Лора Джо Роуланд
Иредзуми (20)

Глава 20

Отряд конни самураи яздеха по широкия път в западните покрайнини на Едо. Гербът на Токугава — тройна ружа, украсяваше всички принадлежности на конете и носените от ездачите знамена. Следваше ги голям черен паланкин, а в рамките на отворените му прозорци се очертаваха две лица. Господарката Кейшо, чиято двойна брадичка се поклащаше в ритъм със стъпките на носачите, се взираше навън в пейзажа.

— Красиво! — възкликна тя, наслаждавайки се на червеникаво златистите багри на близкия лес и на обгърнатите в мъгла хълмове отвъд. Върху лицето й, разкрасено с пудра и руж, грееше усмивка. Точно отпред й липсваше един зъб. — Нямам търпение да видя мястото на бъдещия приют за кучета на Токугава. Пристигаме ли вече?

Мъжът, седнал срещу нея в носилката, наблюдаваше внимателно майката на шогуна. Имаше красив профил, високо чело, дълъг нос, очи с тежки клепачи и пълни, извити устни като статуя на Буда. Обръснатият му скалп подчертаваше добре оформените кости на черепа му. Четирийсет и две годишният свещеник Рюко бе компаньон и духовен водач на господарката Кейшо вече над едно десетилетие. Връзката му с нея го издигна до най-високия ранг в духовенството на Япония и го превърна в неофициален съветник на шогуна. Рюко бе предложил този излет под предлог, че е необходимо да се упражни надзор над строежа на кучешкия приют, но всъщност таеше друг, доста по-личен мотив. Искаше да поговорят за убийството на Харуме, от чието разследване зависеше бъдещето на връзката им.

— Скоро пристигаме — отвърна свещеникът и грижовно подпъхна краищата на завивките под господарката Кейшо, за да я сгрее по-добре. Тя се разтапяше от вниманието и ласките му.

След малко паланкинът свърна на един завой и Рюко нареди на носачите да спрат. На изток нивята стигаха до малко селце, а отвъд него градът, невидим под тежкия плащ на мъглата, се простираше чак до река Сумида. На западната страна на пътя обширната гора бе превърната в пустош, осеяна с неравни пънове. Дървосекачите поваляха дървета, а звънът на брадвите им отекваше над хълмовете. Селяни режеха трупите и кастреха клоните надзиравани от самураи. Екип архитекти умуваха над листове хартия с планове. Сладкият остър мирис на мокри стърготини изпълваше въздуха. Господарката Кейшо възкликна с възхита:

— Прекрасно! — облегната на ръката на Рюко, тя прекоси пътя и пое към строителната площадка. Рюко бавно я разведе из строежа, като подробно й обясняваше къде какво ще бъде построено. — Великолепно! — възкликваше от време на време господарката Кейшо и клатеше одобрително глава.

Докато правеха обиколката, свещеникът се опитваше хем да угоди на партньорката си, от чиито капризи и прищевки зависеше съдбата му, хем пък да преследва собствените си цели и интереси. Останал сирак на осемгодишна възраст, Рюко бе пристигнал в Едо да си търси щастието. Бе намерил подслон в храма Зоджо, където получи образованието си и на петнайсет години даде обет да се посвети на боговете. Но трагичното му детство бе предопределило две противоположни черти в характера му — като предан будист Рюко желаеше духовното просветление, но като земен човек жадуваше за власт и богатства. Ненавиждаше бедността до дъното на душата си. Никога нямаше да забрави трудностите на селския живот, робския труд на къра, вечно оскъдната храна и недоимъка. И днес ясно помнеше мириса на калта, в която се бе проснал, докато преминаваше кортежът на местния даймио. Владетелят Курода и неговите васали яздеха коне с великолепни сбруи. Лицата им бяха затлъстели, дрехите и снаряжението им — невъобразимо скъпи. Пребиваха или намушкваха всеки, който не успееше навреме да падне по очи на земята, за да изрази почитта си. Как само искаше да бъде като тях, а не беден селски момък! Бе станал свещеник, за да се грижи за бедни и сираци и наистина за кратко време си спечели репутацията на човек всеотдаен и милостив. Бедните го боготворяха, а вишестоящите го възхваляваха, че извисява образа на кастата им. Рюко се молеше все по-дълго и все по-страстно да бъде спасен от гибелната си човешка страст; отдаваше се на огромна благотворителна дейност. Но в същото време използва естествения си нюх към политиката, за да се издигне в храмовата йерархия. И тогава срещна господарката Кейшо. Сега той се обърна към своята покровителка:

— Елате да си починете, господарко моя — той я настани на един дънер далеч от ескорта, който ги чакаше. — Можем да гледаме работата от тази страна и да си побъбрим малко, преди да се върнем в замъка Едо.

