Лора Джо Роуланд
Бундори (3)

Глава 2

Без да губи време, Сано тръгна към жилището си в административния район, включващ представителните домове и канцелариите на главните васали и висшите чиновници на шогуна. Все още не можеше да повярва, че и той е настанен в едно от тези великолепни имения — заобиколени от двуетажни постройки с варосани стени, с красиви порти и керемидени покриви в черно и бяло. Двамата пазачи пред неговата къща се поклониха и отвориха вратата към покрития с чакъл двор. Наоколо се мержелееха празните пристройки за васалите, каквито Сано все още нямаше. Прибираше се у дома с обичайната неохота на самотния стопанин — грамадната къща и просторната веранда не му предлагаха уют, а по-скоро го отблъскваха. Отново си спомни деня, когато се бе преместил в крепостта. Тогава възрази, че къщата е прекалено голяма за сам човек, а конюшнята — напълно излишна, но служителят отвърна:

— Откажете ли даровете на негово превъзходителство, той ще си помисли, че сте неблагодарен.

Сано се подчини и прие къщата и сега тя го поглъщаше в огромното си безмълвие. Остави обувките си в преддверието, мина по коридора и се озова в главното помещение.

— Пристигна ли прислужницата, която се грижи за дворцовия храм? — попита той слугите.

— Не, господарю.

Сано се намръщи. Предпочиташе да започне разследването веднага, още сега да отиде на местопрестъплението, където вероятно има важни улики или доказателства, а не да чака някаква си старица да докуцука от параклиса. Защо му трябваше на шогуна да му натрапва суеверните си убеждения, че чрез връзка с отвъдното може да се разкрие самоличността на убиеца? Практическите методи със сигурност биха дали по-добър резултат. Дали пък всъщност съдействието на Токугава, вместо да улесни, нямаше да затрудни разкриването на убийството?

Докато размишляваше, Сано обходи с поглед новото си жилище. Подът бе покрит с фини татами. Стената зад него бе украсена с великолепна фреска — пейзаж. През плъзгащите се врати наляво от верандата се виждаше градина с цъфнали вишни, пътечки от обли камъни и изкуствено езеро. В кабинета слънчевите лъчи падаха върху рафтовете, шкафовете и бюрото от тиково дърво и огряваха свитъка и вазата с лилии. Вдясно през коридора се виждаше спалнята му, където една слугиня бършеше полираните шкафове и скринове. Приглушени шумове подсказваха, че останалите слуги работят в кухнята, в банята и другите шест спални, но за Сано къщата бе празна. Нито една вещ не носеше знака на неговото присъствие, освен будисткия олтар в ъгъла на стаята, където пред портрет на баща му горяха ароматни пръчици и имаше чашка саке и купа с плодове. Свикнал на тясно жилище, сега Сано не бе в състояние да се разпростре и да запълни пространството на къщата. През по-голямата част от живота си бе живял в пренаселената махала до моста Нихонбаши заедно с родителите си и с тяхната прислужница Хана. След смъртта на баща си Сано доведе майка си и Хана да живеят при него, но и двете не можаха да свикнат с живота в крепостта. Майка му се страхуваше и се притесняваше от изисканите съседи и многобройните слуги и затова престана да излиза от спалнята си.

Не можеше нито да яде, нито да спи. Десет дни по-късно Хана каза на Сано:

— Млади господарю, майка ви ще умре, ако остане тук. Изпратете я у дома.

Сано отстъпи с неохота. Чувстваше се болезнено самотен след заминаването им. Прекарваше цялото си свободно време на тренировъчния терен. Понякога ходеше на празненствата, организирани от васалите на шогуна, но неизменно чувстваше озлоблението им заради факта, че е покровителстван лично от Токугава. Някои го презираха, други се опитваха да спечелят благоразположението му, но никой не знаеше причината за бързото му издигане, тъй като поради обстоятелствата около предотвратеното покушение срещу шогуна истината не можеше да се разгласи. Затова Сано нямаше приятели. Беше напълно сам. Вероятно един брак с Уеда Рейко би запълнил празнотата в живота му. Сано тайно се надяваше, че предстоящата миай — тази първа официална среща между двете семейства, ще мине добре.

