Лора Джо Роуланд
Иредзуми (28)

Глава 28

Къщата, към която Ичитеру бе упътила Хирата в писмото си, се намираше в богатата част на търговския район край един засенчен от върби канал близо до реката. Обикновено Хирата се гордееше с това, че познава отлично Нихонбаши, но сега установи, че се намира на непозната за него територия. Възрастта и изобилието се бяха отложили като дълбока патина върху тази част на града. Високите каменни стени бяха покрити с мъх. Медните покриви бяха зеленясали. Заради щастливото им съседство с вода тези богати къщи бяха преживели многобройни пожари и представляваха част от най-старите постройки в Едо. Хирата чувстваше как късметът му… и увереността… го напускат с всяка измината крачка. В юмрука си — като талисман стискаше листа с въпросите, на които трябваше да я накара да му отговори. Стигна до указаното място малък имот, отделен от съседните с голяма градина. Къщата сякаш се губеше под разперените клони на боровете, които почти скриваха ниския й покрив. Хирата похлопа на портата. Тя се отвори и на прага се показа Мидори, която васалът на Сано съвсем беше забравил.

— Хирата сан! — възкликна тя радостно. Толкова се надявах да ви видя отново… тя нетърпеливо го дръпна в избуялата джунгла от плевели и не орязани храсти под навеса с повехнали лози, който заслоняваше пътека към верандата. Облечена в кимоно на червени макове, Мидори бе като цвете в мъртва пустош. — Какво ви води насам? Как разбрахте къде да ме намерите?

Въодушевеното й посрещане го поласка и разсея нервността му. В желанието да не засегне Мидори с обяснението, че не тя е целта на посещението му, каза:

— О, ние, детективите, си имаме начини да откриваме разни неща.

— Тъй ли? — очите на Мидори се разшириха от благоговение.

— Разбира се — отвърна Хирата. — Я ме пробвайте. Дайте ми да разгадая някоя тайна.

С наклонена в размисъл глава и с пръст върху бузата Мидори представляваше очарователна картина. После тя се усмихна дяволито:

— Загубих си любимия гребен. Къде е?

Хирата се смути и каза:

— Признавам, не знам. Но ще ви помогна да го потърсим, ако желаете.

— Наистина ли? — очите на Мидори засияха.

Развеселен от откровеното й възхищение, Хирата побъбри с нея за разни незначителни неща. Те не чуха вратата да се отваря, нито забелязаха Ичитеру, преди тя да заговори.

— За мен е чест, че приехте поканата ми, Хирата сан — откъм другия край на заслонената пътека гласът й прозвуча като топъл полъх от пещ. — Хиляди благодарности, че сте тъй… точен — той се обърна и видя Ичитеру, застанала на сенчестата веранда. Бледата й кожа, бледоморавото й копринено кимоно и украшенията на вдигнатата й на кок коса блестяха, а загадъчният й поглед парализираше Хирата. Тутакси ужасът му се възвърна. — Мидори, защо задържаш госта ми вън, вместо да ми го доведеш? — упрекна момичето Ичитеру.

Мидори извърна поглед към Хирата. Очите й бяха пълни с обида. Тя унило каза:

— Значи сте дошли на посещение при нея. Трябваше да се досетя. Съжалявам, че ви задържах — и като се поклони вдървено, добави: — Моля да ме извините, господарке — после се обърна тъй, че Ичитеру да не я види, и прошепна: — Хирата сан, има нещо, което трябва да ви кажа…

— Да, разбира се — отвърна Хирата. Прелъстителната красота на Ичитеру го привличаше с чисто физическата си мощ. — По-късно… — и мина по тунела от лози. Смачканото листче с въпросите изпадна от ръката му. Той изкачи стълбите на верандата и влезе в къщата.

Коридорът бе полутъмен и миришеше на плесен и на влага от канала. Няколко крачки пред него Ичитеру се носеше като призрачно видение. От паника и напрегнато очакване краката му омекнаха. Всичко в него до последната капчица разум и благоразумие му говореше да проведе разговора им навън, на открито и безопасно място. Но силният сладко-горчив мирис на парфюма й го изпълваше с непреодолим копнеж. Би последвал Ичитеру навсякъде.

