Лора Джо Роуланд
Иредзуми (27)

Глава 27

— Спазихме всички изисквания за домашния арест, но старецът се разнежил и го пуснал — оправдаваше се началникът, който бе повикал Сано в имението на Кушида. — Не е по наша вина… — и с яден жест той посочи към осветения от факли двор, където лежаха четиримата ранени стражи.

Родителите на Кушида, както и няколко васали се бяха скупчили до верандата на къщата — скромна едноетажна постройка с наполовина дървени стени и препречени с решетки прозорци. Откъм улицата през бамбуковия гъстак надничаха любопитни.

Сано и Хирата стояха сънени в мразовития двор, докато небето просветляваше от бледата синева на зората. „Кушида спокойно може вече да е извън Едо“, помисли си Сано с натежало сърце. Недоумяваше какъв може да е мотивът за бягството на пазача. Все пак към него не бе предявено обвинение в убийство, а само за влизане с взлом и за нападение над сосакан. Защо бе нарушил домашния арест?

Сано направи знак на Хирата да го последва, отиде при семейството на Кушида и се представи.

— Казвал ли е синът ви нещо, което може да ни обясни защо е избягал или накъде се е запътил? — попита той бащата на главния пазач.

— Не съм разговарял със сина си, откакто го отстраниха от поста му — отвърна възрастният Кушида със свиреп поглед и непоколебимо изражение.

Сано можеше по-добре да разбере обсебващата страст на пазача към Харуме — с такъв студен и злопаметен баща вероятно е бил петимен за обич.

Майката на Кушида хвърли уплашен поглед към съпруга си и после кимна към един възрастен самурай, хлипащ при вратата.

— Йохей го е видял последен.

Значи това бе верният васал.

— Нищо в действията или думите на младия господар не ми подсказа, че възнамерява да избяга — скърбеше Йохей. — Не знам защо го стори… — старецът пристъпи напред залитайки и се просна в краката на Сано: — О, сосакан сама, когато заловите младия господар, моля, не го убивайте! Аз съм виновен за онова, което се случи тази вечер. Нека аз умра вместо него!

— Няма да го убивам — обеща Сано. Кушида му трябваше жив, за да го разпита отново. — И теб няма да те накажа, ако ни помогнеш да го открием. Има ли някакви приятели, към които може да се обърне за помощ?

— Ами учителят Сайго… неговият сенсей… Той вече се оттегли и живее в Канагава, четвъртата спирка от пътя по Токайдо, на около половин ден път от Едо.

Сано се сбогува със семейството на Кушида. Пред портите двамата с Хирата се метнаха на конете си.

— Разпрати куриери по Токайдо да предупредят стражите по проверочните постове — нареди Сано на Хирата. — Но не мисля, че той ще напусне града…

— И аз — отвърна Хирата. — Ще кажа на силите на реда да обиколят града с описанието на Кушида. После… — Хирата пое дълбоко въздух и го изпусна шумно — … ще се срещна със сокушицу Ичитеру.

Двамата се разделиха и Сано пое към съда, за да се отзове на поканата на съдията Уеда. Когато пристигна, гледането на делото вече бе в ход. Той се вмъкна тихо в дългото сумрачно помещение. Уеда се намираше на подиума, а строгото му лице бе осветено от лампите, поставени на бюрото пред него. От двете му страни имаше по един секретар. Обвиняемата бе жена, облечена в муселинена долна риза. С вързани глезени и ръце тя бе коленичила пред подиума. Външните зрители бяха коленичили един зад друг в средата на стаята.

В този момент секретарят обяви:

— Обвиняемата Марико от Кьобаши е обвинена в убийството на своя съпруг Накано, майстора на сандали. Сега съдът ще изслуша доказателствата. Призовавам първия свидетел — свекърва й.

Обвиняемата избухна в сълзи, а от публиката се изправи една старица. Докуцука до подиума, коленичи пред него и се поклони на съдията Уеда. После каза:

— Преди два дни синът ми внезапно се почувства зле след вечеря. Започна да се дави и да кашля и каза, че не може да диша. Отиде до прозореца за въздух, но бе толкова замаян, че падна на пода. После започна да повръща — първо храната, която бе погълнал, после — кръв. Опитах се да помогна, но той помисли, че съм вещица, която иска да го отрови. Аз, собствената му майка! — гласът на старицата се прекърши от мъка. — Почна да се мята и да пищи. Бързо отидох и повиках лекар. Когато се върнахме няколко минути по-късно, горкият ми син бе издъхнал. Лежеше скован като ей тази колона.

Внезапно вълнение разнесе тревогата и умората на Сано. Майсторът на сандали бе умрял със същите симптоми като сокушицу Харуме. Сега Сано разбра защо съдията Уеда го бе повикал.

