Лора Джо Роуланд
Иредзуми (12)

Глава 12

По улиците на Нихонбаши се движеше шествие от войници и помощници, всички до един носещи върху одеждите си изображението на златен летящ жерав — герба на фамилия Сано. Те съпровождаха черен паланкин със същия символ, изрисуван на вратите. Вътре в тапицирания стол носилка седеше Рейко, напрегната и тревожна, без да забелязва живописните гледки в търговската част на Едо. Откажеше ли да се подчини на заповедите на своя съпруг, това без съмнение щеше да доведе до развод и до опозоряване на клана Уеда. Но тя все още бе твърдо решена да продължи незаконното си разследване. Трябваше да докаже уменията си както на себе си, така и на Сано. И за да получи нужната информация, щеше да използва всички възможни източници.

Под повърхността на обществото в Едо се простираше невидима мрежа — съпруги, дъщери, роднини, слугини, куртизанки и други жени, обвързани с могъщите самурайски кланове. Те събираха факти не по-зле от мецуке — шпионите на шогуна — и ги разпространяваха от уста на уста. Самата Рейко бе член на тази не особено стегната, но твърде резултатна мрежа. Като дъщеря на съдия тя често разменяше новини от съдебната зала за външна информация. Тази сутрин бе научила, че Сано има вече двама заподозрени — главния пазач Кушида и сокушицу Ичитеру, бившата фаворитка на шогуна. Обществените порядки не й позволяваха да се срещне с двама непознати, без предварително да е била представена от някого, и тя не смееше да се обърне към тях направо. Но силата на женската информационна мрежа се състоеше в умението да се преодоляват такива пречки.

Шествието заобиколи централния пазар. Рейко си спомни нещо и устните й се разтеглиха в усмивка. На дванайсетгодишна възраст бе почнала да се измъква тайно от бащиния дом, за да търси приключения. Облечена в момчешки дрехи и с шапка, скриваща косите й, препасана с мечове на кръста, тя се сливаше с тълпите самураи из улиците на Едо. Един ден тук, на същия пазар, се натъкна на двама ронин, които тъкмо ограбваха сергия с плодове и биеха безпомощния търговец.

— Спрете! — извика Рейко, посягайки за меча си.

Крадците избухнаха в смях.

— Ела да ни хванеш, момче! — подканиха я те с извадени оръжия.

Когато Рейко се хвърли напред, размахала меч, забавлението им премина в изненада, а после и в ярост. Остриетата им се кръстосаха в действителен бой. Купувачите побягнаха. Минаващи самураи се включиха в боя. Рейко бе обзета от ужас — неволно бе започнала бурна улична схватка. Но бе очарована от вълнението на първата си истинска битка. Пристигнаха хората от силите на реда, които обезоръжиха крадците, наложиха ги с палки, вързаха ръцете им и ги отведоха в затвора. Един дошин хвана Рейко. Докато тя се съпротивяваше, шапката й падна. Дългите й коси се разпиляха по гърба й.

— Госпожице Рейко! — възкликна дошинът. Бе приятел на баща й и често спираше да си поговорят, когато посещаваше къщата на съдията по работа. Час по-късно Рейко стоеше на колене в съдебната зала на баща си, който я съзерцаваше гневно от подиума.

— Какво означава всичко това, дъще?

Трепереща от страх, Рейко обясни какво се бе случило. Лицето на баща й остана сурово, но устните му трепнаха в горда усмивка.

— Осъждам те на едномесечен домашен арест. А после ще ти осигуря по-подходящи занимания — оттогава съдията й позволи да гледа делата му, само и само да стои далеч от улицата.

Сега, когато паланкинът я отведе в една тиха улица с живописни табели над закритите със завеси врати на магазинчетата, тя изпита същото вълнение, което бе усетила в онази отдавнашна битка.

— Спрете! — заповяда тя на своя ескорт.

