Лора Джо Роуланд
Иредзуми (3)

Глава 3

Портите към къщата на Сано в административния район на двореца Едо бяха широко отворени и отвсякъде прииждаха носачи, натоварени със сватбени подаръци — все от изтъкнати граждани, които се надяваха да спечелят благоразположението на сосакан. Слугите стоварваха вързопите в къщата, там ги разопаковаха и подреждаха, а от кухнята се носеха най-апетитни миризми. Икономът надзираваше последните приготовления около жилището на младоженците. Няколко души от отряда помощници на сосакан сновяха между конюшните и предната част на къщата, влизаха и излизаха през портите и се суетяха около складовите помещения.

Далеч от шума на тази целенасочена дейност, Уеда Рейко, все още пременена в бяло сватбено кимоно, бе коленичила в стаята си сред пълните с личните й вещи сандъци, които бяха донесени от бащината й къща. Наскоро ремонтираната стая ухаеше приятно на нови татами^[1], стената бе украсена с цветно изображение на гора с птици, а в ъгъла се кипреха черна полирана тоалетка, изписан параван и шкаф, инкрустиран със златни пеперуди.

Следобедното слънце огряваше стаята през защитените с решетки хартиени прозорци и припичаше приятно, но всичко това, както и фактът, че вече живее в двореца Едо — цел на всяка дама от нейното съсловие, — не бяха в състояние да разсеят скръбното чувство, което я терзаеше.

— Ето ви и вас, млада господарке! — в стаята нахлу Осуги, бавачката на Рейко, която бе дошла в двореца заедно с нея. Закръглена и усмихната, Осуги изгледа Рейко загрижено: — рееща се из облаците, както обикновено.

— А какво друго да правя? — попита Рейко тъжно. — Пиршеството бе отложено. Всички си отидоха. А и ти ми каза да не разопаковам, защото вече имам прислуга и щяло да направи лошо впечатление, ако свърша нещо сама.

Рейко се бе надявала, че празненството ще отвлече мислите й от мъката по дома и от страховете й: как ще живее тук завинаги, щом досега не бе напускала бащиния си дом, как ще живее тук с някакъв напълно непознат мъж, как ще живее като робиня на прищевките му, как ще роди децата му?

Бавачката зацъка с език. После поклати глава и се зае да сваля сватбените одежди на момичето — първо бялата роба, а после и червеното долно кимоно. Рейко избра от чеиза си скъпо кимоно с тъмночервени кленови листа на кафяв дървесен фон и го облече. Ръкавите му стигаха едва до ханша й — според изискванията за омъжена жена, — а не до пода както на кимоната, които бе носила до този ден. Осуги прибра дългите й коси в нова, строга прическа. Застанала пред огледалото, Рейко видя как закачливостта на младостта й изчезва, как образът й се състарява от тревога по неизвестното. Необичайното й детство бе отнело желанието й за брак. Тя бе единствено дете на съдията Уеда; майка й бе починала малко след раждането и той не се бе оженил повторно. Можеше да пренебрегне дъщеря си, като я повери изцяло на грижите на бавачка, както биха постъпили повечето мъже в неговото положение, но за магистрат Уеда, Рейко бе единственото, което му бе останало от неговата любима съпруга, и той я обичаше безмерно. А интелигентността на Рейко го бе спечелила завинаги. На четиригодишна възраст тя често ходеше в кабинета му и надзърташе в докладите, които той пишеше. „Какво означава това?“, питаше тя и сочеше един след друг различни йероглифи. Кажеше ли й веднъж как се пише някоя дума, Рейко повече не я забравяше. Скоро вече можеше да чете прости изречения. Все още си спомняше радостта от откритието, че всеки йероглиф си има собствено значение и че една колона от тях изразява цяла мисъл. Рейко бързо изостави куклите и прекарваше дълги часове, изписвайки думи върху големи листове хартия. Баща й непрестанно насърчаваше усърдието й и нае преподаватели да я обучават по четене, калиграфия, история, математика, философия и китайските класици — предмети, които би трябвало да овладее един син. Когато един ден завари шестгодишната си дъщеря да измъква меча му и да го размахва срещу въображаем враг, той нае майстори по бойни изкуства да я обучат в кенджуцу^[2] и в техники за бой без оръжие.

„Една самурайска съпруга трябва да знае как да се отбранява в случай на война“, защитаваше решението си съдията Уеда пред двамата сенсеи, учители, които първоначално отказаха да обучават една девойка. Рейко си спомняше презрителното им отношение към нея и как я караха да се сражава с по-големи и по-силни противници в тренировъчните схватки, за да я откажат от тези чисто мъжки занимания. Но тя не се пречупи. С разпилени коси и изпоцапано от кръв и пот кимоно тя не спираше да размахва дървения си меч, докато противникът й не рухнеше под ураган от удари. Беше събаряла на пода момче, два пъти по-едро от самата нея. Наградата й бе единствено слисаният поглед на сенсея. Рейко обичаше разкази за исторически битки и си представяше, че е на мястото на великите воини Минамото Йоритомо^[3] или Токугава Йеясу^[4].

