Лора Джо Роуланд
Иредзуми (34)

Глава 34

Странноприемница „Цубаме“, където Харуме и даймио Мияги бяха провеждали срещите си, се намираше на тиха уличка в покрайнините на Асакуса, далеч от оживения район край храма Канон. От другата страна на улицата кирпичена стена ограждаше малък храм.

Сано слезе от коня си пред портата на странноприемницата. Вътре изкусно подредената градина с вечнозелени растения, вишни и червенолист клен издаваше високата класа на клиентите и дискретността, с което се опазваха тайните им. Вратите на отделните постройки бяха затворени, а прозорците — със спуснати капаци. Но през тънките стени Сано долови приглушен говор и усети мирис на готвено. От банята се издигаше пара. Сано предполагаше, че една неочаквана проверка на странноприемницата ще разкрие незаконните връзки на някои от най-изтъкнатите граждани на Едо.

В преддверието на първата сграда имаше малка ниша, изискано украсена с къпинови клонки в черна керамична ваза. Сано похлопа и собственикът тутакси се показа.

— Добре дошли в странноприемница „Цубаме“, господарю — каза той. — Подслон ли желаете?

Сано се представи.

— Нуждая се от известна информация за един от доскорошните ви гости.

Собственикът повдигна надменно вежди.

— Опасявам се, че противоречи на принципите ни. Нашите клиенти си плащат за уединение и ние полагаме всички усилия да им го осигурим.

— Аз съм сосакан и вие сте длъжен да ми окажете пълно съдействие, в противен случай ще ви арестувам. Това е разследване за убийство. И тъй като въпросната ви клиентка е мъртва, едва ли може да имате нещо против.

— Добре — съдържателят сви рамене в ядно примирение. — Коя е тя?

— Сокушицу Харуме. Идвала е тук да се среща с даймио Мияги от провинция Тоса. Интересува ме дали се е срещала и с някой друг?

— Да — призна собственикът. — Срещаше се и с друг мъж.

— С кого? — попита нетърпеливо Сано.

— Не знам. Въвеждаше го тайно. Съвсем случайно разбрах за него — прислужниците чули страстни стенания на мъж в стаята й, което бе необичайно, защото владетелят Мияги винаги оставаше отвън. По-късно поръчах да проследят този мъж, но не успях да науча името му, нито с какво се занимава или къде живее, защото той все успяваше да се изплъзне.

— Как изглеждаше?

— Скромно облечен самурай, двайсетинагодишен. Това е всичко, което мога да ви кажа. Много внимаваше да не бъде проследен… Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

Значи любовникът не беше Кушида, освен това със сигурност беше мъж, а не жена. Сано попита:

— Мога ли да видя стаята, която са използвали?

— В момента е заета, а и бе старателно почистена след последното посещение на Харуме.

— Ще познаете ли младия мъж, ако го видите отново?

— Може би… — на лицето на съдържателя се изписа съмнение.

— Ще поставя тук един от моите хора, в случай че той дойде отново — каза Сано на съдържателя. — Не се тревожете, няма да безпокоим клиентите ви.

Сано излезе в двора на странноприемницата, изпълнен със съмнения. Потвърденото предположение, че Харуме е имала друг любовник, не му помагаше особено да разреши случая. Тежаха му и други проблеми — скарването с Хирата и тревогата, как ли се е справила Рейко при срещата с владетеля Мияги. После практичността му взе връх над страховете. Хирата бе предан и почтен, със сигурност щеше да открие начин да се реабилитира. А Рейко бе дала дума да внимава. После с усилие отново насочи вниманието си към конкретния въпрос.

Не бързаше да си тръгне от странноприемницата, защото инстинктивно чувстваше, че тук някъде се намира ключът към загадката на убийството.

Вместо да се качи на коня, се огледа наоколо. Погледът му се спря на табелата, която висеше на портата от другата страна на улицата. На нея пишеше „Храм Хака“. Сано се сети за молитвата, която бе намерил в стаята на Харуме. Ами да! Вероятно я бе купила преди или след срещата си с владетеля Мияги в странноприемницата. С чувството за предстояща находка той прекоси улицата и влезе в двора на храма.