Тя го въведе в една стая в дъното на коридора. Вътре гореше една-единствена лампа, поставена на ниска масичка, на която имаше кана със саке и две чашки. Годините и влагата бяха обезцветили пейзажите на стените, тъй че изглеждаха като скали и облаци под вода. Издълбани в дървото морски чудовища бяха оголили паст върху старинни шкафове. През закритите с капаци прозорци Хирата чуваше как водите на канала се плискат в каменния кей. Върху плътна рогозка бе поставен футон. Само при вида му Хирата усети как в слабините му се събира топлина. Откъсвайки мисли от скритата покана на леглото, той изтърси първото, което му дойде на ум:

— Чия е тази къща?

По лицето на Ичитеру премина бегла усмивка.

— Има ли значение? — тя коленичи до масичката и с жест го покани да се присъедини към нея. После добави едва чуто: — Важното е, че вие сте тук… както и аз.

— Ъ-ъ… да — каза Хирата. Скован и непохватен, той застъпи подгъва на панталоните си и замалко да се просне на пода, докато коленичеше срещу Ичитеру. Пламна от срам. Стаята му се струваше твърде гореща и в същото време твърде студена. Ръцете му бяха сякаш от лед, а дрехите му бяха подгизнали от пот. — И така… ъ-ъ… какво искахте да ми кажете?

— Хайде, Хирата сан — хвърли му кокетен поглед Ичитеру. — Не е необходимо… да бързате толкова. Или нямате търпение да си тръгнете? — сочните й устни се нацупиха. — Чак толкова ли не ме харесвате?

— О, не, напротив, харесвам ви… — издайническа червенина плъзна по врата и ушите му.

— Ами тогава нека първо да… се насладим на времето, с което разполагаме… — кимоното на Ичитеру, което разголваше раменете й по последна мода, сякаш от само себе си се свлече и разголи едната й гръд. — Може ли да ви предложа нещо за пиене? — тя вдигна каната със саке, извивайки изрисуваните си вежди в подканващ въпрос.

Хирата обикновено предпочиташе да не пие по време на работа, но сега имаше нужда да успокои нервите си и все още треперещите си ръце.

— Да, ако обичате.

Сокушицу Ичитеру му наля чашка саке. Когато я подаде на Хирата, гладките й топли пръсти погалиха неговите. Очите й го повлякоха в бездънни дълбини. С усилие Хирата отмести поглед и пресуши чашката на една глътка. Питието имаше странен вкус на плесен, но той бе твърде благодарен за незабавния му успокояващ ефект, за да се вълнува от това. Ичитеру го наблюдаваше със сбрани в скута ръце и с усмивка, която играеше на устните й.

— Сега, предполагам, сме готови — каза тя.

И като се приведе напред, прокара връхчетата на пръстите си по бузата на Хирата. Допирът й остави пареща следа по кожата му. Възбуден, но и ужасен, той се отдръпна.

— Какво… какво правите? — попита той. Разумната част от съзнанието му предполагаше, че тя се опитва да отвлече вниманието му, като го прелъсти. Заради разследването той не трябваше да позволява това да се случи, колкото и да я желаеше. — В писмото си казахте, че имате важна информация за убийството на сокушицу Харуме… Освен това… държа да получа отговори на въпросите, които избегнахте в кукления театър… Къде се намирахте, когато Харуме едва не е била убита от хвърлен кинжал? И какво всъщност изпитвахте към нея?

— Шшш… — Ичитеру нежно прокара пръст по устните му.

