Лора Джо Роуланд
Иредзуми (4)

Глава 4

Сред бордеите на Кодемачо, недалеч от реката в североизточната част на търговския район Нихонбаши, застрашително се издигаха високите каменни зидове на затвора Едо. Сано мина с коня си по моста и се отправи към обкованата с желязо порта. На пост в стражниците стояха пазачи. Дошини докарваха в сградата оковани с вериги престъпници да чакат присъдата си или ги отвеждаха към мястото за екзекуции. Както всеки път, когато наближеше това място, Сано изпита чувството, че въздухът става по-студен, сякаш затворът Едо прогонваше слънчевата светлина и излъчваше миазми на смърт и гнилоч. Високопоставените самураи избягваха да стъпват тук поради религиозния страх от духовно омърсяване. Но само тук Сано можеше да научи истинската причина за смъртта на Харуме.

В дъното на двора бе разположена моргата — ниска постройка с олющени хоросанови стени и сламен покрив. Доктор Ито Генбоку, управителят, бе негов искрен приятел и нерядко му бе помагал в разследванията с неоспорими медицински факти и научна вещина. Някога прочут лекар на императорската фамилия, доктор Ито бе заловен да практикува забранени чуждоземни науки, които бе овладял по незаконни канали от холандски търговци в Нагасаки. За разлика от другите рангакуша — учени от холандската школа, които бяха осъдени на изгнание, той бе наказан до края на живота си да изпълнява длъжността управител на моргата в Едо.

Тук въпреки мизерните условия на живот той можеше на спокойствие да провежда експериментите си извън обсега на внимание на властите.

Сано слезе от коня и извади от дисагите си увитите във вързоп веществени доказателства от стаята на убитата. Прекрачи прага. Вътре доктор Ито и помощникът му Мура почистваха съд с кости и прешлени. Мура бе ета, представител на най-низшата прослойка в социалната йерархия на Япония. Само ета работеха на такива „скверни“ места, като затвора, моргата и мястото за екзекуции. Но въпреки презряното си положение и произход Мура бе не роб на низвергнатия рангакуша, а уважаван слуга и неизменен помощник. Когато Сано влезе, двамата мъже вдигнаха поглед от масата и се поклониха.

— А, Сано сан. Добре дошли! — тясното, аскетично лице на доктор Ито се разведри от приятна изненада. — Не очаквах да ви видя. Днес не е ли сватбата ви?

— Сватбената церемония бе тази сутрин, но тържеството и почивката ми бяха отложени — отвърна Сано, докато слагаше вързопа върху една от празните маси. — И за пореден път се нуждая от помощта ви — той разказа за тайнствената смърт на наложницата Харуме, за заповедта на шогуна Сано лично да се заеме с разследването и за собствените си подозрения, че момичето е било отровено.

— Доста интригуващо — отбеляза доктор Ито. — Разбира се, ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна. Но преди това моите поздравления за брака ви. Позволете ми да ви поднеса скромен дар. Мура, би ли го донесъл, ако обичаш?

Ета се поклони на доктора и на Сано и излезе от стаята. Върна се с малък пакет, увит в парче син памучен плат.

— Аригато, Ито сан, благодаря — с поклон младият сосакан прие подаръка и го разопакова. Отвътре извади плосък, голям колкото длан диск от черно ковано желязо — предпазител за дръжката на самурайски меч, филигранно украсен с фамилния герб на Сано — елегантна глава на жерав с дълга човка в профил и разперени нагоре крила с богато оперение. Сано погали гладкия метал, възхитен от подаръка.

— Нещо съвсем скромно — каза доктор Ито. — Мура събираше старо желязо в града. Един от разсилните е бил ковач, преди да го осъдят за кражба и да го пратят да работи тук. Той ми помогна да го направя, но не е достатъчно хубав за…

— Прекрасен е — прекъсна го Сано. — За мен винаги ще бъде скъп дар — той внимателно загърна предпазителя в платното и го мушна в кесията си трогнат повече, отколкото от който и да било друг пищен подарък. После, за да запълни последвалото неловко мълчание, отвори вързопа с веществените доказателства и каза: — Трупът й скоро ще пристигне за аутопсия… — междувременно извади лампите, кадилниците, каничката със саке, бръснача, ножа и мастилницата. — Искам да знам дали някоя от тези вещи не е източник на отровата.

По нареждане на господаря си Мура донесе шест малки празни дървени клетки и една по-голяма, в която имаше живи мишки. Доктор Ито ги нареди върху масата. После запали една от лампите и кадилницата, постави ги в първите две клетки, пусна по една мишка във всяка клетка и ги покри с платно. В третата клетка сложи чинийка с малко от сакето, което Харуме очевидно бе пила преди смъртта си, и третата мишка. За да пробва бръснача, обръсна малко от козината върху гърба на четвъртата мишка, а с ножа с перлена дръжка направи плитък разрез върху корема на петата мишка, след което пусна животните в отделни клетки.

— Остана мастилото — от малък шкаф доктор Ито извади един от собствените си ножове. — Ще използвам чисто острие, за да предотвратя външно замърсяване — той направи малка драскотина върху корема на шестата мишка, отвори лакираното бурканче и пръсна черен туш върху раната. После пусна мишката в клетката и каза: — А сега ще чакаме.

