той редовно й изпращаше пари. После Синя Ябълка се разболя. Загуби красотата си и по-заможните си клиенти. Обслужваше бивши престъпници и дори ета, за да припечели за купичка ориз. Когато се помина, аз взех детето, тогава шестгодишно, в нашия приют. После се свързах с Джимба. Той отведе момиченцето при себе си в Бакурочо… Често се питах какво ли е станало с нея — свещеникът въздъхна. Когато Сано му обясни, благото му лице се натъжи: — Каква трагедия! — после добави: — И все пак вероятно Харуме се е радвала на по-добър и по-дълъг живот, отколкото ако беше останала във Фукагава и беше станала незаконна проститутка…

Сано никога не се бе замислял всъщност колко малко професии имаше за жени — съпруги, прислужници, монахини, наложници, проститутки, просякини. С неудобство си представи Рейко с отчаяния й опит да се освободи от тези ограничения. Благодари на свещеника и побърза да излезе от параклиса. И макар да съжаляваше за времето, изгубено в това пътуване, не можеше да се освободи от усещането, че бе научил нещо важно както за разследването, така и за собствения си, озовал се в задънена улица брак.

Областта Бакурочо бе разположена на север от Едо между търговския квартал Нихонбаши и река Канда. Там се намираше най-голямото тържище за коне и сега Сано яздеше редом с коняри, които караха стоката си. Мина край една представителна къща, в която живееха васали на шогуна, пратени тук да се грижат за земите на господаря си. Селски странноприемници подслоняваха провинциални служители, дошли в града да си купят коне или по някаква работа с управителите. Известният терен за стрелба с лъкове служеше като прикритие за един незаконен публичен дом. Ниски дървени сгради помещаваха бакалии, чайни, магазин за седла и ковашка работилница, където яки мъже ковяха подкови. Носачи разнасяха бали сено, а работещи като улични чистачи ета събираха тор. Сано зави покрай един магазин за конски такъми и слезе пред конюшните на Джимба. Герб, изобразяващ галопиращ кон, красеше портите.

Един от помощниците избърза навън да го посрещне с поклон.

— Добър ден, сосакан сама. Нов кон ли си търсите?

— Дошъл съм да се видя с Джимба — отвърна Сано.

— Разбира се. Влезте.

Помощникът пое поводите на коня от Сано и го въведе в най-голямата конюшня в Бакурочо. Островърхи керемидени покриви увенчаваха чудесното семейно имение на Джимба — двуетажно, със старинни хоросанови стени, прозорци с фини решетки, балкони с парапети, помещения за прислугата в задната част. Доста по-различно от бедняшкия квартал във Фукагава, където се бе родила Харуме, реши Сано. Дали бе понесла трудно промяната?

Срещу имението се простираха огражденията за добитъка. Около тях за колове бяха завързани сламени чучела. През отворените врати се виждаха коняри, които разчесваха конете. Помощникът отведе Сано при една клетка, където край един сив жребец с тъмни петна стояха трима самураи. Огромен мъж, облечен в тъмнокафяво кимоно и широки панталони, държеше животното за главата.

— По устата му можете да разберете, че е здрав — каза Джимба и разтвори челюстите на животното, които откриха огромни зъби. Дебелите пръсти на търговеца действаха умело. Когато Сано се доближи, той вдигна поглед и щом го позна, лицето му се озари от доволна усмивка. — А, сосакан сама. Радвам се да ви видя отново… — четирийсет и пет годишният Джимба изглеждаше як като конете си. Дебел, жилест врат крепеше четвъртитата му глава. В косата му, опъната назад над оплешивяващото чело и завързана на тила, се виждаха само няколко бели косъма. В грубите му черти и смуглия му тен Сано не можа да открие някаква прилика с Харуме. Джимба се ухили и показа три счупени предни зъба — вечен спомен за единствения път, когато някой кон се бе оказал по-добър от него. — Поздравления за женитбата ви. Готов ли сте да умножите своя клан? Ха-ха. С какво мога да ви помогна днес? — той остави помощника си да довърши продажбата и поведе Сано надолу покрай редицата от клетки. — С някой добър състезателен кон може би? Да впечатлите приятелите си в замъка Едо. Ха-ха.

Сано бе постоянен клиент в конюшнята заради добрата стока — силни, здрави, бързи и надеждни животни. Търговецът не му беше симпатичен, но предлагаше добро качество на добра цена и никога не се пазареше.

— Тук съм заради дъщеря ви — каза Сано. — Разследвам смъртта й и трябва да ви задам няколко въпроса. Разрешете ми преди това да изразя съболезнованията си… — Джимба пристъпи ядно към оградата на обора, заби юмрук в нея и тихо изруга. Мрачна гримаса бе заменила обичайното му весело изражение. Той се втренчи в тримата коняри, които подготвяха един кон за пробна обиколка с цялото му бойно снаряжение. Те нагласиха на гърба му дървено седло и после поставиха юздите. Сано продължи, за да успокои гнева му: — Ще направя всичко възможно, за да предам убиеца й на правосъдието…

Джимба махна с ръка:

— Голяма работа. Вече я няма и нищо не може да я върне. Похарчих толкоз труд и пари по нея, обличах я с хубави дрехи, наех й учители по музика, писане и маниери. Виждах, че има възможности, нали разбирате… познавам ги тези работи… ха-ха… Харуме се харесваше на мъжете… Приличаше на майка си. Беше най-добрият ми шанс да се сродя с Токугава… — Сано слушаше объркан коравосърдечните приказки на търговеца за дъщеря му. За него тя очевидно бе просто поредният добитък за продан. В обора конярите сложиха на коня доспехи и стоманен шлем с формата на озъбена глава на дракон. Двама самураи помогнаха на клиента да облече ризница и да постави на краката си предпазители, а на главата — шлем. — Миналата зима двама пратеници на шогуна дойдоха тук да купуват коне — продължи Джимба. — Споменаха, че търсят нови наложници за негово превъзходителство, и аз им предложих Харуме. Те я отведоха и ми платиха цели пет хиляди кобана^[1].

