Лора Джо Роуланд
Иредзуми (10)

Глава 10

Театралният район Сарувакачо се намираше точно до областта Гинза, наречена по името на разположената в близост сребърна мина на клана Токугава. Ярки табели рекламираха различни представления; от отворените прозорци на втория етаж на театрите долитаха музика и викове. В импровизирани кули върху покривите мъже биеха барабани, за да привличат публика. Хора от всякаква възраст и класи се редяха на опашки пред касите за билети; чайни и ресторанти бяха пълни с клиенти. Хирата остави коня си в една обществена конюшня и продължи пеша през шумните тълпи. По нареждане на Сано той вече бе пратил група от десетина помощници да издирват пътуващия амбулантен търговец Чойей. Друга група пък претърсваше вътрешното крило за остатъци от отровата или за други улики. Когато тръгна към женските жилищни помещения, за да разпита Ичитеру, той бе уведомен, че тя ще прекара деня в кукления театър Сацумадза. Колкото повече приближаваше, толкова по-учестено чувстваше да бие сърцето му от обхваналото го неясно безпокойство. Жените обикновено не го плашеха така, както господарката Кейшо и отошийори Чизуру го бяха изплашили предишната вечер; Хирата бе изпитвал удоволствието на много срещи с прислужници и дъщери на търговци, но жените на богатите или властните мъже му внушаваха дълбок респект, елегантната им красота събуждаше у него безнадежден копнеж. Двайсет и една годишният Хирата бе отложил плановете си за брак с надеждата един ден да се издигне достатъчно, че да се ожени за изискана дама, която никога няма да бъде принудена да робува като майка му, да поддържа къщата и да се грижи за семейството без помощта на прислуга. Като главен васал на Сано донякъде бе постигнал тази цел, но дамите от висшето общество все още го караха да се чувства недодялан, мръсен и нищожен.

Сега Хирата спря пред Сацумадза — голяма открита сцена, оградена от дървени стени. Над входа четири стрели с пера, символът на кукления театър, пронизваха гредата, от която се спускаха индигови завеси с герба на собственика. От двете страни транспаранти обявяваха имената на пиесите, които се играеха в момента. Хирата се гмурна във входа и се озова в преддверието на театъра. Беше влязъл по време на почивката и фоайето бе изпълнено с посетители, които си купуваха чай, саке, оризови сладки, плодове и печени пъпешови семки от щандове за храна и напитки. Хирата се събу и остави обувките си до многобройните други чифтове, след което се запромъква през тълпата, питайки се как да намери Ичитеру, след като не я познава.

— Хирата сан? — прозвуча приятен женски глас. Той се обърна и се озова пред няколко години по-млада от него девойка, облечена в яркочервено копринено кимоно на сини и златни чадърчета. Момичето имаше блестящи черни, дълги до раменете коси, заоблени страни и сияещи очи. Поклони се и каза:

— Аз съм Ниу Мидори. Просто искам да поднеса почитанията си към вашия господар — сочните й розови устни се разтегнаха в усмивка, от която на бузите й се появиха трапчинки. — Някога той ми направи голяма услуга и аз съм му искрено благодарна.

— Да, зная… чувал съм — Хирата се усмихна в отговор, очарован от непринудените й маниери, които не бе подозирал за момиче с общественото положение на Мидори. В прилив на внезапно ведро чувство той се поклони и каза: — Драго ми е да се запознаем.

— Удоволствието е изцяло мое! — сега изражението й стана тъжно. — Сосакан Сано добре ли е? — когато се увери, че Сано е в цветущо здраве, тя добави: — Значи вече е женен — въздишката й подсказа на Хирата, че тя харесва господаря му и някога бе хранила надежди за брак с него. После огледа Хирата с жив интерес. — Много съм слушала за вас. Работили сте в силите на реда, нали? Колко вълнуващо! Човек трябва да е много смел, за да бъде детектив…

— Не чак толкова — отвърна Хирата скромно. Придвижиха се към едно по-свободно място и той й разказа няколко героични истории от своята кариера.

— Възхитително! — Мидори плесна с ръце. Чух и как сте помогнали да бъде заловена онази група контрабандисти в Нагасаки…

— Не беше нищо особено — престорено скромно отвърна Хирата. О, тя наистина бе много мила и хубава! Момъкът вече не се боеше толкова от срещата си с Ичитеру. — Сега разследвам убийството на сокушицу Харуме и трябва да говоря със сокушицу Ичитеру. Имам и някои въпроси към вас — добави той, сещайки се за указанията на Сано.