Партньори на Рейко бяха синовете на бащините й васали; тя презираше останалите момичета, защото според нея бяха слаби и лекомислени същества. Беше сигурна, че като единствено дете на баща си след време ще наследи мястото му като магистрат на Едо, но действителността скоро я излекува от тази илюзия. „Момичетата не стават съдии, такъв е законът“, присмяха й се момчетата от школата по кенджуцу. „Те се омъжват, раждат деца и служат на съпрузите си.“

А и баба й, майката на съдията Уеда, често му натякваше: „Не е правилно да се държиш с Рейко като с момче. Ако не престанеш с тези смешни уроци, тя никога няма да научи какво място й е отредено на този свят. Трябва да бъде обучена на някои женски дейности, иначе никога няма да си намери съпруг.“

Магистрат Уеда направи компромис — не спря уроците й, но нае и учители по шев, икебана^[5], музика и чайна церемония. Въпреки това Рейко не се отказваше от своите мечти. Нейният живот щеше да бъде различен от живота на другите жени — предстояха й безброй приключения, слава и почести.

После, когато Рейко стана петнайсетгодишна, баба й убеди съдията, че вече е време да я омъжи. Първата й миай се състоя в храма Зоджо. Рейко не искаше да се омъжва — това означаваше да си стои вкъщи, докато не получи изрично разрешение от съпруга си, да скучае бездейна и ненужна, докато слугите вършат цялата къщна работа, да се подчинява на мъжа си, да се съгласява с него за всичко, да търпи грубостите или дори нежеланите му ласки… За нея бракът изглеждаше като капан, който трябваше да бъде избегнат на всяка цена. А ето че сега бе омъжена за почитаемия сосакан на шогуна, за когото се разказваха легенди — колко смел и неподкупен бил и как спасил живота на Токугава Цунайоши. Вярно, че след всички предишни миай, в които кандидат-женихите се оказваха скучни, дебели, възрастни, развратни или интелектуално ограничени, но заможни чиновници, Рейко бе загубила надежда да срещне равностоен партньор, но при запознанството си със Сано в околностите на храма Каней сърцето й трепна. Следователят на шогуна бе млад, висок и силен, с благородна осанка, интелигентни очи и топъл глас. И което бе най-важно, водеше разследването на убиеца Бундори! С колко ли интригуващи приключения бе изпълнен животът му? Щом се прибраха у дома, Рейко каза на баща си, че е склонна да приеме предложението. Насрочиха дата за сватбата, но ето че сега, вече като омъжена жена, съмненията й се възобновиха — всички сватбени подаръци изтъкваха ролята й на домакиня и й напомняха, че трябва да се подчинява на своя съпруг. Рейко въздъхна. Книгите и мечовете й останаха в бащиния дом, гостите си отидоха, а Сано хукна да изпълнява някаква важна задача… Само тя остана вкъщи.

Късно ли бе да избяга?

Осуги донесе поднос, върху който бяха подредени, къса бамбукова четчица, керамичен съд и две купи — едната пълна с вода, а другата с тъмна течност.

— Рейко чан, знаеш, че трябва да оцветиш зъбите си в черно. Така повелява обичаят за една омъжена жена като доказателство за вярност към съпруга й. Ела тук! — и тя настани момичето пред тоалетката с огледалото. Осуги топна четчицата в едната купа и нанесе първата линия върху горните й зъби, но капчица от черното багрило падна върху езика на Рейко.

— Пфу! — изплю се Рейко в умивалника. — Как изобщо някой го понася!

Боята, съдържаща туш, железни стърготини и растителни извлеци, бе ужасно горчива.

— Всички го правят, ще го търпиш и ти. Два пъти месечно, за да се поддържа цветът. Сега трябва ти да продължиш и внимавай да не си изцапаш устните или кимоното.

Като правеше гримаси и се давеше, Рейко нанасяше пласт след пласт боя върху зъбите си. Накрая си изплакна устата, изплю течността и вдигна огледалото пред лицето си. Огледа отражението си отчаяна. Мъртвите черни зъби се открояваха драстично на фона на бялата пудра за лице и червилото за устни, подчертавайки и най-малкия дефект на кожата й. С връхчето на езика си тя докосна нащърбения си резец. Едва двайсетгодишна, тя изглеждаше стара… и грозна. Дните й на обучение и тренировки по бойни изкуства бяха безвъзвратно отминали. Надеждата й за романтична любов повехна. Как би могъл съпругът й да я желае за нещо повече от покорна робиня?

Рейко сподави надигащото се в гърдите й ридание и видя, че Осуги я наблюдава със съчувствие. Бавачката й била омъжена едва четиринайсетгодишна за някакъв магазинер, който непрекъснато я биел така, че един ден съседите подали жалба в съда заради виковете й. Делото било гледано от съдията Уеда — той осъдил магазинера на бой, разрешил на Осуги развод и я наел за бавачка на невръстната си дъщеря. Осуги бе единствената майка, която Рейко познаваше. Сега тя прегърна Рейко и промълви тъжно:

— Горкичката ми. Животът ще бъде по-лек, ако го приемеш безропотно — и продължи, насилвайки се да звучи весело: — След това сватбено вълнение сигурно умираш от глад. Какво ще кажеш за малко чай с кифлички с кестенов пълнеж? — бяха любимите на Рейко. — Веднага ще ти донеса.