— Марико готви и поднася всички наши ястия — каза свидетелката, вперила свиреп поглед в обвиняемата. — Тя бе единственият човек, пипал купичката на сина ми, преди той да яде. Вероятно го е отровила. Те не се разбираха. Нощем тя отказваше да изпълнява брачните си задължения. Мрази да оправя къщата и да пазарува, да шие или да помага в магазина, за да си изкарва прехраната, и да се грижи за мен. Ние я пребивахме, но и това не я накара да се държи, както трябва. Тя уби сина ми, за да може да си отиде вкъщи при родителите си. Ваша светлост, моля ви в името на справедливостта към моя син да осъдите това зло момиче на смърт!

Последваха показанията и на други свидетели — на лекаря, на съседи, които потвърдиха окаяното състояние на техния брак; на силите на реда, които бяха намерили някакво шишенце, скрито под кимоното на обвиняемата, бяха проверили съдържанието му върху плъх, бяха наблюдавали бързата му смърт и я бяха арестували. Ясен случай, каза си Сано.

— Какво ще кажете в своя защита, Марико? — попита съдията Уеда.

Все още ридаеща, жената вдигна глава.

— Не съм убила съпруга си! — изплака тя.

Съдията каза:

— Има много доказателства за вината ти. Трябва или да ги отхвърлиш, или да се признаеш за виновна.

— Моята свекърва ме мрази. Тя ме обвинява за всичко. Когато съпругът ми почина, тя искаше да ме накаже и затова каза на всички, че аз съм го отровила. Но аз не съм го сторила. Моля, повярвайте ми!

Сано пристъпи напред и каза:

— Ваша светлост, моля, позволете аз да разпитам обвиняемата.

Хората от публиката се извърнаха към него; ропот на изненада премина през тях. Беше рядкост някой извън съдията да провежда разпит в хода на процеса.

— Имате позволението ми — отвърна съдията Уеда.

Сано коленичи до подиума. Иззад рошавите си коси обвиняемата го гледаше ужасено, като хванато в капан диво животно. Беше изтощена, лицето й бе покрито със синини, а двете й очи — с тъмни отоци.

— Семейството ли ви причини това? — попита Сано.

Тя кимна треперейки. Свекърва й се обади, за да се оправдае:

— Тя беше мързелива и непокорна. Заслужаваше си боя, дето й го хвърляхме и аз, и синът ми.

Сано се ядоса. Фактът, че това се случваше често, не го правеше по-малко отблъскващ.

— Ваша светлост — каза той, — нужна ми е информация от обвиняемата. Ако тя ми я предостави, ще препоръчам обвинението срещу нея да бъде сменено на убийство при самозащита и тя да бъде върната на родителите й.

Откъм публиката се надигна протест. Един дошин каза:

— При цялото ми уважение, сосакан сама, това ще послужи като лош пример за гражданите. Те ще решат, че могат да убиват, а после да твърдят, че е при самозащита, и да се измъкват безнаказано!

— Тя уби сина ми! Заслужава да умре! — извика свекървата.

— Вие със сина ви сте малтретирали момичето — отвърна Сано, макар че се питаше защо се намесва, след като случаят нямаше нищо общо с неговото разследване. Смътно си даде сметка, че гневът му се коренеше в новото съзнание, което имаше за окаяното положение на жените. Изпитваше нужда по някакъв начин да предложи обезщетение на Рейко за жестокото отношение на обществото към нейния пол.

— Вашата препоръка ще бъде приета, ако обвиняемата ви окаже съдействие. Продължавайте! — отсече гръмовно гласът на съдията Уеда и врявата откъм публиката тутакси стихна.

Сано се обърна към момичето:

— Откъде взе отровата, с която уби съпруга си?

— Не съм искала да го убивам — изплака тя. — Исках само да го омаломощя, за да не ме бие повече.

— Сега вече си в безопасност — каза Сано, — хайде кажи откъде взе отровата.

Обвиняемата подсмръкна силно.

— Купих я от един амбулантен търговец. Чойей!

Сърцето на Сано подскочи.

— Къде го срещна?

— На кея Дайкон.

 

На северозапад от Нихонбаши районът бе прорязан от канали. Пред складовете имаше застлани с плочи кейове. Там докери разнасяха дърва за огрев, бамбукови пръти, зеленчуци, въглища и зърно до вързаните лодки и обратно. Сано познаваше този район още от времето, когато работеше в силите на реда, тъй като бараките на йорики бяха разположени в съседния административен район. Той пое надолу по кея Дайкон покрай носачи, натоварени с бали. Леден бриз набраздяваше водната повърхност на каналите, която отразяваше зимната синева на небето. Кънтящи и отчетливи, наоколо се носеха викове, трясък и тропот на дървени подметки. Сано различаваше безпогрешно смесицата от дима на мангалите и мириса на далечните планински снегове, която за него болезнено възвестяваше последния сезон на годината.

