Лора Джо Роуланд
Бундори (29)

Глава 28

— Моят информатор твърди, че знае кой е убиецът, сосакан сама — заяви Хирата. — Гомен насай — съжалявам, че ви накарах да вървите толкова дълго, но той нямаше да дойде в полицията. Не иска никой да знае, че работи за мен.

— Няма нищо, Хирата, ти се справи добре — успокои го Сано. След разговора с Отама отчаяно се нуждаеше от сигурни улики, които да разкрият самоличността на Убиеца Бундори.

Вървяха през Нихонбаши към уречената среща с предпазливия информатор на Хирата. Бяха предрешени с широкополи сламени шапки и прокъсани наметала. Сано бе скрил гербовете на Токугава по дрехите си, а Хирата, в дрипаво кимоно и без джите, изглеждаше съвсем като ронин. Прекосиха района на дърводелците и свиха в странно тиха уличка, която Сано не помнеше да бе виждал по-рано. Дюкяните предлагаха само евтини порцеланови съдове и подноси с баяти сладки. Оскъдните минувачи — до един неугледни, изпаднали самураи и мъже от простолюдието — ги оглеждаха предпазливо. Пред празните чайни собствениците стояха, пушеха лули и лениво се наслаждаваха на слънчевите лъчи.

— Тук е — каза Хирата и спря пред една чайна. А на собственика рече: — Глигана ни очаква.

Собственикът ги изгледа изпитателно, после им махна да влязат. Сано и Хирата се мушнаха под избелялата синя завеса и се озоваха в празно помещение. Хирата избърза напред към вратата в дъното, зад която долитаха приглушени гласове и смях. Тогава Сано проумя истинската цел на опустелите магазини и чайни. В тях процъфтяваха комарджийството и незаконните залагания. Тук се събираха само крадци, мошеници, гангстери и други преследвани от закона, а „собствениците“ отвън бяха наблюдателни постове, които следяха за полиция или конкуренция.

Отдадени изцяло на играта си, мъжете не обърнаха внимание на Сано и Хирата. Дошинът се промъкна покрай комарджиите и направи знак на Сано да го последва през друга, закрита със завеса врата. Тя водеше към влажен, вмирисан на урина коридор. От отсрещния край долитаха викове, смях и дрънчене.

— Сосакан сама, искам да знаете, че това не е моят район — прошепна Хирата, очевидно засрамен от липсата на какъвто и да било контрол от страна на полицията.

Влязоха в задушно помещение със закрити прозорци и мъждукащи газени лампи. Връхлетя ги воня на повръщано, пушек, пот и алкохол. Груб дървен парапет в средата на стаята очертаваше боксов ринг, където двама млади мъже подскачаха един срещу друг, вплели диви, дебнещи погледи. И двамата държаха кусари гама — къси остри коси с тежки синджири, прикачени в краищата на дървените дръжки. Това бе оръжие, обикновено използвано от селяни, за обезоръжаване на мародерстващи самураи, но тук се прилагаше в някаква извратена и опасна разновидност на боен стил. Всеки боец бе стиснал дръжката на своето оръжие в лявата ръка, а с дясната въртеше смъртоносната верига във все по-устремни кръгове. Напрегнатите мускули на борците лъщяха от пот. Дивашките им гримаси оголваха счупени зъби. Кожата им бе нашарена от стари белези и пресни рани. Самураи и селяни с викове и свиркане се тълпяха около ринга. Много от мъжете имаха сложни плетеници от татуировки — белег за организирани гангстерски кланове.

Сано бе виждал такива мъже и преди, но никога толкова много накуп.

Хирата отведе Сано в най-отдалечения край на ринга, където нисък плешив здравеняк приемаше залагания за битката.

— Десет медни монети за Йоши!

— Двайсет за Горо!

Като го огледа по-отблизо, Сано видя, че „банката“ не е много по-възрастен от него и в действителност не е плешив. Косата му бе така ниско остригана, че на сумрачната светлина главата му изглеждаше гола. Имаше гърбав сплескан нос и подпухнали очи. Кимоното му бе разгърдено и разкриваше живописна татуировка — красива гола жена и два крилати дракона, които бозаеха от гърдите й. Хирата приближи към „банката“ — очевидно това бе информаторът.

— Дойдох за стоката, която поръчах — изкрещя той на Глигана, опитвайки се да надвика публиката. Всички следи от обичайната му почтителност бяха изчезнали. Звучеше груб и недодялан, съответстващ на облеклото си, и напорист като човек, който очаква желанието му да бъде изпълнено. Сано изпита искрено възхищение от помощника си.

Глигана посочи с глава Сано.

— Кой е приятелят ти? — говореше само с ъгълчето на устата си, а тъмните му ириси следяха неотклонно биещите се.

— Стоката е за него — каза Хирата. — Преди да получиш другата половина от парите, трябва да заслужиш одобрението му.

