Лора Джо Роуланд
Бундори (12)

Глава 11

Другите обитатели на „Върховна наслада“ не предоставиха никаква полезна информация на Сано, затова веднага след като се върна в Едо, той издири и разпита мъжете, упоменати в регистъра на Уесуги, но отново без резултат.

Показанията на Лястовицата ясно потвърждаваха убеждението му, че ронин Тозава е потомък именно на Ендо Мунецуго, тъй както хатамото Кайбара е потомък на Араки Йоджиемон. Господарите на Ендо и Араки — Тойотоми Хидейоши и Токугава Йеясу, са били генерали и съюзници под командването на Ода Нобунага. Сано реши да прегледа архивите на крепостта — може би те щяха да хвърлят повече светлина върху историческата връзка между сегашните убийства.

Докато вървеше из Нихонбаши, ясният ден помръкна и довлече на небосклона дрипава пелена от облаци, която постепенно обгърна Едо в сивкав здрач. Засилващият се вятър подгони кълба прах по улиците и странна сребриста светлина очерта насипите на крепостта и върховете на хълмовете на запад. Сано водеше коня си за юздите по тесните търговски улички и потиснат наблюдаваше въздействието, което убийствата бяха оказали върху живота в града: до спускането на вечерта оставаше най-малко още час, но всички магазини вече бяха затворени, а къщите — здраво залостени. Обичайните тълпи от търговци, занаятчии и работници отдавна бяха изчезнали и по улиците бродеха само скитащи самураи, пътуващи ронин и всякакви бездомници. Мирните жители се страхуваха да напуснат домовете си, докато убиецът бе на свобода, а вестопродавците допринасяха за масовата паника с последните новини:

— Убиецът Бундори взе своята трета жертва! Кой е следващият? — крещяха те.

На една пресечка около една старица с дълги сплъстени коси се бе събрала тълпа. Жената клечеше пред куп димящи ароматни пръчици и повтаряше с ръце, протегнати към небето:

— Призрак броди между нас! Тази нощ ще има още един мъртвец! Призрак броди между нас…

Опасенията на Сано се оказаха верни — Едо бе на прага на масова истерия заради несигурното положение, а всеобщата паника лесно можеше да прерасне в размирици и даже в бунт. За да успокои броженията, той сграбчи купа с листа на един от вестопродавците, накъса го на парчета и викна:

— Плашиш хората. Върви си у дома! — после се добра до старицата врачка и я сграбчи за ръката: — Представлението свърши. Махай се! — а на скупчилите се наоколо зрители извика: — Прибирайте се вкъщи, всички до един!

Но тълпата не обърна внимание на заповедите му. Сано се огледа — къде бяха силите на реда? Точно в този миг край него мина един дошин с двама помощници. Дошинът водеше самурай с вързани на гърба ръце, а помощниците влачеха друг, с кървяща на рамото рана. Сано ги спря и попита:

— Какво се е случило?

— Всеки от тях решил, че другият е Убиецът Бундори, и се хвърлили да се бият — обясни дошинът.

Сано забърза към крепостта. Полицията можеше да контролира нарастващата истерия само известно време, но единствено залавянето на убиеца щеше да я прекрати.

Реши да съкрати пътя, като мине през пустеещия северен район на квартала. Ускори крачка и принуди коня си да се движи в тръс до него. Наоколо не се виждаше жива душа, а мракът се сгъстяваше. Изведнъж долови забързани стъпки откъм страничната улица и му се стори, че съзира някаква странна сянка в развалините на отсрещната изгоряла постройка. Понечи да се метне на коня, но в този миг един мъж изскочи отпред и препречи пътя му с вдигнат меч:

— Сано Ичиро, приготви се да умреш!

Вик на изненада се изтръгна от гърлото на Сано. Конят му изцвили и се изправи на задни крака, а юздите се отскубнаха от ръцете му. Сано се строполи заднишком. От силния удар въздухът излетя от дробовете му и от главата до петите го прониза пареща болка. Мечовете изчаткаха в земята и звънът им се сля с тропота от копитата на коня му, който изчезна в далечината. Видя, че нападателят все повече го приближава. Изправи се на крака, залитайки. За миг изгуби ориентация, застъпи краищата на крачолите си и замалко да падне отново, но успя да се задържи на крака и да изтегли меча си. Без да чака нападателя да връхлети първи, той нанесе мощен диагонален удар. Острието му срещна оръжието на противника с рязък стоманен звън. Не успя да види лицето на мъжа, скрито под широкопола бяла шапка, затова реши да го предизвика и изкрещя:

— Кой си?