— Разбира се! Ще ви кажа, каквото мога — Мидори се усмихна. — Елате и седнете при нас. Можем да говорим, докато пиесата започне.

Хирата я последва в театъра. Вътре земята бе покрита с татами. Мангали с дървени въглища сгряваха въздуха. Хората от публиката бяха коленичили и си бъбреха на групи. В предната част сцената представляваше дълъг дървен парапет, от който се спускаше черна завеса, скриваща от зрителите кукловоди, певец и музиканти. Мидори поведе Хирата към местата точно пред сцената, които бяха заети от богато облечени дами, техните прислужници и телохранители.

— Ичитеру е ей там в края — внезапно Мидори стана несигурна и боязлива. — Хирата сан, моля ви, простете ми, ако се меся, но… трябва да ви предупредя да бъдете внимателен. Не знам нищо със сигурност, но аз… — точно в този момент сокушицу се обърна и улови погледа на Хирата.

С удълженото си лице и заострена брадичка, тънък нос и тесни скосени очи тя бе класическа красавица от древни дворцови рисунки… или от евтини брошури, рекламиращи куртизанките от квартала на удоволствията Йошивара. Всичко у нея представляваше смайваща смесица от изискана изтънченост и първична чувственост. Върху белия грим, който покриваше лицето й, бяха изписани нежни червени устни. Прическата й, вдигната отстрани и пусната свободно отзад, бе проста и строга, но украсена с копринени цветя и лакирани дървени гребенчета в стила на изисканите проститутки. Тъмночервеното й кимоно от брокат откриваше част от раменете й по последна, твърде предизвикателна мода. Очите й имаха премрежен, но и лукаво проницателен поглед. Хирата усети как коленете му се разтреперват, а по тялото му плъзва смущаваща топлина. Като насън той тръгна към Ичитеру. Смътно долови, че Мидори го представя и обяснява присъствието му. Всичко наоколо потъна в мъгляви сенки, единствено образът на Ичитеру остана ясен и отчетлив. Непреодолима възбуда напрегна слабините му. Никога по-рано не бе усещал тъй мигновено привличане към жена.

Сокушицу Ичитеру заговори с провлечената претенциозна реч на жена от знатен произход.

— … радвам се да се запознаем… Разбира се, че ще ви помогна в разследването…

Гласът й проникваше в съзнанието на Хирата като черен упойващ дим. Тя вдигна копринено ветрило, сведе очи и покани Хирата да седне до нея. Той машинално се подчини. Парфюмът на Ичитеру го задавяше със силния горчиво-сладък мирис на екзотични цветя. Хирата с ужас си помисли за остриганата си коса — преобразяването, което бе спасило живота му в Нагасаки, сега му придаваше вид по-скоро на селянин, отколкото на самурай. Направи отчаян опит да събере мислите си и попита:

— Аз… такова… бих искал да разбера какви бяха отношенията ви с Харуме?

— О, тя бе малко дръзко момиченце… — Ичитеру леко сви рамене и кимоното й се плъзна още по-надолу, разкривайки извивката на сочните й гърди. Хирата с мъка откъсна поглед от изкусителната гледка, но усети, че се възбужда… — от простолюдието. Член на императорската фамилия… каквато съм аз… не би се унижавал да общува с нея… — ноздрите на Ичитеру потръпнаха от високомерно презрение.

През мъглата на желанието Хирата си спомни какво му бе казала отошийори Чизуру.

— Но вие… не ревнувахте ли, че Харуме е заела вашето място в… спалнята на негово превъзходителство?

Жестоко съжали още щом изрече тези думи, защото неволно си представи как Ичитеру се съблича и полягва на футона, а до нея вместо шогуна е самият той. Възбуда разпали кръвта му.

Бегла усмивка заигра по устните на наложницата. Тя сведе смирено очи и каза:

— Нима мога да възразявам срещу избора на своя господар? Все някога някоя друга щеше да заеме моето място, вече съм на двайсет и девет години…

Хирата знаеше, че след тази възраст наложниците се оттеглят, за да се омъжат или да се върнат при семействата си. Значи Ичитеру бе осем години по-голяма от него. Целомъдрените девойки, които отговаряха на представите му за евентуални бъдещи съпруги, внезапно му се сториха скучни и непривлекателни. Засрамен от мислите си, той каза:

— В двореца подразбрахме, че двете с Харуме не сте се погаждали…

— Замъкът гъмжи от клюки… — отвърна тя тихо.