— Престанете! — отсече Хирата. Опита се да стане, но го връхлетя странно усещане. Краката му бяха тежки като торби с цимент; главата му сякаш бе отделена от тялото. Сетивата му бяха необичайно изострени. Имаше чувството, че всяка пора се бе отворила, че всеки нерв потръпваше. Мътните цветове в стаята сияеха; плисъкът на канала звучеше като океански прибой; парфюмът на Ичитеру изпълваше дробовете му с уханието на милиони цветя. Хирата чу бързите удари на сърцето си, долови устремния поток на кръвта си. Мъжествеността му щръкна във възбуда, каквато не бе изпитвал до този момент. Ичитеру му помогна да се изправи на крака, като почти го носеше към футона. — Не — възпротиви се немощно Хирата. През сънлива мъгла си спомни как бившите му колеги в силите на реда говореха за някакъв наркотик, който засилвал сексуалното удоволствие. Освен това си спомни, че Ичитеру не бе вкусила от сакето. Вероятно бе поставила опиата вътре. Дали не го бе купила от Чойей заедно с отровата, умъртвила Харуме? — Пуснете ме, моля ви! — завика Хирата. Страхуваше се за живота си, но близостта на Ичитеру го караше да тръпне от удоволствие. Допирът й изгаряше всички остатъци от разум в съзнанието му. Предавайки се, той рухна на футона. Декоративният таван бе украсен с изрисувани вълни, които се вдигаха и спускаха пред замъгления му поглед. Ичитеру се носеше над него, сякаш летеше във въздуха, а полите на бледоморавото й кимоно се ветрееха. После тя вдигна ръце и дрехата й се свлече на пода, разкривайки чисто голото й тяло. Хирата ахна. Гърдите на Ичитеру бяха пълни и сочни, зърната й — големи колкото монети. Бедрата й се извиваха в пищна дъга, а кичур копринени косми се бе сгушил в слабините й. Гладка матова кожа подчертаваше извивката на врата, раменете и дългите й грациозни крака. Под парфюма й Хирата усети нейния естествен мирис — остър и солен като морето. В гърдите му се надигна вълна от желание, но на гребена й се носеше смъртен страх. — Не, моля ви! Не можем да го сторим. Ако шогунът разбере, ще ни убие и двамата!

Ичитеру само се усмихна, развърза пояса му и съблече дрехите му.

— Та аз ви повиках заради негово превъзходителство. Той се намира в голяма опасност… Убийството на Харуме бе част от заговор срещу нашия господар…

— Какъв заговор? Не разбирам… — наркотикът ограничаваше способността му да разсъждава; мозъкът му се носеше в море от опиянение. Ичитеру се надвеси над него. Гърдите й нежно докоснаха неговите. Невероятното усещане изтръгна стон от Хирата. Той чу как водите на канала се разбиват в бреговете му. Трябваше да избяга. Трябваше да обладае Ичитеру. Но не можеше да стори нито едното, нито другото; наркотикът бе парализирал крайниците му. Тогава Ичитеру обхвана гърдите си с две ръце и притисна щръкналата му мъжественост в топлата гладка падина между тях. Задвижи се нагоре-надолу с усмивка. Триенето бе непоносимо възбуждащо. Хирата извика, когато удоволствието му взе да нараства твърде бързо и твърде необуздано: — Спрете, недейте! — бе запазил достатъчно самообладание, за да не иска да изпръска Ичитеру от глава до пети, но протестът му остана незабелязан. Тя продължи своите движения. Хирата чувстваше как неизбежното освобождаване бързо наближава. Ичитеру сръчно притисна някакви точки в основата на члена му. Върховното изживяване изригна в спазми на екстаз. Той се напрегна, за да съсредоточи погледа си там, но после замлъкна изненадан. Никаква сперма не се бе отделила от члена му, който продължаваше да бъде твърд като камък. И освобождаването ни най-малко не бе намалило възбудата. — Какво направи с мен? Каква е тази магия? — попита той.

Надвесена над него, Ичитеру сложи пръст върху устните му.

— Шшш… Не се страхувай… няма да те боли. Наслаждавай се… — всяка нейна дума отекваше в главата му. — Нали искаш да знаеш кой уби Харуме?

— Не… искам да кажа, да! — Хирата се мъчеше да потисне следващия прилив на желание, който се надигаше в него.

— Един човек, който изпитваше ревност към нея… и се страхуваше, че раждането на наследник на шогуна ще осуети амбициите му… — Ичитеру държеше червен лакиран цилиндър, дебел колкото ръката й. — Той иска да управлява Япония и не може да си позволи да загуби своя единствен път към властта…

Мислите на Хирата блуждаеха. Той отчаяно се мъчеше да си спомни фактите от разследването и мъжете, които бяха заподозрени в извършеното престъпление.

