Лора Джо Роуланд
Иредзуми (33)

Глава 33

В района на даймио отряд войници, които придружаваха един-единствен паланкин, спряха пред портата с герб, изобразяващ два лебеда. Началникът им обяви:

— Съпругата на сосакан сама би желала да посети владетеля Мияги.

Един от стражите на Мияги отвърна:

— Моля, почакайте, докато уведомя даймио, че има посетител.

Вътре в паланкина Рейко трепереше от радостна възбуда. По-рано същата сутрин чрез братовчедка си Ери бе успяла да си уреди среща и с Ичитеру. Докато чакаше, Рейко стискаше в ръце кутия със сладки, които бе донесла като любезен дар за семейство Мияги. Обстоятелствата й предоставяха великолепен повод да ги посети. Тя нетърпеливо надзърна през прозорчето на паланкина към портите на Мияги. Накрая се появи един слуга.

— Господарят и господарката Мияги ще приемат госпожа Сано в градината — каза той.

Рейко стисна кутията със сладките и слезе от паланкина. Нареди на антуража си да я чака отвън и последва слугата в имението на даймио. Прекосиха двора и минаха през друга порта, а от там — във вътрешната градина, където растяха огромни борове. Тук цареше странен покой. Слънчевата светлина се процеждаше между вековните дървета и хвърляше дебели сенки. Хубаво младо момиче прокарваше с гребло прави успоредни линии в леха с бял пясък. Друго хвърляше трохи на оранжеви шарани в езерото. В беседката една по-възрастна жена с невзрачно сурово лице седеше и шиеше. Мъж на средна възраст, облечен в избеляло синьо памучно сетре, бе коленичил до цветна леха и поливаше растенията, като с черпак загребваше вода от дървено ведро. Внезапно Рейко бе обзета от страх въпреки стражите, които я чакаха отвън. Тя познаваше престъпници само от съда, където ги бе гледала без всякакъв риск. Сега зловещата атмосфера в имението на Мияги я предупреждаваше, че не е в свои води. Щеше ли да се справи с нелеката си и задача да изкопчи нужната информация? Дали владетелят Мияги щеше да прозре истинската причина за посещението й?

— Почитаемата госпожа Сано Рейко — обяви слугата.

Всички се обърнаха към нея. Греблото спря насред браздата; момичето, което хранеше рибите замръзна с протегната ръка. Владетелят Мияги застина с черпак във въздуха, а ръцете на жена му замряха неподвижни върху ръкоделието. Докато я разглеждаха с безизразно мълчание, тя почти виждаше нишките, които ги свързваха, също като в мрежа. Даймио и двете млади момичета се придвижиха и застанаха до беседката, където седеше госпожа Мияги. Рейко потисна страха си и се приближи до домакините. Госпожа Мияги се поклони.

— Вашето присъствие е чест за нас… — и се усмихна, разкривайки почернените си зъби.

Докато траеше задължителният ритуал на представяне, Рейко възвърна самообладанието си.

— Дойдох да ви благодаря за красивото сандъче с шевни принадлежности, което ми изпратихте като сватбен подарък — каза тя, изтъквайки привидната причина за посещението си. — Моля, приемете това в знак на искрената ми признателност.

— Много благодарим — отвърна Акико. Една от наложниците пое пакета на Рейко. А на другата господарката Мияги каза: — Орехче, донеси чай за нашата скъпа гостенка — и двете момичета бързешком се отправиха към къщата. Мияги Акико разкърши рамене и каза: — Човек се схваща от дълго седене, пък и вие сигурно сте изнервена след това пътуване с паланкин. Елате да се разходим из градината.

Рейко се бе чудила какъв повод да намери, за да остане по-дълго у семейство Мияги, а сега, макар че планът действаше, тя копнееше да си тръгне колкото се може по-скоро. Черните очи на Акико блестяха с хищен интерес. Рейко отстъпи… и се блъсна в даймио, който се бе приближил и бе застанал от лявата й страна.

— Прекрасна като пролетен сняг върху вишневи цветове — изрече той провлечено.

Обградена от своите домакини, Рейко изобщо не се почувства поласкана от комплимента, който внушаваше упадък на красотата. Намираше владетеля Мияги за отблъскващ с тази негова отпусната кожа, увиснали клепачи и прегърбена стойка. Той ли бе бащата на нероденото бебе на сокушицу Харуме? Как е могла тя да понася докосването му?

— Предложението за разходка из градината звучи неустоимо примамливо — рече тя напрегнато и пое надолу по пътеката. Искаше да се отдалечи от извратената аура на двамата съпрузи, но те и двамата крачеха тъй близо до нея, че тя почти чувстваше горещия дъх на даймио върху тила си и долавяше зле прикритата агресивност на госпожа Мияги. Рейко съжали, че не бе влязла с охраната си. Напрегнатостта изтласка от съзнанието й плановете, как да разпита владетеля Мияги. Сега затърси подходяща реплика да започне непринуден разговор.

— Градината ви е възхитителна — каза тя. — Толкова е… елегантна — довърши тя непохватно.

Мияги Акико каза:

— Но аз предполагам, че градината на сосакан сама е много по-хубава.

Рейко реши да се възползва от това начало.

— За съжаление мъжът ми не разполага с много време за разходки из природата. Ангажиран е с неотложни въпроси. Може би сте чули за произшествието, което прекъсна сватбеното ни тържество?

— Наистина. Твърде неприятно — каза госпожа Мияги.

— О, да — въздъхна даймио. — Сокушицу Харуме. Вероятно страданията й са били неописуеми… — в усмивката му се прокрадна похотливост. — Ножът, който разрязва меката й кожа… бликащата кръв… отровното мастило, проникващо в младото й тяло… конвулсиите и умопомрачението… Болката е върховно усещане, а страхът е най-силното чувство. Да, в смъртта има неповторима красота!