В този миг прозвуча високото настоятелно тракане на дървените кречетала. Хирата си наложи да откъсни очи от Ичитеру, за да види дали публиката е изпълнила театъра; представлението щеше да започне всеки миг. Облечен в черно мъж излезе в предната част на сцената и обяви:

— Театрална трупа Сацумадза ви приветства с добре дошли на премиерата на пиесата „Трагедията в Шимоносеки“, създадена по действителен случай от близкото минало — той съобщи имената на певеца, на кукловодите и музикантите, след което се провикна: — Тозай, чуйте!

Зад завесата се разнесе тъжна мелодия на шамисен. После отгоре се спусна платно, изобразяващо градина. Безплътният глас на певеца се изви в поредица от вопли и после произнесе напевно:

— В петия месец на Генроку, година втора в провинциалния град Шимоносеки красивата сляпа Окику чака завръщането на своя съпруг — самурай, който се намира в Едо в услуга на своя господар. Нейната сестра Офуджи я успокоява… — публиката посрещна с радостни възгласи двете женски кукли с боядисани дървени глави, дълги черни коси и ярки копринени кимона. Едната имаше красиво тъжно лице с притворени очи, за да подскажат слепотата на Окику. Гласът на певеца поде с висок женски тембър: — О, как тъгувам за моя скъп Джимбей! Толкова отдавна го няма. Ще погина от самота.

Сестра й Офуджи бе с невзрачна външност, събрала угрижено вежди.

— Ти си щастливка, че имаш такъв прекрасен съпруг — изрече същият певец, но с по-нисък глас.

— Тежко ми на мен, че изобщо си нямам мъж… — после уведоми публиката: — В слепотата си Окику не вижда, че сестра й Офуджи е влюбена в Джимбей, че й завижда на късмета и й желае злото.

Окику запя тъжна любовна песен под акомпанимента на шамисен, флейта и барабан. Публиката се размърда от нетърпение; жуженето на разговорите нарасна — тишината по време на представление не бе обичайна за посетителите в театъра. Хирата погледна отново към Ичитеру и насила върна мислите си към разследването.

— Знаете ли, че Харуме е възнамерявала да си направи иредзуми?

— Не съм била в толкова близки отношения с нея, че да ми се доверява — отвърна тя и му хвърли спиращ дъха поглед, лек като докосване с перце. — Кажете ми, ако не е прекалено дръзко да питам… на кое място на тялото й е била татуировката?

Хирата преглътна мъчително.

— Ами беше на… ъ-ъ… — запъна се той. Наистина ли не знаеше? — … беше на… хм… — едва доловима закачлива усмивка изви устните на Ичитеру.

— На слабините й — изтърси накрая той и срамът го заля като вряла вода. Дали сокушицу нарочно го провокираше да използва такива думи? Тя бе тъй предизвикателна и в същото време толкова елегантна… Хирата отчаяно се втренчи в сцената.

Окику бе завършила песента си. Появи се красива кукла самурай, който се движеше крадешком.

— Баноджо, по-малкият брат на Джимбей, е тайно влюбен в Окику и я иска за себе си — продължи да обяснява певецът. — Баноджо прави тайни знаци на Офуджи, за да не разбере сляпата Окику. Офуджи се съгласява да пусне коварния Баноджо същата вечер в къщата…

Музиката зазвуча в дисонанс и сред публиката се разнесе ромон на напрегнато очакване. Хирата се вкопчи в останките от своята служебна добросъвестност:

— Били ли сте някога в стаята на Харуме преди смъртта й? — попита той.

— Унизително ми е да посещавам стаята на една проста селянка… — угодническо изражение замъгли прелъстителния поглед на Ичитеру.

На сцената се появи нов параван — спалня с месечина на прозореца, която да подскаже, че е нощ. Красивата Окику спи, докато Офуджи пуска Баноджо в стаята й. Окику се стряска и сяда в постелята си.

— Кой е там? — певецът преправи гласа си с уплашени нотки.

— Аз съм, Джимбей, върнах се у дома от Едо! — и последва обяснение към публиката: — Гласът му тъй прилича на братовия му, а копнежът й да бъде отново със съпруга си е тъй силен, че тя запява песента на радостта.

След финалния акорд на песента двете кукли свалиха кимоната си. Дрехите се свлякоха и разкриха заострените зърна на сочните й гърди и неговата възбудена мъжественост. Това бе предимството на кукления театър — можеха да се показват сцени, твърде открити за актьори на живо. Хирата, вече прекалено възбуден, едва се владееше. Опасяваше се, че Ичитеру и всички останали ще забележат състоянието му. Като се мъчеше да звучи делово, той попита:

— Някога виждали ли сте квадратно бурканче за мастило с черен лакиран капак, върху който със златно е изписано името на Харуме?