— За кого говориш? За пазача Кушида? За владетеля Мияги? За тайния любовник на Харуме?

— Никой от тях… — Ичитеру плъзна кухия цилиндър върху органа му. Омаслената копринена подплата го обгърна в съвършена ласка. Щом Ичитеру задвижи цилиндъра, издатини под меката повърхност ту го притискаха, ту го отпускаха. Задъхан, Хирата пое към върха на следващия оргазъм. — Свещеник Рюко има шпиони навсякъде… Той знаеше за писмото на владетеля Мияги, защото има свободен достъп до вътрешното крило… Един ден го чух да казва на господарката Кейшо, че Харуме е бременна и че трябва да умре… Двамата решиха, че Рюко трябва да купи отрова и да я сложи в мастилото.

Дори когато новите доказателства срещу Кейшо изпълниха Хирата с ужас, той се разтърси от спазмите на следващ върховен екстаз. И този път Ичитеру предотврати пълното освобождаване, за което Хирата копнееше неистово. Тя махна цилиндъра и го захвърли настрана.

— Моля те, моля те! — ридаещ от желание, Хирата се напрегна да я достигне, но не можа да помръдне нито мускул. Сега Ичитеру го обкрачи с бедра, опрени в торса му. Великолепието на тялото й, спокойната хубост на лицето й и нейният див, горчиво-сладък вкус го влудяваше.

— Моля ви да предупредите негово превъзходителство, че потомството на Токугава е в страшна опасност — каза Ичитеру. — Никога няма да има пряк наследник, докато Рюко и Кейшо са в двореца. Те ще убиват всяка друга жена, която зачева от шогуна… Двамата се изживяват като император и императрица на Япония… Те ще манипулират шогуна… и ще прахосват парите му за собствените си капризи… Бакуфу ще отслабва… ще пламнат бунтове… Вие трябва да разкриете тези убийци и да спасите клана Токугава и цялата страна от гибел!

Въпреки тревогата си Хирата съзираше опасността от подобно действие.

— Не мога. Не и без потвърждение. Ако двамата с господаря ми обвиним неоснователно майката на шогуна, това би било държавна измяна!

— Обещайте ми, че ще опитате — ръката на Ичитеру, намазана с масло от гардения галеше органа му, докато стенанията му преминаха в дрезгави викове и той бе готов да изригне, но тя престана и рече: — Иначе… сега ще си тръгна… и повече няма да ме видите! Ужас заля Хирата при мисълта да загуби Ичитеру и никога да не задоволи този изгарящ копнеж, който го поглъщаше.

— Добре — извика той. — Ще го сторя. Само моля, моля…

Одобрителната усмивка на Ичитеру го изпълни с гузна радост.

— Взехте правилното решение. Сега ще получите своята награда.

Тя се сниши над неговата мъжественост. Хирата почти припадна, когато усети влажната и топла бездна на утробата й. Стаята се въртеше, все по-бързо и по-бързо. Звук, картина и мирис се сляха в единствено всепоглъщащо усещане. Ичитеру се движеше нагоре, после надолу с нарастваща скорост. Вътрешните й мускули го бяха сграбчили свирепо. Възбудата на Хирата достигна непознат за него връх. Сърцето му блъскаше неудържимо; напрегнатите му дробове не можеха да поемат достатъчно въздух; целият бе окъпан в пот. Щеше да издъхне от удоволствие. Обзе го паника.

— Не. Спри! Не мога повече!

И тогава избухна в див екстаз. Усещаше спермата, която струеше на тласъци от тялото му, чуваше собствените си викове. Над него Ичитеру тържествуваше. Когато отстъпи пред властта й, Хирата знаеше, че пътеката, която бе избрал, бе изпълнена със смъртна опасност. Но чувството за дълг и желанието го бяха тласнали по нея. Той не можеше да пренебрегне възможна заплаха срещу шогуна. Не можеше и да изгуби Ичитеру. Нямаше друг избор, освен да докладва нейната информация на Сано, който щеше да продължи нататък с разследването.

Даже и с риск за живота им.