Сано и доктор Ито впериха поглед в клетките. От двете, покрити с платно клетки се долови слабо драскане. Третата мишка подуши питието и след това започна да лочи. Мишката с драскотина от бръснача обикаляше клетката си, докато другите ближеха раните си. Изведнъж се разнесе пронизителен писък.

— Вижте! — посочи Сано.

Мишката с туша върху коремчето се заизвива и се загърчи, махайки с лапички и опашка. После захриптя, опитвайки се отчаяно да поеме въздух. Очите се обърнаха с бялото навън. Малките розови уста се отваряха и затваряха в писъци на агония и миг по-късно от тях бликна кръв. Сано разпозна описанието на дворцовия лекар за предсмъртната агония на Харуме: „Конвулсии, повръщане, недостиг на въздух.“ Още няколко писъка, отчаяно хриптене, последен гърч, след което мишката се отпусна и издъхна. Сано и доктор Ито провериха и другите клетки. Единствено тушът съдържаше отрова.

— Може ли да е било самоубийство? — попита Сано, все още с надеждата за лесно обяснение на този случай.

— Не е изключено, но според мен няма такова нещо. И да е искала да умре, защо ще избира такъв болезнен начин, вместо да се обеси или да се удави? Това са по-обичайните начини на женско самоубийство. И защо да си прави труда да слага отровата в мастилото, вместо просто да я погълне?

— Значи Харуме е била убита! — тревога помрачи удовлетворението на Сано от факта, че подозренията му се бяха потвърдили. Той трябваше да докладва за откритията си пред шогуна и бакуфу, а новините бързо се разпространяваха из Едо. Затова трябваше много бързо да открие и да залови отровителя. — Какво е веществото, което убива тъй бързо и ужасно?

— Когато бях лекар в императорския двор в Киото, изследвах отровите — каза доктор Ито. — Симптомите при тази смърт съответстват на въздействието на биш — екстракт от една билка, която вирее в Хималаите. Използва се в Индия и Китай от близо две хиляди години като отрова за стрели както при лов, така и в битки. Дори нищожно количество от биш, попаднало в кръвта, е фатално. Чести са и нещастните случаи — корените му силно приличат на корените на хряна и дори опитни билкари понякога ги бъркат. Но растението се среща изключително рядко в Япония. Не съм чувал за подобни случаи на отравяне тук.

— Откъде може да се е появил биш в замъка? — попита Сано. — Трябва ли да търся убиец със специални познания за билки? Някакъв магьосник, свещеник или… лекар?

— Вероятно. Но има и аптекари, които незаконно продават отрови на всеки клиент, който е в състояние да си плати — доктор Ито нареди на Мура да отнесе мишките. После изражението му стана замислено. — Тези търговци обикновено предлагат често срещани отрови, като арсеник, който може да се смеси със захар и да се поръси върху сладкиши, или антимон^[1], който се слага във вино или чай.

— Или пък фугу, отровната риба, която се надува, докато стане обла. Но имаше един амбулантен търговец, който се превърна в легенда сред лекарите и учените — той пътуваше из Япония, събираше лекове от отдалечени краища и пристанищни градове, където местните ползват чуждоземни медицински познания, придобити от времето, преди Япония да бъде затворена за международната търговия. Казваше се Чойей и когато минаваше през Киото, купувах от него разни лекове, мехлеми и илачи. Той знаеше за медикаментите повече от всички, които познавам. Търгуваше предимно с целебни вещества, макар че продаваше и отрови, но само на учени, които искаха да ги изследват. Носеха се слухове, че стоката му е довела до смъртта на няколко висши служители в бакуфу.

— Може ли сега този човек да е в Едо? — попита Сано.

Ако търговецът на отрови назове скорошен купувач на биш, случаят с убийството на Харуме можеше да бъде разрешен бързо.

— Не съм виждал Чойей… нито съм чувал нещо за него… от години. Трябва да е някъде моя възраст, ако изобщо е жив. Странен самотник, който обикаля, където му видят очите, без план и посока, предрешен като скитник. Чувал съм, че е преследван от закона.

Макар и обезкуражен от тази история, Сано не загуби надежда.

— Ако Чойей е в Едо, аз ще го открия. Освен това има и друг възможен път за разследване… — Сано вдигна бурканчето. — Ще се опитам да открия откъде наложницата е купила това и кой е могъл да сложи отрова в туша.

— Може би любовникът, заради когото си е направила тази иредзуми? — предположи доктор Ито. — За съжаление Харуме не е изписала името му върху плътта си, но пък това е разбираемо. Естествено е да крие самоличността му, ако е някой друг, а не шогунът. Иначе ще я екзекутират за невярност към господаря. А и мястото, което е избрала за татуировката, предполага, че е искала да си остане тайна.

Сано уви в платното веществените доказателства.

— Ще разговарям с майката на шогуна и с главната дворцова служителка. Може би те ще ме осветлят кой би могъл да желае смъртта на Харуме…

Доктор Ито придружи Сано до двора, потънал в здрача на настъпващата вечер.

— Благодаря ви за помощта, Ито сан, и за подаръка. Щом пристигне трупът на наложницата, пак ще дойда! — после прибра вързопа в дисагите, метна се на коня си и подкара към замъка Едо.