На ринга високият боец стовари тежък удар върху противника си. Другият не успя да го парира навреме и веригата го удари през гърдите. Публиката избухна в крясъци. Без да откъсва поглед от биещите се, Глигана отвърна:

— Ти не каза нищо за това, когато се договаряхме. Кой е той? Защо трябва да му имам доверие?

Хирата сви рамене и тръгна да си върви. Сано го последва.

— Чакай! — ръката на информатора се стрелна напред и сграбчи Хирата за ръкава. — Печелиш! — застана между Сано и Хирата и очите му съвсем се присвиха от неприязън. Без да откъсва поглед от ринга, рече: — Мъжът със семената от пъпеш е ронин — името му е Нанго Джуносуке. Тъй непознат за Едо, както снегът за лятото… — поетичното сравнение в езика на Глигана рязко контрастираше с грубия му глас. — Дойде тук преди четири вечери. Каза, че току-що пристига от Канто. Опита се да залага на карти и на схватки, но явно Дайкоку, великият бог на богатството, не му бе дал благословията си. Загуби много пари, помоли за кредит и се кълнеше, че скоро щял да има голямо богатство и да покрие дълговете си…

— Колко пари и колко скоро? — прекъсна го Сано.

— Десет кобан, на другата вечер.

Точната сума, намерена у трупа, в уреченото време. Пък и името Джуносуке бе изписано върху късчето хартия в кесията на нападателя. Въодушевлението на Сано нарастваше заедно с убедеността, че Нанго е неговият човек.

— Той каза ли как възнамерява да се сдобие с толкова пари?

— Спомена, че бил нает от високопоставена личност да убие изтъкнат гражданин. Но от бандата не му повярваха. Имаше такива очи, дето се стрелкаха като дребна риба в поток. Изгонихме го, но аз се усъмних, че може би казва истината, защото бе доста добър с меча — петимата от хората ми отидоха да го изхвърлят, но той ги посече до един.

Описанието, което Глигана даде на Нанго, напълно отговаряше на убиеца.

— Той каза ли кой го е наел или кого трябва да убие? — попита Сано.

Информаторът се изсмя подигравателно:

— Ако е било истина, той си имаше достатъчно ум в главата да си държи устата затворена. Но ето какво ще ти кажа. Тоя сорт ги знам — нахлуват в града като тайфун, нанасят само поражения и се връщат при морето. А техният господар е човекът там горе на хълма…

Сано го погледна с недоумение:

— Кой човек?

— Хората идват при мен за факти, не за мнение. Но щом толкова искаш, ще ти кажа направо — Глигана се приведе към Сано: — Второто куче.

Шогунът, дворцовият управител Янагисава и главният старейшина Макино имаха прякора „трите кучета“, защото всички те бяха родени в годината на Кучето и бяха основните архитекти на декрета за защита на кучетата. А според ранга си шогунът бе Първото куче, Янагисава — Второто куче, а Макино — Третото.

— Второто куче е наело Нанго? — попита Сано с привидно недоверие.

— Готов съм да се обзаложим, приятел.

— Откъде си толкова сигурен? — настоя Сано.

Тежкият дъх на информатора издуха отговора в лицето му:

— Мияги Коджиро. Преди три години бил нападнат и посечен с меч от непознат, докато пътувал по Токайдо. Убиецът така и не беше разкрит, но от приятелите си по пропускателните постове знам, че някакъв сипаничав тип, който постоянно ядял пъпешови семки, следял Мияги. И много приличал на този, за когото говорим…

Сано си спомни какво му бе казал Ногучи: „Мияги почина от треска, но разправят, че Янагисава лично поръчал убийството му…“

— А не може ли някой друг да е наел Нанго? — продължи да настоява Сано. — Чуго Гичин например. Или Мацуй Минору… Хора с пари и влияние…

Глигана изгрухтя отново:

— Чуго не си отлепя задника от крепостта. Не идва из нашите среди и няма връзки с хора като Нанго… Пък и за него казват, че ако иска смъртта на някого, ще го убие със собствените си ръце. А Мацуй има други начини да постигне своето…

Сано нямаше как да възрази. Внезапно всичко в помещението му се стори гадно и непоносимо. Видя как високият боец замахва със закривеното острие на сърпа си и посича рамото на противника. От раната рукна кръв. Със стенание другият се свлече върху парапета. Четирима от публиката го извлякоха навън. Битката приключи.

— Мерси, Глиган — рече Сано рязко. — Хирата, да вървим!

Глигана подмина благодарностите му, обърна се към Хирата и каза:

— Доставих стоката. Сега плащай.

Хирата измъкна кесията си. Сано не би допуснал помощникът му да плати за сведенията със собствени средства, затова се пресегна през Глигана и докосна Хирата по ръката.

— Остави на мен. Колко?

— Не — възрази Хирата. — Сделката е моя, аз плащам.

Сано му хвърли строг поглед. Дошинът с неохота назова доста тлъста сума. Сано отброи от кесията си посочения брой жълтици със съзнанието, че информацията, за която плащаше сега, щеше да му струва много повече — собствения му живот.