Шествието спря, Рейко слезе от паланкина и пое бързо надолу по улицата. Придружителите й се стараеха да не изостават, но скоро я изгубиха в тълпата. Рейко се шмугна под индиговата завеса на Сосеки, известния търговец на мазила. Помещението бе отрупано с рафтове, шкафове и сандъци с какви ли не вещества за разкрасяване — лечебни балсами, масло и бои за коса, сапуни и отстранители на петна, гъби и четчици, перуки, пудри и гримове. Тя събу обувките си в антрето и се придвижи към щанда с маслата за баня. Пред него стоеше жена към четирийсетте, облечена в синьо кимоно на джоро — низша дворцова служителка, и говореше на продавачката със заповеднически маниер:

— Ще взема по десет шишенца масло с аромат на бор, жасмин, бадем и гардения.

Продавачката записа поръчката. Джоро се приготви да си върви, но Рейко се приближи и я заговори:

— Добро утро, братовчедке Ери сан — поздрави тя с поклон.

Жената й бе далечна роднина по майчина линия, някога наложница на предишния шогун Токугава Йемицу. Сега Ери се грижеше за снабдяването на „вътрешното крило“ с необходимата на наложниците козметика, тоалетни принадлежности и медикаменти. Без съмнение Сано щеше да я сметне за прекалено низша служителка, за да тръгне да я разпитва. Но Рейко знаеше, че Ери е доверен източник на информация за събитията в двореца и основна фигура в женската мрежа за клюки. — Може ли да поговоря с теб? — след смъртта на майка й родът Уеда рядко поддържаше връзки със семейството на Ери.

Ери поздрави Рейко, ахвайки от изненада и радост.

— Рейко чан! Толкова време мина. Последния път, когато те видях, ти беше съвсем малка; а я виж сега колко си пораснала! И вече си омъжена! — някогашната красавица Ери бе позагубила привлекателния си външен вид — бели нишки проблясваха в пристегнатите й коси, бе отслабнала и променена, но топлината на очите и усмивката й си бяха останали същите. Когато Ери те погледне, спомни си Рейко, се чувстваш така, сякаш целият й интерес е насочен единствено и само към теб. Без съмнение това бе начинът, по който бе омаяла своя господар и по който предразполагаше хората да споделят тайните си с нея. Сега Ери каза: — Да идем някъде да поговорим насаме — тъй като знатните дами не можеха да пият в обществените чайни, нито да ядат по сергиите с храна, в много магазини в този район имаше помещения, в случай че клиентките желаеха да се подкрепят. И сега Сосеки, собственикът на магазина, ги покани в задния двор, предложи им саке, сушени плодове и сладки. — Разкажи ми какво ново около теб — подкани я Ери, докато сипваше саке в малки чашки.

Скоро Рейко вече бе разказала на братовчедка си всичко за сватбата, за подаръците, които бе получила, и за обзавеждането на новия си дом. Едва се възпря да не й сподели неприятностите си със Сано.

— Много съм заинтригувана от убийството на онази наложница, Харуме — каза тя и захапа една суха кайсия. — Какво знаеш за него?

Ери се поколеба.

— Съпругът ти разследва това убийство, нали? — внезапна предпазливост охлади сърдечността й. Рейко усети недоверието на Ери към мъжете по принцип и особено към мъжете в бакуфу. — Той ли те изпрати?

— Не — призна Рейко. — Той ми нареди да стоя далеч от разследването. Изобщо не подозира, че сега съм тук, и ако разбере, ще се вбеси. Но аз искам да разгадая тази тайна. Искам да докажа, че ние, жените, сме не по-лоши следователи от всеки сосакан. Ще ми помогнеш ли?

Дяволито пламъче проблесна в очите на Ери. Тя кимна, после протегна ръка.

— Първо трябва да обещаеш, че ще ми казваш всичко, което научаваш за разследването на съпруга си.

— Дадено! — Рейко потисна опасенията си за реакцията на Сано, ако усетеше нелоялността й. Но нали трябваше да плати някак си информацията, за която молеше, а и нима Сано заслужаваше нещо друго? — Днес съпругът ми разпитва главния пазач Кушида и сокушицу Ичитеру. Възможно ли е някой от тях да е отровил Харуме?

— Жените във вътрешното крило се обзалагат, че единият от тях е убиецът — каза Ери. — Повечето залагат на Ичитеру… Не за друго, просто са млади и наивни. Не разбират как един мъж може да обича някоя жена толкова страстно, както Кушида — Харуме, и в същото време да я убие.