— Ако беше родила наследник на негово превъзходителство, сега щях да бъда дядото на следващия шогун… ха-ха… — Сано бе отвратен от алчността на Джимба, който бе изтъргувал дъщеря си, за да се сроди с Токугава. Но пък нима съдията Уеда не бе омъжил дъщеря си за Сано със същото намерение? Така или иначе, жените служеха за задоволяване на мъжките прищевки и амбиции. И макар че Рейко бе интелигентна и храбра, хората винаги щяха да я преценяват според ранга и способността й да ражда деца. Сано започна да проумява раздразнението й. Търговецът продължи замислен: — Сега, след като Харуме е мъртва, няма никога да си върна вложените пари… Но пък ако откриете кой е убиецът, ще го принудя да ме компенсира за загубите ми!

Сано прикри отвращението си от користолюбието на Джимба.

— Ще е нужно да ми помогнете. Каква беше Харуме? Имам предвид като характер.

— Ами като всяко друго момиче, предполагам… — Джимба наблюдаваше как конярите поставят облечения в доспехи ездач на гърба на коня. — Когато я доведох тук, беше мъничко тъжно същество. Не разбираше, че майка й вече я няма, нито защо я отвеждам далеч от всичко, което й е познато. Липсваха й приятелите — децата от бедняшкия квартал на Фукагава. Така и не свикна с това място — после с крива усмивка добави: — А аз изобщо не бях споменавал пред жена си за Синя Ябълка, нали разбирате. И после изведнъж това дете се озова тук. Тя беше бясна. Другите ми деца я дразнеха, подиграваха я, че е дъщеря на курва. Дружеше само със слугините. Но й забраних, исках да я откъсна от нисшите класи… Когато стана на единайсет, момчетата започнаха да се навъртат наоколо. Тя ги привличаше като разгонена кобила, ха-ха. На майка си приличаше, пущината… — смътна тъга смекчи чертите на Джимба. Може би по някакъв свой начин той бе обичал Синя Ябълка. Харуме започна да се измъква нощем от къщи. — Трябваше да наема една възрастна жена да я държи под око, че да не вземе да забременее от някое селско момче. Когато стана на четиринайсет години, взе да получава предложения за женитба от богати търговци. Аз обаче знаех, че мога да постигна повече с нея…

Сано си представи самотното й детство и изпита жал. Отритната в Бакурочо, тя бе попаднала в подобно положение и във вътрешното крило. По-рано бе намирала утеха в компанията на своите обожатели. Очевидно така бе продължила и през месеците, прекарани в замъка.

— А… онези селяни, които е познавала… Поддържала ли е връзка с някои от тях, след като се премести в замъка Едо?

— Не виждам как би могла, щом постоянно са я държали под ключ…

Въпреки това Харуме бе успявала да се измъква за среща с даймио Мияги. Пък и един селянин не би имал достъп до мастилница…

— Да сте виждали дъщеря си напоследък, или да сте получавали някаква вест от нея?

Върху лицето на търговеца на коне се изписа неудобство.

— Да… Преди около три месеца получих съобщение от нея. Умоляваше ме да я измъкна от Едо. Каза, че се страхува. Май се бе скарала с някого… не си спомням точно. Във всеки случай смяташе, че ще й се случи нещо лошо, ако не си тръгне веднага.

Сърцето на Сано заблъска учестено в очакване, примесено с боязън.

— Каза ли от кого се страхува?

Джимба запримигва бързо, мускулите на гърлото му се свиха в спазъм. Накрая отвърна:

— Не. Мислех, че й е мъчно за вкъщи или не й харесва да дели ложе с шогуна, затова е измислила тази история… Понякога на кобилката й е нужно време, за да свикне с новата конюшня. Ха-ха — смехът му прозвуча като мрачен кикот. — Не исках да връщам парите или да моля шогуна да освободи Харуме. Това щеше да обиди негово превъзходителство. За нищо на света повече не бих си имал работа с Токугава! Хората пък щяха да решат, че е по нейна вина. После как щях да й намеря съпруг? Щеше да ми е в тежест до края на дните си! — оправдаваше се търговецът на коне. — Затова не й отговорих. Не си направих труда да разбера дали наистина някой се опитва да й причини зло. Мислех си, че като не й обърна внимание, тя ще продължи да изпълнява дълга си, без да се оплаква повече.

— Запазихте ли писмото? Може ли да го видя?

— Не беше писмо. Един вестоносец от двореца ми го предаде устно — на въпроса, кой е бил този вестоносец, Джимба отвърна: — Не разбрах как се казва. И не помня как изглеждаше.

Сано знаеше, че в замъка Едо има неколкостотин вестоносци. Да се открие точно този, можеше да се окаже твърде трудно, а и едва ли той би си спомнил за станалото по-добре от Джимба. Беше уверен, че съобщението на Харуме не е било просто хитрина. Тя наистина е имала враг, достатъчно отмъстителен и властен, за да й навреди. От всички заподозрени кой най-добре отговаряше на описанието?