Докато вървеше към залата за богослужение, долови гласове някъде зад постройката. Последва ги и се озова в малко гробище. До един гроб стояха четирима мъже и разговаряха над нещо, опънато отгоре. Двама от тях бяха облечени в изцапани дрипави одежди. Мръсните им лица носеха отпечатъка на бедността. Останалите изглеждаха чисти и сити и носеха подплатени наметала. Докато се приближаваше, Сано чу единия да казва:

— Пет моме^[1] за всичко.

— Но тези са съвсем нови, господарю — възрази единият от дрипавите. — От вчера са. Взехме ги от трупа на съвсем млада жена.

Вторият купувач каза:

— Давам ви шест моме.

Избухнаха пререкания. Сано се приближи още и видя обекта на търговията — десет човешки нокътя, подредени до купчина черни коси.

Търговците бяха ета, които извозваха трупове и крадяха части от мъртъвците. Купувачите бяха слуги в публичен дом, купуващи сувенири за куртизанките. Имаше обичай куртизанките да дават на клиентите си нокти или кичури коси в знак на любов, но за да не им се налага да осакатяват собствените си ръце или да си развалят прическите, те прибягваха до услугите на ета.

Сребърните монети смениха притежателя си. Купувачите си тръгнаха. Ета забелязаха Сано и се проснаха на земята.

— Умоляваме ви, господарю, не вършехме нищо нередно!

Сано разбираше техния ужас — един самурай можеше да убие ета по прищявка, без да се страхува от наказание.

— Не се бойте. Искам просто да ви задам няколко въпроса. Станете! — те се подчиниха със сведени покорно очи. Единият бе възрастен, другият — млад, със сходни черти на мършавите им лица. — Някога млада красива жена, облечена в изискани дрехи, да е купувала коси и нокти от вас?

Младият отвърна припряно:

— Да, господарю.

— Кога беше това? — попита Сано.

— През пролетта — отвърна младият въпреки отчаяните жестове на спътника му да мълчи.

— С нея имаше ли мъж?

Възрастният ета удари младия, който възкликна:

— Ох, бе, тате, що тъй? — след което потъна в обидено мълчание.

— Кажете ми какво знаете за жената — нареди Сано.

Нещо в гласа или в маниера му вероятно бе вдъхнало кураж на младия, защото той хвърли предизвикателен поглед към баща си и после каза:

— Този ден с нас беше началникът ни Дандзаемон. Обикаляше на проверка… — Сано знаеше, че всяка група ета си имат отговорник, който представляваше групата пред държавните власти и имаше право да носи мечове. — Докато ние се пазаряхме с жената — продължи младият мъж, — тя не сваляше поглед от него. И той се втренчи в нея. Не си казаха нищо, ама ние разбрахме, че нещо става между тях, нали, тате? — възрастният мъж се сви, скрил ръце в шепи — явно се вайкаше, че синът му се е раздрънкал. — След като жената купи косата и ноктите, началникът ни нареди да си вървим. Тя остана. Само че ние искахме да разберем какво става, затова се спряхме от другата страна на стената и ги подслушахме. Не чухме какво си казаха, ама си говориха дълго. После тя отиде в странноприемницата отсреща. Той изчака при задния вход, докато тя го пусна вътре…

Сано ликуваше вътрешно. Предчувствието му се бе оказало вярно. Връзка с началник на ета? Може би именно окаяното му положение в обществото е допаднало на непретенциозния вкус, който Харуме бе усвоила от майка си. А двата му меча бяха подвели съдържателя на странноприемницата и той го бе взел за самурай.

— Почитаеми господарю, моля ви не наказвайте Дандзаемон, че е имал връзка с дама от двореца — рече умолително възрастният ета. — Той знае, че е сбъркал. Всички се опитваха да го предупредят за опасността. Ако шогунът разбере, войниците ще го убият! Само че той не можеше да се спре.

Сега Сано разбра истинското значение на онзи пасаж, скрит в дневника на Харуме: „Ден ли е, не можем да сме заедно навън…“

За подобна връзка Харуме и Дандзаемон биха били подложени на продължителни мъчения, публично опозоряване и най-жестока екзекуция. Сигурно са били много влюбени, за да се решат на този риск.

— Къде мога да намеря Дандзаемон? — попита той ета.