— А ти защо смяташ, че пазачът е виновен?

— Защото знам нещо, което твоят съпруг със сигурност никога няма да открие: в деня, преди Кушида да бъде отстранен от поста му, един от стражите го хванал в стаята на Харуме. Ровел в шкафа с бельото й. Очевидно е искал да открадне нещо… — „Или да сложи отрова“, помисли си Рейко. — Този инцидент не беше докладван — продължи Ери. — Кушида е началник на пазачите и лесно накара подчинените си да мълчат. Никой нямаше да узнае за случилото се, но една слугиня ги чула как се разправят, и ми каза. Останалите пазачи няма да проговорят от страх, че дворцовата администрация ще ги накаже сурово за подобно прикриване на нарушение — Ери млъкна за момент. — Сега съжалявам, че не отидох да докладвам на отошийори Чизуру. Харуме можеше още да е жива… — Ери се разхлипа.

— А защо Ичитеру се смята за по-вероятния извършител? — попита Рейко.

Ери стисна устни — очевидно не харесваше наложницата.

— Ичитеру великолепно прикрива емоциите си… От поведението й никога няма да се досетиш, че някога е изпитвала към Харуме нещо по-различно от презрение към една проста селянка. Тя никога няма да признае колко гневна беше, когато шогунът престана да спи с нея, защото вече предпочиташе Харуме. Но един ден миналото лято наложниците ходиха на излет до храма Каней. Точно ги събирах, за да се връщаме, когато чух писъци в гората. Избързах натам и намерих Ичитеру и Харуме да се бият. Търкаляха се по земята като пантери. Ичитеру бе върху Харуме, удряше я и нареждаше, че ще я убие, но няма да й позволи да стане любимка на шогуна. Аз ги разтървах. Дрехите им бяха изцапани, лицата им — одрани и целите в кръв. Харуме плачеше, а Ичитеру бе побесняла от гняв. Разделих ги и после казах на всички, че са се наранили, защото са паднали в едно дере.

— Това произшествие също ли не е било докладвано?

Ери поклати глава.

— Можех да си изгубя поста за това, че не съм съумяла да поддържам ред сред наложниците. Ичитеру не искаше никой да разбере, а Харуме се страхуваше да не си навлече неприятности.

— Някой виждал ли е Ичитеру в близост до стаята на Харуме преди смъртта й?

— Когато попитах жените, те всички ми отговориха отрицателно. Което не означава, че Ичитеру не е била там. Може да се е промъкнала незабелязано. Освен това има приятелки, които винаги биха излъгали заради нея.

Значи е имала мотив за убийството и възможност да го извърши, реши Рейко. Ичитеру изглеждаше все по-убедително като заподозряна, но за да докаже вината, й Рейко се нуждаеше от свидетел или от улика.

— Можеш ли да ме пуснеш да говоря с другите жени и да ми помогнеш да претърся стаята на Ичитеру? — попита тя.

— Хмм — Ери изглеждаше изкушена, но после се свъси и поклати глава. — По-добре да не рискувам. Разпоредбите забраняват достъп на външни хора във вътрешното крило. Дори твоят съпруг трябва да има специално разрешително, ако иска да влезе там. Пък и се съмнявам, че ще открие каквото и да било. Ичитеру е умна. Ако тя е убийцата, отдавна се е отървала от останалата отрова… — Ери изведнъж млъкна, а после изражението и стана някак напрегнато. — Знаеш ли, спомних си нещо — бавно подхвана тя след кратка пауза. — Преди около три месеца посред нощ Харуме внезапно я заболя силно корем. Дадох й лекарство за повръщане, за да освободи стомаха си, и после успокоително, за да успее да заспи. Реших, че може някоя храна да не й е понесла, и не си направих труда да докладвам за пристъпа й на доктор Китано, защото до сутринта се беше оправила. Освен това, когато всички наложници бяха изведени в Асакуса за честването на Четирийсет и шестхилядния ден^[1], на косъм от Харуме изсвистя кинжал. Заби се на сантиметри от нея. Никой не разбра кой го беше хвърлил. И то на такава оживена улица! Преди не съм свързвала двете случки, но сега…

— Значи някой се е опитвал да убие Харуме и преди — каза Рейко.

Но кой?