Обвиняемата му бе казала, че Чойей държи стая в една къща на третата улица от пристанището. Сега Сано пое в указаната посока. Два реда двуетажни бедняшки къщи ограждаха пътя, широк едва колкото да побере коня му. Стърчащи навън балкони препречваха слънчевата светлина. На опънати над тясната уличка върви се вееше пране. От комините се издигаше мазен дим. Улицата бе пуста, потънала в мрачна тишина. Сано слезе от коня си пред петата порта и почука. Като не получи отговор, пробва вратата, но тя не поддаде. Тогава надникна през процепите на капаците на прозорците и извика:

— Чойей?

Вратата на съседния апартамент се открехна и на прага се показа слаб брадясал мъж.

— Кой сте вие? — попита той. Когато Сано се представи и обясни причината за посещението си, мъжът побърза да се поклони. — Добър ден, сосакан сама. Аз съм хазяинът. То и аз исках да видя търговеца… Дължи ми наема… Знам, че е вътре, с някакъв човек, дето дойде при него. Преди миг ги чух да говорят. Дъртият мошеник само се прави, че го няма — и като заблъска по вратата, хазяинът извика: — Отвори!

Внезапен порив тласна Сано към действие. Той блъсна с рамо вратата веднъж, два пъти, три пъти. Дървената плоскост поддаде. Откъм стаята до тях достигнаха задавени хрипове, хъхрене и глухи стенания. Сърцето на Сано се сви от тревога.

— Не! — възкликна той, когато в него бликна като ледена струя ужасно предчувствие. Влетя вътре, но там бе твърде тъмно и единственото, което видя, бяха някакви неясни силуети. После, когато очите му привикнаха към мрака, сенките се превърнаха в скрин, шкаф и маса. В далечния ъгъл лежеше човешка фигура, източникът на ужасния шум. Сано коленичи при проснатото тяло. — Светлина! — извика той.

Хазяинът отвори капаците на прозорците и запали една лампа. От тъмнината изплува силуетът на Чойей. Бе възрастен, но със силно телосложение. Мръсните му бели коси се бяха сплъстили около оплешивялото му теме. Изпъкнали от ужас очи гледаха втренчено в Сано, а от зейналата му уста бликаше кръв и се стичаше по дрипавото му кимоно. На гърдите му зееше рана. Хрип, вдишване, стенание. И пак — хрип, вдишване, стенание.

— О, не, не! — изплака хазяинът. — Защо трябва това да се случи точно в моя имот?

— Извикай доктор! — нареди Сано. После огледа дълбоката прободна рана между ребрата на Чойей и каза: — Остави, няма смисъл… — и по-рано бе виждал такава рана и знаеше, че е фатална. — По-добре извикай силите на реда. Бързай! — хазяинът се втурна навън. Сано притисна с ръце раната на Чойей. Старецът жадно пое въздух и го изпусна с облекчение. — Кой ти стори това?

Устата на търговеца се отвори и затвори няколко пъти, преди гласът му да излезе.

— Клиент… купи… биш — изхриптя той. Кървава пяна изби през носа му. — Върна се днес… наръга…

Сано бе обзет от въодушевление. Купувачът по всяка вероятност бе и търсеният убиец на сокушицу Харуме.

— Кой беше, Чойей? — Сано припряно стисна ръката на умиращия търговец. — Кажи ми! — От устата на Чойей се разнесе мъчително хриптене. От раната продължаваше да блика кръв. Устните и езикът му се бореха да произнесат нечие име, което сякаш бе заседнало в гърлото му. — Кажи поне как изглеждаше? — попита Сано. Докато търговецът се мъчеше да изрече името, Сано трескаво премисляше възможностите. Бруталното намушкване сочеше към пазача Кушида. Дали не бе избягал от домашния арест, за да убие Чойей? — Копие ли използва? — попита Сано, успявайки да скрие нетърпението си. Тялото на Чойей се мяташе, главата му се въртеше в неистов протест срещу надвисналата смърт. — Как изглеждаше? Кажи ми, за да мога да го открия!

С огромно усилие търговецът на лекарства пое дъх дълбоко и прошепна:

— … слаб… с тъмно наметало… качулка… Това описание подхождаше както на владетеля Мияги, така и на Кушида. А дали и на тайния любовник на Харуме? Е, поне изключваше от заподозрените възпълната господарка Кейшо.

Откъм улицата се разнесе тропот на тичащи нозе. Един дошин и двама цивилни помощници се показаха на вратата. Сано бързо повтори описанието на убиеца, дадено от Чойей, след което добави свое собствено на Кушида и на даймио Мияги.

— Може да е всеки от тях или някой друг, но със сигурност не е отишъл много далеч. Тръгвайте! — те се втурнаха навън, а Сано се обърна към търговеца.

— Чойей, какво друго можеш да ми кажеш? Чойей!

В гласа му прозвуча отчаяние, защото усети как тялото на търговеца се отпусна в ръцете му. Очите на стареца угаснаха. Последен слаб стон и единственият свидетел в разследването издъхна.