С въздишка на облекчение Кейшо се настани на пъна.

— Толкова си внимателен, скъпи. За какво искаш да говорим?

Рюко вдъхна познатия мирис на парфюм, тютюнев дим и старост. Бяха заедно от толкова отдавна. Той бе научил наизуст нуждите й, навиците й, предпочитанията й — цялата информация, необходима, за да й угажда. И все пак доколко познаваше най-могъщата жена в Япония? С носталгия, изострена от настоящата опасност, си припомни деня, в който се бяха запознали. Токугава Цунайоши току-що бе обявен за шогун и Кейшо бе дошла в храма Зоджо да се помоли за дълго и успешно управление на своя син. Тя бе забелязала Рюко сред останалите свещеници — тогава той се отличаваше с несъмнена красота и привлекателност. Запознаха се и тя го хареса много. Не след дълго той стана личният й духовен наставник; премести се от храма Зоджо в замъка Едо, за да бъде на нейно разположение всеки път, когато тя имаше нужда от него. Нито я обичаше, нито я желаеше — та тя беше с двайсет години по-възрастна! — но щедростта й лично към него и към целия му монашески орден зависеше изцяло от сексуалните му умения. Ето защо търпеливо понасяше настроенията й, съобразяваше се с изискванията й, ласкаеше суетата й. Но отвъд финансовия си интерес Рюко усещаше мъчително родство с господарката Кейшо — и двамата бяха хора от простолюдието, издигнали се до неочаквани висини. Затова й бе искрено благодарен, че му дава всичко, от което той имаше нужда — богатство, власт, духовно удовлетворение и възможност да върши добро. Връзката им се радваше на значително дълголетие — бяха прекарали заедно почти десет години. Но след убийството на Харуме бъдещето им вече изглеждаше несигурно.

— Моите източници ми докладват, че сосакан Сано се… престарава в разследването на убийството… — каза колебливо Рюко. — Помощниците му са плъзнали навсякъде из вътрешното крило, а васалът му Хирата е открил откъде е отровата… Кушида е под домашен арест, но още не е обвинен… Този Сано явно не бърза да приключи разследването. При тези обстоятелства човек вероятно би трябвало да е особено предпазлив.

— О, да, Сано е много прецизен в работата си — каза господарката Кейшо. — На мен повече ми харесва Хирата… — тя се изкиска. — Мисля, че и той ме харесва.

Как може да е тъй лекомислена в подобен критичен момент! Рюко прикри нетърпението си и каза:

— Господарке моя, разследването на Сано може да попадне на сведения, уличаващи… всеки. Никой не е застрахован… — майката на шогуна го изгледа с недоумение и той си наложи да бъде по-директен. — Вие сте в опасност!

— Аз ли? Но аз няма защо да се страхувам…

Озадачен, Рюко се взря в простодушието й лице. Смяташе, че след всичките тези години можеше безпогрешно да разгадава смисъла на думите й, но сега не беше в състояние да определи дали казва истината.

— Вашата връзка с Харуме беше… нека кажем… не съвсем невинна — припомни й той.

Тя избухна във весел смях, който премина в пристъп на кашлица, и Рюко трябваше да я потупа по гърба, за да може тя да продължи.

— О, скъпи мой, ти си такъв моралист! Какво значение има, че понякога двете с Харуме се развличахме с малко креватен спорт? Навярно никой не смята, че това има нещо общо с убийството й!

Разбереше ли, сосакан Сано щеше да реши, че има! Или тя бе нагласила всичко така, че той никога да не научи?

— Вие му разрешихте достъп до вътрешното крило… — каза Рюко. — Доста неразумно, бих казал. Може би трябва да възпрепятстваме разследването, преди да е станало късно…

С гримаса на раздразнение Кейшо махна с ръка, отхвърляйки предложението.

— О, нека Сано разследва каквото си иска. Мен какво ме засяга? Аз не съм убийца. Невинна съм!