Рейко усети тръпки на ужас, когато осъзна, че вкусовете на владетеля Мияги надхвърлят в значителна степен границите на нормалното и стигат много по-далеч, отколкото двамата със Сано бяха подозирали. Тя си спомни един процес, който баща й не й бе позволил да гледа. В него някакъв търговец бе удушил една проститутка по време на сношение, за да постигне върховно плътско удоволствие чрез смъртта й. Дали владетелят Мияги бе търсил същото с Харуме, опиянявайки се — макар и от разстояние — от нейната агония?

Рейко се престори, че не забелязва нищо необичайно в отговора му, и каза:

— Бях много опечалена от смъртта на сокушицу Харуме. А вие?

— Някои жени обичат да дразнят и да предизвикват, непрекъснато флиртувайки с опасността… — мрачна, зловеща възбуда обагри превзетия провлечен говор на даймио. — Те си просят смъртта.

Сърцето на Рейко подскочи.

— Смятате, че сокушицу Харуме е била… такава жена ли?

Вероятно осъзнала, че съпругът й говори твърде свободно, госпожа Мияги се намеси:

— Как напредва в разследването си сосакан сама? Ще залови ли убиеца скоро? — гласът й прозвуча рязко от зле прикрито нетърпение. За разлика от даймио тя, изглежда, сериозно се безпокоеше за изхода на диренето.

— О, съжалявам, но не знам нищо за работата на съпруга си — отвърна Рейко с игриво безгрижие.

В изражението и в поведението на Акико не се промени нищо, но Рейко усети как тя си отдъхна. Звукът от отваряне на врата и стъпки по верандата разведри настъпилата неловка пауза и госпожа Мияги каза:

— Чаят е сервиран.

Седнаха в беседката. Наложниците донесоха сгрети влажни кърпи да си избършат ръцете и поставиха пред тях разточително угощение — чай, пресни смокини, питки със сладко от боб, маринован пъпеш, варени кестени в мед, резенчета омар, подредени като разцъфнал божур. Докато учтиво опитваше от поднесените блюда, Рейко си мислеше за отровното мастило. Гърлото й се стегна; усети, че й призлява. У нея все повече се затвърждаваше убеждението, че убиецът е владетелят Мияги.

Излегнат до нея, даймио дъвчеше бавно, шумно премлясквайки. Докато поглъщаше парченцата омар, погледът му шареше по Рейко, сякаш я събличаше с очи. Тя се изчерви под грима си, докато с мъка преглъщаше чая. Стомахът й се бунтуваше и в един ужасен миг тя изтръпна, че течността ще се върне обратно. Даймио изрече напевно:

На клон висок увиснал е зрял плод —

далече от ръка човешка; недокоснат.

Оса прониква в месестата плът

и пие тя от сочната му сладост.

После захапа розовото месо на една смокиня, без да откъсва поглед от Рейко. С внезапно ловко движение посегна към главата й. Рейко ахна. Наложниците захихикаха; владетелят Мияги се изкиска.

— Не се страхувайте, мила моя. В прекрасните ви коси се е заплело листо… позволете ми да го махна.

Преди да се отдръпнат, пръстите му се плъзнаха по слепоочието и надолу по бузата й. В тях нямаше листо. Допирът на даймио остави някакво влажно усещане, като диря от змия. Пламнала от гневно смущение, Рейко отмести поглед. Като момиче от висшата класа тя рядко бе общувала с мъже извън своя дом и никой не си бе позволявал да се отнася към дъщерята на съдията Уеда с подобно неуважение. Тъй че тя не знаеше как да реагира на вулгарното ухажване. Единственото, което можа да измисли, бе да се направи, че не разбира смисъла на действията му.

— Имате великолепен изказ — каза тихо и погледна към госпожа Мияги за съдействие. Ако имаше капчица гордост или разум, тя незабавно щеше да спре възмутителния флирт на съпруга си!

Но Акико само кимна с изкуствената си усмивка, без да трепне нито за миг, и попита:

— Обичате ли поезия, госпожо Сано? — слънчевите лъчи падаха косо през решетъчните стени на беседката и осветяваха гъстия мъх върху горната й устна.

Заговориха за известни поети и цитираха класически стихове. Госпожа Мияги рецитира свои стихотворения и прикани Рейко да стори същото. Облизвайки пръсти, владетелят Мияги само я наблюдаваше. Тя трескаво мислеше как да върне разговора на темата за убийството, без да предизвика подозрение. Накрая се отказа и реши да се сбогува:

— Твърде дълго се възползвах от гостоприемството ви. Време е да тръгвам.

Даймио въздъхна със съжаление.

— Тъй скоро, мила? Е, добре… разделите са неизбежни, радостта от живота — мимолетна. Довечера отиваме на вилата си горе на хълмовете да се полюбуваме на есенната луна. Ще бъдете ли така добра да ни придружите?

„Не! Не желая да ви виждам повече!“, искаше да изкрещи, но все още не се бе сдобила с неоспорими доказателства, че владетелят Мияги е отровил Харуме. Затова преглътна с мъка страха и отвращението си и тихо отвърна:

— Благодаря за любезната покана. Приемам с радост — после, плувнала в студена пот, уточни с домакините подробностите около заминаването. — Сега трябва да тръгвам, за да довърша посещенията си и да се приготвя за пътуването. Довиждане!

Обратният път до улицата трая цяла вечност. Замаяна и омаломощена, Рейко скочи в чакащия я паланкин и когато той се заклати в такт със стъпките на носачите, тя вече съжаляваше, че бе приела поканата.

Как щеше да издържи цяла вечер със семейство Мияги?