Без да отговори, нападателят пренесе тежестта си върху кръстосаните остриета. Сано отскочи назад, избягвайки коварния удар от долу на горе, но усети зад гърба си стената на някакъв магазин. Парира пореден удар миг преди да достигне гърдите му. Сега лицето на противника му бе досами неговото и почувства възкиселия му дъх. Оттласквайки се от стената, успя да го изблъска встрани и да спечели повече свободно пространство за маневри. Веднага заобиколи от разстояние нападателя си, забавяйки следващия удар. Като самурай бе роден и обучен да се сражава, да убива и да загине от удара на нечий меч. В гърдите му бушуваше стръв за битка, но сега по-важно бе да разбере кой е този човек и защо го бе нападнал.

Противникът използва забавянето и се хвърли в поредната атака, като го принуди да връща удар за удар. Двамата се въртяха и се изплъзваха, втурваха се напред и отстъпваха. С част от съзнанието си Сано долови някакви звуци, които се приближаваха — викове, тичащи нозе, тропот на копита. С периферното си и зрение забеляза светлини, които се движеха към него. Но вместо да избяга, противникът му ставаше все по-настървен. Докато парираше ударите, Сано забеляза с колко дръзки и безразсъдни са движенията му. Съзнателно започна да насърчава тази агресивност, за да го подтикне към грешка. Приклекна непохватно и ограничи ударите си до париране в отбрана. Остави атаките за непознатия. Забави движенията си, за да изглежда по-неопитен, но все пак, без да излага на риск живота си. Свистящото острие на противника сряза левия му ръкав и предната част на ръката му изтръпна от пламтяща болка. Нисък удар бръсна прасците му и разряза подгъва на кимоното му. Изплъзна се навреме, за да избегне жесток удар в слепоочието.

Постепенно си даде сметка, че на улицата около тях се е събрала тълпа и че бе станало светло като ден. Сред зрителите — скитници, търговци и занаятчии, съзря и няколко самураи, които поощряваха или освиркваха ударите, а един от тях държеше поводите на избягалия му кон. Никой не се притече на помощ на Сано. Знаеха много добре, че когато се бият самураи, не бива да се намесват. Откъслечни реплики му пречеха да се концентрира:

— Какво става, защо се бият?

— Това е Убиецът Бундори!

— Ама оня носи герба на шогуна!

— Затова се дуелират…

Сано почувства, че хитрината му успя — противникът ставаше все по-самоуверен и по-дързък. Накрая Сано сграбчи своя шанс и нанесе лек удар, който врагът му парира с лекота. Сано се отпусна на ляво коляно, давайки си вид, че ответният удар го е съборил. Мъжът вдигна високо меча си с две ръце. Гримасата му се разтегна в зловеща усмивка, докато се готвеше да замахне смъртоносно, но в този миг Сано светкавично и с всички сили изнесе меча си напред и рязко описа къса хоризонтална дъга. Нападателят изрева от болка, изпусна оръжието си и се свлече на колене, притиснал с ръце корема си. Между пръстите му бликна черна кръв. Той вдигна глава и се втренчи в Сано слисан и недоумяващ.

Сано стана и отстъпи назад, без да откъсва поглед от лицето на противника си. Видя как животът гасне в очите му, а чертите застиват безжизнени. Нападателят отвори уста, сякаш за да извика отново, но кървав фонтан го задави. Той падна на една страна и остана да лежи неподвижно, все тъй притиснал с ръце смъртоносната рана.

Сано почисти острието на меча си и го прибра в ножницата. Взря се в победения противник. Безмълвната тълпа наблюдаваше и чакаше. Сърцето му вече не блъскаше тревожно в гърдите, дробовете му престанаха да свистят. Студеният нощен въздух изсуши потта по лицето му, а той все така не откъсваше поглед от мъртвия нападател. Не смяташе, че е посякъл Убиеца Бундори — нали нямаше роднински връзки с клановете Араки или Ендо! А и не бе забелязал противникът му да накуцва, нито да носи наметало, кутия или кошница, където да скрие и незабелязано да пренесе отсечената глава, за да я натъкми като боен трофей! Трябваше да го остави жив и да научи името и мотивите му!