„Наистина ли?“, помисли си Рюко. За Кейшо се знаеше, че нееднократно се бе влюбвала до полуда в млади мъже и в жени… като Харуме. Те никога не успяваха да задоволят ненаситната й нужда от обожание и когато връзката им се изчерпеше, господарката Кейшо изпадаше в пристъп на ярост. И понякога ставаше отмъстителна. Два инцидента не даваха мира на Рюко. Единият бе свързан с младата наложница Праскова, а другият — с един пазач в двореца. И двамата бяха изчезнали внезапно от замъка Едо, след като бяха разочаровали майката на шогуна. Информаторите на Рюко му бяха донесли, че Кейшо се оплакала от любовниците си на върховното командване на Токугава. При все това никой не знаеше къде бяха отишли Праскова и пазачът и дали въобще са живи. Рюко предполагаше, че господарката Кейшо е заповядала да ги убият. Ако Сано научеше за това, щеше да реши, че Кейшо си е отмъстила и на Харуме!

— Сокушицу Харуме прекарваше доста време в спалнята на негово превъзходителство — отбеляза Рюко. — Ами ако е забременяла?

Озадачена, господарката Кейшо възкликна:

— Ами нали точно това искаме със сина ми!

— Нека го кажа по друг начин — Рюко закрачи наоколо, като се опитваше да възвърне по изчерпаното си търпение. — Какво смятате, че ще ви се случи, ако се роди наследник?

Кейшо се разсмя.

— Ще стана най-щастливата баба на света!

— Не! Ако Харуме бе родила наследник на негово превъзходителство, тя щеше да стане негова официална съпруга и да ви измести като най-вишестоящата жена в Япония.

— Но това е само формално… Аз съм майката на Цунайоши. Никоя друга жена не може да ме измести от сърцето му. Той е зависим от мен!

— Да, но не приема с радост отговорността да бъде шогун — каза Рюко, като съзнателно избягна въпроса, доколко и дали въобще Токугава Цунайоши ръководеше държавата. — Той по-скоро би искал да се занимава с религия или с театър. „Или с момчета“, добави мислено, но не посмя да го изрече. — С появата на наследник приемствеността ще бъде осигурена и негово превъзходителство може да използва това като извинение да се оттегли и да назначи регентски съвет, който да оглави правителството, докато синът му навърши пълнолетие…

Господарката Кейшо сбърчи физиономия в израз на непреклонност.

— Изключено! Синът ми няма да се оттегли, преди смъртта да го отведе от този свят. И не се нуждае от съвет, за да управлява, защото има мен!

— Моля ви, господарке моя. Размислете! Ако се роди наследник и вашият син се оттегли от властта, кой ще има повече влияние върху регентския съвет? Вие, майката на бившия шогун, или тя — майката на онзи, който тепърва ще стане върховен диктатор? Ако Харуме беше жива, вие щяхте да загубите привилегиите, властта и положението си на управляваща вътрешното крило. Сосакан Сано ще се сети за това, ако вече не го е сторил. И вие ще се превърнете в основен заподозрян!

Лицето на господарката Кейшо придоби хитро, пресметливо изражение, каквото Рюко не бе виждал до този момент. Дали най-сетне бе осъзнала несигурното си положение? Или през цялото време е била наясно? Кейшо бавно се обърна към Рюко. От изражението й бе изчезнала и най-малката следа на добродушна наивност.

— Кажи ми, скъпи — рече тя едва чуто, а погледът й се впи в свещеника. — Разследването на убийството ли те тревожи тъй силно заради мен или заради собственото ти положение? Какво се опитваш да постигнеш?

Думите й му подействаха като шок. В крайна сметка Рюко бе прочут както с благотворителността си, така и с пословичната си алчност. Без съмнение Сано би могъл да реши, че свещеникът е убил Харуме, за да защити господарката Кейшо и едновременно с това — собственото си положение. В съзнанието му се мярна кошмарна представа — как го откарват на мястото за екзекуции. Но въпреки моментното объркване съзря начин, как да извлече полза от неочаквания обрат на разговора.

— О, господарке моя — той сведе глава. — Толкова се боя, че сосакан Сано може да разбере какво сторих…

Кейшо реагира точно както Рюко бе предвидил. Тя го сграбчи в обятията си и заяви:

— Не ме интересува какво си направил, щом си го извършил заради мен! — Рюко спотаи усмивката си в пазвите на Кейшо. Нека вярва или да се преструва, че вярва… че той е убиецът на Харуме, ако това е цената на нейното съучастничество! — Докато съм жива, и косъм няма да падне от главата ти! — и тя го потупа по обръснатия скалп. После се изкиска на сполучливата си шега и каза: — Студено ми е, хайде да се връщаме! Остави на мен да се оправям със сосакан Сано. Няма за какво да се тревожиш, скъпи мой.