Лора Джо Роуланд
Бундори (9)

Глава 8

Момиджияма — фамилната гробница на Токугава, бе разположена на най-високото място в крепостта, досами върха на хълма, забулен от борове и кипариси. В нея почиваха реликвите на предишните шогуни от клана Токугава: Йеясу, Хидетада, Йемицу и Йецуна.

Сано се поколеба пред входа. От двете страни на високите порти горяха огромни фенери. Двойка озъбени, типични за корейските храмове каменни кучета охраняваха застланата с плочи пътека от вътрешната страна, а отвъд пътеката се белееха стръмни стъпала, които се изкачваха до самата гробница.

Сано преодоля обзелата го примитивна боязън и влезе. Лъхна го лек мирис на тамян, който в съчетание с призрачните светлини на фенерите придаваше на всички предмети наоколо загадъчно мистичен вид. Спря пред ритуалния умивалник — огромен каменен купел, пълен с вода. Изми ръцете си и се огледа.

— Аой? — извика той.

Никой не отвърна. Сано пое по една пътека, криволичеща между дърветата. Мина покрай хранилището за сутри и малка островърха пагода с камбанария, а после се озова в просторен открит двор. В отсрещния му край тъмнееше залата за поклонения, пред която го чакаше Аой — неподвижна, безмълвна фигура, облечена в черно — с малък хартиен фенер в ръка.

Сано колебливо вдигна ръка за поздрав. Сърцето му заби учестено — късният час, отдалеченото място и загадъчната атмосфера предполагаха тайна среща. Аой грациозно слезе по стъпалата, за да го посрещне.

Вятърът увиваше тъмните одежди около тялото й. Тя се поклони безмълвно и зачака той да заговори.

— Донесох нещата, за които ме помоли — каза Сано. — Една кесия на Кайбара и кичур коси от друга жертва на същия убиец. И етикет от бундори.

Думите му прозвучаха сухо и банално. Аой остана безмълвна за миг, а после каза:

— Елате с мен.

Дрезгавият й глас прониза Сано и по тялото му се разля тръпнеща топлина. Той я последва припряно. Двамата излязоха от двора и се отправиха към гората. Фенерът й не успяваше да разкъса мрака и Сано пипнешком заобикаляше дърветата, препъваше се и често изоставаше от уверените й крачки.

Спряха на едно място, където надвисналите клони образуваха естествен заслон срещу вятъра. От внезапната тишина ушите на Сано зазвъняха. Аой вдигна фенера и на светлината му Сано видя, че се намираха в нещо като горски параклис — кръгло сечище, посипано с борови игли, с малък олтар в средата и покрита с мъх статуя на божество, което той не можа да разпознае.

Аой коленичи пред олтара и запали подредените в кръг свещници и кадилници. Сано коленичи срещу нея. Любопитството му към тази тайнствена жена все повече растеше.

— Все в крепостта ли си живяла? — попита той.

— Не, господарю — на свещите кожата й блестеше омайно. Прииска му се да я погали. Сладкият дим от тамяна я обгръщаше в нежните си пипала. Сано опита отново:

— От колко време се грижиш за гробницата?

— От шест години, господарю. Преди това прислужвах в двореца.

Защо изтъкваше низшия си ранг? За да го отблъсне ли?

— Откъде си? — настоя Сано.

Аой сключи ръце в скута си:

— От провинция Ига, господарю — някаква твърда нотка в почтителния й отговор подсказваше, че няма да допусне повече въпроси. — Моля, сложете тук вещите.

Сано послушно извади от пояса си кесията, увития в хартия кичур коса и етикета — сега разследването бе по-важно и трябваше да отложи предизвикателството да проникне отвъд тайните на тази жена.

Аой сведе поглед към вещите на земята и остана напълно неподвижна. Единствено гърдите й се повдигаха и отпускаха равномерно. Очите й бяха фокусирани навътре, дишането ставаше все по-бавно, докато накрая сякаш спря съвсем. Тя очевидно навлизаше в състояние на дълбока медитация. Времето минаваше. Сано чакаше, самият той хипнотизиран от примигващите свещи, димящия тамян и съблазнително неподвижната Аой. Студът го пронизваше до кости. Внезапно потръпна от неясно безпокойство и изпита почти непреодолим порив да докосне Аой и да се увери, че все още е жива. В този миг от устните й се изтръгна стон, в който прозвучаха цяла гама тонове. Сано втренчи поглед в нея, поразен от мощното еротично въздействие на сеанса. Влажният дъх на Аой, стенанията й, все по-бързо повдигащата се гръд, лицето й, лъснало от пот, му внушаваха образа на жена, отдала се на сексуално удоволствие. Виждаше дори зърната на гърдите й, големи и твърди, набъбнали под кимоното. Гореща кръв нахлу в слабините му. Връхлетя го неистово желание да я люби. И тогава тя заговори:

— Сине мой, обещай ми…

Гласът бе на старец, немощен и съсипан от смъртоносна болест. Чертите на Аой придобиха странно познато изражение. Сано се приведе напред тъй бързо, че замалко да загуби равновесие и да се строполи върху олтара — бе разпознал гласа и изражението на баща си и шокът светкавично прогони възбудата.