На сцената Офуджи надничаше през открехнатата врата, докато Баноджо и Окику представяха сексуален акт. Хирата усети, че го побиват тръпки и едвам се сдържа. Ичитеру продължаваше да гледа пиесата с невъзмутимо спокойствие.

— Подобна красива мастилница сигурно е за писане на писма… — отвърна тя с премрежен поглед. — … любовни писма! — Ичитеру вдигна ръка към слепоочието си, като че ли за да махне непокорен кичур. После, без да го поглежда, отпусна ръката си и заметна дългия край на ръкава си така, че да закрие скута на Хирата. Слабините му запулсираха под внезапния натиск на тежкия плат. Той пое въздух. Дали бе случайно, или го бе направила нарочно? Как да реагира?

Опита да се съсредоточи върху сцената, където бе настъпило утро, а с него неочаквано се бе завърнал и Джимбей, съпругът на Окику. Офуджи тържествуващо му съобщи, че брат му и съпругата му са го предали. Джимбей, суровият благороден самурай, се изправя срещу жена си. Окику се опитва да обясни жестокия номер, който й е изигран, но честта изисква отмъщение. Джимбей намушква жена си в гърдите. Офуджи го умолява да се омъжи за нея, като му се кълне във вечна любов, но Джимбей се втурва навън да търси своя двуличен брат.

Скрита в диплите на ръкава, ръката на Ичитеру се плъзна по бедрото на Хирата и започна да го гали. Младежът усети дланта й толкова топла и нежна, все едно бе докоснала голата му плът. Като дишаше тежко, той се надяваше, че публиката е твърде завладяна от пиесата, за да вижда какво става наоколо. Безстрастното изражение на Ичитеру не се промени. Но сега той вече знаеше, че предизвикателството й е съвсем преднамерено. През цялото време тя бе насочвала срещата им към този момент.

На тържището Баноджо научава за смъртта на Окику, хуква обратно към къщата и пронизва с кинжал подлата Офуджи. В този момент пристига и Джимбей. Под съпровода на дива музика, необузданите викове на певеца и окуражителните възгласи на публиката братята изваждат мечовете си и се хвърлят в жесток двубой. Хирата, почти забравил за представлението, усети как ръката на Ичитеру се плъзна скришом към слабините му. Това не биваше да се случва. Беше грешно! Тя принадлежеше на шогуна. И двамата ще бъдат екзекутирани, ако се разчуе за този флирт. Хирата знаеше, че трябва да я спре, но възбудата от забранения допир го бе приковала неподвижен.

Ичитеру проследи с върха на пръстите си формата на неговата мъжественост. Хирата сподави неволно стенание. Тя бавно го обходи, а после сграбчи твърдия му член и започна да гали, надолу, нагоре… Сърцето на Хирата заблъска в гърдите му. Насладата нарастваше. На сцената измаменият съпруг Джимбей нанесе фаталния удар срещу брат си. Дървената глава на Баноджо отхвръкна встрани. Ръката на Ичитеру продължаваше да се плъзга нагоре-надолу изкусно и неустоимо. Изтръпнал и останал без дъх, Хирата наближаваше върховния миг. Бе забравил за разследването. Вече не го интересуваше дали някой ги гледа. Тогава Джимбей, смазан от скръб, извърши сепуку до труповете на жена си, брат си и снаха си. Внезапно пиесата свърши. Гръмнаха аплодисменти. Ичитеру отдръпна ръката си.

— Сбогом, Хирата сан… срещата ни бе изключително интересна… — закрила лице с ветрилото си, тя се поклони. — Ако отново се нуждаете от помощта ми… моля уведомете ме.

Лишен от облекчението, за което бясно копнееше, Хирата зяпна в безмълвно униние. Нищо в поведението на Ичитеру не подсказваше, че между тях се бе случило нещо. Твърде смутен, за да каже каквото и да било, той стана и се приготви да си тръгва, като се мъчеше да си спомни какво бе научил от разговора. Как би могла жена, която той желаеше тъй пламенно, да е хладнокръвна убийца? За първи път в кариерата си Хирата усети как професионалната обективност му се изплъзва. Иззад завесата на сцената тържественият глас на разказвача завърши напевно:

— Гледахте една истинска история за това, как предателството, забранената любов и слепотата могат да станат причина за ужасна трагедия. Благодарим ви за посещението.