Една слугиня влезе и остави пред него поднос, отрупан със захлупени блюда: зеленчукова супа, ориз, печени скариди, сашими — тънки ивици филе от сурова риба, туршия от репички, яйца от пъдпъдък, соева извара и сладки пелмени. Сано се нахвърли лакомо. Точно приключваше, когато чу стъпки в коридора. Вдигна поглед и видя в стаята да влиза непозната жена, придружена от слугата му.

— Прислужницата от параклиса на негово превъзходителство — обяви слугата.

Сано никога не бе посещавал Момиджияма — потомствената гробница на клана Токугава в най-вътрешния двор на двореца. Затова бе изградил своя представа за жената, която я поддържаше — смяташе, че е побеляла старица, досущ като онези, които се грижеха за шинтоистките храмове. Сега бе искрено изненадан от вида й — тя бе висока, около трийсетгодишна, с необичайно бледо лице и дълъг фин нос, тук-там осеян с лунички. Гъстите й черни коси бяха събрани в стегнат кок. Имаше квадратна челюст, чиято безкомпромисна форма се повтаряше от линията на раменете и на силните й ръце, но движенията й притежаваха естествена грация, която смекчаваше значително ъгловатостта на формите й. Тя коленичи пред Сано и сведе глава в поклон.

— Аз съм Аой — каза тя.

Звучният трептящ тембър на храмова камбана в гласа й прониза сладостно тялото на Сано. Аой вдигна лице, за да го погледне. По някакъв загадъчен начин обикновеното й памучно кимоно на бели облачета и зелени върбови клонки изглеждаше по-елегантно и от скъпа копринена роба. Много мъже биха решили, че пазителката на храма е твърде далеч от възприетите критерии за женска красота, но за Сано тя бе една от най-прекрасните жени, които бе виждал някога.

Аой дръзко задържа погледа му за няколко удара на сърцето. Очите й бяха лъчисто светлокафяви, забеляза той. После на устните й трепна мимолетна усмивка и веднага след това лицето й се покри с паяжина от едва видими бръчки, което превърна строгата й красота в нещо недоловимо и мистериозно.

— Негово превъзходителство реши, че трябва да ми помогнеш в разследването на убийството на Кайбара Тоджу — в гласа на Сано се долавяше известно притеснение. Беше си представял медиума на шогуна като грохнала старица, а пред него стоеше привлекателна млада жена! Как ще работи с нея?!

— Да, така е.

Аой изглеждаше напълно спокойна и овладяна. Сано усети как тя сякаш излъчваше фина, но неоспорима мощна аура, която събуди у него смътен атавистичен страх. Не знаеше как да се обърне към нея — като равна или като подчинена, затова потърси спасение в прямотата:

— Мислиш ли, че ще можеш да определиш самоличността на убиеца?

— Вероятно — Аой сведе поглед и замълча.

С нищо не показа, че възнамерява да подпомогне хода на разговора.

— Как? — попита Сано, устоявайки на порива да се размърда нервно от връхлетялото го безпокойство.

Тя го погледна право в очите. Откровеността на погледа й му се стори по-съблазнителна от всяка свенлива кокетност.

— Ще извърша специален ритуал, за да се свържа с духа на убития. Може би ще успеем да видим убиеца през неговите очи и да научим онова, което той е знаел… Ако духовете проявят добра воля…

Сано се заинтригува от идеята да потърси пряк път към истината. Пък и този „специален ритуал“ ще му даде възможност отново да види Аой. Но първо трябваше да изследва мястото на престъплението, да разпита очевидците, да проучи роднините и приятелите на Кайбара, тъй като не бе изключено заподозреният да се окаже някой от тях. Затова каза:

— Ще дойда в храма довечера.

— Добре, довечера — Аой възприе репликата като знак да се оттегли. Стана, поклони се отново и рече: — За сеанса ще ми трябва някоя лична вещ на жертвата… — после си тръгна тъй леко и незабележимо, както бе дошла.

Сано я изпрати с поглед, повика слугата и му заръча да изведе коня му пред портата. На тръгване за първи път се улови, че вече очаква с нетърпение предстоящата нощ в крепостта.