Сано коленичи до тялото и бутна назад широкополата шапка. На светлината на фенерите видя острото лисиче лице на напълно непознат младеж. Пребърка подгизналите от кръв одежди на мъртвеца в опит да открие някакво доказателство за самоличност. Пръстите му докоснаха твърда буца, скрита между долното и връхното кимоно. Измъкна платнена кесия, охлаби връвта, с която бе завързана, и в дланта му се изсипаха десет златни монети кобан и парче смачкана хартия. Сано я разгъна. От нея изпаднаха шепа сухи семки от пъпеш. Прочете написаното и изведнъж бе и осенен от внезапно смразяващо прозрение.

— Какво става тук? — прозвуча наблизо познат глас.

Сано вдигна глава и видя своя отдавнашен враг дошина Цуда.

— Пак вие! — Цуда отмести поглед от него към трупа и после обратно, след което намръщен извика: — Сосакан или не, арестуван сте! Елате с мен в полицейското управление.

Сано се изправи на крака. Избърса кървавите си ръце в кимоното и каза:

— Убих го при самозащита. Но ще се радвам да те придружа до управлението. Искам да докладвам, че някой е наел този човек да ме убие.

Полицейското управление се намираше в южния край на административния район Хибия. Ограждаше го висок зид и когато влязоха във вътрешния му двор, Сано се огледа озадачен. По това време на деня тук обикновено не се мяркаше жива душа, а сега дворът бе претъпкан с хора. Група млади самураи с вързани на гърба ръце клечаха на земята. Всички имаха синини или кървящи рани. Срещу тях стояха банда млади селяни в подобно плачевно състояние. Пазеха ги няколко дошини и помощниците им.

— Какво става тук? — попита Цуда един от колегите си.

— Тези самураи се напили и плячкосали един магазин — обясни дошинът. — Собственикът се опитал да ги спре, селяните се намесили и избухнали размирици. Двама души били стъпкани от тълпата и умрели.

Сано знаеше, че убийствата ще отприщят най-тъмните сили у хората, затова трябваше да залови престъпника колкото се може по-скоро.

Цуда го въведе в главната постройка. В приемната грохнал мъж със сплъстени коси говореше гневно на чиновниците зад бюрата.

— Аз съм Убиецът Бундори! Незабавно ме отведете при съдията! Аз съм убиецът!

— Как ще докажеш, че си ти, Джихей? — попита унило главният чиновник.

— Да доказвам? Нямам какво да доказвам! Аз съм Убиецът Бундори! Правя магии и повалям злодеите с невидим меч. После правя главите им на трофеи! — той се завъртя лудешки и само един поглед върху изпитото му лице и изпъкналите от орбитите очи бе достатъчен за Сано да разбере, че човекът не е с всичкия си.

Цуда махна с ръка:

— Този е луд. Живее под моста Нихонбаши. Направи самопризнания за всички убийства, въпреки че няма как да е убил Кайбара, защото по това време беше в затвора. Хайде! — и дошинът въведе Сано в гола килия без прозорци, в която настаняваха привилегированите личности.

Цуда запали лампите, извика двама пазачи да стоят при вратата и излезе. Сано зачака. Чак след цели два часа вратата се отвори и в килията влезе йорики Хаяши.

— И така, сосакан сама — поде той, извил устни в саркастична усмивка. — Решили сте да добавите още към неприятностите, до които води продължителното не разгадаване на тези убийства?

Сано отказа да се хване на уловката. Ако възрази, че е поел случая само преди два дни и че не е отговорен за масовата истерия, провокирана от бездействието на полицията, само ще предизвика гнева на Хаяши. Затова отвърна:

— Ако ви вълнува царящият в града смут, помогнете ми да хвана убиеца! Необходими са ми още петима дошини да разпитват хората, докато помощниците им провеждат дирене от врата на врата. Искам също и чиновниците да записват постъпващите сведения от граждани и очевидци, които разполагат с и информация за убийствата…

Реакцията на Хаяши бе изблик на презрителен смях.