Бавачката излезе от стаята накуцвайки. Нейният жесток съпруг бе осакатил завинаги левия й крак. В този миг Рейко мислено се зарече да не позволи бракът да осакати собственото й тяло или душа. Няма да остане затворница в тази къща, няма да погребе таланта и амбициите си! Тя стана и взе една наметка от гардероба. После забърза към входната врата, където прислужниците на Сано разтоварваха сватбените подаръци.

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаема господарке? — попита главният слуга.

— Нищо не ми е нужно — отвърна Рейко. — Излизам.

Слугата заяви високомерно:

— Една дама не може да излиза от двореца сама просто ей така. Това е против закона.

Той уреди ескорт от прислуга и войници. Извика един паланкин и шестима носачи и я настани вътре сред пищните меки възглавници. Връчи на командващия ескорта официалния документ, който позволяваше на Рейко да влиза и да излиза от двореца, и се обърна към нея:

— Какво да кажа на господаря Сано, накъде сте се отправили?

Рейко се вбеси. Искаше да се разходи, за да разсее мрачните мисли, а ето че сега я придружаваше антураж от шестнайсет души!

— На гости при баща ми — отвърна тя, приемайки поражението.

От прозорците на паланкина Рейко проследи как ескортът представи пропуска й на охранителния пункт при входа на двореца, после шествието продължи надолу по хълма към кварталите покрай река Сумида. Някъде далеч на запад се мержелееше устремен към небето връх Фуджи^[6].

Минаха през административния район, разположен в Хибия, на юг от замъка Едо, където живееха висшите държавни чиновници. Именно тук Рейко бе изживяла детството си, за чийто край сега скърбеше тъй силно.

В имота на съдията Уеда тя слезе от паланкина и продължи сама, без придружителите си.

— Татко вкъщи ли е? — попита тя една слугиня.

— Да, но в момента гледа дело.

Рейко подмина безшумно административните канцеларии и се затвори в една стая, разположена точно до съдебната зала. Помещението, някогашен килер, беше точно с размерите на една татами. Бе сумрачно и задушно и въпреки това Рейко бе прекарала тук най-щастливите мигове от живота си. През решетестата преграда на една от стените Рейко можеше да вижда и да чува какво става в съдебната зала. Баща й тъкмо изслушваше оправданията и клетвите на някакъв лихвар, че не е убил съдружника си. В такива случаи Рейко често бе прошепвала мнението си през преградата — кой лъже, кой казва истината, кой скрива или премълчава нещо — и неведнъж бе удивявала съдията Уеда с проницателността си. Сега тя не се сдържа и тихо рече:

— Лихварят лъже, татко. Той е ревнувал съдружника си. А сега цялото им състояние остава само за него. Притисни го, той ще се пречупи и ще направи признания.

Съдията се сепна, раменете му се сковаха и той леко извърна глава. После, вместо да разпита обвиняемия, обяви:

— Заседанието се прекратява за малко!

Миг по-късно вратата към стаичката на Рейко се отвори. Баща й я гледаше с тревога.

— Дъще — той я хвана под ръка и я отведе по коридора към личния си кабинет. — Първото ти посещение в родния дом не бива да става преди утрешния ден, а и съпругът ти трябва да те придружава. Знаеш какъв е обичаят. Какво правиш тук сама в този момент? Случило ли се е нещо?

— Татко, аз… — Рейко изхлипа и се притисна в баща си. После изля опасенията си относно брака и тъгата по мечтите си, които не можеше да забрави. Баща й я изслуша със съчувствие, но когато тя свърши и се поуспокои, той поклати глава и рече:

— Не трябваше да те възпитавам така, че да очакваш повече от живота, отколкото е възможно за една жена. Но стореното — сторено. Отсега нататък твоето място е до съпруга ти. Прибери се у дома и бъди благодарна, че не ти се налага да работиш, за да спечелиш за купичка ориз както много други жени, които нямат твоя късмет. Подчинявай се на мъжа си, той е добър човек — и баща й я проводи до външните врати.

Рейко неохотно се качи в паланкина. Потърси с език горчивия вкус на багрилото върху зъбите си и кимна скръбно в потвърждение на мъдростта на баща й. Изведнъж се сепна. Скочи и бързешком се отправи обратно към къщата, но този път към своята стая. Извади от шкафа двата си меча — единият дълъг, а другият — къс, и ги притисна до гърдите си. После прибра скъпоценните оръжия в ножниците им и се настани в паланкина. Сега вече спокойно пое обратно към замъка Едо. Защото бе открила начин, как да реализира мечтите си за приключения и по-смислен живот — като застане редом с мъжа и си и се заеме с разследването на странната смърт на сокушицу Харуме.