— Бъди живо въплъщение на Бушидо…

Сано се олюля, зашеметен от факта, че чува баща си да говори чрез Аой. Съзнанието му трескаво затърси разумно обяснение — може би в къщата му тя бе забелязала възпоменателния олтар и бе разбрала за неотдавнашната загуба. Но как би могла толкова точно да пресъздаде образа и гласа на човек, когото никога не е виждала, и да казва думи, които е чувал единствено той?!? Всички съмнения относно качествата й на медиум се стопиха в прилив на чиста радост:

— Татко — прошепна той и протегна ръка да задържи жадуваното присъствие на своя отец.

Но лицето на Аой светкавично възвърна собственото си изражение и тя отново остана безмълвна. Взе в ръце кесията на Кайбара и сведе очи. Задържа я между дланите си, потърка плата в носа и устата си, докосна с език висящото нецуке, сякаш изтръгвайки чисто физически духа на Кайбара от неговите вещи. После отпусна кесията в скута си и заговори с висок, раздразнителен хленч:

— През последната година животът ми бе непрестанно терзание. Смъртта ме освободи от тази непоносима скръб. Защо сега смущаваш жадувания ми покой?

— Аз… аз само искам да разбера кой е убиецът ви — запъна се Сано, слисан, че духът се обръща направо към него.

Последва дълга, трепетна въздишка:

— Какво значение има? Стореното — сторено.

— Вашият убиец може да отнеме още нечий живот — каза Сано. — Затова трябва да го спра. Моля ви, Кайбара сан, кажете ми какво се случи снощи. Видяхте ли убиеца си?

Дълга пауза. Сано забеляза с учудване, че Аой е придобила някои от чертите на Кайбара — такъв, какъвто го бе видял в моргата, — тялото й се бе сгърчило, бръчки прорязваха лицето и врата й, долната й челюст бе леко увиснала. Свещите запращяха. Откъм подножието на хълма се разнесе лай на кучета. После гласът на Кайбара прозвуча отново от устата на Аой:

— Беше тъмно и мъгливо. Не можах да видя лицето му. Но беше много висок и накуцваше…

— С кой крак? — настоя Сано.

— С десния… — гласът на Кайбара замлъкна, изражението на стареца изчезна от лицето на Аой и то остана напълно безизразно, сякаш ничие.

— Кайбара сан! — извика Сано и понечи да сграбчи отиващия си дух. — Върнете се!

С бавен жест Аой остави кесията на земята, разви хартията с кичура коси на мъртвия ета, разтърка ги между палеца и показалеца си, после събра длани и помириса. Сано зачака напрегнато.

Мускулите по лицето на Аой се изопнаха, очите й зашариха на всички страни, пълни със страх и покорство. Раменете й увиснаха, тя прибра ръце до тялото си и притисна длани до гърдите си. Сано ахна, разпознавайки характерната раболепна поза на ета.

Внезапен пристъп на вятър разлюля боровите клони над главите им. Свещите примигнаха. Устните на Аой се раздвижиха:

— Простете… съжалявам… моля, господарю, не исках да ви обидя. Простете! — гласът бе гърлен и пропит с ужас. Аой сведе рязко глава в серия бързи поклони, а в това време погледът й се отмести от лицето на Сано към мечовете на кръста му.

— Няма да ти причиня зло, искам само да ми кажеш кой ти отне живота — побърза да каже Сано.

— Самурай. Не знам как се казва.

— Как изглеждаше? Опиши го.

Очите на Аой се замъглиха от събуждащ страх спомен.

— Голям. Силен. Куц с единия крак. И с белег.

— Белег? Къде? — бързо питаше Сано. Ако ритуалният убиец притежаваше отличителна черта, откриването му щеше да е по-лесно.

Аой поклати глава:

— Не само един. Навсякъде. По лицето… И ръцете…

Сано предположи напосоки:

— Белези от шарка?

Енергично кимане. Израз на облекчение в уплашените очи.

— Какво друго? Кажи нещо повече!

Но духът замърмори несвързано и след това изчезна. Аой върна кичура на олтара и взе етикета. Дали надписът щеше да разкрие самоличността на онзи висок куц, белязан от шарка самурай?