— Нима очаквате да не уважа заповедите на дворцовия управител Янагисава? Ха-ха! — пренебрежението в гласа му и агресивната му поза доказваха със сигурност, че грубата липса на отзивчивост действително носи одобрението на високопоставения сановник. — Ние от полицията ще свършим нашата работа, ще въдворим ред сред жителите на града, но дали вие ще успеете да свършите вашата и да заловите Убиеца Бундори?

Сано смени темата:

— Тази вечер един човек се опита да ме убие — и той описа нападението, боя с мечове и собствената си наложителна победа. — Намерих това у трупа — завърши той и подаде на Хаяши кесията на непознатия. — Предполагам, че е наемен убиец, комуто е платено, за да ми попречи да разследвам убийствата.

Фините ръце на Хаяши нежно преброиха златните монети, но самият той възкликна рязко:

— Муими — глупости! Значи онзи е умрял с пари у себе си. Казвате, че не е имало свидетели на нападението. Защо трябва да ви вярвам, че въпросният „опит за убийство“ не е бил просто най-обикновена улична свада?

Сано взе обратно кесията и извади къс хартия, който Хаяши бе пропуснал.

— Ето заради това — отвърна той, разгъна го и му го поднесе.

Откъснат от по-голям лист, по него имаше писано и от двете страни. Върху едната бяха името Джуносуке и дата, а от другата — следните несвързани фрази: „предпазливост… обичайни методи“, „майстор по кенджуцу“, „възможно най-скоро“ и „при договорените условия“.

— Убиецът ме извика по име — поясни Сано. — Писмото е с датата на деня, в който аз поех разследването. Не претендирам да съм майстор в боя с мечове, но всеки, който ме нападне, трябва да бъде предпазлив. Ами „договорените условия“? — той посочи златните монети, които сега лежаха върху дланта на Хаяши. — Част от заплащането при поемане на поръчката. Останалото — след смъртта ми…

— А защо един наемен убиец би задържал подобен компрометиращ документ, с който му се нарежда да извърши убийство? — попита скептично Хаяши. — Ако приемем настоящото за такова писмо…

— Той е откъснал разобличаващите пасажи и е използвал останалата част да завие шепа сушени семена от пъпеш… — понечи да се защити Сано и забеляза как при споменаването на семената усмивката от лицето на Хаяши изчезна и един мускул на челюстта му нервно потрепна. — Вие познавате този човек — предизвика го Сано. — Кой е?

Но Хаяши вече бе успял да се овладее:

— Окаший — нелепост! Вероятно е бил някой, когото сте засегнали.

Сано бе размишлявал върху тази възможност. Той знаеше, че бързото му повишение бе озлобило колегите му и те открито негодуваха. Дворцовият управител Янагисава също не го харесваше. Но убийството бе твърде крайна мярка за такова незначително оскърбление. Пък и избраното време изглеждаше прекалено случайно. Неволната реакция на Хаяши само затвърди убеждението му.

— Държа полицията да открие кой е нападателят и кой го е наел — настоя Сано. — Смятам, че съм заплаха за Убиеца Бундори, но той не иска да ме премахне лично било заради уменията и поста ми, или заради това, че е зает да дебне нови жертви. Ако разследвате покушението върху мен без връзка с убийствата, няма защо да се опасявате, че ще нарушите заповедите на и дворцовия управител Янагисава…

— Защо трябва да натоварвам и бездруго прекомерно заетите си служители със задачата да разследват с най-обикновен главорез, при това мъртъв? — тонът му отново стана подигравателен: — Пък и доколкото виждам, няма опасност скоро да заловите убиеца. Защо той ще ви смята за заплаха? — той върна жълтиците и парчето хартия в кесията и я подаде обратно на Сано. — А сега, извинете ме, но трябва да се заема с многобройните нарушители на закона, които се нароиха заради бродещия на свобода Убиец Бундори! — той отвори вратата и на излизане се провикна към стражите: — Извикайте някой чиновник да запише показанията на сосакан сама.

Докато чакаше, Сано продължи да размишлява. Нападателят не бе просто обикновен уличен скандалджия или ревнив съперник. Някой искаше да му попречи да разкрие кой е Убиецът Бундори. Може би ако проучи самоличността на наемника, ще успее да стигне и до поръчителя, който със сигурност е ритуалният убиец!