Аой прокара пръсти по хартията и тялото й потръпна конвулсивно. Тя втренчи изумен поглед в някаква далечна сцена, видима само за нея, и прошепна:

— Воините отново са в поход. Скоро ще пристигнат на определеното бойно поле. Той ще изтегли меча си. И тогава… — с писък тя захвърли етикета. Листчето се изви в кратък полет и после започна да пада. Сано протегна ръка, за да не падне в пламъка на свещите. Тревожеше се за веществените доказателства, но се боеше да прекъсне сеанса.

Аой се изправи рязко и неволно прекатури олтара. Горящите свещи се разпиляха и подпалиха сухите борови иглички, застлали земята. Сано скочи на крака и започна да тъпче пламъците. Аой се втурна напред да му помогне, но не прецени движенията си и двамата се сблъскаха с все сила. Сано инстинктивно я обхвана с ръце, за да не паднат и двамата, и усети как в него избухва пожар от страст. В обятията му тялото й бе топло, стегнато и гъвкаво, гърдите й — меки, притиснати в неговите. Дъхът му секна, възбудата му нарасна до краен предел и упои сетивата му. Сано впи поглед в широко отворените й очи и прочете в тях копнеж, равностоен на неговия.

С рязко извиване на тялото Аой се откъсна от прегръдката му. Коленичи пред обърнатия олтар и извърна лице. Сано угаси припламващите тук-там борови иглички и отново зае мястото си. Усети, че трепери. Сърцето му биеше до пръсване, а тялото му все още тръпнеше от желание. От рязката смяна на силни емоции — бащиния глас, описанието на убиеца, внезапно прекъсналия сеанс — се чувстваше напълно изтощен.

— Добре ли си? — попита той Аой.

Тя кимна, без да го погледне.

— Какво стана?

Сега тя вдигна лице към него и той видя, че напълно е възвърнала самообладанието си.

— Простете, че се държах тъй лошо. Понякога предметите ми говорят за местата, където са били, за хората, които са ги докосвали, за емоциите, които са попили. Този къс хартия ме накара да видя и да почувствам тревожни неща…

— Ти спомена нещо за воини в поход и за някой, дето щял да изтегли меч — припомни й Сано, полагайки усилия да превъзмогне остатъка от възбудата си, като се съсредоточи в работата си. — Това Убиецът Бундори ли беше?

Аой поклати глава.

— Не знам. Но почувствах в него неутолима стръв за битки и кръвопролития.

Думите й стопиха съвсем плътските щения на Сано и той започна да разсъждава на глас:

— Значи извършителят смята убийствата си за подвизи по време на война, но дали Кайбара Тоджу е бил неговият враг или Араки Йоджиемон? И ако е бил Кайбара, защо не е сложил неговото име на етикета?

— Може да е искал смъртта и на двамата — предположи Аой.

Сано си даде сметка, че тя не познава историята, щом не знае кой е генерал Араки.

— Генерал Араки е загинал преди повече от сто години — обясни той.

— Тогава може би убиецът е свързал двамата в съзнанието си. И е нападнал живия.

— Възможно е — призна Сано, заинтригуван от идеята й. Връзката между Кайбара и Араки заслужаваше специално внимание при утрешния разпит на семейство Кайбара. — Но тогава защо да убива мъжа, чиято коса ти донесох? Той е бил ета, без всякаква връзка с двамата високопоставени самураи.

— Всеки самурай може да убие ета, ако иска да изпробва нов меч или да упражни специална техника, нали?

— Разбира се! Как не се сетих! — Сано я погледна с нарастващо възхищение. — Убиецът е искал да обезглави Кайбара, но му е било за първи път и не е имал опит в подготвянето на боен трофей, затова се е упражнил върху жертва, за чието убийство не би го грозило наказание, дори и да го заловят! — проницателността й само засили чувството му на привличане, което бе усетил към нея. В блесналите й очи Сано долови удоволствието й от това, че е оценена и полезна. За миг в съзнанието му се мярна мисълта за бъдещата му годеница, която дори не познаваше. — Нека се видим утре вечер — предложи той. — Сигурен съм, че с твоя помощ ще успея да разкрия и да заловя убиеца.

Но странно, Аой мигом се отдръпна в предишната си овладяна и хладна деловитост.

— Както желаете — каза тя едва чуто и се поклони.

Това бе сигнал за край на срещата — тя искаше той да си иде. Човек с неговото положение можеше да й заповяда каквото пожелае, и тя бе длъжна да уважи желанието му. Но Сано не можеше да мисли за нея като за подчинена и да я използва, както му хрумне. Протегна ръка за сбогуване и пръстите му докоснаха нейните. Лицето й леко поруменя и той разбра, че краткото съприкосновение отново е възпламенило чувствата й. Впи очи в нейните с надежда и копнеж, но тя не отвърна на погледа му.

Може би утре ще успее да я опознае повече и да извика у нея същите желания, каквито тя бе събудила у него.